Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (33)

Отмъщение

Вечерта на петнайсетия ден от първия лунен месец наех кола и се отправих към павилиона „Прасковен цвят“. Когато зърнах до болка познатата розова сграда на сто ярда пред мен, накарах шофьора да ме остави там, за да измина краткото разстояние пеша.

— Госпожице, искате ли да се върна и да ви откарам у дома за вашата туанюан вечеря?

— Не, благодаря — усмихнах се в отговор аз. — Според мен тази вечер трябва да приключите работа по-рано и да се приберете вкъщи за вашето семейно събиране.

Проследих как колата се отдалечава, преди да поема напред.

Бях избрала точно този ден, защото с Фун щяхме да останем насаме, а и защото ми се струваше най-удачно да убия унищожителя на семейството ми в деня на семейното събиране.

„Да ви откарам вкъщи за вашата туанюан вечеря.“ Думите на шофьора продължаваха да се въртят в съзнанието ми, докато бавно се приближавах към дома или затвора, в който бях завряна на тринайсет години. Но вместо да се прибера за вечеря, сега се „прибирах“ да извърша убийство! Пъхнах ръка във вътрешния джоб на палтото си и напипах ножа. Допирът до студената стомана събуди както страха, така и решимостта ми. Бях взела ножа, в случай че основният ми план не проработеше. Възнамерявах да напия Фун — никога не ми е било трудно да го постигна, — после да взема пистолета, който винаги носеше със себе си, и да го насоча към него.

Няколко пешеходци вървяха бързо по улицата пред „Прасковения цвят“, вероятно на път към къщи да хапнат сладките кръгли понички, символизиращи туанюан — събирането. След това семействата щяха да отидат заедно в паркове или храмове да се радват на фенерите и да четат гатанки.

Пукането на фойерверките и биенето на барабаните пронизваха вечерната тишина, за да посрещнат Новата година и да прогонят злите духове. Разтърках бузите си и увих шала около гърдите си. Внезапно се сетих за Тън Сюн и се зачудих къде ли е. Надявах се, че не са я заловили, защото в противен случай беше сигурно, че са я измъчвали или дори убили.

— Тън Сюн! — извиках аз.

Звукът от името й, звъннал в студения въздух, ми вдъхна увереност. Надявах се, че още е жива, дори да бяга за живота си в най-далечния край на света. Продължих да вървя, като си тананиках мелодия от пекинска опера, за да се успокоя. Луната се беше появила ниско на хоризонта и изглеждаше застрашително огромна като желязна топка с шипове.

Прошепнах към загадъчното й подобно на маска лице:

— Ще се въздаде справедливост!

Двата каменни лъва на портата сякаш се усмихваха, все едно ме посрещаха с добре дошла. Дали знаеха, че съм се върнала само за да унищожа техния най-голям защитник на сексуалната дхархма?

Когато стигнах на няколко крачки от тюркоазния павилион, Фан Жун ненадейно се появи пред портата. Облечена в пурпурен жакет и панталони, тя приличаше на презрял патладжан. Малка червена я следваше по петите, стиснала фенер във формата на лунната богиня.

Мама процеди широко ухилена физиономия. Когато заговори, от гласа й течеше мед.

— Оуян фужън, добре дошла отново в „Прасковения цвят“!

Твърдо решена да не пилея скъпоценния си дъх за глупости, преминах по същество:

— Пристигна ли големият господар Фун?

— Още не, каза, че трябва да приключи вечерята на семейното събиране и след това ще дойде. Ще е тук след час.

— Добре. Почистихте ли стаята, украсихте ли я с цветя, ароматизирахте ли я, както заповядах?

— Разбира се.

— Хубаво, тогава можете да отивате да празнувате Празника на фенерите.

— Ами Малка червена — искате ли да остане да ви прислужва?

— Не.

— Но двамата ни пазачи — тя посочи към двамата дебелаци, които стояха на няколко крачки, — те…

— Тази вечер двамата с големия господар Фун не искаме никой да ни безпокои.

— Естествено, Оуян фужън.

— Но нека А Пин да остане, тъй като може да се наложи да приготви още храна.

— Разбира се — мама се усмихна закачливо. — Пък и тя е луда.

