Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (15)

Престижната проститутка

Времето минаваше и най-сетне се сдобих с нова почест, макар и своеобразна.

Всеки ден пред павилиона „Прасковен цвят“ се появяваха огромни табли с цветя, изпратени от клиенти покровители, за да изкажат признанието си към онези специални сестри, които са мин дзи. Понякога изпращаха толкова много, че създаваха доста впечатляваща гледка — талази от цветя, носещи се по повърхността на океана. Сякаш всяка табла се промушваше напред, за да бъде забелязана. Не само сестрата, която се е сдобила с най-много табли, получаваше престиж, но и клиентите, които са ги изпратили. Макар външно да изглеждаше, че съревнованието е между сестрите, всъщност беше между техните влиятелни застъпници.

Сега почти не минаваше ден, без моето име да се рее по това разцъфнало море, често с хвалебствени стихотворения като това:

Естествена като облаците и небето,

умна като леда и снега,

ледена ваза и нефритена кост,

чистота, проникваща до вечността.

Това беше годината, в която станах на осемнайсет и бях вече много престижна.

Сега клиентите ме наричаха йенмин юанбо — любовно име, простиращо се надлъж и нашир. Защото най-сетне бях станала мин дзи.

Разбира се, това внимание ме ласкаеше, но и силно ме натъжаваше.

Не можех да се сдържа да не си припомня как всеки път, когато баба приключеше с уроците ми по четене и писане, той ме поглеждаше с нежност и казваше: „Сян Сян, учи упорито и един ден ще се сдобиеш с престиж. Надявам се, че ще станеш първата жена джуан юан.“

Джуан юан беше титлата, с която удостояваха човека, класирал се пръв на имперските изпити. Естествено, имперските изпити бяха отменени, след като правителството на Ч’ин бе свалено от доктор Сун Ятсън и неговото ново републиканско управление. Но онова, което баба се надяваше, бе да стана прочут учен, да донеса уважение на предците си, както и да оставя репутация на интелектуално величие на потомците ни.

Ако баба беше още жив, как щеше да се чувства от моето известно — цветно и любовно — име, което не носеше нищо друго, освен срам? Как би реагирал на моя престижен статут като проститутка?

Посред нощ, винаги когато се сетех за баба изпитвах облекчение, че не е доживял да види срама ми.

Престижното ми положение продължаваше да привлича всякакви клиенти — учени, поети, търговци, държавни служители, веднъж дори католически свещеник, който, вместо да ме отведе на планината У за дъжд и облаци, се опита да ме убеди да приема религията на Христос, за да отида след смъртта си в рая вместо в ада. Тези мъже ме засипваха с подаръци (свещеникът, след като погали гърдите ми за няколко минути, ми подари Библия със златен обков), канеха ме навън и ме глезеха като — по думите на един клиент — принцеса. Колко нелепо. Много повече бих предпочела да ме похвали с откровеното мин дзи — престижна проститутка.

Но Перла ме смъмри:

— Сян Сян, забрави за откровеност и честност в публичен дом, просто се радвай, че тези чоу нанжън се опитват да ти доставят удоволствие. Би ли предпочела да се отнасят с теб като с истинска курва, като те пребиват и ти горят зърната на гърдите с ароматни пръчици?

Когато Перла изрече думите „истинска курва“, аз се усмихнах на себе си, защото нищо не можеше да е по-вярно от това!

Веднъж беден учен ми призна, че е продал най-ценното си издание на Петте класики от времето на династията Мин, за да раздвижи облаците и дъжда с мен.

Когато казах на Перла колко го съжалявам, тя се изсмя подигравателно.

— Сян Сян, никога не изпитвай съжаление към тези чоу нанжън, изобщо не го заслужават. Не си опряла нож в гърлото му и не си го заплашила да продаде книгите си, за да дойде при теб, нали? Освен това откъде знаеш, че казва истината? Може би е откраднал парите да ти плати или е бръкнал в нечий джоб. Тези смърдящи мъже до един са лъжци, всичките са специалисти по пърдене с уста! Ако тези чукани от кучета задници имат съвест, то значи кучетата не ядат лайна!

Тя продължи разпалено:

— Да не говорим, че ще се запознаваш с много мъже тук и нямаш достатъчно място в сърцето си да изпитваш съжаление към всеки един от тях, колкото и да е злощастна историята му. Сян Сян, чуй ме, трябва да втвърдиш сърцето си. Запомни, имаш само едно сърце и много клиенти. Замисли се колко много пъти тези чоу нанжън могат да го разбият. Затова никога не позволявай да го разбият, нито веднъж. Можеш ли да ми го обещаеш?

