Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (30)

Полет до небето

На следващата сутрин се престорих, че страдам от женски неразположения, и измолих да не присъствам на остатъка от Церемонията на водата и земята. Бях отегчена от нескончаемия ритуал и изморена от гневните погледи на жените на Оуян и от неодобрението на монахините. В последния ден обаче Оуян настоя да отида за заключителния ритуал, за да натрупам заслуги.

— Платих доста, за да получа щастие за теб, така че, моля те, не пилей парите ми на вятъра — заяви той укорително.

Още няколко досадни часа от церемонията бяха за предпочитане пред това да се противопоставя на почетния си гост, затова бързо се съгласих да отида.

За да покажа, че не се страхувам от съпругите и монахините, вложих допълнителни усилия в грима и избора на облекло. Ала когато се озовах на церемонията, бях също толкова отегчена както преди и установих, че се унасям или в мечти, или в дрямка, докато накрая тълпата не се развълнува при съобщението:

— Майката игуменка Великолепна добрина ще изпълни ритуала за изпращане на божествата обратно на небето и на духовете — обратно в ин света.

Щом чух това драматично известие, аз седнах изправена, напълно разсънена. Очите ми се отклониха към прозорците, докато разсеяно се чудех дали моите духове ще минат през тях на път към дома. Когато се обърнах, видях слаба монахиня на около четирийсет да минава през портата и да се отправя с премерени крачки към гигантския Буда срещу входа. По дирите й я следваше малка свита от млади монахини, някои от които удряха дървени риби, а други рецитираха сутри. Не виждах лицето на възрастната монахиня, но безукорното й шафраново расо и елегантната й походка ми подсказаха, че това е игуменката Великолепна добрина.

Гологлавият антураж се поклони и се просна пред позлатения Буда, сетне продължи да припява и обикаля из залата. Когато се обърнаха към мен, видях, че лицето на игуменката, макар и леко обрулено, всъщност беше доста красиво. Щом приближи редицата ми, вдигнах очи и срещнах погледа й. За моя изненада, сякаш бе открила мръсотия или белези по лицето ми, тя ме огледа продължително. И тогава спокойната й, лишена от емоции физиономия се преобрази. Беше трудно да се опише промяната, само мога да кажа, че тя изглеждаше извънредно разстроена от видяното, но като че ли отчаяно се опитваше да скрие вълнението си. Предположих, че смущението й бе предизвикано от тежкия ми грим, бродираната жълта копринена рокля (бях отказала да надяна черно расо) и косата, навита върху главата като змия. Вероятно вече се беше досетила, че не съм порядъчна жена, а принадлежа към сферата на вятъра и луната и сега оставях разгулни кални следи в нейната чиста земя.

Но се случваше нещо по-голямо. Игуменката продължи да ме зяпа усилено, докато внезапно осъзнах — сякаш бях ударена от гръм — причината за интереса й. Тази плешива, привидно лишена от емоции и облечена в потискащо широко расо жена беше майка ми!

Имах чувството, че съм хвърлена в тъмен кладенец на терзания и срам.

Сърцето ми заби като камшик, шибащ гола плът. Когато най-сетне събрах разпръснатата си ци и се наканих да я заговоря, за мое крайно изумление монахинята ме накара да замълча с пронизващ, многозначителен поглед и едва забележимо поклащане на главата. В следващия момент тя се извърна и продължи да изпълнява ритуала, сякаш нищо не се беше случило!

Загубих представа за церемонията, докато накрая не се озовах навън с изнизващата се тълпа. Опасявах се, че смущението ми ще предизвика въпроси от страна на Оуян, на които не бях подготвена да отговоря. За щастие той само ми кимна леко, докато придружаваше жената, наложниците и децата си навън. Изпитах облекчение, когато видях, че колата, поръчана от него, ме чака близо до изхода. Качих се бързо и дръпнах завесите на прозорците.

