Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (5)

Пролетна луна

Двете с Перла се промушихме през насъбралата се тълпа и зяпнахме в почуда.

Това, което ни гледаше в отговор, бяха две тъжни, мигащи очи. Същите онези, които бяха следвали всеки мой ход иззад бамбуковата горичка.

Перла въздъхна, гласът й не прозвуча много разстроен.

— Знаех си, че рано или късно нещо такова ще се случи с Пролетна луна.

Извих врат да видя по-добре и зърнах как момичето с тъжни очи се гърчи и стене на земята. От ръката й се процеждаше кръв, която зацапваше зеления ръкав на роклята й.

Моментално извиках:

— О, небеса, трябва да повикаме полиция!

Един дрезгав глас изгърмя:

— Кой каза да извикаме полиция?!

Усетих, че ме дърпат за ръкава. Перла ми хвърли остър като бръснач поглед, за да млъкна. Вечерта изведнъж стана ледена.

Дрезгавият глас се засмя и разби въздуха на пух и прах.

— Ха! Ха! Ха! Не знаят ли всички тук, че аз съм началникът на полицията?

Проследих гласа, докато погледът ми попадна върху най-злобното лице, което някога бях виждала. То принадлежеше на тъмен, набит мъж с издадена челюст, стърчаща от широко, грубовато лице. Очите му бяха просто цепнатини, а зениците се стрелкаха като мишки, попаднали в капана на тясна дупка. Четвъртитото му тяло, напъхано в стегната униформа с цвят на пилешко лайно, създаваше впечатление за труп.

Тогава за моя изненада никой — никоя от сестрите, слугите, Фан Жун, У Цян, никой от гостите — не предложи да помогне на горкото момиче. Всички просто стояха там, краката им бяха вкоренени в земята, а очите им се лутаха между Пролетна луна и началника на полицията.

Докато очите му изследваха зрителите като картечници, сипещи приглушени изстрели, всички сведоха погледи и зяпнаха обувките си. Началникът се изплю върху Пролетна луна, слюнката му се разхвърча във всички посоки и проблесна на светлината от фенерите.

— Да го начукам на майка ти, миризлива курво. Не съм ли те учил никога да не казваш „не“ на шефа на полицията? А? Миризлив боклук такъв!

Фан Жун избута останалите и отиде при Пролетна луна, но за мое най-голямо учудване, вместо да й предложи помощ или утеха, тя също се изплю върху й — по-ядно от разгневения труп.

— Ти евтина, глупава, келява кучко! Не ти ли повтарям непрекъснато никога да не казваш не на благородните ни гости!? — сетне се извърна към началника на полицията, устните й бяха извити в толкова широка усмивка, че се уплаших да не изпадат всичките й зъби. — Толкова съжалявам, началник Чъ, но ви се кълна в честта на Буда, на Гуан Ин, на справедливия Беловежд бог и на всичките ми предци, че това никога няма да се повтори.

Началникът стрелна Фан Жун с убийствен поглед и размаха оръжието си.

— На това ли учиш дъщерите си? Да се правят на дами, когато са курви?

Оглушителна тишина. Фан Жун и У Цян цопнаха долу и се впуснаха в поредица от истерични поклони. Гласът на мама преливаше от страх.

— Съжалявам, началник Чъ, вината е изцяло наша. Обещавам ви, че ще бичуваме тази мръсница и ще й дадем добър урок.

Мама продължаваше да се извинява, докато шефът на полицията продължаваше да беснее. Ругаеше безспир, тялото му се тресеше, а краката му във високи ботуши не спираха да мърдат. Когато студеният бриз духна към мен, силна смрад на алкохол изпълни ноздрите ми. Всички останаха мъртвешки безмълвни и гледаха напрегнато какво ще последва. Изненадах се, че насред тази драма някои сестри като че ли се забавляваха, сякаш гледаха комедия от пекинската опера.

Отровните думи на началника се претърколиха в хладния нощен въздух.

— Обещай ми, че ще бичуваш тази мръсница, докато кожата й разцъфне и плътта й изгние! И говоря сериозно, схващаш ли?

Сега мама и де изджавкаха едновременно:

— Имате думата ни, началник!

Тъмното лице изсумтя. Гласът му проряза нощния въздух като меч.

— Ха! В противен случай — той замахна с пистолета към двете коленичили фигури — внимавайте за мозъците си!