Разбира се, аз кимнах и произнесох категоричното:

— Да!

Освен славата ми имаше още една голяма промяна в живота ми — името. Вече не се наричах Сян Сян, а използвах артистичния си псевдоним — Бао Лан. Бао означава скъпоценен или съкровище, а лан — орхидея. Не харесвах новото си име, защото беше едновременно показно и обикновено, име на проститутка като Златно цвете, Ухайна роза или Сребърна хризантема. Бих избрала нещо поетично: Снежна вълшебница. Облачна безсмъртна, Лотосова лодка, Езеро от мечтите.

Но Фан Жун не се съгласи, тя разтвори широко очи и повиши глас.

— Сян Сян, не виждаш ли, че Бао Лан е най-доброто? Можеш ли да ми посочиш един мъж, който не харесва нито съкровища, нито цветя?

Разбира се, бях наясно какво разбира тя под „цветя“. Бях чувала всички вариации на тази тема: публичните домове бяха йенхуа джъди — царства на дима и цветята. Клиентите бяха миенхуа сулиу — спящи върху цветя и намиращи убежище във върбите. Болестите, които хващаха, се назоваваха хуалиу — мор на цветята и върбите. И както при другите ни цветни съименници идваше ден, когато бяхме просто цанхуа байлиу — увехнали цветя и сгазени върби.

Мама беше права. Не можех да се сетя за нито един мъж, който да не харесва съкровища и цветя. Те ги обичаха толкова много, че дори рискуваха да хванат нещо по-трайно от нощна наслада.

Тя ме изгледа обвинително.

— Искаш превзето име като Безсмъртна, Вълшебница или Ухание? Но в тях няма материя, ето защо жените с такива имена умират млади!

Как можех да възразя на този довод?

Фан Жун спря да си поеме дъх и продължи:

— Ако съсипеш името си, съсипваш бизнеса си. Ето защо избрахме „Прасковения цвят“ за нашия павилион — тя се разпали още повече. — Това е свързано с прочутата история за Градината на прасковения цвят от…

— Дао Юанмин.

— Значи знаеш историята?

— Естествено. Неколцина рибари се загубили и открили уединен свят, забравен от времето. В градината прасковените дървета цъфтели, птиците пеели, а простите, невинни хора се радвали на безгрижен живот.

Мама поклати глава в несъгласие.

— Не, не, не. Рибарите загубили пътя и минали през дупка, водеща към пещера, която била пълна с красиви момичета, вкусна храна и силно вино. Ето защо казваме донгжу мисян — да влезеш в дупка и да се омагьосаш от уханието — тя ми смигна. — Сигурна съм, че се сещаш коя дупка и какво ухание, нали? След като прекарали доста дни в преследване на жените, лакомо поглъщане на храната и пиянство, те се заклели, че никога няма да се върнат към скучния си живот.

Преди да успея да възразя, че съвсем е объркала историята, тя продължи:

— Така беше кръстен „Прасковеният цвят“ — внезапно ме удари по рамото и ме стресна. — И затова името ти е Скъпоценна орхидея, а не глупавото име Езеро от мечтите или Лотосова лодка. Ха! Ха! Ха!

Добре съзнавах, че промяната на името ми означава, че вече не съм чудзи — млада проститутка, — а пълноправна проститутка с редовни клиенти. Сега вече напълно се бях откъснала от миналото. Това беше най-тъжното нещо, защото след като името ми беше сменено, вероятно вече щеше да е невъзможно майка ми да ме открие, да не говорим, че отдавна се бях отказала от надеждата да чуя вест от нея.

От първия ден, в който бях пристигнала в павилиона „Прасковен цвят“ преди пет години, мама никога не ми беше писала. Чак толкова натоварен ли беше животът й в храма? Или просто бе загубила адреса ми?

Веднъж, когато попитах Фан Жун защо нямам вест от майка, тя отвърна:

— Ай-я, защо не питаш Гуан Ин? — сетне добави: — Сега майка ти е монахиня. И знаеш ли какво ги интересува монахините? Празнотата! Нищо! — тя направи физиономия. — Откъде накъде трябва да мисли за теб?