— Добре, вече можете да тръгвате. Знам пътя.

— Да. Оуян фужън — тя ми хвърли едновременно мръснишки и многозначителен поглед. — Желая ви много прекрасна вечер.

— Може да си сигурна, че ще е такава.

Изчаках, докато отпред спря кола, която качи мама, Малка червена и двамата пазачи, след което се обърнах и влязох в „Прасковения цвят“.

 

 

Сърцето ми заби бясно, всичко изглеждаше толкова познато и същевременно толкова странно. Спомените нахлуха отново — върнах се към времето, когато като малко тринайсетгодишно момиче влязох в това красиво имение и реших, че е богаташка къща. В далечината извитите нагоре корнизи на павилиона приличаха на махащи ръце, които ме примамваха в това царство на насладата и упадъка. Красивите девойки по стените на градината сякаш ми намигаха, а палавите им погледи ме следваха, докато бавно пристъпвах по криволичещия калдъръм покрай бамбуковата горичка. Спрях да погледна езерото и се втренчих в отрязъците златисто, оранжево и бяло, потрепващи на лунната светлина. О, как ми се искаше да съм шаран, толкова безразличен и безгрижен. И напълно несъзнаващ предстоящото убийство! Хвърлих последен разсеян поглед към двора и поех към главната постройка.

Вътре изкачих стълби, завих зад ъгли и минах през коридори. Когато се озовах пред стаята на Фан Жун и У Цян на втория етаж, спрях. През всичките години, които бях прекарала в „Прасковения цвят“, като се изключат няколко надзъртания, никога не я бях виждала както трябва, камо ли да вляза в това забранено помещение. Сега ми се удаваше твърде удобна възможност, за да й устоя. Завъртях облата дръжка с все сила, докато ръката ме заболя. Но нищо не се случи. Кръглата медна буца непреклонно оставаше в същото положение. Не желаех да приема поражението, затова свалих фибата си, пъхнах я в ключалката и завъртях. Чу се тихо прещракване. Бутнах вратата и за мое учудване тя се отвори.

Намерих малка настолна лампа и я включих, разкривайки тайния интериор — тъмнопурпурна дзътан маса, ракла с бронзови панти във формата на прилепи, позлатено огледало в цял ръст, огромно луохан легло… В следващия момент погледът ми попадна върху висок, красиво резбован шкаф със седефени инкрустации. Втурнах се към него, задърпах вратите му и намерих онова, което търсех — сейфа. Започнах да въртя ключалката му, но напразно. Ала дори когато ръката ми най-сетне я остави, краката ми отказваха да напуснат стаята.

Изведнъж зърнах друг шкаф. Дръпнах чекмеджетата му, но безрезултатно. Тогава отново използвах фибата си, но колкото и силно да я превъртах в дупката, чекмеджетата отказваха да помръднат. Отчаяна, приложих цялата си сила да изтегля най-горното. Получи се. Опитах се да дръпна останалите топки и открих, че след като главната ключалка е била разбита, другите вече се отварят. Започнах да ровя из хартиите и изпълних стаята със звуци, подобни на плискаща се вода. Писма, бележки, документи, записки, договори — всички те ме зяпаха, сякаш ме молеха да ги прочета. Най-отгоре в едното чекмедже лежеше снимка на много младо и красиво момиче със сладко изражение.

„Кой е това?“, попитах аз на глас и извадих снимката да я разгледам по-добре. Когато погледът ми попадна върху брадавицата, която се пулеше като трето око между веждите, осъзнах, че това момиче не е никой друг, а мама на младини! Нищо чудно, че са я нарекли Фан Жун — Красиво лице. Не беше за вярване как годините могат да са толкова жестоки към нечие лице — или тази промяна беше дело на собственото й загниващо сърце? Въпреки че в приказките се разказваше за грозни патета, превърнали се в лебеди, обикновено животът показваше обратното. Дали, преди да бъде отровена от живота на вятъра и прахта, Фан Жун някога е била невинна? Или просто се е родила зла? Дали беше изоставила Буда-природата си (която майка настояваше, че всички ние притежаваме) в някой покрит с паяжини ъгъл на минал живот?

Въздъхнах тежко и върнах снимката на мястото й.

