Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (36)

Монахинята и проститутката

На следващия ден се излежавах до късно следобед. Еуфорията от трите дни с моя любовник портретист беше преминала и ме бе оставила изцедена. Бях на път да изпълня житейската си цел да отмъстя за баба, но както казва Лаодзъ, повече неща се провалят в края, отколкото в началото.

Още по-лошото беше, че парите ми почти бяха свършили и не можех да си позволя да живея повече на хотел. Въпреки че се замислих дали да не посетя Цин Джън, бях твърде засрамена да се върна. Образът на майка ми непрестанно просветваше в съзнанието ми. Но през годините, прекарани като монахиня, тя беше преодоляла привързаността си към мен. Вярно, беше се завърнала за кратко, докато се грижеше за мен, след като припаднах в планината. Може би все още я имаше някъде, но не знаех как да я върна. Нямаше как да припадам всеки път, когато исках малко нежност от нея. Независимо от това, сега единственият ми избор беше да отида при нея в манастира „Чист лотос“. Поне щях да имам покрив над главата си и храна — макар и съвсем не деликатесите, с които ме бе глезила леля А Пин. А и крещящите рокли и уменията за гримиране, усвоени от Перла, нямаше да имат място там.

Престоят ми в храма вероятно щеше да е продължителен, затова не горях от желание да пришпорвам появата си там. Исках да се насладя на Пекин още няколко дни. Начело в списъка ми с удоволствия, които скоро щяха да ми бъдат забранени, бе да се насладя на разкошни блюда, които нямаше да бъдат разрешени в манастира.

„Ресторантът на дълголетието“ беше изключително известен и реших да похарча част от стопяващите се средства за последна разточителна вечеря там. Заведението беше старо, с тъмни мебели и приглушена светлина. Поръчах няколко от най-прославените ястия и им се нахвърлих с апетит. В следващия момент обаче се огледах в салона и ентусиазмът ми се изпари мигновено. На близка маса група мъже разговаряха шумно, ядяха, хвърляха кокалите на пода и вдигаха наздравица след наздравица един за друг. Бяха напълно в разрез с елегантната обстановка, но не това ме смути. Двама от тях, почти бях сигурна, бяха телохранителите на Фун! Явно не ме бяха забелязали, понеже масата ми се намираше в слабо осветена ниша. Но това беше жалка утеха. Дали присъствието им значеше, че Фун също е в Пекин? Силно разтревожена, осъзнах, че тук далеч не съм в по-голяма безопасност, отколкото в Шанхай. Вече нямах никакво настроение да доям морския си охлюв в сос от стриди, нито пикантната си риба. Все пак изгълтах остатъка от супата от опашка на акула да подсиля костите си, след което платих набързо и си тръгнах.

Когато се озовах в стаята си в странноприемницата, аз се строполих на леглото и захлипах. Очевидно никога нямаше да се освободя от злото на Фун. Само ако бях успяла да го убия, сега щях да съм в безопасност и да не се мразя, че съм оставила убиеца на баща си да продължава да живее под едно и също небе с мен. Но поне го бях обезобразила, като му бях простреляла ухото. Изпитвах известно удоволствие, като си го представях как се мъчи да обясни липсата на ухо.

В онази нощ почти не спах и веднага щом сивият изгрев се показа през прозореца, изскочих от леглото, събрах си багажа и платих сметката. Качих се в чакащата ме рикша, съобщих адреса и се свих навътре, прикрила лицето си с шал. В разклатеното ми състояние имах чувството, че пътят е безкраен. Сега поне в храма на майка ми щях да съм в безопасност, защото не смятах, че Фун или хората му биха дошли да ме търсят зад празната порта. Но дори това не ми спестяваше тревогите. Бях принудена да привикна към живота в публичен дом, а сега бях тласната към живот в манастир. Първата промяна беше извънредно болезнена. Каква ли щеше да е тази?