 

 

Онази вечер се мятах и въртях в леглото като риба, която се пържи в тиган. През всичките тези години майка ми е била жива, но дори не си бе направила труда да пише поне веднъж! Даже беше отказала да признае, че ме познава — нейната собствена плът и кръв на земята. Сега беше игуменка на изключително преуспяващ манастир в Пекин, но въпреки това беше толкова безсърдечна! Чудех се кое е истинското учение на будизма: състраданието или преодоляването на привързаността? Нима едно просветено същество ще се страхува да признае проституиращата си дъщеря? През цялото това време бях живяла с надеждата, че ще срещна отново майка си. Сега най-сетне я бях открила — само за да разбера, че се срамува от мен!

Бях изумена и от промяната във външността й от онази вечер преди десет години, когато се бе качила на влака. Очите й, тогава бляскави, сега бяха две прашни мъниста. Страните й бяха хлътнали, а челото й набръчкано. Като на останалите монахини скалпът й бе прорязан от дванайсет белега. Дали майка ми бе станала толкова аскетична игуменка, или просто беше поредното привидение като съня ми за нея в планината?

На следващата сутрин се събудих в шест и облякох грубоватите, домашнотъкани дрехи и износената роба, които Цин Джън ми беше купил — и които сърце не ми даваше да изхвърля. Стреснах се от подпухналото си отражение в огледалото, но набързо се опитах да го прикрия с малко пудра. След това наех рикша и се запътих право към храма „Чист лотос“.

— Бързо, бързо! — крещях непрестанно аз на мършавия гръб на носача, покрит само с тънък кърпен жакет.

Слушах как сумтенето му прорязва звуците на трафика. Спомени за майка ми от детството ми се смесваха с образа на изпитата монахиня с бръсната глава, която бях видяла вчера. И двете се бяха впили в съзнанието ми като гладни духове.

Дали майка ми щеше да се окаже като Хун И, легендарния високопоставен монах? На трийсет и девет години той прекъснал всички земни привързаности. Скоро след като се замонашил, младата му съпруга довела двете им деца да го видят в храма. Твърдо решен да превъзмогне привързаността си към семейството, той ги отпратил.

Дали майка ми бе отказала да признае присъствието ми по същата причина?

Колкото повече наближавах храма, толкова повече се страхувах както от това, че ще я видя, така и че няма да я видя. Дали щеше да ме порицае строго за живота, който водя, или дори само заради крещящите дрехи, с които бях дошла в храма? Ала колкото и да ми се искаше да я видя, аз не желаех да й причинявам болка. Още си спомнях измъченото й изражение, когато ме позна. Дали щеше да е по-добре, ако никога повече не види дъщеря си, проститутката?

Обвит в савана на хладната утринна мъгла, храмът бе потънал в тишина. Нямаше благоуханни гости, които да вдигат шум в двора. Вчерашното оживление и възбуда бяха заменени с меланхолично спокойствие. В далечината няколко монахини чистеха в медитация. Снежни преспи като изоставени жени се смесваха с боклуците от предния ден и създаваха усещане за запуснатост.

Запътих се трескаво към главната сграда и видях много млада монахиня да пристъпва тежко към мен. От двете страни на бамбуков прът, който се бе врязал дълбоко в раменете й, подскачаше по една кофа. Водата плискаше и се разливаше по обутите й в платнени чехли крака.

Събрах длани, усмихнах се и поздравих почтително:

— Добро утро, шъфу.

Младата монахиня свали кобилицата от раменете си и кофите се приземиха с тежко тупване. Разля се още вода. Тя заглади расото си и избърса чело с опакото на малката си ръка.

— Добро утро, госпожице — усмихна ми се в отговор тя, като разкри зъби във формата на пъпешови семки.

— Шъфу, търся игуменката Великолепна добрина. Бихте ли била така любезна да ми кажете къде е?

Тънките вежди на младата монахиня се сключиха.

— Защо ви трябва?

