Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (2)

Да бъда проститутка бе съдбата ми.

В края на краищата никоя дъщеря на убиец не би била приета в почтен дом за съпруга, чиито деца ще бъдат омърсени с престъплението още преди да се родят. Единственият друг избор беше този, който направи майка ми — да намери подслон като монахиня, защото единственото друго общество, което би приело роднини на престъпник, се намира зад празната порта.

Току-що бях навършила тринайсет, когато замених спокойния семеен живот с шумотевицата на публичния дом. Но не като останалите момичета, чиито родители са били твърде бедни да ги изхранват или са били отвлечени и продадени от бандити.

Всичко това се случи, защото баща ми бе осъден за престъпление, което не бе извършил.

— Грешката, която баща ти никога не трябваше да прави — повтаряше отново и отново майка ми, — бе, че се опитваше да е добродетелен и — добавяше тя с горчивина — че се намеси в делата на богатите.

Вярно е. Защото тези „дела“ му костваха собствения му живот и съдбоносно промениха съдбата на жена му и на дъщеря му.

 

 

Баба беше изпълнител на пекинска опера и музикант. Обучен за актьор по бойни изкуства, той играеше роли на акробати и воини. По време на едно представление, докато се борел с четири дълги знамена, привързани към тринайсеткилограмовата му броня, той скочил от четири натрупани един върху друг стола с ботушите си на дебели подметки и си счупил крака. След като вече не можеше да играе на сцена, той започна да свири на двуструнна цигулка в оркестъра на трупата. Само за няколко години стана дори още по-известен с музикантските си умения и една аматьорска трупа за пекинска опера, оглавявана от съпругата на шанхайски военачалник, го нае за акомпанятор. Всеки месец въпросната съпруга организираше голямо празненство в пищната градина на къщата си. Именно произшествие в тази градина коренно промени участта на семейството ни.

В една лунна вечер сред ободряващите звуци на цигулката и фалцетните гласове на пременените в коприна и отрупани с тежки бижута тай тай — дами от висшето общество — пияният военачалник изнасилил собствената си невръстна дъщеря.

Момичето грабнало пушката на баща си и избягало в градината, където били гостите. Военачалникът изтичал след нея, запъхтян и със смъкнати панталони. Внезапно дъщерята спряла и се обърнала към него. По страните й се стичали сълзи, тя бавно насочила оръжието към главата си.

— Звяр! Ако посмееш да се приближиш още на сантиметър, ще се застрелям!

Баба захвърлил скъпоценната си цигулка и побягнал към източника на смут. Проправил си път през зяпналите гости, втурнал се напред и се опитал да хване пушката. Но тя стреляла. Злочестото момиче паднало покосено на земята в локва кръв, заобиколено от смаяните гости и слуги.

Военачалникът сграбчил баба за врата и го стиснал, докато езикът му изскочил. Със замъглен поглед и лице, червено като кръвта на дъщеря му, той заплюл баба.

— Животно! Ти изнасили дъщеря ми и я уби!

Макар всички членове на домакинството да знаели, че това е лъжливо обвинение, никой не пожелал да поправи злината. Слугите били изплашени и безпомощни. Богатите гости не ги било грижа.

Един генерал замислено пригладил брадата си и заявил презрително:

— Голяма работа, това е просто цигулар. И с това приключила цялата история.

 

 

За нас обаче това наистина беше голяма работа. Защото баба беше екзекутиран. Мама потърси убежище като монахиня в пекински храм. Аз бях отведена в публичен дом.

Всичко това се случи през 1918 г.

Оттогава нататък, през най-невинните години на младостта си, докато майка ми усърдно развиваше у себе си липсата на желание в пекинския женски манастир „Чист лотос“, аз усилено събуждах желание в павилиона „Прасковен цвят“.

 

 

Това беше грешка, която той никога не трябваше да прави — да се опитва да бъде добродетелен и да се меси в делата на богатите.

Думите на майка ми непрестанно отекваха в главата ми, докато един ден се заклех, коленичила пред Гуан Ин — богинята на милосърдието, — че никога в живота си няма да бъда милостива. Но да не се меся в делата на богатите? Именно богатите и влиятелните бяха тези, към които насочвах умението си да доставям наслада. Подобно на Гуан Ин с хилядата й ръце, стиснали хиляда амулета, аз бях твърдо решена да се превърна в жена с хиляда пресметливи сърца и да примамя хиляда мъже в обятията си.