Възможно ли беше майка да се е издигнала толкова високо над земните грижи, че да забрави единствената си дъщеря? Или пък беше… умряла? Всеки път, когато си представях, че може да е мъртва, изникваха всякакви ужасяващи образи: подпухналото й тяло, което се носи по река; сгърчена в пълна с плъхове задна уличка; или дори увиснала от греда в нейния храм…

Но тези мисли ме спохождаха само в най-черните мигове. Дълбоко в себе си аз все още мислех за нея като за жив човек. Често посред нощ, когато бях сама с тялото си, изтощено от раздвижването на облаците ми от дъжда на чоу нанжън но със съзнание, което е болезнено нащрек, аз гледах през прозореца, съзерцавах луната и мислех за нея. Дали щяхме да имаме шанса семейството ни да се събере отново? Дори да седнем заедно и да хапнем простичко, с нудъли и кифли, точно както едно време?

Понякога ми липсваше толкова много, че копнеех да избягам от „Прасковения цвят“, за да мога да отида в Пекин и да я намеря. Но, разбира се, аз веднага потушавах тази мисъл. Защото ако ме хванеха, щях да завърша в тъмната стая като храна за плъховете, зърната на гърдите ми щяха да бъдат пронизани или щяха да пребият котка в панталона ми. Дори да успеех да избягам от павилиона, нямаше да имам покрив над главата си. А така и не забравих малкия просяк, който отмъкна сладоледа ми преди години. Добирането до Пекин нямаше да е лесна победа. Вместо това, тъй като ставах все по-популярна, аз си представях, че някой ден ще изкарам достатъчно пари да захвърля тежък чувал със злато в лицето на Фан Жун и да си тръгна от „Прасковения цвят“. Трескаво се молех на Гуан Ин да дойде този ден.

Освен за майка си мислех много и за баба и за онзи военачалник, който несправедливо го бе обвинил и бе наредил да го екзекутират. В мен се бе разпалило изгарящо желание — да открия това нарязано с хиляда ножове копеле, което бе виновно за разпадането на семейството ми. Ако го сторех, нямаше да го оставя да му се размине безнаказано. Дори обмислях всякакви начини, по които можех да го измъчвам — да го бичувам с камшик с шипове, пропит с вода (така някои мами дисциплинираха дъщерите си); да го налея с вода и да скачам по подутия му корем; да го принудя да глътне кифла, пълна с игли; да го бутна в отровен кладенец; или по-просто, да пусна куршум в главата му.

Макар мислите да открия мама и да отмъстя за баба никога да не бяха далеч от съзнанието ми, аз продължавах да се упражнявам в изкуствата, за да поддържам статута си на мин дзи и един ден да успея да изпълня плана си да напусна „Прасковения цвят“.

Освен името имаше още една промяна в живота ми — стаята ми, която сега беше по-голяма и по-хубава, с елегантни мебели, позлатено огледало, керамични вази и пейзаж от прословутия Тан Ин. Окачих и своя картина, изобразяваща млада жена, отдадена на четирите изкуства: рисуване, калиграфия, поезия, цин.

Клиентите ми харесваха това платно, а и освен това те смятаха, че четирите красавици в действителност са една личност — аз. Естествено аз се съгласявах с тях, защото действително бях хубава и ме биваше и в четирите изкуства. Това, че те възхваляваха красотата и дарбите ми, винаги ме радваше неудържимо, дори когато хвалебствията са лееха от сбръчкани, беззъби уста.

Сега аз също така разполагах със собствена прислужница, тринайсетгодишно момиче на име Малък дъжд. Тя беше невзрачна и глупава, но ми харесваше заради милото й сърце и предаността й. А и тя никога не се проваляше в изпълнението на задълженията си и се грижеше много добре за мен в „Прасковения цвят“. И ми носеше клюки за сестрите както в нашия тюркоазен павилион, така и в останалите.

Откакто бях станала известна, отношението на Фан Жун към мен също се бе променило. Беше по-уважително, сякаш бях първата жена джуан юан. Всяка сутрин ми се поднасяше месен сок да почистя лицето си, бистра яйчена супа — да подхраня гърлото си, и благоуханна вода с розови листенца — да измия косата си. Всяка нощ взимах вана с вода, в която са киснали скъпи билки.

Някои сестри, които ме бяха гледали отвисоко, като че ли внезапно станаха напълно неспособни да си спомнят предишните си чувства. От устните им се точеха сладостни думи, докато ме умоляваха да им разкрия тайните на запленяването на клиенти. Но имаше други, чиито завистливи погледи издаваха застрашителна омраза.