Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (14)

Господин Андерсън

Плъзнаха се две години и аз осъзнах, че съм все по-търсена от посетителите в „Прасковения цвят“. Уроците по кокетство на Перла и изкуството на спалнята се оказаха по-ценни, отколкото бих могла да си представя. Въпреки това обаче, макар да бях донякъде известна в Шанхай, все още ми липсваше престижният статут, на който се радваше Перла.

Пролетна луна също бе станала популярна. Тя не беше голяма красавица, но както бе казала Перла, имаше мънички стъпала и тъжни очи, а тези качества бяха особено привлекателни за някои мъже. При все че имахме много неща, които да си споделяме, и бях силно привързана към нея, тя продължаваше да е погълната от богаташкото си минало и като че ли се носеше по течението.

Веднъж я попитах какви са плановете й за бъдещето и отговорът й беше:

— Каква е ползата да имаш планове в бардак?

Когато тя ми зададе същия въпрос, аз отвърнах:

— Да бъда мин дзи като сестра Перла.

— Сян Сян, аз също искам да съм мин дзи, но не съм считана за голяма красавица като теб — тя подсуши очите си с кърпичка. — Мечтата ми е да дочакам годеника си да дойде тук и да ме откупи.

— Но той вече е сгоден за друга!

Пролетна луна просто се извърна да погледне през прозореца, очите й бяха отнесени като струи дим от благовония.

Един ден, докато се упражнявах на пипа в стаята си, Малка червена влезе с думите:

— Сян Сян, обличай се бързо, двама гости те чакат долу — тя млъкна и се изкиска, а очите й засвяткаха палаво.

— Какво ти е толкова смешно. Малка червена?

— Единият има голям нос, златна коса и кръгли сини очи!

— Искаш да кажеш, че е чужденец? — любопитството ми се събуди.

Тя кимна утвърдително.

— Казва се Ан-дер-сън — тя отново се изкикоти. — Какво странно име!

Веднага щом влязох в работната зала, чух силно „Поздрави гостите!“, изречено от един от слугите. До него стоеше мама, ухилена като куче, на което му текат лиги в жегата. Двамата гости, един закръглен китаец и чуждестранен призрак с едри кости, седяха на дивана и по-скоро изглеждаха изморени, а не развълнувани.

В този момент момичета на цветята на моята възраст забързаха да застанат пред тях. Докато мъжете ги оглеждаха, те започнаха да се кикотят, да шепнат, да хвърлят погледи и да се подбутват закачливо.

Почаках малко, след което в добре изчислен ритъм пристъпих, извивайки се, в центъра на стаята с накъсани стъпки на златен лотос.

Очите на двамата гости се насочиха право към мен и моментално блеснаха.

Усмихнах се, като улових погледите им и ги задържах, както майка държи новородено. Можех да усетя как душите на двамата мъже се засмукват право в трапчинките ми. С периферното си зрение видях как другите чифтове очи ме пронизват с кинжали. Усмихнах се самодоволно наум.

Китаецът дори не погледна кикотещите се идиотки. Той посочи мен и кимна. Разочарован, чуждият дявол избра момиче на име Брокатена мелодия.

Раболепната усмивка още цъфтеше на лицето на мама, когато тя нареди да поднесат чай и закуски. След това отпрати останалите момичета с махване. Сега аз седях до китаеца, а Брокатена мелодия — до чужденеца. Мама се обърна към пълничкия очилат китаец:

— Ах, господин Хо, вие наистина имате просветените очи на Буда! Сян Сян е едно от най-популярните момичета тук — след това усмивката й смени посоката си и цъфна пред чужденеца. — Ах, господин Андерсън, вие също имате добро око за красотата на китайките! Брокатена мелодия гарантирано ще ви предложи първокласни услуги. Ако ли не, ще ви върна парите.

Двамата гости отговориха с любезни усмивки. Мама изгледа и единия, и другия многозначително, след което каза:

— Добре, оставям ви на моите две малки красавици — с тези думи тя излезе от стаята, като въртеше пищната си задница.

Двете с Брокатена мелодия моментално се впуснахме в „уважително“ сипване на чай, поднасяне на плодове и закуски и водене на общ разговор с нашите гости.

Господин Хо ми обясни, че се занимава с внос и износ и канцеларията му се намира на „Джун Шан Ийст Роуд“, а господин Андерсън е негов съдружник от Америка.

Америка! Думата предизвика леко потръпване из цялото ми тяло. Спомних си как баба ми разказваше за тази богата, далечна страна. Филмов комик на име Ча Ли Ча Пилин. Известен президент на име Лин Кен, който бил освободил негрите роби. Много прочута богиня, държаща факел, наречена статуя на свободата.