Но, разбира се, това преображение започна по-късно, щом узнах за царството на вятъра и луната. Когато за пръв път влязох в публичния дом, аз бях просто малко момиче с раздвоено сърце — едната половина беше лека от невинност, а другата — тежка от скръб.

В публичния дом се сдобих с името Скъпоценна орхидея. Това беше професионалният ми псевдоним, истинското ми име беше Сян Сян, дадено ми по две причини. Бях родена с естествена сян — телесно ухание (смесица от прясно мляко, мед и жасмин), — нещо, което рядко се случва, освен в легендите, където героите живеят само на цветя и билки. Второ, бях кръстена на река Сян в провинцията Хунан. Родителите ми, дали ми това име, хранели надеждата, че животът ми ще е напоителен като водния път на предците ми, и никога не са подозирали, че моите преливащи сълзи ще подхранват реката, докато следва неспирния си ход. Те също така са се надявали, че животът ми ще пее от щастие като веселата река, и никога не са си представяли, че в гласа ми ще звучат единствено сладко-горчивите мелодии на кармата.

 

 

Въпреки окаяната ни бедност след смъртта на баба майка ми никога не е възнамерявала да ме продаде в павилиона „Прасковен цвят“. Тази машинация беше дело на нейна далечна роднина, жена на име Фан Жун — Красиво лице. Мама я беше виждала само веднъж, по време на събиране за китайската Нова година в дома на далечен чичо. Скоро след като баба бе екзекутиран, Фан Жун се появи един ден изневиделица и каза на майка ми, че ще се погрижи добре за мен. Когато погледът ми за пръв път попадна върху нея, аз се изненадах, че съвсем не изглежда така, както загатва името й. Тъкмо обратното, тялото й беше като претъпкан чувал с ориз, лицето — като леген, с очи на плъх, над които застрашително мърдаше голяма брадавица.

Твърдеше, че работи като икономка в дома на заможно семейство. Господарят, международен търговец, търсеше момиче с бърз ум и сръчни ръце, което да помага в домакинската работа. Въпросът бе решен без никакво колебание. Майка ми, напълно забравила обета си да не се замесва в делата на богаташите, изпита облекчение, че ще имам покрив над главата си. И тъй като датата на заминаването й за Пекин вече наближаваше, тя се съгласи Фан Жун да ме отведе със себе си.

 

 

И двете изглеждаха щастливи, докато си бъбреха под искрящото слънце. В края на разговора им Фан Жун даде на майка ми адреса на „богатия търговец“. Сетне набързо ме натика в рикша.

— Бързо! Не карай господаря да чака!

Тъкмо потегляхме, когато майка ми приближи лице до моето и прошепна:

— Отсега нататък слушай леля Фан и новия си господар и се дръж добре. Ще ми обещаеш ли да го направиш?

Кимнах и забелязах сълзите, напиращи в очите й. Тя нежно положи в скута ми денка с жалкия ми багаж (малко пари и няколко оризови топки, поръсени с парченца осолена риба), след това постави ръка на челото ми.

— Сян Сян, ще замина след месец. Ако мога, ще дойда да те видя. Но ако не успея, ще ти пиша веднага щом пристигна в Пекин — тя замълча и на повехналото й лице разцъфна лека усмивка. — Имаш късмет…

Аз докоснах ръката й.

— Ма…

Докато се мъчех да кажа нещо, гласът на Фан Жун ни разтресе.

— Добре, да вървим, не бива да закъсняваме.

След тези думи носачът вдигна прътовете и поехме.

Обърнах се и махах на мама, докато тя се превърна в точица и накрая изчезна като последната сутрешна роса.

Фан Жун пътуваше до мен в мълчание. Къщите се носеха покрай нас, докато носачът напредваше със сумтене. След множество завои и криволичения по безкрайни улици и преки рикшата излезе на булевард с три платна.

Фан Жун се обърна към мен с усмивка.

— Сян Сян, скоро ще стигнем.

Въпреки че вятърът беше резлив, носачът се потеше обилно. Друсахме се по претъпкана улица покрай шивашко ателие, магазин за бродерии, фризьорски салон и магазин за обувки, докато най-сетне кулито спря с последно изсумтяване.