Окаяният дует направи още поклони.

Полицейският началник внезапно се извърна с разтреперани ръце и насочи оръжието към главата на Пролетна луна. Всеобщо ахване отекна във въздуха. Момичето затвори очи. Локвата кръв бавно пълзеше по земята, сякаш имаше свой собствен жалък живот.

Нетърпеливи лица, блеснали от любопитство, вълнение и страх, зачакаха „бум!“ за кулминацията на вечерта. Усетих, че сърцето ми почти ще изскочи от гърдите.

Точно тогава за всеобща изненада Перла си проправи път през групата, пристъпи напред и се заизвива към началника. Смърдящият мъж със злобно лице се обърна към нея, вече не беше съвсем сигурен дали да стреля.

Перла навлажни устни и докара най-хубавата си усмивка.

— Ай-я, началник Чъ — гласът й прозвуча така, сякаш часове наред е киснал в буркан с мед, — защо да се тормозите за малко момиче? Не казахте ли сам току-що, че тя е просто смрадлив боклук, презряна мръсница, курва?

Началникът ритна рамото на Пролетна луна и ботушите му проблеснаха застрашително под бледата лунна светлина.

— Да! Смрадлив боклук! Кучка, която скоро ще пукне!

Пролетна луна простена, а Перла бързо добави:

— Тогава не смятате ли, че не си струва да хабите за нея куршум, началник? Освен това защо да се занимавате с буца кал, ненужно да раздвижвате своята ци и да вредите на здравето си? Изобщо не си заслужава — сега, като видя, че шефът на полицията се е поуспокоил малко, тя се приближи и сложи ръка на рамото му. — Началник Чъ, дошли сте тук да се забавлявате, а не да се ядосвате, нали? Нужно ни е да сте щастлив, за да можете да се погрижите добре за обществото ни, като ни защитавате от всички злини — тя се извърна и смигна на зяпачите. — Нали?!

Всички кимнаха и произнесоха високо:

— Да!

Перла бавно протегна ръка да покрие оръжието, сетне започна да гали ръката на началника, като бавно насочваше оръжието обратно в кобура му — като змия, която се завръща в дупката си.

— Хайде, началник Чъ, да забравим тази измет и да се позабавляваме. Ще ви поглезя с чаша шампанско или — намигна тя — каквото ви влече — тя посегна да докосне бузата на началника, лакираните й в червено нокти искряха зловещо под жълтеникавата светлина на фенера. — Гарантирам ви, че виното е внесено от Франция и ще го харесате, точно както харесвате правосъдието — погледът й обходи публиката, след което тя се обърна отново към началника и навлажни устни. — И никога няма да кажа „не“ на важен клиент като вас. Не защото съм глупава или умна, а просто защото не мога да си позволя да отхвърля праведността!

— Добре казано! — тълпата изръкопляска.

Накрая с ослепителна усмивка Перла изви талията си като водна змия и поведе олюляващия се началник.

Хората изчакаха да се отдалечат и нададоха обща въздишка на облекчение. Някои се наведоха да огледат Пролетна луна. Кръвта продължаваше да се процежда от ръката й, където я бе ожулил куршумът. Някои зяпаха с празен поглед, сякаш бяха разочаровани, че инцидентът се бе оказал фиаско без убийство. Фан Жун нареди на двама от охраната да откарат горкото момиче обратно в павилиона.

Аз се прокраднах до нея и попитах:

— Мамо, не трябва ли да я заведем в болницата?

Тя ме изгледа мръсно.

— Болница? Ах, какви големи думи! Кой ще плати? Ти ли? Добре, ако ти плащаш, ще я пратим в болница…

— Но, мамо, аз нямам никакви пари!

— Нито пък аз!

У Цян се присъедини:

— Не се тревожи. Сян Сян. Ще накараме нашия билкар да я лекува, много по-евтино е.

— Ами ако…?

Мама изсумтя.

— Ако умре, значи такава е била съдбата й, никой не може да я промени, нито ти, нито аз, нито Гуан Ин, нито Буда, нито западен лекар, нито скъпа болница — тя махна гневно на пазачите.

— Отведете я обратно веднага! — сетне се изплю върху Пролетна луна. — Смрадлив боклук! Носителка на лош късмет!