Докато господин Хо отпиваше от виното си и ми разказваше това-онова за бизнеса и семейството си, аз слушах само с половин ухо — бях заета да поглеждам крадешком към американеца. Толкова странно, американец! И толкова космат!

Беше приблизително на възрастта на баба, може би не красив, но не и непривлекателен. Най-любопитни ми бяха големият му нос и светлосините очи. Толкова светли, че, представях си аз, когато се е родил, странният, шумен свят сигурно го е уплашил толкова много, че цветът моментално се е процедил през прозорците на душата му! Нищо чудно, че чужденците се наричат призраци. С техните безцветни очи и коса те действително изглеждат така, сякаш духът им е бил отнесен от Краля на ада.

Макар да беше варварин, този господин Андерсън ми направи хубаво впечатление. Брокатена мелодия така изгаряше от желание да му достави удоволствие, че сега вече седеше в скута му, но ръцете на този дявол просто отказваха да имат каквото и да било дяволско намерение. В следващия момент с потрес осъзнах, че макар и чужденец, той говореше много добре китайски!

Знаех обаче, че не трябва да пренебрегвам господин Хо, затова се обърнах да му се усмихна. За щастие моят китайски гост вече беше доста пиян и не беше забелязал любопитството ми към съдружника му. Сърцето ми заби в гърдите като сърна, загубена в гората.

Напълно изгубих интерес към китайския си гост, но се надявах, че пиянството ще му попречи да го забележи. Но, разбира се, без да поемам риск, аз поддържах усмивката си с дълбоки трапчинки, тялото ми се извиваше чувствено, а ръцете ми бяха заети да наливат вино и да палят цигари. Сетне, когато в разговора ни настъпи затишие, през което замъглените очи на господин Хо се завъртяха да огледат стаята, аз отново стрелнах бърз поглед към чуждестранния дявол и установих, че той още ме зяпа.

Този път, пренебрегвайки ревността на Брокатена мелодия, аз задържах погледа му продължително и непреклонно. В този момент нещо прещрака в главата ми. Тези светли, сини очи — бях ги срещала някъде! Но къде? Очите ми се загубиха в синевата на неговите, която изглеждаше толкова облекчаваща, сякаш те приласкаваха и се топяха като… като сладолед! Да, това беше чуждестранният дявол, който беше спасил малкото момче от тормоза на мама преди две години, когато бях изведена да ми се направи прическа!

Спомних си и как Нефритена ваза го покани да ни посети в „Прасковения цвят“ и как той се бе извърнал да ме огледа изпитателно, след което си бе тръгнал без нито дума.

Възможно ли беше да е дошъл днес тук да ме търси? След две дълги години?

Точно тогава влезе няни и блокира размяната ни на погледи. Тя съобщи на господин Хо, че двата им часа са изтекли.

— Ще желаят ли господата да удължат престоя си?

След като господин Хо го обсъди с американския си съдружник, за мое разочарование решиха да си тръгнат.

— Твърде изморени сме, току-що се върнахме от пътуване — обясни господин Хо, — но може би ще дойдем отново.

 

 

Така и направиха.

Втория път господин Хо пожела двамата с Андерсън да бъдат обслужвани поотделно, което естествено означаваше, че искат секс. Опасявах се, че ще трябва да отида с господин Хо, а някоя друга ще получи американеца. Хо изглеждаше така, сякаш гледа мен, но в последния момент за моя радост избра друга сестра и господин Андерсън пожела мен. Няни ни отведе в стаята за посрещане на гости.

Въпреки че съм била с много различни мъже, все още се чувствах нервна, когато обслужвам варварин. Особено когато сините му очи се движеха по цялото ми тяло, сякаш бях кукла, която някак си е оживяла само за да се усмихва и флиртува, както и да изпълнява чаена церемония. Изгаряйки от желание да му доставя удоволствие, аз се опитах да накарам ръцете си да се движат като орхидея, танцуваща на бриза, а талията ми да се извива като върба, трептяща на вятъра. Но притеснението ми надделя над елегантността и щях да изпусна няколко зърна грозде в скута му, ако той не ги беше хванал навреме. Беше му забавно на този чуждестранен призрак.

— Господин Андерсън — изгледах го аз преценяващо, — искате ли още грозде?

Той поклати глава отрицателно.

Трудно беше да прецениш какво да кажеш на чужденец. Замислих се за момент, след което попитах:

— Били ли сте в други тюркоазни павилиони?

Той на практика се изчерви!

— Не. Последния път, когато господин Хо ме доведе тук, беше първото ми посещение.

— Харесва ли ви тук?

Той не отговори на въпроса ми, а вместо това попита:

— Госпожице Сян Сян, защо не ми разкажете нещо за себе си?