Фан Жун плати и двете слязохме пред най-красивата сграда, която някога бях виждала. Зданието с бледорозови стени се издигаше високо и величествено, а плътно затворената червена желязна порта се охраняваше от два свирепи каменни лъва. На входа самотен червен фенер леко се полюшваше от бриза. Украсена дървена табела над трегера блестеше на следобедното слънце. Закрих очи и видях лъскав черен знак с три големи златисти йероглифа:

От двете страни на портата имаше отвесни свитъци, на които пишеше:

Гости, прииждащи в павилиона на ята като птици, красавици, цъфтящи в градината като цветя.

— Лельо Фан — посочих аз табелата, — какъв е този „Прасковен“…

— Хайде — подкани ме тя, като ми хвърли раздразнен поглед, — не карай баща си да чака — след което ме задърпа вътре.

Баща ми? Не знаеше ли, че вече е мъртъв? Чудех се за какво става въпрос, когато портата проскърца и се отвори, а пред мен се показа около четирийсетгодишен мъж, под чиято лъскава коса, разделена на път по средата, светеше гладко, красиво лице. Бродиран копринен жакет се спускаше елегантно върху слабо, мускулесто тяло.

Той ме оглежда преценяващо в продължение на няколко минути, докато на устните му се появи приятна широка усмивка.

— А, значи слуховете са верни. Какво прекрасно момиче!

Тънките му пръсти с дълги, безупречно поддържани нокти се протегнаха да ме потупат по главата. Моментално изпитах симпатия към този мъж на възрастта на баща ми. И се зачудих как грозната до смърт Фан Жун може да си хване толкова добре изглеждащ мъж?

— У Цян — каза му Фан Жун, отмествайки ръката му, — никога ли не си виждал хубаво момиче? — сетне се обърна към мен: — Това е У Цян, мой съпруг и твой баща.

— Но, лельо…

Сега Фан Жун се ухили до уши.

— Сян Сян, баща ти е мъртъв, така че отсега нататък У Цян е твой баща. Наричай го „де“.

Въпреки симпатията ми към този мъж в сърцето ми никой не би могъл да заеме мястото на баща ми.

— Но той не ми е де!

Фан Жун ми стрелна усмивка, но само с кожата, не с плътта си.

— Казах ти, че сега е, а аз съм твоя майка, така че ме наричай мама.

Преди да успея да възразя отново, тя вече ме бе изтикала наполовина в тесния вход. В следващия момент забравих всички възражения, защото в двора очите ми съзряха съвсем друг свят. Червената ограда заобикаляше градина, където от тучни цветни лехи струеше приятен аромат. Стените бяха изрисувани с красиви девойки, които лудуват сред екзотични цветя. Ромолеше фонтан, от който бликаха върбови дъги. В езерце златни шарани мятаха опашки и бълбукаха синджири от мехурчета. Каменен мост над езерото водеше към павилион с изящно извити нагоре корнизи. Изкусно разположени бамбукови горички хвърляха отрязъци облекчаваща сянка.

Докато ситнех подир Фан Жун и У Цян, зърнах малко лице, което ме зяпаше иззад една бамбукова горичка. Това, което ме изуми, беше не лицето й, а тъжните, воднисти очи, втренчени в моите така, сякаш отчаяно искат да разкажат историята си.

Беше ми на езика да попитам за нея, когато Фан Жун ме изгледа изпитателно.

— Сян Сян, не се ли радваш, че това е новият ти дом! Не е ли много по-хубав от стария?

Аз отривисто кимнах в съгласие, макар да се почувствах ужилена от онези печални очи.

— Сигурен съм, че ще ти хареса дори още повече, когато опиташ чудесната храна на готвачката ни — допълни ентусиазирано У Цян.

Скоро стигнахме в малка стая, украсена с полирани мебели и бродирани розови завеси. До стената в дъното се извисяваше олтар със статуя на беловежд, червеноок генерал, възседнал кон и размахал меч. Пред него бяха наредени приношения — ориз, месо и вино.

В средата на стаята имаше маса, заредена с пръчици за хранене, купи и чинии със закуски. Фан Жун ми нареди да седна между нея и У Цян. Без предисловия тя обяви, че вечерята започва. Жена на средна възраст донесе плата с храна и ги нареди едно по едно на масата. След като напълни купичките с ориз и супа, тя си тръгна, без да каже нито дума.