След като отнесоха Пролетна луна, Фан Жун докара на лицето си широка усмивка и обяви на сестрите и гостите с истерично размахване на ръце:

— Нищо не се е случило, всичко е наред! Сега се връщайте на празненството и се забавлявайте!

Тълпата незабавно се разпръсна — някои клиенти отидоха да пият, други наблюдаваха демонстрацията по калиграфия на господин У, а трети слушаха как сестрите пеят и наблюдаваха как извиват кръшните си тела в ритъма на музиката…

Едновременно се удивих и отвратих, че хората наистина си прекарват добре, сякаш нищо не се е случило.

Тъй като никой не ми обръщаше внимание, отидох да седна на една пейка да се успокоя. Образът на Пролетна луна непрестанно се въртеше в мислите ми — тъжните й очи, болезненото й лице. Коя беше тя? Как се беше озовала в „Прасковения цвят“? Толкова ли бедно е било семейството й, че да я продаде в публичен дом? Но тя не изглеждаше бедна — имаше гладко лице и хубава кожа. Дали баща й също е бил престъпник като моя? Или е била отвлечена от разбойник?

Седях замаяна не знам колко време, докато подскочих от шляпване по рамото ми. Обърнах се и видях застрашителното лице на Фан Жун надвиснало над моето. И сбръчканата физиономия на старец до нея.

— Сян Сян, какво ти става? Не знаеш ли, че си тук да работиш, не да си почиваш?

Скокнах на мига.

Мама се обърна към Старите бръчки.

— Вижте, големи господарю Фун, това е нашата прочута Сян Сян, чието лице е достатъчно красиво да затъмни луната и да засрами цветята. Не мислите ли?

Старите бръчки ме прецениха изпитателно, също както майка ми оглеждаше превъзходно парче свинско на пазара за нашата юансяо вечеря.

— Великолепно! Великолепно! Ненапразно й се носи славата — промърмори той, като приглади наболата си брада с кокалестите си пръсти с дълги нокти.

Мама ме щипна по брадичката и нареди:

— Сян Сян, усмихни се широко на големия господар Фун.

— Големи господарю Фун, виждате ли трапчинките? — тя хвърли палав поглед на Старите бръчки, от който кожата ми настръхна. — Не са ли толкова очарователни, че да ви засмучат и да ви накарат да забравите всичките си грижи?

Старите бръчки кимна одобрително, докато очите му ме опипваха цялата.

— Да, наистина, наистина.

Фан Жун продължи развълнувано:

— Големи господарю Фун, Сян Сян притежава още едно ценно качество.

— А? Какво е то?

Мама сниши глас да създаде напрежение:

— Тя има естествено телесно ухание, сякаш се храни само с цветя.

Сега Старите бръчки се наведе близо до мен да ме подуши подобно на булдог.

— Да, действително мирише прекрасно. Но ми се струва, че е просто парфюм.

Мама се изкиска.

— О, разбира се, че не, големи господарю Фун. Имате думата ми или си взимате парите обратно — тя му смигна. — Сян Сян още не е имала никакви клиенти, кой ще й купи парфюм?

— Добре, няма нужда от обяснения — отвърна Старите бръчки, след което прошепна нещо в ухото на мама, в отговор на което тя закима като обезумяла.

Долових само откъслечни думи от разговора — „свежа росна праскова“, „могъщият император опъва лъка си“, „хапчета никога неспадащо златно оръжие“, — но от тона им ме побиха тръпки и страните ми пламнаха. След още похотливи погледи, изяждащи ме от глава до пети, двамата избухнаха в кикот.

Когато Старите бръчки най-сетне си тръгна, смехът на мама също изчезна. Сега тя се извърна към мен с убийствен поглед.

— Сян Сян, какво ти става? Не стой тук като идиот, ела и помогни!

Тържеството продължи до късно след полунощ. След като повечето гости си тръгнаха, Перла се появи от нищото и се присъедини към мен да се прибираме в „Прасковения цвят“. Когато се озовахме в рикшата, забелязах, че очите й са замъглени, лицето й е зачервено, а устата й мирише на алкохол.

— Сестро Перла, добре ли си?

— О, да. Не се тревожи за мен, добре съм. Просто се чудя как е Пролетна луна. Хай, горкото момиче, надявам се, че ще се справи.

Попитах колебливо:

— Къде е началникът на полицията?