Разбира се, нямаше да му призная как съм се озовала в „Прасковения цвят“.

Напълних повторно чашата му в знак на уважение. Сетне, загледана в сините му очи, започнах да разказвам историята си от пристигането ми в „Прасковения цвят“ на тринайсет — моите задължения, подготовката по рисуване, калиграфия и музика, — макар че, естествено, пропуснах тъмната стая, срязания ми пъпеш, изнасилването, помятането, горещете пръчки, забити в зърната ми.

Когато приключих, той не каза нищо, а само отпи от чая си.

Най-накрая събрах кураж да попитам:

— Господин Андерсън, мога ли да ви задам един въпрос?

Той ме зяпна с любопитство.

— Да. Разбира се.

— Мислите ли, че ще си спомните една случка отпреди две години?

— Пробвайте.

— На „Нандзин Роуд“ спасихте момченце, което щеше да бъде удушено от жена.

За мое разочарование, вместо да покаже, че се сеща, той потъна в мисли, като очевидно се опитваше да възроди спомена. Може би в края на краищата този господин Андерсън не беше мъжът, когото си спомнях през всичките тези години, а някой друг.

Аз продължих:

— Малкото момче беше откраднало сладоледа на едно момиче, защото беше гладно. Вие му дадохте няколко медни монети да си купи храна. Спомняте ли си малко момиче с току-що направена нова прическа, украсена с шарена перлена фиба? Тя беше с мама и две сестри — изгледах го нетърпеливо. — Господин Андерсън, спомняте ли си тази случка изобщо?

На лицето му грейна огромна усмивка.

— О, да…

— Господин Андерсън, онова момиче бях аз!

— Да, сега си спомням — този варварин ме изгледа невярващо. — Но колко си пораснала!

Аз кимнах гордо.

Той продължи да ме оглежда, сякаш току-що бе отворил сандък със съкровища, накрая каза:

— О, боже! Наистина ли е възможно да си онова малко момиче?

Усмихнах се и напълних чашата му с чай.

Той отново потъна в мисли. Дали си мислеше, че онова, което е скрито в сандъка със съкровища, не са заслепяващи бижута, а тъмни тайни?

— Господин Андерсън?

Той ми дари бърза, странна усмивка.

— Да?

— Искате ли да ви изпея песен или да посвиря на пипа?

— О, да, моля ви, което от двете си изберете.

Но бях оставила инструмента си в стаята ми.

— Господин Андерсън, моята пипа е горе, искате ли да дойдете в стаята ми?

Той мълчаливо ме последва по стълбите и сетне към стаята ми. Огледа малкото помещение с любопитство. Поканих го да седне, извадих пипата си и започнах да я настройвам. Когато засвирих, Андерсън посочи една от картините ми на стената.

— Какъв е този инструмент?

— Цин.

— Вие ли свирите на картината?

— Хмм…

— Бих искал да ми посвирите на цин.

Молбата му ме изненада.

— Досега чували ли сте цин господин Андерсън?

— Не, но изглеждате различна, когато свирите на него.

Аз се извиних, отидох да взема инструмента от стаята на Перла и се върнах бързо. Внимателно отвих копринения брокат и сложих четиристотин годишната антика на масата. Тринайсетте хуй — седефените точки — излъчваха загадъчен блясък върху черната повърхност като звезди, примигващи на фона на тъмно небе. Седемте копринени струни бяха опънати здраво на резонатора, готови да зашепнат вековни тайни.

Приключих с настройването, изправих гърба си, приех тържествено изражение на лицето и медитирах. Сетне оставих пръстите си да възпроизведат луната, носеща се над планината Гуан, подпийналото подскачане на пиян рибар, сливовите цветове, побеждаващи силния сняг…

Когато пръстите ми оставиха инструмента, господин Андерсън не изрече нито дума. Той като че ли също като мен опитваше остатъчния вкус на мелодиите, докато те издишаха за последно в стаята, малко петно върху десетте хиляди мили червена прах.

Гледахме се в мълчание.

Накрая чужденецът подзе:

— Госпожице Сян Сян…

— Господин Андерсън, моля ви, наричайте ме просто Сян Сян.

— Сян Сян, за мен е голяма чест да ви чуя да свирите. Никога не съм чувал… толкова деликатна музика.

Нима варварин наистина можеше да оцени финеса на цина?

Реших да го изпробвам.

— Прехвалвате ме, господин Андерсън — замълчах за няколко секунди, сетне продължих: — Сега искате ли да ме чуете как свиря на пипа?

Той изглеждаше почти ужасен.

— Не, моля ви, недейте. Не искам да чувам никаква друга музика точно сега — той ме погледна преценяващо. — И вие, Сян Сян. Действително изглеждате различна, когато свирите на цин.