Накрая носачът изсумтя:

— Храмът на лотоса. Слизай. Плати сега.

Помъкнах чантата си през главния вход и спрях първата монахиня, на която се натъкнах. Попитах я за Великолепна добрина.

Кръглоликата монахиня се усмихна.

— Игуменката се върна преди известно време.

— Можете ли да ми покажете кабинета й?

Монахинята посочи по-ниска сграда под древни борове.

— Стаята на игуменката е на третия етаж вдясно.

Прилепих длани пред гърдите си в знак на уважение и се поклоних дълбоко.

— Благодаря ви — казах с усмивка и бързо се отправих към зеленината.

Вратата беше открехната и надзърнах вътре. Майка, с бледо лице и теме, светещо като крушка, ровеше в купчини листове, пръснати върху голяма дървена маса.

Тъкмо се канех да почукам, когато един мек глас се извиси във въздуха:

— Майко игуменка Великолепна добрина, тази госпожица ви търси.

Обърнах се и видях същата монахиня, с която току-що бях разговаряла в двора.

Тя бутна вратата и ме покани да вляза. След това отиде и застана закрилнически зад нейната почитаема и моя майка игуменка.

Оставих багажа си на пода. Майка вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Силна болка проряза сърцето ми. Беше минал едва месец, откакто се бяхме видели за последен път, но тя изглеждаше много остаряла. Лицето й беше по-бледо, а онези някога сияйни очи приличаха на два пресъхнали кладенеца. Или на два прашни прозореца, които не отразяват нищо друго в живота, освен образи на непрестанно страдание.

Тя махна с кокалестата си ръка.

— Моля, седнете, госпожице Ху.

Госпожица Ху? Не ме ли разпозна като нейна дъщеря?

— Ма…

— Госпожице Ху, бих искала да ме наричате Великолепна добрина. Госпожица Ма беше светското ми име, което изоставих преди много време.

Великолепна добрина. Искаше ми се да покаже малко добрина към дъщеря си. И госпожица Ма — каква хитра лъжа! Но донякъде изпитах облекчение от безличното й отношение. Поне вече знаех как следва да се държа в нейно присъствие. Тъй като тя бе възприела ролята на „бизнес монахиня“ и предпочиташе срещата ни да е делова, аз също започнах делово.

— Майко Великолепна добрина, наскоро се преместих от Шанхай в Пекин за постоянно. Бих искала да знам дали мога да остана във вашия храм за кратко…

Майка изглеждаше изненадана, дори доволна. Ала точно когато сърцето ми откликна на щастието, разцъфнало върху лицето й, изражението й се промени отново. Със сериозен и отсъстващ вид тя се обърна към младата монахиня и я помоли да ни донесе чай и закуски.

След като жената излезе, тя се обърна към мен.

— Сян Сян — подхвана тя и трепкащата светлина в очите й издаде емоцията, скрита зад невъзмутимата й физиономия, — значи най-накрая реши да се присъединиш към мен и да станеш монахиня?

Звучеше толкова запалена, че се наложи да излъжа.

— Ма, със сигурност ще го обмисля, но засега ми трябва време да поразсъждавам и да подредя наново живота си.

— Това е хубаво. Разбира се, можеш да останеш тук колкото искаш. Но кажи ми, още ли…

— Ма, не се притеснявай, никога повече няма да стъпя в тюркоазен павилион.

За мое учудване майка протегна покритата си с белези ръка да потупа моята.

Знаех, че лицето ми изглежда замъглено през нейните очи, както нейното — през моите. Знаех още, че след всичките тези години бяхме станали много умели в това да не допускаме сълзите да потекат — най-престижната проститутка не може да си позволи да развали грима си и да разкрие истинските си чувства; най-тачената монахиня не може да си позволи да допусне хората да узнаят за светските й привързаности.

В този момент младата монахиня се върна с поднос, върху който бяха наредени чайник, две чаши с капаци и малки чинии дим сум.