Ръцете ми продължиха да ровят из листата, докато три йероглифа не се врязаха изгарящо в очите ми — Ху Сян Сян.

Сърцето ми изпърполи като олио, цвъртящо във вода.

Взех писмото и разпознах почерка на майка ми. Имаше още — общо десет — оцапани с петна, пожълтели писма от Пекин. От майка.

Отворих едно и прочетох:

Мила дъще Сян Сян,

Това е седмото писмо, което ти пиша в рамките на шест месеца. Защо не отговаряш? Много искам да дойда в Шанхай да те видя, но не мога, защото нямам пари да предприема толкова дълго пътуване. Освен това храмът се развива много бързо и съм им нужна тук всеки ден, почти всяка минута.

Леля Фан обаче ми писа няколко пъти и ми разказа за положението ти. Казва, че си заякнала и си се разхубавила, както и че господарят ти и останалите членове на домакинството много те харесват. В едно от писмата си тя ми сподели, че двама младежи — синът на господаря и негов приятел — са запленени от теб. Надява се, че един ден ще се сгодиш за някого от тях. При все че не възлагам големи надежди на такива неща, радвам се да го чуя. Не мога да пиша много. Не само че очите ме болят, но и като монахиня не би следват да съм привързана към земните дела — включително и към семейството си. Освен това не мога да си позволя да ти пиша твърде често, защото марките са скъпи и трудно си ги позволявам. Но, разбира се, не мога да се сдържа. Само се надявам майката игуменка да не узнае, че пиша на дъщеря си. Тя е много мила жена, но за нещастие на осемдесет и девет години с всеки изминал ден става все по-слаба и твърдоглава. Сян Сян, не се сърдя, ако нямаш време да пишеш. Искам просто да водиш спокоен живот.

Майка ти

19 декември 1918 г.

П.п. Надявам се, че вече си получила блузата и панталоните, които ти уших. Както и платнените обувки, върху които избродирах орхидеи?

По бузите ми рукнаха сълзи. Но нямах време за скръб. Започвах да нервнича заради предстоящата поява на Фун, затова напъхах всички писма в джоба на палтото си и се завтекох към залата за посрещане на гости. Тук си съблякох палтото и започнах да се кипря пред огледалото — запърхах с дългите си мигли, завъртях очи насам-натам, навлажних устни, притиснах гърдите си една в друга да се получи по-дълбока цепка. Сега с поруменяло лице и леко раздалечени устни изглеждах така, сякаш копнея за страстна любов или разбиващо мозъка чукане. Никой не би предположил, че сърцето ми бие трескаво не от страст, а от страх.

Изправих се и закрачих неспокойно. Ушите ми се вслушваха в убийствените потраквания на токчетата ми в унисон с ударите на сърцето ми. Погледът ми попадна върху стоте рози, които бях наредила на Фан Жун да осигури. Сега стояха безмълвни във вазите си, а след малко щяха да станат свидетели на брутално кръвопролитие. Затворих очи и вдъхнах упадъчния аромат. Щях да бъда проститутка за последен път, само докато забия нож в сърцето на Фун или пусна куршум в главата му.

Не знаех от колко време крача из стаята, когато най-сетне чух неистово чукане по вратата. Очаквах този миг десет дълги години и най-после щеше да настъпи! Отворих и пред очите ми се разкри големият господар Фун — мой почетен гост и най-голям враг, — който ме огледа преценяващо с очи, блеснали като фенери. Зад него се извисяваха две гигантски планини — двамата му телохранители.

Докарах най-красивата си усмивка с трапчинки и казах още на вратата:

— Ай-я, големи господарю Фун — кимнах с глава към двата подвижни мускула, — не ги искам при нас. Нима сте забравили, че днес е вечерта на нашето събиране?

Той се пресегна да ме ощипе по бузата.

— Но те ми трябват, за да наблюдават, в случай че…

— Ай-я, големи господарю Фун, не се тревожете — аз размърдах стъпала и завъртях задник, — тази вечер всички са навън да гледат фенерите! Пък и не съм ви виждала от цял век…

— Добре, добре, моя малка красавице. Убеди ме.

Тъкмо се канеше да отпрати пазачите си, когато аз положих длан на ръката му.