По време на вечерята Фан Жун непрекъснато трупаше храна в купичката ми.

— Яж, скоро ще станеш много здрава и очарователна млада дама.

Никога преди не бях вкусвала толкова апетитна храна. Лапах парчетата риба, скариди, свинско, пилешко и телешко и ги прокарвах с ароматен чай, чаша след чаша.

Когато приключихме, аз подзех:

— Лельо Фан…

— Забрави ли, че сега съм твоя майка?

Погледът й беше толкова свиреп, че накрая промърморих едва чуто:

— Мамо — след което преглътнах с усилие. — След вечеря ще се видим ли с господаря и господарката на къщата?

Още не бях довършила въпроса си, когато тя избухна в смях. Сетне отпи от чая си и отвърна многозначително:

— Ха, глупаво момиче! Не знаеш ли, че ние сме новите ти господар и господарка?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че аз съм господарката, а съпругът ми е господарят на този павилион „Прасковен цвят“.

— Какво е павилион „Прасковен цвят“?

— Спалня с книги.

Огледах се, но не видях никакви книги, нито дори лавици.

Фан Жун ми хвърли загадъчен поглед.

— Павилион на облака и дъжда.

Сега У Цян прибави утешително:

— Това е… ъ… тюркоазен павилион.

— Какво…

Фан Жун изстреля:

— Бардак!

У Цян ме погледна с тайнствена усмивка, а жена му избухна в бурен смях. Сетне ме смъмри сърдечно.

— Защо на хората винаги трябва да им се извадят червата?

Тя намекваше за китайската поговорка, че когато някой рисува портрет, включва дори вътрешностите — излишно и глупаво действие.

Шокирана, аз изчаках няколко удара на сърцето си, преди да успея да прошепна:

— Но не ми ли каза, че господарят е международен търговец?

Фан Жун се разсмя, огромните й гърди и издутият й корем се разтресоха.

— Ха! Ха! Вярно е. От време на време забавляваме английски, френски и американски войници. Не знаеш ли, че току-що пристигна в нощния квартал Съ Малу? Това е най-престижната шангрен улица, където се намират всички спални с книги!

Усетих, че започва да ми се повдига.

— Искаш да кажеш… че съм била продадена в…

Резкият глас на Фан Жун прониза слуха ми:

— Не, не си била продадена, глупачке! Беше ни дадена като подарък…

У Цян ме погледна крадешком, докато вадеше с кутрето си парченце месо, попаднало между зъбите му, и добави:

— Дори не се наложи да плащаме на майка ти.

— Ето защо никога не забравяме да принесем дарове на Буда, Гуан Ин, богинята на милосърдието, и — Фан Жун насочи пръста си като наденица към яхналия кон и размахал меч генерал — на справедливия, Беловежд бог, който носи пари — тя намигна и ме щипна по бузата. — И, малка красавице, виж как се грижат те за нас!

У Цян ме погледна нежно като истински баща и рече с мазен глас:

— Сян Сян, не се тревожи. Отсега нататък ще ядеш в изобилие най-хубавата храна и ще носиш куп красиви дрехи. Ще видиш, че ще се погрижим за теб като за наша дъщеря.

Но те не бяха мои родители. Същата нощ, сама, безпомощна и изоставена, аз дълго плаках, преди да заспя в малката гола стая, в която бях отведена.

Единствената ми надежда бе, че майка ми ще пише и скоро ще ме посети.

 

 

През следващите дни с изненада установих, че гневът ми, задето съм била примамена в публичен дом, постепенно отшумя. Трябваше да призная с неудобство, че в края на краищата животът тук не изглеждаше толкова лош. Фан Жун спази обещанието към майка ми — хранеха ме и ме обличаха добре. А и чувствах облекчение, че са ме пощадили и не само не правех компания на клиенти, но и не вършех слугинска работа като пране, миене на подове, чистене на плювалници, изпразване на нощните гърнета. Тези задачи се възлагаха на прислужниците — момичета, твърде невзрачни да са „сестри“.