Майка заяви с вече важен тон:

— Госпожице Ху, добре дошла сте да останете в „Чист лотос“ да припявате сутри и да търсите своята Буда-природа.

 

 

Не ми беше никак лесно да свикна с режима в храма, според който сутрин се ставаше в четири и по-голямата част от деня минаваше в пеене и медитация. Нямаше прислужница, която да ми носи оризова каша с телешко за закуска, нито вкусните ястия на А Пин за обяд и вечеря. Всъщност закуската се сервираше чак след като сме прекарали няколко часа в песнопения и медитация. Тогава всички се затътряхме към Благоуханната кухня. Храната беше вегетарианска, нелоша, но еднообразна.

Хората бяха мили с мен, но не завързах никакви истински приятелства. Нямах почти нищо общо с монахините, които в по-голямата си част не познаваха друг начин на живот. Нито пък беше уместно да разговарям с тях за своя живот. Имаше още неколцина миряни, които прекарваха времето си в принасяне на дарове на Буда, за да натрупат заслуги за децата и предците си. Разговорите им се въртяха предимно около клюки за събития в манастира, макар че понякога външният свят проникваше в храма. Една възрастна жена не спираше да бърбори за японците и за това какво ще направят, когато дойдат в Пекин.

Не чух нищо за гангстерите на Фун, нито видях някой от тях. И не очаквах да се появят. Всеки — дори разбойник или убиец, — който веднъж се озовеше зад стените на храма, бе оставян на мира. Да тормозиш някой, който е приел убежище в Буда, означаваше да разстроиш небесния ход. Натрупаната по този начин лоша карма щеше да продължи много поколения занапред. Това ми предоставяше и прост начин да се отърва от Оуян. Написах му, че сега практикувам медитация в „Чист лотос“. Обясних на моя голям покровител на сексуалната дхарма, че съсипана от смъртта на баща си и разочарована от делата на червената прах, сериозно обмислям идеята да стана монахиня. В края на писмото си многословно му благодарих за щедрата му опека, както и задето ме е завел в „Чист лотос“. Помолих го и да не праща отговор в манастира.

Никога повече не получих вест от него.

Въпреки че сега бях в безопасност, еднообразното ежедневие и непрестанните песнопения ме правеха неспокойна. Когато виждах майка, тя избягваше да си припомня щастливия ни семеен живот и вместо това говореше за дхарма и как тя ще ме освободи от злочестината. Наричаше ме госпожица Ху. След онази седмица в планината и първата ни среща в кабинета й никога повече не се обърна към мен със Сян Сян.

Когато имаше начин да се измъкна от заниманията в храма, аз се прокрадвах в стаята си, изваждах горкия ми очукан цин и свирех „В памет на стар приятел“ или някоя от другите си любими пиеси. Понякога си представях какво ли щеше да е, ако Перла още беше жива и двете заедно бяхме станали монахини.

 

 

Един ден, след като бяха минали три месеца от този монотонен режим, аз седях в стаята си и разсеяно настройвах цина си, когато се появи послушница и ми съобщи, че майка иска да ме види. Оставих инструмента и минах през студения въздух до главната сграда, където се изкачих до стаята й. Седнах срещу нея, поднесоха ни чай и тя ме погледна напрегнато. Изненадах се, но и се зарадвах, като видях розов блясък по страните й.

— Госпожице Ху, имам добра новина за теб! — преди да успея да кажа каквото и да било, тя продължи: — Нашият храм току-що получи голямо дарение и решихме да го използваме да открием училище.

— Училище?

Как можеше това да е добра новина за проститутка или по-точно за бивша проститутка?

Тя не обърна внимание на прекъсването ми.

— И искам да ни помогнеш с преподаването.

Думите й ме изумиха.

— Но, ма, аз не съм учителка, аз съм…

— Това ще е специално училище за специални хора — сестри, попаднали сред вятъра и прахта.