Известно време преценявах как да отговоря. Как ли би реагирала, ако й призная, че съм дъщерята на нейната игуменка?

Затова излъгах:

— Игуменката Великолепна добрина пожела да я посетя днес.

Сега младата монахиня изглаждаше още по-озадачена.

— Нима? Но това е невъзможно.

Усетих как руменината се надига в бузите ми. Беше като Хун И! Майка ми сигурно се бе разпоредила да не ми позволят да я видя. Обвих палтото около гърдите си да се предпазя от студа.

— Защо?

— Защото тя вече напусна храма.

Сърцето ми заби бясно.

— Кога?

— Към пет и половина, веднага след като изпя сутрешния си урок.

— Но защо?

— Никой не знае.

— Това е странно — усмихнах се приятелски аз, — защото тя действително ме покани вчера да дойда при нея. Какво ли се е случило?

Младата монахиня ме изгледа с любопитство.

— Миналата нощ игуменката Великолепна добрина ни каза, че по време на церемонията е съзряла необикновени видения, затова трябва незабавно да се оттегли в планината да медитира. Не можем да разкрием на никого къде отиде. Сподели, че ще се върне чак след като получи просветление. Шъфу Вечна чистота ще поеме ръководството на манастира, докато тя се прибере.

Бях изумена от вестта.

— Игуменката сподели ли какви са били тези видения?

Младата монахиня се огледа нервно, сетне избълва:

— Не каза, но шъфу Вечна чистота забеляза, че игуменката е изглеждала разтревожена и се е държала странно към края на церемонията. Тя каза, че не може да проумее защо, тъй като нашата игуменка винаги е спокойна.

За щастие имаме шъфу Вечна чистота, която й помага за големите и малките задачи, но все пак никакви важни решения не могат да се взимат без позволението на Великолепна добрина. Не можем да си представим живота тук без нея, дори за няколко седмици. Има куп въпроси, които чакат да бъдат решени от нея.

О, игуменката Великолепна добрина прави толкова много неща! Като да се среща с важните хуфа за дарения, да обсъжда плановете за следващата церемония, да разширява храма, да организира благотворителни дейности…

Опитвах се да разбера как се бе променила майка ми, след като се бе качила на влака за Пекин преди десет години. Бях твърде малка да имам каквато и да било представа какво може да я очаква, но сега осъзнах колко рисковано е било положението й. Когато е пристигнала в манастира, сигурно са я прогонили. Или са й позволили да остане, но са й възложили най-черната работа. Ала сега, докато слушах описанията на тази млада послушница, внезапно си дадох сметка, че изобщо не е било така. За десет години крехката, затворена домакиня, която бях познавала като своя майка, някак си се бе издигнала до положението на влиятелна „бизнес монахиня“, която взима решения. Промяна, в която баба, убедена бях аз, не би повярвал.

Тогава осъзнах иронията: и двете с майка ми бяхме станали престижни, макар и тя като монахиня, а аз като проститутка!

Попитах младата монахиня:

— Знаете ли в коя планина е отишла игуменката?

— Планината Празен облак.

— Къде се намира тя?

— Западно от Небесния храм, на около двайсет мили… — изстреля младата монахиня, но в следващия момент се плесна през устата. — О, небеса, не биваше да го казвам!

Докарах най-сърдечната усмивка, която можех да изфабрикувам.

— Не се тревожете, шъфу, няма да разкрия пред никого къде е игуменката.

Младата монахиня не отговори, а ме изгледа подозрително. Бадемовите й очи се разшириха.

— Госпожице, надявам се, че няма да отидете да я търсите, нали?

Не отговорих на въпроса й, а вместо това попитах:

— Знаете ли къде точно, искам да кажа в кой храм, е отседнала тя?

Тя избърса влагата от веждите си.

— Но шъфу Вечна чистота каза, че игуменката Великолепна добрина иска да остане насаме. Никой не бива да я търси в планината. Единствено шъфу Вечна чистота знае къде точно е тя.