— Това е специална вечер, големи господарю Фун, моля ви, дайте им пари да си купят вино и да празнуват.

— Ах, Сян Сян — Фун ме изгледа с интерес, — не съм те виждал от няколко години, а ти си се превърнала в толкова изискана жена.

След като двамата телохранители си тръгнаха, поканих Фун да влезе. Затворих вратата с ритник и се хвърлих в обятията на врага си, все едно е най-голямата ми любов. Фун ме целуна страстно по устните, а дланта му се промуши в роклята ми да стисне едната гърда. Когато най-после се разплетохме, аз му помогнах да се настани на канапето, да свали обувките си и му поднесох храна — точно както едно време.

Докато ядяхме, пиехме и си бъбрехме, кокалестата му ръка като на малък просяк непрестанно се пресягаше да ме сграбчи. Аз поддържах чашата му пълна, а очите ми го прострелваха със засмукващи душата погледи.

Попита ме как и защо бях избягала и какво се бе случило с мен след това.

Взех най-голямата скарида и я сложих в чинията му.

— Големи господарю Фун, моля ви, не слушайте всички слухове, разпространявани от мама и де. Не избягах, а си тръгнах. Понеже не съм продадена в „Прасковения цвят“, не им дължа никакви пари.

Той вдигна едната си вежда.

— Ъ? Вярно ли? Сян Сян, никога не си ми разказвала за миналото си. Защо не го споделиш сега?

Усетих как цялата се разтресох вътрешно. За да се успокоя, вдигнах чашата си и отпих голяма глътка.

— Ай-я, големи господарю Фун, сега е нощта на нашето събиране, затова нека се забавляваме. Ще ви разкажа за това по-късно.

— Добре, добре.

Той млъкна, взе парче патешки дроб с цвят на кал, просмукано с кръв, и го пъхна в устата си. Дъвка шумно известно време, сетне се обърна да ме погледне в очите.

— Сян Сян, защо се върна тук?

Сърцето ми пропусна един удар. Измъкнах кърпичка от ръкава си и замахнах с нея в зачервеното лице на Фун.

— Големи господарю Фун, що за въпрос! Върнах се, защото просто не мога да спра да мисля за вас!

Изведнъж ми хрумна: дали мога да използвам кърпичката си да удуша на мига тази купчина мърдащи бръчки?

Със замъглени от алкохола очи той попита:

— Вярно ли, мой малък лисичи дух?

Кимнах и трепнах с очи да срещна неговите.

— Защо мама не те наказа?

Изкикотих се.

— Смятате ли, че са толкова глупави да накажат вашата любима сестра? Аз съм чисто и просто безполезна курва, от вас се страхуват те, големи господарю Фун.

Първоначално Фун изглеждаше доволен, сетне потъна в мисли. Отпи още от виното си и отново ме погледна със сериозно изражение.

Сърцето ми почти спря. Дали бе почувствал нещо нередно?

Но той изтърси:

— Сян Сян, защо не се омъжиш за мен?

Бях толкова изумена от думите му, че не знаех как да отговоря.

— Сян Сян, защо се колебаеш? Ще ти дам много хубав живот. Обичам те.

В този момент образът на Тън Сюн проблесна в съзнанието ми. Дали я беше заловил и убил? Мислено си представих картини на мъртвото й тяло — как го гризат диви кучета, как виси безжизнено от дърво, как се носи по река, почервеняла от кръвта, изтекла от обезобразения й труп.

За да се съвзема, пийнах от виното, хапнах парче сушена соева извара и задъвках унесено. Напълних отново чашата на Фун и му хвърлих достатъчно похотлив поглед да разтопя сърцето му и да втвърдя стълба му.

— Големи господарю Фун, как да съм сигурна, че наистина ме обичате?

— Сян Сян — подзе той, като извади от джоба си обвита в кадифе кутийка, — отвори я, виж какво съм ти донесъл, за да докажа любовта си към теб.