В сравнение с тяхната работа моята беше лесна — да сервирам на сестрите и клиентите им, докато играят маджонг; да пълня наргилетата на гостите и да им поднасям чай и тютюн; да помагам на готвачката в кухнята; да нося съобщения на сестрите; да изпълнявам поръчки на Фан Жун. Излишно е да казвам, че не ми беше приятно да прислужвам на Фан Жун, но наистина харесвах другите си задачи. Особено играта на маджонг — когато партията приключеше, клиентите винаги ми даваха щедър бакшиш, като тайно напъхваха пари в ръката ми.

Нещо повече — когато играта свършеше и в банкетната зала се поднесеше вечерята, едно кученце винаги се появяваше отнякъде да лапа храната, хвърляна от гостите и сестрите. Беше толкова сладък, че винаги като го видех, го вдигах, стисках го в обятията си и заравях лице в пухкавата му жълта козина. Странно, но така и не го бяха кръстили, наричаха го просто „Кученце“. Веднъж попитах една сестра защо няма име, а тя се засмя.

— Не искаме да си правим труда. Защо не го кръстиш ти?

Така и направих. Той стана Гуйгуй — добро бебе. Започна да ме разпознава и да ме следва почти навсякъде. Любимото му място беше до мен в кухнята, докато помагах на готвачката А Пин.

Около четирийсетгодишна, няма и слабоумна жена, тя тайно хранеше двама ни с Гуйгуй с лакомства. За готвачка беше необикновено слаба. Всеки път, когато се заглеждах в хлътналите и бузи, се чудех защо като че ли никога няма апетит. И защо говори само с нечленоразделни звуци, които никой не разбира.

Изпълнявах поръченията главно през свободното си време. Основното ми задължение в павилиона беше да усвоявам изкуствата — да пея партии от пекинската и кун опера, да свиря на пипа — четириструнна лютня с крушовидна форма; да рисувам и да се упражнявам в калиграфията.

Учителят по рисуване и калиграфия господин У беше възрастен мъж на четирийсет и няколко. Бях много привързана към него не само защото рисуваше добре, но и защото беше внимателен преподавател — никога не ми се караше, а нежно пренасочваше четката ми, за да ми покаже как да оформям щрихите по-изящно. Учителят по опера господин Ма беше по-млад от господин У, но също доста възрастен — на трийсет и осем. Не го харесвах, защото ме гледаше странно и от време на време ме галеше с ръка по лицето, корема, понякога дори по гърдите (когато ми показваше как да насочвам въздуха си от гръдния кош към дантиен — киноварното поле).

Млада жена на име Перла бе получила задачата да ме учи да свиря на пипа. Красива, с лъскава черна коса и ослепително бели зъби, тя беше най-популярната сестра в павилиона. Въпреки че бях много привързана към нея, тя някак си ме караше да се чувствам неловко. Беше ми трудно да преценя що за човек е — понякога мила и жизнена като заек, друг път арогантна и с труден характер като котка. Макар обикновено да беше весела и преливаща от енергия, на моменти се натъжаваше, сякаш бе обременена със забранени тайни.

Освен непредвидимия нрав на Перла имах и друг източник на тревога в тюркоазния павилион — тъжните очи, надничащи от бамбуковата горичка, които ме зяпаха всеки път, когато минавах през двора.

Въпреки това аз бях щастлива и доволна от уроците си по изкуства и хубавата храна. Фан Жун и съпругът й се държаха почти като родители и нямах основания да се оплаквам.

Животът в този тюркоазен павилион в действителност не беше толкова ужасен, колкото го представяха хората отвън.

Но имаше още едно нещо, което ме натъжаваше. Бях тук от четири седмици, а майка ми не беше писала, нито бе дошла да ме види, както бе обещала. Преброих на пръсти и внезапно осъзнах, че тя ще замине за Пекин на следващия ден. Затова отидох при Фан Жун и я помолих за разрешение да изляза от павилиона и да изпратя майка си.

Въпреки че се усмихна, голямата брадавица между веждите й изглеждаше така, сякаш ще ми се нахвърли с все сила.

— Ах, глупаво момиче. Не знаеш ли правилото на „Прасковения цвят“? Имаш право да излезеш през главната порта само при следните случаи — когато получиш покана от много важни гости, което ще се случи едва след като станеш достатъчно популярна и търсена; когато аз те изведа по работа, като например да ти направят прическа или да ти ушият дрехи; когато всички трябва да отидем да развличаме гостите на престижни тържества.