— Търся я по извънредно спешен повод.

Тя отново ме изгледа подозрително.

— Какъв? И коя сте вие?

Започвах да се изморявам от важниченето на тази монахиня и почти ми се прииска да бях дошла облечена в скъпа рокля и с натрапчиви бижута. С известно раздразнение заявих:

— Съжалявам. Опасявам се, че не мога да ви кажа. Мога да разкрия това само на игуменката.

— Госпожице, всички трябва да изчакаме, докато игуменката Великолепна добрина прецени, че е време да се върне.

Нямаше смисъл да говоря повече с нея, затова събрах длани, поклоних се и се сбогувах.

Веднага щом се прибрах, започнах да събирам багажа си за пътуването до планината Празен облак. Когато Оуян се отби за обедния си дъжд с мен, аз му обясних, че се налага да се прибера в Шанхай за седмица заради погребението на баща ми. Изпитах леко чувство на вина, че използвам отдавна мъртвия си баба да прикрия лъжата си, но тъй като правех това, за да намеря майка, бях сигурна, че той ще ми прости.

 

 

На следващия ден, още докато небето през прозореца беше тъмно като мастило, размазано върху оризова хартия, скочих от леглото и набързо облякох семпли ватирани блуза и панталон. Взех съвсем малко вещи — чадър, още един кат дрехи, жакет с подплата, оризови кексове, твърдо сварени яйца и кесия, пълна със сребърни и медни монети. Но когато се озовах извън апартамента, се сетих за нещо по-важно и хукнах обратно — да грабна четирите фу амулета, които Цин Джън ми бе нарисувал. Тъй като нямах представа къде е отседнала майка ми, реших като миналия път, когато бях пътувала с Тън Сюн до планината Тайи, да започна от подножието и да се изкачвам нагоре. Дали щях да я намеря зависеше изцяло от кармата ми.

След дълго и досадно пътуване в кола под наем по неравни пътища най-сетне пристигнах в подножието на планината. Нападнаха ме амбулантни търговци, които продаваха благовония и други будистки дреболии, но аз ги отпратих с жест. Накрая се съгласих да платя баснословна сума на двама носачи да ме качат в планината на носилка. Спирахме пред портите на храмовете един след друг и аз питах за майка ми. Някои вече бяха чули за изчезването на Великолепна добрина и докато шумно отпиваха от чайовете си, редяха безкрайни предположения за това внезапно заминаване, без да допускат, че причината е пред очите им. Когато ме питаха защо търся игуменката на „Чист лотос“, отговарях, че искам да я помоля да стане мой дхарма учител. Мнозина ме изглеждаха с любопитство, но никой не се осмеляваше да разпитва повече.

 

 

Минаха пет дни и макар да се изкачвах все по-високо в планината, още нямах никаква вест къде е майка ми. Когато се спуснеше нощ, от някой храм проявяваха състрадание и ме канеха да пренощувам при тях и да хапна в Благоуханната им кухня. За да се отплатя за добрината им, пусках по няколко медни монети в Кутията за трупане на заслуги — в зависимост от степента на гостоприемство. При все че бях разочарована, поне извадих късмет да не попадна на разбойници. Научила урока си по болезнен начин, аз избягвах тайните пътеки и не пътувах нощем.

В следобеда на шестия ми ден в планината времето внезапно се развали. Дъждовни завеси се носеха над пътеката, разтрисаха дърветата, събаряха листа и безмилостно шибаха покрива на носилката ми. Вятърът набираше скорост и ни нападаше като побеснял звяр. Подгизнали и млатени от този невидим враг, носачите се спънаха няколко пъти, преди най-сетне да забележат храм. Настояха да удвоя възнаграждението им не само заради тежката работа, но и защото беше Китайската нова година. Съвсем бях забравила наближаващия празник. Дали небето щеше да сбъдне новогодишното ми желание да се събера отново с майка си?