Когато я отворих, погледът ми попадна върху дракон. Макар и малък, той беше изящно изработен и одухотворен с ци. Почти виждах енергията, която излъчваше гъвкавото му тяло, инкрустирано със стотици наредени един до друг диаманти. Очите на дракона бяха два големи рубина, а златните му лапи и опашка бяха елегантно опънати. Извадих брошката и я завъртях насам-натам, за да могат диамантите да хвърлят сиянието си по стената с огледала. Дракон! Фун беше запомнил, че съм родена в годината на дракона, и затова ми беше донесъл именно този подарък да отпразнуваме деня на повторното си събиране.

Очите ми се наводниха със сълзи. Фун не би могъл да знае защо толкова се трогнах от предмета. Той ми припомни как баба обясняваше, че всяко бебе, родено в годината на дракона, се смята за надарено с изключителен късмет. Ето защо той винаги бе предсказвал, че ще стана първата изтъкната джуан юан, която ще донесе престиж и слава на семейството и предците ни. „Фейлун дзайтиен — дракон, извисяващ се в небето“ беше любимият израз на баба, с който вещаеше светлото бъдеще на дъщеря си.

Фун се пресегна да избърше нежно очите ми с кърпичката си.

— Не плачи, Сян Сян, страданието ти скоро ще приключи. Ако се омъжиш за мен, не само че ще имаш най-хубавите дрехи, храни и бижута в целия свят — той млъкна и заговори отново с глас, изпълнен със страст, — но и ще те глезя като родна дъщеря.

Родна дъщеря! Прехапах вътрешността на устната си, докато усетих вкуса на кръв. Погледнах го — дух, дошъл да ме преследва от минал живот. Гледахме се в очите, както ми се стори цяла вечност, докато той ненадейно ме притегли в обятията си.

— О, Сян Сян, Сян Сян.

Гука дълго време, сякаш пееше приспивна песен на мъртвата си дъщеря.

Сетне много внимателно избърса кръвта от устните ми с пръсти и започна да ме целува пламенно. Оставих го да продължава. Със замъгления си разсъдък ме занесе до леглото, съблече своите и моите дрехи, притисна ме и напъха гнусния си стълб в скъпоценната ми порта…

 

 

Когато се събудих, Фун спеше дълбоко или лежеше мъртво пиян до мен на леглото. Върху него нямаше нито едно парче плат, както и върху мен. Огледах изучаващо зиналата уста, хлътналата кожа, стълба като тофу и отвращението се надигна в мен. Дрехите му, купчина бръчки на пода, приличаха на лицето на притежателя им. Станах от леглото много предпазливо. Докато вървях на пръсти към палтото си да взема ножа, забелязах, че изпод смачканата грамада се подава нещо издуто.

Вдигнах дрехите с пръстите на краката си и видях онова, за което мечтаех — пистолета на Фун.

Ритъмът на сърцето ми се ускори като тиктакане на развален часовник.

Представих си как пронизителното „бум!“ разбива вечерта и слага край на агонията ми. Почти виждах пред очите си кръвта на Фун — като тъмночервени змии, завръщащи се в дупките си — да изпълва бързо пукнатините и процепите на стаята. Виждах и очите му, изпъкнали от шок и невярващи, да ме зяпат, сякаш съм духът на дъщеря му, дошъл от ин света да угаси душата на баща си. Представях си налудничавия си, победоносен смях да стряска всички, докато четат гатанки на светлината от фенерите…

Наведох се да взема пистолета. За пръв път хващах оръжие. Сега притежавах силата да убивам. Ръката ми затрепери.

Шумолящите листа навън извикаха: Ша! Ша! „Убий! Убий!“

Сега оръжието внезапно ми се видя малко и незначително.

Нима това дребно жалко нещо можеше да отнеме живот?

Стиснах го с две ръце и се прицелих в главата на Фун.

Силен взрив разцепи вечерното небе. Нададох пронизителен вик. В следващия момент осъзнах, че това са само фойерверки. А стреснатият, но жив Фун ме зяпаше невярващ на очите си.

— За бога, не си играй с това! Сян Сян, това не е играчка!

Макар ръцете ми да продължаваха да треперят, те все така здраво стискаха „играчката“, прицелена във Фун.

— Сян Сян, какво ти става? Казах ти да оставиш оръжието. Заредено е. Можеш да ме застреляш по погрешка!

— Големи господарю Фун, така ти се пада!