— Какво искаш да кажеш? — втренчих се в брадавицата, за да избегна погледа й.

— Не задавай прекалено много въпроси, това никога не е от полза на едно малко момиче — гласът й стана остър и рязък. — Както и да е, няма да излезеш — нито тази вечер, нито когато и да било, не и докато не кажа аз, ясно ли е? Сега отиди да помогнеш на А Пин в кухнята. Довечера очакваме полицейски началник, банкер, търговец на памук и много други важни гости, които трябва да забавляваме.

В коридора на път към кухнята чух смесица от шумове — пеене, бъбрене, дрънкане на пипа, игра на маджонг, крясъците на Фан Жун — да долитат от различните стаи. Сестрите се гримираха, обличаха, упражняваха гласа си или настройваха инструментите си за последен път преди идването на гостите. Днес беше събота и работата кипеше с пълна сила. Надникнах към улицата през прозорец с решетки и видях лъскави черни коли да паркират пред входа. От тях излизаха мъже с представителен вид — някои облечени в елегантно ушити копринени роби, други в идеално изгладени западни костюми.

Докато наблюдавах прииждането и оттеглянето на колите, бях залята от тъга. Дали майка ми хранеше дори смътното подозрение, че сега живея в публичен дом, а не в богаташка къща? Защо не бе дошла да ме види?

Преглътнах сълзите и се запътих бързо към кухнята. Когато А Пин ме видя, бледото й лице грейна. Тя ме изгледа с любещо укорителен поглед, сетне се престори, че с едната ръка държи чиния, а с другата — че сипва. Накрая сви рамене, сякаш искаше да ме предупреди: Сян Сян, ако пак закъснееш, всички хубави парчета месо ще заминат!

Отиде да затвори вратата, след което се върна да загребе късове морски охлюв, опашка от акула и риба от различни казани. Сложи деликатесите в чиния и я бутна на масата към мен. Не бях гладна, но за да й угодя взех парче морски охлюв и го пъхнах в устата си. Докато дъвчех гумената тъкан, чух стържене на лапи върху дърво.

— Лельо А Пин — захвърлих аз пръчиците си, — това е Гуйгуй!

Втурнах се да отворя вратата и пуснах кученцето. То изджавка, бясно зализа краката ми и замаха с опашка. Грабнах го от пода и започнах да го храня от чинията си, а то лапаше и гълташе доволно.

Някакъв странен звук излезе от гърлото на А Пин. Възразяваше, че не трябва да храня кучето с деликатесите, запазени за видни гости. Аз се изплезих. Тя се усмихна в отговор и ми направи знак да продължа да се храня.

Но единственото, което исках в този момент, бе да видя майка си. Очите ми се изпълниха със сълзи и зарових лице в муцуната на Гуйгуй.

А Пин попита с ръце. Нещо не е наред ли?

— Лельо А Пин, аз… боли ме стомахът, затова не мога…

Тя махна към вратата. Върви.

— Сигурна ли си?

Кимна ми.

— Много ти благодаря — казах аз и оставих Гуйгуй на пода. Той показа недоволството си, като задърпа подгъва на крачола ми със зъби. — Но, лельо А Пин…

Тя отново замаха бясно с ръце, сетне събра длани пред гърдите си и наклони глава върху тях. Върви да дремнеш.

Забързах към двора и след като се уверих, че в бамбуковите горички не се крие никой, предпазливо се промъкнах по тайната пътека към главната порта. С разтуптяно сърце се скрих в бамбуковия листак и зачаках подходящ момент за бягство. Изчаках, докато обитателите на павилиона — Фан Жун, У Цян, сестрите, слугините, бавачките, лакеите, пазачите — излязат за ритуала по посрещане на пристигащите гости. Докато се кланяха до земята и сипеха ласкателства за важните посетители, аз се измъкнах.

Когато излязох през портата, хукнах и тичах по целия път до главната улица, където спрях рикша.

— Бързо! Бързо! — закрещях към мършавия гръб на носача. Той се извърна и ме огледа, безжизнените му очи изглеждаха заплашително под уличната светлина.

— Малка госпожице, това е дълъг път, така че трябва да си пестя силите. Не искаш да се строполя насред шосето, нали?