— Как? — изпробвах го аз отново.

— Пръстите ви са така изразителни.

Усетих уважението да напира от сърцето ми. Този светлоок, космат мъж пред мен беше просто варварин, но явно оценяваше изтънчените нюанси на цина. Как може мъж от толкова далечна земя да разбере най-дълбинните тайни на земята и най-висшите загадки на небето?

Той отново заговори:

— Сян Сян, имате ли нещо против да предложа нещо?

Значи сега след всички комплименти той най-после искаше основното нещо — да уравновеси своя ян с моя ин. Но изражението му беше сериозно.

— Толкова красива и талантлива жена като вас може би не бива да пилее младостта си тук.

Не можех да повярвам на ушите си! Но припомняйки си обучението си, прикрих изумлението си и запазих приятната усмивка.

Той продължи:

— Сян Сян, простете ми, ако съм твърде прям. Просто мисля, че за изтънчена дама като вас това не е животът, който трябва да водите.

Мозъкът ми щракаше. Дали предлагаше да ми помогне по някакъв начин? Като например да плати дълговете ми и да ме измъкне от „Прасковения цвят“?

Тъкмо когато се канех да му кажа, че не съм имала лукса да избирам съдбата си, той отново заговори:

— Мисля, че с вашите таланти можете да станете учителка.

— Учителка? — едва се сдържах да не се изкикотя.

Упадъчно момиче на цветята превърнато в порядъчна учителка? Каква невероятна мечта. Животът на този мъж е бил толкова гладък, че нямаше никаква представа какво се случва зад тъмните врати на този прашен свят.

— Но, господин Андерсън, аз не мога да правя това.

Той запази мълчание в продължение на няколко мига, накрая се усмихна огорчено.

— Съжалявам, Сян Сян.

Съжалява за какво? Преглътнах въпроса си, преди да се е изплъзнал от устата ми. Сипах му нова чаша чай и му я подадох уважително.

Той я пое от ръката ми със същата почит.

Така и не споменахме нищо за секс.

Господин Андерсън продължи да посещава „Прасковения цвят“ с господин Хо. Докато последният обичаше да изпробва различни сестри, включително Перла, Андерсън винаги питаше за мен. Бях сигурна, че докато господин Хо е зает да вали върху облаците на сестрите, той смяташе, че американският му приятел прави същото с мен, но не се случваше нищо такова.

Всеки път, когато Андерсън идваше в стаята ми, ние просто говорехме и сърбахме чай, после свирех. Той така и не се отказа да ме убеждава да се откажа от проституцията. Неколкократно изказваше съжалението си, че пилея живота и дарбите си — все едно аз самата не го съзнавах. Надявах се, че ще ми помогне, като предложи да плати дълговете ми в „Прасковения цвят“, но никога не спомена нищо такова, а, разбира се, аз и не поисках.

Веднъж разказах на Перла за Андерсън и тя ми обясни, че господин Хо — сега неин чест клиент — й казал, че неговият американски приятел не одобрява проституцията.

Изкисках се.

— Но повечето чуждестранни дяволи…

Перла ме изгледа укорително.

— Сян Сян, ако смяташ, че всички варвари са диви и разпуснати, значи грешиш. Някои са дори по-консервативни от нас, китайците.

— Тогава защо посещава публичен дом?

— Според господин Хо, защото той настоява и Андерсън се съгласява. И мисля, че не иска да каже „не“, тъй като е съдружник на Хо и зависи от него, за да прави бизнес в Китай — Перла ме изгледа закачливо. — Може би Андерсън те харесва и иска да те покръсти в неговата религия.

— Каква религия?

— Религията на Христос.

Бях чувала за тази странна религия със създател, наречен Бог, и неговия син на име Йе Хохуа, който много усърдно се опитвал да спаси душите на хората. Един път дори брадат мисионер в черно расо дойде на портата на тюркоазния павилион да напъха брошури в ръцете на сестрите. На корицата имаше отпечатана само една дума: Любов.

Въздъхнах вътрешно. Именно това чаках, любов. Не от този създател Бог, нито от сина му Йе Хохуа, а от красив, интелигентен млад мъж!

Попитах Перла:

— Значи според теб Андерсън е член на религията на Христос?

— Може би, но не съм сигурна. Иначе защо ще се държи толкова благопристойно в публичен дом?

— Сиреч смяташ, че вместо да иска да загуби душата си като останалите мъже, той се опитва да спаси нашите души?

Перла ми смигна.

— Имаме ли такива?

Избухнахме в неконтролируем смях.

Но после внезапно господин Хо и неговият съдружник варварин преустановиха посещенията си.