— Ма, как…

— Възнамеряваме да открием училище за реабилитиране на бивши сестри — тя замълча, след което изрецитира нещо подобно на стихотворение:

В будизма няма разлика между хората.

Благотворителите дела могат да се извършват само

когато много хора работят заедно.

Хвърлих й изпълнен със съмнение поглед.

— Никога не съм чувала за училище за проститутки.

— Това е нещо ново. Целият храм ще бъде отдаден на задачата да въведе сестрите в дхарма.

Едва не се разсмях, защото си спомних думите на Перла „за предлагането на тялото за проповядване на дхарма“, което означаваше да се наведеш напред да покажеш гърдите си. Положих усилие да докарам сериозно изражение.

— Но, ма, никога не съм била учителка.

— Но си била добра ученичка, нали? Много си веща в класиките и изкуствата. Значи можеш да преподаваш на тези момичета и след като те завършат нашето училище, да си изкарват прехраната като артисти или преподаватели вместо като проститутки.

Исках да кажа нещо, но тя махна пренебрежително с ръка.

— Въпросът вече е решен. Училището ще се нарича „Нов модел“ и ти ще преподаваш музика, рисуване и литература, особено на сестрите, които не могат да четат. Намерихме пет бивши сестри, които ще работят с теб.

Когато свърши, се спогледахме в мълчание. Накрая взех чая си и отпих дълга глътка с надеждата, че парещата течност ще разпръсне съмненията ми.

 

 

Училище „Нов модел“ трябваше да започне дейността си на 28 април 1929 г. Месец по-рано, на 28 март, господин Дун, големият защитник на дхарма, който бе дарил пари за него, организира внушително празненство за откриването в западен ресторант. Сред навалицата от хора нямаше сестри от „Чист лотос“. Отсъствието им беше разбираемо — едно е монасите и монахините да проповядват равенство между всички живи същества, но съвсем друго е действително да се смесват с проститутки на обществени места. Разбира се, монахините бяха постигнали преодоляване на дискриминацията и привързаностите, но обществото не беше.

На следващия ден събитието бе отразено от журналист в най-известния вестник „Шъба“:

Празненството за откриването на училище „Нов модел“ бе проведено в ресторант „Велико ухание“. На него присъстваха много сестри, както и търговци, държавни служители, учени, художници — всички те ревностни поддръжници на реабилитирането на проститутките. В пет часа следобед черни носилки започнаха да спират на входа на ресторанта и от тях излязоха елегантно облечени бивши мин дзи. Пешеходците се струпаха да се насладят на тези красиви жени, сякаш бяха феи, слезли на земята. Поднесени бяха западни ястия и напитки — шунка, борш, ростбиф, цейлонски чай с мляко, шери, шампанско, уиски. След като гостите се нахраниха и масите бяха разчистени, госпожица Червено ухание, бивша сестра от павилиона „Нефритена порта“ и новоизбрана директорка на училище „Нов модел“, държа реч, в която подчерта важното значение на образованието за жените, за тяхната независимост и приноса им към света. След това обяви целите на училището: да изградят наново характерите на сестрите; да образоват и реабилитират сестрите така, че да успеят да си намерят порядъчна работа; да помогнат на сестрите да придобият финансова независимост или да се омъжат. „Новото училище ще е като лъч светлина в ада“, обеща тя в заключението си. Накрая обяви имената на преподавателите. Една от тях на име Скъпоценна орхидея е била мин дзи, изкусна в класиките и всички изкуства, особено в свиренето на древния седемструнен инструмент цин.

Вечерта продължи с безкрайни беседи, снимки, ядене и пиене и завърши с песента „Сестри, да се възправим всички заедно!“, изпълнена от всички сестри.

Сестри, да не погубваме живота си в дима и прахоляка

на червената прах,

а да допринесем с младостта си за промяната!

Успехът е близо и всички ние ще бъдем благословени.