През остатъка от пътя държах езика си зад зъбите и слушах измъчените му стонове, докато най-сетне влязохме в дълъг, тъмен участък и той спря пред разнебитена къща. Напъхах няколко монети в загрубялата му ръка и се запътих към ниската постройка. Мъждива светлина се процеждаше под напуканата ни врата. Почуках на тънката дъска, сърцето ми биеше бясно, а устата ми засмукваше големи глътки въздух.

Вратата се открехна и светлината нахлу иззад гърба на мама. С ококорени очи тя зейна.

— Сян Сян, каква изненада! Тревожех се до смърт за теб!

Задавена от емоции, аз едва успях да извикам:

— Ма!

След което се хвърлих в прегръдката й.

Мама ме въведе вкъщи и ме сложи да седна на пода. Стаята беше празна, като се изключат двата куфара и разни пръснати дреболии.

Тя беше облечена в протъркана черна туника и панталони. Гладните й очи ме оглеждаха дълго време.

— Сян Сян, изглеждаш толкова различна! — възкликна тя и погали лицето ми. — Сега тялото ти е далеч по-силно и лицето ти е по-кръгло. Толкова се радвам, че те хранят добре — тя докосна памучната ми блуза и панталоните на цветя. — Само се виж с тези красиви дрехи! — преди да успея да отговоря, тя изрече развълнувано: — Сян Сян, толкова се радвам, че най-после извади късмет!

— Но, ма…

— Сян Сян, опитай се да не се оплакваш прекалено много, научи се да бъдеш благодарна.

Как бих могла да й кажа истината — че съм била примамена в публичен дом? Освен това наистина бях добре облечена и ме хранеха, а и не се държаха с мен твърде зле. Въпреки че павилионът „Прасковен цвят“ беше публичен дом, той беше и къща за богати хора и аз работех там. Тогава защо да разстройвам майка с останалата част от истината? Затова когато тя продължи да ме разпитва за живота ми, аз просто й казах да не се тревожи.

Попитах я защо не е дошла да ме види и тя въздъхна.

— Ех, Сян Сян, наложи се да обикалям от къща на къща да събирам пари на заем, за да платя дълговете ни, преди да напусна този прашен свят — тя замълча и намести един кичур от косата ми. — Опитах се да отида до мястото, където живееш, но леля Фан ми е дала грешен адрес. Разпитвах наоколо дали някой я познава, но — мама спря на средата на изречението и ме погледна нежно — както и да е, сега си тук.

Надрасках адреса си на парче хартия и й го подадох.

— Ма, това е правилният адрес, така че можеш да ми пишеш, когато пристигнеш в Пекин.

Тя внимателно сгъна листчето, сякаш беше банкнота от сто долара, и го сложи в кесията си.

Сърцето ми бавно се натрошаваше.

 

 

Есента изгасваше в зима. Времето вече се бе захладило и повечето листа на белите чадърени дървета бяха окапали и лежаха, но брега на река Хуанпу.

След пътуване с рикша и безконечно вървене двете с мама повлякохме вцепенените си тела към Северната гара, изпълнени с ужас от мига на раздялата. Само една мисъл занимаваше умовете ни — не знаехме кога ще се видим отново.

Втренчила поглед в чадърените листа, пръснати в загадъчни форми по асфалта, мама промълви меланхолично:

— Сян Сян, ние, китайците, казваме: „падащите листа се завръщат към корените си“. Разбираш ли какво означава това?

Вдигнах поглед към нея и видях, че в очите й блестят сълзи.

— Да, ма, означава, че каквото и да се случи, винаги ще намираме пътя към дома.

На безкръвното й лице се появи крива усмивка.

— Ще го запомниш ли?

Кимнах в потвърждение, понеже, задушена от скръб, не бях в състояние да кажа каквото и да било. А също и защото си мислех: Но, ма, къде е домът ни? Мисля, че вече нямаме къде да се върнем! Тюркоазният павилион, въпреки че също имаше „мама“, със сигурност не беше мой дом, нито женският манастир беше домът на майка ми. Но преглътнах думите си заедно със сълзите.

Стигнахме до гарата и пристъпихме в претъпканото фоайе. Мама побърза да се нареди на опашката за билети. Аз наблюдавах богатите тай тай, които си бъбреха апатично, докато чакаха слугите им да купят билети за първа класа.