Игуменът на малкия манастир беше старец с голяма глава и дребен торс. След като ме въведе в малка приемна, той посочи ракитов стол и ме покани да седна. Въпреки че имаше мил поглед, някак си усетих, че не трябва да се натрапвам твърде много в спокойния му живот в планината. Затова скоро след като се настанихме и един млад монах ни донесе чай, преминах по същество, като обясних намерението си да открия игуменката Великолепна добрина от храма „Чист лотос“.

Старият монах ме изгледа напрегнато, очите му бяха бистри и ярки.

— Госпожице, в тази планина има много монахини.

— Познавате ли я и имате ли представа къде е?

Той кимна утвърдително.

— Веднъж, когато „Чист лотос“ проведе голяма церемония за освобождаване на гладните духове, тя покани много храмове да се присъединят, включително и нашия.

— Но знаете ли къде е в момента?

— Госпожице, според мен трябва да се върнете в Пекин.

— Учителю, защо… да не я потърся?

Той поглади равния си, лъскав череп.

— Твърде опасно е за младо момиче като вас да пътува само в планината. Имате късмет, че не сте се натъкнали на разбойници, така че Буда сигурно ви брани. А ако искате да научите дхарма или медитация, наоколо има много наставници. Освен това дори да я откриете, това не означава, че тя ще се съгласи да ви напътства. Ние, монасите и монахините, идваме в планината Празен облак, за да ни оставят на мира — той замълча да отпие от чая си, сетне продължи: — Може да се е разочаровала от трескавия си живот в градския храм. В тези големи манастири се налага да обикаляш и да молиш богаташи за пари, вместо да медитираш и да изучаваш сутрите.

Игуменката Великолепна добрина е много известна, но съм сигурен, че добре съзнава, че всички земни постижения са преходни — той ме изгледа остро. — Затова, госпожице, според мен е редно да я оставите на спокойствие. Навярно се е изтощила, докато се е опитвала да се просветли от Церемонията на водата и небето. Моля ви, оставете я на покоя на дхарма.

Младият монах започна да ни долива пресен чай.

— Учителю — подзе той нетърпеливо, очевидно бе слушал разговора ни, — чух, че по време на голямата церемония момиче на цветята е влязло във вътрешната олтарна зала…

Усетих как се разтърсвам вътрешно.

Възрастният монах хвърли укорителен поглед на ученика си, преди да се обърне към мен:

— Госпожице, струва ми се, че двамата с младия шъфу казахме повече от необходимото — след тези думи той се обърна към младежа: — Заведи госпожицата до стаята й и й дай вечеря. Но, моля те, не я безпокой с повече приказки.

На следващата сутрин, въпреки че дъждът не беше спрял, реших да продължа с издирването си.

Когато се сбогувах с монаха, той възкликна:

— Госпожице, надявам се, че не съм ви прогонил с думите си! Добре дошла сте да останете колкото ви е угодно.

— Шъфу — аз прилепих длани пред гърдите си и се поклоних дълбоко, — изключително съм ви благодарна за щедростта. Но просто искам да продължа пътуването си.

— Защо не останете, докато времето се проясни напълно? Сега пътищата са хлъзгави. Не е безопасно.

— Така или иначе в живота няма истинска безопасност.

— Съгласен съм с вас — той ме изгледа с любопитство. — Но това не означава, че не бива да внимаваме. Будизмът също така ни учи да се грижим добре за себе си.

Изразих съжалението си, че трябва да тръгна. Той се предаде.

— Тогава нека ви дам благословия, преди да поемете отново.

 

 

Докато наблюдавах как дъждът се сипе покрай носилката, се замислих, че може би трябваше да послушам игумена и да се откажа от търсенето си. Пътуването беше изтощило не само мен, но и портфейла ми. Бях напъхала твърде много пари в твърде много Кутии за натрупване на заслуги и бях давала на носачите далеч по-щедри бакшиши от необходимото.

