Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (29)

Да засвириш отново на пипа

На следващия ден, както и предполагах, Тън Сюн бе изчезнала. Сигурно беше сложила нещо в питието ми, за да се успя. На масата намерих кожена кесия със сребърни монети и писмо.

Моя най-драга Скъпоценна орхидея,

Съжалявам, че трябваше да тръгна, без да се сбогувам. Ще ми се да можех да ти оставя повече пари, но онези, които взех от Фун, бяха похарчени почти изцяло — за издръжка на оперната трупа и на двете ни. Не се оплаквам, просто искам да ме разбереш.

Събери си багажа и се махни оттук колкото се може по-бързо. Моля те, не се опитвай да ме откриеш. Защото не само ще изложиш себе си на опасност, но и ще е напразно. Единствено Старото небе ще реши дали пътищата ни ще се пресекат отново в този или в друг живот. Едничкото ми желание, ако се срещнем отново в този плаващ свят, е да можеш да ме обичаш. Понякога ми се иска да бяхме умрели под лунната светлина, гушнати в онази камбана. Това щеше да е прекрасен завършек за двете ни, не мислиш ли? Надявам се да имам хубавата карма и да се преродя като мъж, за да можеш най-сетне да ме обикнеш с един разум и с едно сърце. Моля се твоята карма да е по-добра от моята. Грижи се добре за себе си и ще имаш дълъг и щастлив живот. Моля те, помоли се на Гуан Ин следващото ми прераждане да е по-хубаво. Последните ми мисли ще са за теб. Нека Небето ни благославя, докато се срещнем отново.

Тън Сюн

Сълзите наводниха очите ми и се разляха по писмото, като размазаха йероглифите на Тън Сюн и ги преобразиха в миниатюрни трупове.

Бавно очите ми се залутаха към прозореца и се спряха върху утринното небе, бяло като корем на риба. В следващия момент, завладяна от паника, набързо извадих багажа си и започнах бясно да го опаковам.

 

 

Отново се чувствах напълно сама в света. Не смеех да се навъртам около оперната трупа, затова се скрих в занемарена странноприемница и заспах, за да забравя тревогите си. Мисълта да се върна обратно при Цин Джън изпърха в главата ми, но сега, когато наистина можех да го направя, осъзнах, че дори да успея да застана лице в лице с мъжа, когото бях изоставила, без да се сбогувам, не можех да посрещна отново живота в онзи празен храм в самотната планина. Единственият човек, който ми бе останал, беше майка ми, но все още нямах никаква представа къде е. Сама в непознат град, струваше ми се, че е безнадеждно да я открия.

Минаваха дни и седмици. Внезапно забелязах с тревога, че парите, които Тън ми беше дала, вече бяха намалели и ми оставаха само колкото да изкарам още няколко пестеливи седмици.

Злата ми участ отново ми нанесе силен удар, осъзнах аз, стоварвайки се в леглото. „О, небеса, какво ще правя?“, запитах се на глас.

Когато първоначалният ми страх отшумя, ми хрумна друга идея — да засвиря отново на пипа.

Бях разтресена. Дали кармата ми бе да изживея живота си като проститутка?

Макар да бях поразена от идеята, не можех да намеря друг изход от затрудненото си положение. Костваше ми три мъчителни дни да взема решение. След това като по чудо всичко се нареди от само себе си.

Стана случайно.

Собственичката на странноприемницата, където бях отседнала, беше жена, наближаваща петдесетте, пенсионирана проститутка. Като видя, че съм сама, потисната и красива, веднъж ме попита дали се нуждая от помощ. Макар въпросът й да бе зададен по най-вежливия начин, моментално разбрах, че тя също е била сестра. За мое огорчение като че ли момичетата на цветята излъчват специално ухание, което лесно може да бъде доловено от техните „другарки“. Но сега почти изпитах облекчение, че тя ме беше подушила. Спестихме си толкова много време, тъй като и двете знаехме коя е другата.

Тя ме представи в „Безсмъртния облак“ — престижен павилион като „Прасковения цвят“. Но за разлика от шанхайския си събрат, той беше нов и много малък като мащаб, имаше само няколко момичета. Въпреки че още изглеждах млада и красива, на двайсет и три аз бях смятана за преминала разцвета си в сравнение с петнайсет-осемнайсетгодишните. На по-младите обаче им липсваше вещината в изкуствата и умението да доставят удоволствие.