След малко мама се втурна към мен, размахала билет. Двете се завтекохме към влака. В миналото винаги се вълнувах от влаковете. Обичах да слушам тяхното „Ву! Ву!“ и да наблюдавам белия пушек, пуфтящ от носовете им като сняг на пара, докато си представях екзотичните места, на които ще ме отведат. Но сега се ужасявах от черното чудовище. Скоро щеше да сграбчи майка ми и да я отведе далеч от мен в заграден храм, пълен с жени с голи глави, рецитиращи непонятни сутри, сякаш говорят с духове!

— Сян Сян — каза мама, докато нежно нахлузваше на врата ми медальон на Гуан Ин, — сега бързо се прибирай при леля Фан и се дръж добре. Винаги я слушай, все едно ти е истинска майка, и никога не създавай проблеми, разбираш ли?

Усетих как сълзите парят в очите ми.

— Но, ма, тази дебела, грозна свиня не ми е майка!

Шляп! Мама ме удари през лицето.

Аз се разплаках.

— Ма, защо не ме вземеш с теб?

— Мислиш ли, че никога не съм мислила за това? — тя въздъхна и извади кърпичката си да избърше сълзите ми. Гласът й омекна и се сниши. — Извинявай, че те ударих, Сян Сян. Но имаш ли представа що за живот водят монахините? За мен не е проблем, защото най-хубавите ми години са минали и вече съм безполезна старица. Но ти си млада и красива и те очаква бляскаво бъдеще, затова няма да те оставя да го прахосаш в манастир. Освен това — тя отново въздъхна — една от послушниците ми сподели, че майката игуменка е казала… — тя спря на средата на изречението.

— Какво е казала?

— Че си твърде красива за монахиня и се опасява, че красотата ти ще донесе лош късмет на храма й.

Обикновено сърцето ми би подскочило до небесата, когато хората кажат, че съм хубава, но сега потъна до дъното на морето.

— Откъде знаят, че съм хубава?

— Аз им казах, защото толкова се гордея с теб — майка ми ме потупа по главата. — Сян Сян, знам, че животът на прислужница не е лесен. Но това е само временно. Рано или късно ще намерим изход от положението. Сега ме чуй. След като ме изпратиш, се върни незабавно при господаря си. И не забравяй, че е много важно да се подчиняваш както на него, така и на жените му, и направи всичко възможно да се разбираш с всички, в противен случай няма да имаш покрив над главата си, нито дори рядка оризова каша да стоплиш стомаха си. Запомни, не само трябва да понасяш всяка трудност, но и да я изтърпяваш с усмивка, така че никой да не види и следа от мъка — тя спря да огледа лицето ми. — Сян Сян, вместо да се оплакваш, трябва да благодариш на небесата за всичко това, разбираш ли?

Кимнах, облизах устни и вкусих солеността на сълзите си.

— Ма, кога ще се видим отново?

— Няма да е скоро, но ще се видим — мама успя да процеди усмивка. — Винаги можем да си пишем. Или може би дори ще се опитам да се върна да те посетя — тя замълча. — От западната страна на планината Тайи южно от Пекин има много храмове. Мисля да се установя там, но още не съм сигурна в кой точно. Ще ти пиша веднага щом пристигна.

Тя въздъхна, загледана в мен със замъглените си от сълзи очи.

— Хай, Сян Сян, знам, че колкото и добре да се държат с теб в новата ти къща, в края на краищата ти си просто слугиня — тя се замисли за момент, сетне добави сериозно: — Само запомни едно нещо: не можем да победим съдбата, но можем да играем с нея и да извлечем колкото се може повече. Опитай се да бъдеш щастлива — майка продължи: — Освен това внимавай какво разказваш за себе си в новата къща. Не споделяй как е умрял баща ти. Бъди предпазлива.

Кимнах.

Мама ме прегърна набързо.

— Сян Сян, опасявам се, че сега пътищата ни трябва да се разделят. Нека Гуан Ин бъде с теб, докато се срещнем отново.

След тези думи тя се запъти бързо към влака, спъна се, изправи се и, без да се обръща към мен, се качи на черното чудовище. С гръб към мен тя бясно размаха еднопосочния си билет, докато познатата й слаба фигура изчезна сред тълпата.

Втренчих се съсредоточено в релсите, които щяха да я отведат в манастира в Пекин, но никога нямаше да я върнат обратно.