— Пийна си. В противен случай Пролетна луна вече щеше да е простреляна в главата и да е поела на пътешествието си към Западния рай. Аз го напих до козирката и хората му го отведоха. Да се надяваме, че до утре сутринта няма да си спомня нищо. Иначе може да продължи да създава проблеми.

— Много ли е влиятелен?

Перла се изхили.

— Не видя ли как размахва оръжието си? Той е местен деспот! Чувала ли си поговорката:

Когато учен спори с военен, дори да има доводи, няма как да ги изясни.

Без да дочака отговор, тя обясни разпалено:

— Защото войникът има оръжие! Затова не дава пукната пара за аргументите на учения, просто ще го простреля! — тя ме погледна право в очите. — И запомни, Сян Сян, ние дори не сме учени, а курви.

 

 

В онази нощ не мигнах, защото в мислите си непрестанно превъртах образа на Пролетна луна.

На следващия ден, веднага щом съмна, отидох да почукам на вратата на Перла и я чух да ми казва да вляза.

Облечена в рокля с висока яка и сърмени бродирани божури, тя стоеше до голяма синьо-бяла купа и хранеше златните си рибки.

Приближих се към нея.

— Сестро Перла, чула ли си нещо за Пролетна луна?

— В тъмната стая е.

Без да ме поглежда. Перла продължи да хвърля трохи хляб в купата.

Известно време мълчаливо наблюдавахме как рибките плуват и размахват опашки, докато накрая тя ми направи знак да седна на дивана.

Струваше ми се странно да полагам задника си на меката кадифена възглавница, а по същото време Пролетна луна да е там, долу. Зловещи усещания пропълзяха по цялото ми тяло.

— Но тя е ранена, защо са я затворили там?

— Защото засегна шефа на полицията. Никой не може да си позволи това. Ако го сториш, си просиш куршум в главата. Тя извади късмет, че сега лежи в тъмната стая, а не в гроба.

— Смяташ ли, че ще умре?

— Смяташ ли, че след като мама е вложила пари, ще остави дъщерите си да умрат толкова лесно? Разбира се, че не, защото всяка жива дъщеря е за предпочитане пред мъртва. Ако умреш, всичките й вложения ще бъдат хвърлени в нощното гърне. Но една жива дъщеря… дори да е обезобразена, мама може пак да я продаде в евтин бардак и да си получи част от парите, били те и само няколко монети — замълча, сетне продължи: — Както и да е, раната й не беше сериозна — тя въздъхна. — Тъмната стая има за цел да дава урок на всяко непокорно момиче.

Помълчахме няколко минути, преди Перла да се обади отново:

— Да не говорим за неприятни неща.

Тя се изправи, отиде до леглото и измъкна изпод него продълговат предмет в брокатено покривало. Отстрани калъфката и внимателно постави предмета на масата.

Изучавах го продължително, докато накрая попитах:

— Какво е това?

— Цин — седемструнна цитра — промълви нежно тя и прокара пръсти по протежението на инструмента.

Дървената повърхност, лакирана и украсена със седеф, просветваше с прекрасен блясък.

— На него ли ще свирим днес?

Перла се изкиска.

— Ах, глупаво момиче, мислиш си, че можеш да се научиш да свириш на този инструмент за един ден? Трябват дълги години усилена практика.

Тя продължи, гласът й беше изпълнен с емоция:

— Искам да ти изсвиря една песен. Казва се „В памет на стар приятел“.

Попитах предпазливо:

— За… Пролетна луна?

— Не, за по-голямата ми сестра. Пролетна луна е наивна като нея.

— Къде е сестра ти сега?

Перла не отговори на въпроса ми. Тъгата, изписана върху лицето й, потуши порива ми да продължа да разпитвам. Затова смених темата.

— Сестро Перла, знаеш ли как Пролетна луна се е озовала тук, в „Прасковения цвят“?

Перла поглади брокатеното покривало и въздъхна.

— Баща й е бил заможен морски търговец. Веднъж, когато прекарвал с кораб скъпи стоки от Шанхай до Хонконг, се разразила буря и унищожила всичко — стоките, кораба, моряците и него самия. Така семейството й загубило всичко буквално за едно денонощие. Не само това, ами тъй като нямали застраховка, трябвало да заплатят за всички щети, включително за стоките, които следвало да бъдат доставени в Хонконг, както и да изплатят обезщетения на вдовиците на моряците. След скъпо струващото погребение на бащата не им останало нищо. Затова наложниците на баща й я продали тук, за да платят дълговете си.