Да се възправим и поемем заедно.

Да построим за себе си по-хубаво, щастливо и светло бъдеще!

Да станем новите модели за своите сестри другарки!

Други големи вестници и списания също публикуваха репортажи за откриването на новото ни училище. За моя изненада във всички имаше по няколко реда за мен — че съм била най-престижната сестра в Шанхай и съм веща във всички изкуства, особено в свиренето на цин. Нямах представа дали бях заслужила това внимание, защото репортерите бяха открили връзката ми с почитаемата майка игуменка на храма „Чист лотос“ или просто защото славата ми се бе разпростряла от Шанхай. Каквато и да беше истината, много се радвах, че отново съм обект на внимание.

Месец след това вече имахме трийсет и седем ученички — обнадеждаващо число. Майка ми предрече, че след година ще имаме над триста. Знаех, че от „Чист лотос“ работят усилено не само за набирането на средства, но и за привличането на ученички — всеки път, когато монахиня видеше сестра да влиза в храма, тя й разказваше за училището и се опитваше да я убеди да се присъедини.

Когато видях новите си ученички на първия учебен ден, бях изненадана, макар че не би следвало да е така. Всичките бяха облечени в пищни традиционни рокли, носеха тежък крещящ грим и хвърляха кокетни погледи. Не осъзнаваха ли, че са тук да бъдат реабилитирани, да учат, а не да флиртуват?

Въпреки това необещаващо начало работех усилено по подготовката на уроците си, обикновено оставах след часовете да помагам допълнително и съвестно участвах във всички срещи за обсъждане на училищната политика. Ала бързо си дадох сметка колко наивно е да се надявам, че ще науча тези момичета да разбират класиките. Можеха да си пишат имената и знаеха още няколко йероглифа, но изглеждаше абсолютно невъзможно да ги науча да напишат най-обикновено писмо. Тези момичета на цветята от новото поколение просто нямаха интерес към образованието.

Вместо да се откажа обаче, реших да преподавам нещо специално — цин. Точно както Перла ми бе предала музиката му, исках да намеря ученичка, която да продължи тази скъпоценна приемственост. Избрах момиче, наречено Баобао, защото се обличаше най-добре и като че ли имаше артистично излъчване. Тя прояви силен интерес на първите няколко урока, но след това желанието й намаля, както снегът се топи на върха на планина. Скоро престана да се упражнява. Обяснението й беше, че е станала толкова популярна, че едва намира време да обслужва всичките си клиенти, камо ли да свири на цин. Един ден я чаках половин час да се появи за урока си, накрая дойде с разрошена коса и смачкани дрехи.

— Баобао, моля те, измий си ръцете, преди да започнеш да свириш — заявих й аз, без да крия раздразнението си.

Тя неохотно отиде в банята. Когато се върна, се тръсна тромаво на стола и засвири, без да настройва цина. Преди да успея да я смъмря отново, внезапно спря на средата на изпълнението си и за мой пълен шок извади цигара и я запали.

— Баобао, прояви уважение към този свещен инструмент!

— Съжалявам, госпожице Скъпоценна орхидея — тя процеди кокетна усмивка и си дръпна от цигарата, от която се посипа пепел върху моята чиста земя с копринени струни.

Тогава реших повече да не преподавам цин.

 

 

Когато започнах работата си в училището, си представях, че ще успея да направя за ученичките онова, което Перла бе сторила за мен. Исках да преобразя обикновените момичета в елегантни, артистични жени. Но сега трябваше с болка да призная, че е безнадеждно — те нямаха желание да изучават изкуствата. Когато Червен нефрит спечели състезанието, Перла предсказа, че ние сме последното поколение мин дзи. Сега осъзнах, че е била права. Епохата на изтънчената куртизанка изчезваше в историята.

Тези нови момичета на цветята бяха различни. Единственото, което знаеха, бе как да лягат и да разтварят крака!