След като майка ми очевидно бягаше от мен, защо просто не се приберях вкъщи и не забравех за нея? Но знаех, че няма да умра в покой, ако не я видя поне за последен път.

Трябва да съм заспала, защото когато отворих очи и погледнах навън, всичко беше побеляло. Това ми напомни косата на баба, която побеля само за една нощ, след като произнесоха смъртната му присъда. В този момент в главата ми изникна прочута сцена от романа „Сън за червената стая“.

Прилъган да се омъжи за неподходяща жена след смъртта на истинската си любов, младият господар Баою решава да се откъсне от всички земни окови и да стане монах. Когато престъпва прага на голямото си имение и се отправя към манастира, забелязва, че целият свят е покрит със сняг. „Колко бяло, безкрайно и чисто!“, възкликва той, след което се втурва в снежната буря и никога повече не го видели.

Внезапно носачите спряха и ме откъснаха от унеса ми. Пред нас се извисяваше високо стълбище.

Носачът отпред се обърна да ме погледне, лицето му беше мокро, а косата — побеляла от снега.

— Госпожице, бурята се засилва. Набитият също се появи изотзад.

— И искаме да се прибираме — той посочи с кокалестия си пръст към стълбите. — Там, горе, трябва да има храм. Защо не ни платите и не слезете тук?

Проточих врат и погледнах. Стръмните тесни стъпала сякаш се извисяваха към небето. От планинския склон тук-там се протягаха клонки, които приличаха на езотерични символи, мъчещи се да ми покажат пътя към просветлението.

Обърнах се отново към носачите.

— Откъде знаете, че горе има храм?

— Чувал съм — сви рамене кльощавият, — пък и защо иначе ще има стъпала тук?

— Но изглежда, че никой не е бил там отдавна.

— Госпожице, всички храмове изглеждат така — той млъкна и изтри влагата от лицето си с мръсен парцал. — Сега или ще ви оставим тук и вие ще се качите да намерите храма сама, или ще ви отнесем обратно, ако искате — той хвърли бърз поглед към другаря си. — Прибираме се, преди времето да се влоши още повече.

Предложих на двете тъмни лица:

— Изчакайте ме тук за час. Ако не се върна, можете да тръгвате. Ако се върна, ще ви платя двойно.

Те се впуснаха в шумно бръщолевене, по време на което очите им непрекъснато се стрелкаха наоколо. Набитият рече:

— Ще чакаме половин час и ще ни платите тройно, иначе няма да останем.

— Добре — поех си дълбоко въздух аз и изстрелях: — Разбрахме се.

Изкачването нямаше край. Броях стълбите: десет, двайсет, трийсет, петдесет, сто, сто и двайсет, двеста, триста… докато съзнанието ми се замъгли. И във все по-дълбокия сняг стъпалата също се замъглиха. Изтощена и останала без дъх, аз се катерех много предпазливо, за да не пропусна някое стъпало и да се плъзна надолу. Гърлото ми беше пресъхнало, а устните ми се напукаха. Неутешимото куркане на червата ми звучеше като неспирните оплаквания на старица. Извадих една кифла и задъвках, имаше вкус на осолен камък.

Сякаш това не беше достатъчно лошо, ами и снегът започваше да се просмуква през дрехите ми. Обвих ръце около себе си, но въпреки това тялото ми продължи да трепери, а зъбите ми да тракат. Погледът ми беше премрежен от умора и от ослепителната белота. Извадих и отворих чадъра си, но вятърът моментално го отнесе.

— По дяволите! — изругах аз.

Макар да не виждах края на стълбището, нито началото му, някак си продължих да се изкачвам. Докато обутите ми в кожени ботуши крака продължаваха да ме влачат нагоре, въпросът, от който се ужасявах, тормозеше мозъка ми: ами ако в края на стъпалата нямаше нищо?