Само за един ден Пролетна луна се сринала от облаците до земята. Преди това е разполагала с прислужници, а сега тя самата получава нареждания. Казаха ми, че е имала мил и красив годеник. Затова, естествено, се отвращава да я задиря онзи отвратителен полицейски началник. Горкото момиче, това беше първото й излизане, а вече създаде големи неприятности.

Перла остави цина, взе каната и наля чай за двете ни. Отпивахме в мълчание.

Накрая попитах:

— Не разбирам защо Пролетна луна непрестанно ме зяпа иззад бамбуковата горичка.

Перла ме погледна в очите.

— Завижда за красотата ти, особено за тези трапчинки.

— Тя ли ти каза?

— Не. Но мога да предположа. Винаги я хващам как засмуква бузите си, за да създаде илюзията за трапчинки — Перла въздъхна. — Хай, горкото момиче. Тя още не трябва да спи с клиенти. Когато започне, ще има още…

— Още какво?

— Нищо.

Минаха няколко минути. Перла отново изхлузи цина от брокатената му калъфка и започна да го настройва. При лекия допир седемте струни издаваха нежни, едва доловими звуци, сякаш нашепваха небесните тайни. След като Перла приключи с настройването, тя медитира няколко секунди и засвири. Мелодиите сякаш разказваха много тъжна история. Хипнотизирана, аз си представях вълни от меланхолия, които се плискат из стаята и галят ранените ни сърца.

Забелязах и нещо неочаквано — как се преобрази лицето на Перла. Докато свиреше на пипа, тя дърпаше струните енергично и винаги изглеждаше развълнувана и кокетна. Дългата й коса се спускаше върху лицето й и трептеше като тъмни вълни, а очите й проблясваха като две блещукащи звезди. Но докато свиреше на цин изражението й се успокояваше като на учен — сериозно, смирено. Пръстите, които дърпаха и теглеха агресивно струните на пипата сега без усилие се плъзгаха и изпълняваха пируети като морски кончета, подскачащи над ручей, като лястовици, допиращи вода, или като венчелистчета, падащи по вълни.

Съзнанието ми се извиси благодарение на елегантното изпълнение на Перла до спокойно, отдалечено място, където почти виждах баба да седи под сенчеста бамбукова горичка и да свири тъжна мелодия на цигулката си с печална усмивка.

Тя спря да свири и двете въздъхнахме едновременно. Стана ми мъчно, че толкова прекрасна музика трябва да свършва.

— Сестро Перла — потърсих погледа й аз. — Цинът звучи толкова красиво…

Тя ме изгледа с любопитство.

— Тази музика ти се струва красива?

Кимнах нетърпеливо.

— Ти си много надарена, Сян Сян. Не са много младите момичета, които имат проникновението да оценят мелодиите на цина…

— Можеш ли да ме научиш да свиря на него?

Лицето й помръкна.

— Не.

— Но… защо не?

Бях едновременно изненадана и засегната от отговора й.

— Защото според мен трябва да се съсредоточиш върху пипата — преди да успея да възразя, тя продължи: — Сян Сян, цинът няма да те направи известна и харесвана, за разлика от пипата.

— Защо? И как?

— Защото тонът на пипата е кратък и музиката й е мелодична. Можеш веднага да привлечеш вниманието на клиентите. А са нужни години усъвършенстване само за да оцениш цина, камо ли да свириш на него, и то добре. Ние сме жени и времето ни на младост и красота е силно ограничено. Затова, когато най-сетне овладееш инструмента, вече ще си загубила и двете. Още по-лошо — едва ли всеки клиент ще е достатъчно образован и изтънчен, за да оцени цина или твоя талант.

— Сестро Перла — аз огледах гладкото й, красиво лице, — но ти не си загубила нито младостта, нито красотата си…

— Защото съм изключение.

Исках да кажа, че аз също съм изключение. Но тя вече бе взела кърпичка и бе започнала да бърше инструмента така нежно, сякаш беше неин любовник. След това каза:

— Сега ще изсвиря „Ридание зад дългата порта“.

— За какво е?

— За нещастието на жена със злочеста орис.