— За какво говориш?

— Ще те убия.

За моя изненада, вместо да добие изплашен вид, той се разсмя.

— Ха! Ха! Ха! Сян Сян, какво ти става? Да не би да си се напила или си си загубила ума? Ела, хайде да се любим отново, изглеждаш толкова прелестна без дрехи и много приличаш на дъщеря ми.

Усетих как в стомаха ми се надига гадене. Пръстите ми стиснаха още по-здраво спусъка.

— Проклет да си и проклета да е дъщеря ти!

Фун ме изгледа в мълчание за момент. Сетне изражението му се промени, сега изглеждаше уплашен.

— Чакай малко, Сян Сян, какво, по дяволите…

— Големи господарю Фун, чакам този миг десет дълги години. Щом веднъж дръпна спусъка, целият ми срам ще остане зад гърба ми.

— За какво, по дяволите, говориш?

Мъниста пот избиваха по челото му.

— Името Тътнещ гръм звучи ли ти познато?

Той не отговори.

Продължих:

— Това беше баща ми. Преди десет години нареди да го екзекутират за престъпление, което ти беше извършил. Ето защо бях пратена в публичен дом, след като ти съсипа семейството ми. Сега е време да си платиш за всички злини. Твоята карма те превърна в мой почетен гост и така имам шанса да те убия тази вечер.

Изглежда, Фун все още беше твърде шокиран да каже каквото и да било. Той размърда тялото си като змия, уловена в клетка. Затегнах захвата на оръжието.

— Ще те убия. Веднага!

— Сян Сян, моля те, недей! Ще ти дам каквото поискаш.

— Можеш ли да ми върнеш родителите?

Той занемя.

Натиснах спусъка. Отново. И отново. И отново. Докато осъзнах, че просто не мога да го дръпна толкова силно, че да издаде „бум!“.

Гърбът и подмишниците ми бяха подгизнали и мъниста пот се събираха по челото ми. Чувствах, че гърлото ми гори, докато хладни тръпки се стичат в мозъка на костите ми. Всичко около мен сякаш бе замръзнало във времето и пространството.

Като видя, че не съм способна да стрелям, по лицето на Фун се разля облекчение. Той се изправи и тръгна към мен.

— Спри на място или наистина ще стрелям!

За мое удивление той избухна в безумен смях.

— Ха! Ха! Ха! Сян Сян, предизвиквам те да ме застреляш! Хайде! Стреляй! — гласът му стана свиреп и гаден. — Ти, неблагодарна кучко! Опитваш се да ме убиеш след всичко, което направих за теб?!

Фун се втурна напред и измъкна пистолета от ръцете ми.

— Да го начукам на миризливата ти майка! Мъртва кучко! Следващия път, когато се опиташ да убиеш някого, бъди подготвена. Първо вземи уроци по стрелба! Да ви вземат дяволите теб и цялото ти семейство!

Той ме изгледа с погнуса.

— Чувала ли си израза „по-добре да изпиеш виното на наказанието, отколкото на уважението“?

Не отговорих.

Той изстреля:

— Това си ти! Отнасях се с теб добре, купувах ти всички тези скъпи подаръци и те обичах като собствена дъщеря, а ти се опита да ме убиеш! Вие, евтините, шибани от кучета кучки, заслужавате наказание, а не уважение! Ето защо всичките сте курви! — той замълча и след малко гласът му прогърмя като фойерверк. — Миризлива пачавра!

Изведнъж вече не ме беше грижа дали Фун ще ме прати веднага в ин света. Може би ако си отидех по този начин, щях да се събера отново с баба, Перла и дори Гуйгуй, моето кученце, което бях изяла с удоволствие на тринайсет.

Отвърнах му с все сила:

— Смрадливите мъже като теб ме превърнаха в курва! Трябваше да съм жена джуан юан!

В продължение на няколко секунди той ме зяпа невярващо, после избухна в смях.

— О, нима?! Значи Съдбата знае как да ти играе номера, а? Това ли се е надявал баща ти да стане от дъщеря му, курвата? Джуан юан. Ха! — той замълча и се замисли. — Да, сега си го спомням, беше сакат.