Изпаднах в паника, обърнах се и с всички сили викнах на носачите. Но не чух нищо, освен слабо ехо на собствения си глас, което отскочи от урвите. За да избегна силния вятър, извиващ се надолу по стълбите, аз се опрях на стената да си поема дъх. Отново изкрещях на носачите, но шибащият вятър тутакси изтръгна дъха от гърдите ми.

Сигурно си бяха тръгнали, без да ме дочакат!

Дъхът замръзна в гърдите ми. Започна да ми се струва, че се рея в космоса. През мрежата на снега светът изглеждаше малък, но и безкраен. Дълбоките отпечатъци от стъпките ми ме зяпаха като уголемени очи. Сълзи потекоха по бузите ми. Вкусих моментното усещане за топлина, пробождащо кожата ми.

Започнах да изпитвам ясното убеждение, че в края на стълбището няма нищо. Тази мисъл се завъртя в мен в синхрон с шеметната спирала на снега отвън. Ужасяващи мисли нахлуха в главата ми: когато бурята преминеше, някой — монах, монахиня, поклонник, разбойник — щеше да намери трупа ми на тези стъпала. Смачканото тяло щеше да изглежда като провесено между небето и земята. Очите щяха да са широко отворени, сякаш покойната се е съпротивлявала да я повлекат към ада, защото земните й желания не са били изпълнени. Монасите и монахините, които бях разпитвала за майка ми, щяха да разпознаят физиономията ми, но самоличността ми щеше да остане вечна загадка. Местните клюкарски вестници отчаяно щяха да се опитват да узнаят коя съм. Когато удареха на камък, просто щяха да запълнят мозайката с история от най-развинтеното си въображение — избягало момиче от богато семейство, загубено в планината на път за среща с тайния си любовник, нападнато от бандити, изнасилено и брутално убито…

Потреперих от тези мисли и от суровия сняг. Дъхът ми беше станал рязък и учестен, имах чувството, че дробовете ми са потопени във вряла вода. Обезумяла, погледнах към небето и прошепнах молитва:

— Небе, позволи ми да видя майка си за последно, преди да удари сетният ми час. Ако трябва да умра, нека да е в нейните обятия, моля те!

Но небето, толкова бяло и чисто, изглежда, напълно нехаеше за молитвата ми. Въпреки че краката ми бяха като ледени мраморни статуи, те се влачеха настойчиво стъпало след стъпало, докато съзнанието ми танцуваше във вихрушката на лудостта…

За да повдигна духа си, запях — китка от арии от пекинската опера и мелодии за цин.

Силният вятър свиреше и стенеше в съпровод на песните ми. След още налудничаво пеене внезапно усетих, че краката ми се приземяват върху нещо неочаквано — плоска повърхност. Стоях неподвижно, вдишвах дълбоко да се успокоя и съсредоточа.

Озърнах се и погледът ми попадна върху призрачна гледка. Жена с гола глава и тънка фигура, увита в също толкова тънко расо, медитираше в поза пълен лотос. Зад нея се виждаше малък запуснат храм.

Гледката ме изуми с ужасната си красота. Беше напълно бяло, с изключение на черното расо на монахинята под тъмночервения покрив на храма. За миг се зачудих дали не виждам каменна статуя. Или дух без коса.

Но, разбира се, тя не беше нито статуя, нито дух, а жената, която някога се казваше Красиво ухание — моята майка.

Сърцето ми изпърха като сняг, падащ върху изсъхнал лотос. Въпреки скорошното ми разочарование сега изпитах само съжаление, като видях безстрастното й лице и потрепването на крехкото й тяло.

Защо се измъчваше в сковаващия студ?

Връхлетяна от емоции, нямах време да мисля.

— Ма, тук съм! — изкрещях аз и с пълна сила хукнах към фигурата във форма на камбана.

За мое огромно изумление монахинята продължи да медитира, сякаш беше едновременно глуха и сляпа — или сякаш тичах към мираж. Или времето бе спряло завинаги в нейния свят?

Продължих да тичам и да крещя „Ма! Ма!“, докато се подхлъзнах и паднах…