Потреперих от гняв, но не можех да отрека факта, че баба беше сакат — след като беше счупил крака си по време на съдбоносното представление на пекинска опера.

Фун продължи замислено:

— Чудя се как сакат може да създаде толкова красива дъщеря като теб. Трябва да е заради майка ти — той ме изгледа похотливо. — Убеден съм, че е голяма красавица, къде е…

Цялото ми тяло бе завладяно от ужас.

Изтърсих:

— Не! Тя е монахиня!

— Монахиня? Това е още по-вълнуващо!

Спуснах се към това превъплъщение на злото. Фун насочи оръжието към главата ми.

— Хайде, Сян Сян, престани с тези глупости! Ако не ми напомняше за дъщеря ми, вече щях да съм пуснал куршум в красивата ти главица. Сега ме слушай много внимателно. Най-добре да напуснеш Шанхай до три дни. Ако аз или някой от хората ми те видим тук след това, значи си просиш разговор с Краля на ада — той вирна брадичката ми с цевта на пистолета. — Сян Сян, не искам да ми се налага да застрелвам „дъщеря“ си втори път — той замълча, ръката му дръпна оръжието, като да изстрелва въображаем изстрел. — Бум! Така направих дупка между красивите вежди на четвъртата ми наложница. Ха! Ха! Ха! Жалко, че не приличаше поне малко на дъщеря ми, иначе щях да я пощадя както теб.

— Убил си Тън Сюн!

Мощно го заплюх в лицето.

Той се сепна.

Изведнъж си спомних нощта на „срязването на пъпеша“ ми — случайно го бях ритнала в лицето.

Събрах всичките си сили и запратих крака си в гнусния му стълб.

— Аххххххх! — изкрещя той и се хвана за слабините. Оръжието падна на пода. Грабнах го и се прицелих в сърцето му.

Той погледна нагоре и ми се присмя въпреки болката:

— Давай, стреляй! Този път не бъди страхливка!

Дръпнах спусъка.

Прозвуча толкова силно „бум!“, че реших, че съм оглушала. Но нечовешкият, взривен вик на Фун моментално ме разтресе.

Той не се бе сгърчил на пода като баща ми, когато куршумът улучи главата му. Като дух, който се бори да се върне от ада, Фун сега стоеше пред мен и отстрани на главата му шуртеше кръв. Когато протегна ръка да ме умолява да не стрелям пак, осъзнах, че ухото му го няма!

Затворих очи и натиснах спусъка да издаде още едно оглушително „бум!“

Когато ги отворих, не видях въплъщението на злото да издиша последния си дъх на земята, нито мъртво тяло, разбито като заклан дух. Фун чисто и просто бе изчезнал! Само зигзагообразна кървава следа свидетелстваше за злокобното му присъствие в тази стая. Бях изпуснала отвратителното му сърце за втори път — може би защото нямаше такова!

Трескаво, сякаш бият котка в панталона ми, аз се облякох набързо, сетне изтичах от стаята за посрещане на гости и хукнах към кухнята. Знаех, че трябва да избягам веднага. Но трябваше да видя А Пин за последен път — заради Перла.

Без нито една жива душа наоколо тюркоазният павилион имаше вид на древен мавзолей. Навън внезапен тътен на фойерверки разцепи призрачната тишина.

От главата ми не излизаше образът на Фун с липсващо ухо и кръв по цялото лице. Защо, небеса, не насочихте куршума право между очите му, както той бе направил с Тън Сюн!?

Тогава си представих, че я виждам с голяма дупка в третото око. Тя изглеждаше твърде слисана, че умира, устните й се размърдаха, сякаш изричаха: „Скъпоценна орхидея, моля те, обичай ме в този живот. Дори за миг.“

Тичах, треперех и шепнех: „О, Тън Сюн! Тън Сюн!“ Накрая стигнах до кухнята. Бутнах леко вратата, която се отвори с проскърцване и пред мен се разкри стая, окъпана в бледа лунна светлина.

Влязох предпазливо и прошепнах развълнувано:

— Лельо А Пин?!

Не последва отговор, единственият звук беше Ша! Ша! — „Убий! Убий!“, идващ от шумолящите дървета от другата страна на прозореца. Извиках още няколко пъти, но все така напразно. Тъкмо се канех да се откажа, когато в един далечен ъгъл забелязах фигура, приклекнала до огромен казан.

Завтекох се натам и изпищях:

— Лельо А Пин!

Силуетът се размърда. Тя примига с усилие, сякаш да се отърси от полепналия сън. Дълго време ме зяпа с удивените си очи, докато внезапно не изтърси:

— Ти ли си, Сян Сян? Какво правиш тук?

Бях шокирана. Не беше ли А Пин няма и луда? Гледахме се една друга като две уплашени котки цяла вечност.

Накрая заговорих:

— Значи, лельо А Пин, ти…

— Да. Не съм няма и не съм луда.

— Мили небеса, тогава защо ти…

Тя махна пренебрежително, сетне отиде да вземе чиста хавлия и леген с вода и започна да почиства лицето ми.

Накрая попита:

— Сян Сян, как толкова внезапно си се озовала тук?

Разказах й всичко на един дъх.

— О, небеса. Сян Сян, моля те, махай се веднага! Големият господар Фун е твърде зъл и влиятелен! Ще му се наложи да обяснява на всички как е загубил ухото си. Когато те залови, ще бъде безмилостен! — тя рязко стана от стола и ме дръпна с нея. — Ела, последвай ме, ще те скрия на безопасно място за известно време.

А Пин ме отведе чак до призрачната градина. Влязохме в изоставения храм и коленичихме пред олтара.

Тя каза:

— Ще се помолим на двете ми дъщери в ин света и ще ги накараме да те защитават.

Когато свършихме, аз се хвърлих в обятията й и извиках: „Ма!“ от името на Перла и Рубин.

Тя погали косата ми с изкривените си от артрита пръсти.

— Знам, че двете с Перла бяхте кръвни сестри.

— Откъде знаеш това?

— Тя ми споделяше всичко.

— Но аз мислех…

— Макар да вярваше, че съм си изгубила ума, тя беше добра дъщеря. Непрестанно идваше да ми разказва какво се случва с нея дори да смяташе, че няма да я разбера. Беше неин ритуал на преданост.

— Лельо А Пин, толкова съжалявам за всичко, което ти се е случило.

— Животът е страдание. Винаги е бил и винаги ще бъде.

Огледах обруленото й лице, твърде наранена да й отговоря.

Тя продължи:

— Сян Сян, искаш да знаеш защо се преструвах, нали?

Кимнах.

— Несъмнено винаги има причина нещо да се случва или да не се случва. Това се нарича карма. Както вече сигурно си научила, моята карма е лоша. Много лоша. Някои хора спират да ядат месо, за да разсеят лошата си карма, но аз не съм в състояние да го направя, защото съм готвачка и не мога да съм вегетарианка. След като се опитах да съсипя гласа си, но не успях, реших да натрупам заслуги, като спра да говоря. По този начин думите не могат да замърсят първоначалната чистота на съзнанието ми.

Сян Сян, да спреш да говориш означава да спреш да „убиваш“. Думите са тези, които убиха Перла.

Все още бях изумена, че тази крехка, проста, някога глуха и луда жена сега говореше толкова разумно и така красноречиво.

Тя отново се обади, сега гласът й беше настойчив:

— Сян Сян, време е да тръгваш, бързо.

— Лельо А Пин — потърсих очите й аз, — моля те, ела с мен в Пекин.

— Не мога. Трябва да остана тук и да се грижа за духовете на дъщерите си. Освен това аз съм възрастна жена. Не мисля кой знае колко за бъдещето, само за миналото.

В градината под лунната светлина ние се прегърнахме и се сбогувахме. Завинаги.

Когато стигнах до портата, аз се обърнах и я погледнах. Лицето й, загадъчна маска, която беше едновременно свидетел и олицетворение на страданията, сега сияеше ярко и чисто под луната.

— Лельо А Пин, моля те, ела с мен.

Тя поклати глава.

Знаех, че е безполезно да се опитвам да я убедя.

— Тогава се грижи добре за себе си.

Тя ме изгледа многозначително и направи жест, сякаш искаше да каже: „Ти също.“ Сетне, отново потънала в безмълвие, тръгна и скоро се скри зад ъгъла.