Не след дълго станах доста популярна.

Отново смених името си. Сега бях Мън Джу — Мечтана перла. Избрах го в памет на Перла.

Заявих на мама, че ще бъда независима, сиреч не принадлежах на „Безсмъртния облак“, но им давах дял от припечеленото. Мама ми обясни, че временните сестри взимат една трета, а павилионът получава остатъка. Сделката беше брутална, но нямах избор. Освен това трябваше да платя комисионна и на собственичката на хотела, задето ме беше въвела в „Безсмъртния облак“. Без съмнение тя беше получила тлъста сума и от павилиона.

Разбира се, нямах намерение да работя тук дълго — само колкото да спестя пари да се върна в Шанхай и да уредя сметките си с Фун. След това, ако успеех да избягам, щях да посветя колкото години са необходими на търсенето на майка ми. Затова съзнателно не се набивах на очи, държах се приятно с всички и никога не се замесвах в клюките или кавгите между момичетата.

Освен заради красотата, таланта и вещината ми в спалнята клиентите ме харесваха и заради шанхайския ми акцент, който ме правеше екзотична и загадъчна. Защо едно момиче е било целия път от Шанхай до Пекин да се потопи в морето на страстта и упадъчността? Пробваха се да узнаят, но единственото, което получаваха в отговор, бяха кокетни усмивки, стрелкащи се погледи и предизвикателно масажиращи ръце.

Нямах никакво желание да се сприятелявам с коя да е от трите сестри в Безсмъртния облак. Не само бях станала подозрителна към хората, но нямах и нагласата да се отворя и да завързвам нови приятелства. Никое от момичетата не можеше да се сравни с Перла.

Животът тук не беше труден. Но въпреки че останалите сестри бяха мили с мен, нямаше как да не се страхувам, че един ден някоя ще изиграе Червен нефрит на моята Перла. Мама, макар и далеч не толкова внушителна като Фан Жун, все пак ме караше да се чувствам неспокойна. Виждах как веждите й се сбръчкват, когато клиентите предпочитаха мен пред собствените й момичета. Естествено, при тях тя получаваше почти всичките им припечелени пари.

Още по-тревожното беше, че озовала се отново в тюркоазен павилион, аз непрекъснато си припомнях старите си приятели. Особено ми липсваше Пролетна луна и се тревожех за нея. Бях сигурна, че ще е добре, стига нещата да вървят гладко, в противен случай обаче щеше да загази, защото у нея нямаше лукавство, нито пък дарба да се предпазва. Единственото, което можех да сторя, беше да се моля за нея.

Понякога се чудех дали не трябва да отмъстя на Червен нефрит за самоубийството на Перла. Но всеки път, когато ми минеше през ума тази мисъл, си спомнях съвета на приятелката ми в последното й писмо: Не се опитвай да отмъщаваш… не желая в сърцето ми да остане каквато и да било следа от горчивина, докато напускам този прашен свят и се отправям към рая… Това е много лоша карма, защото в края на краищата ще се обърне срещу теб.

При все това, ако се натъкнех на нея някой ден, не бях сигурна как да постъпя. Да се изплюя в лицето й или да я промуша първо с усмивка, а после с нож? Но това бяха само фантазии, защото сега тя никога не пътуваше сама, а непрестанно беше придружавана от прислужници и телохранители. Проклинах съдбата — тя беше станала богата и известна филмова звезда, а аз бях загубила всичко и бях принудена отново да засвиря на пипа.

Независимо от това уроците на Перла и талантът ми за работата се изплатиха. Само няколко месеца след като се бях присъединила към „Безсмъртния облак“, вече си бях спечелила слава и бях натрупала доста приличен брой постоянни клиенти. Понеже бях независима, можех да избирам. Спирах се само на тези, които са заможни и щедри, и избягвах бедните учени.

Явно бях натрупала малко добра карма, защото най-важният клиент на „Безсмъртния облак“ господин Оуян започна да се интересува от мен. Той беше извънредно богат и влиятелен — военачалникът на Пекин. Като повечето мъже на неговата възраст беше женен, имаше съпруга, няколко наложници и много деца. Но никоя от жените в домакинството му не смогваше да му достави удоволствие и да го задоволи както мен. Обясни ми, че първата му жена, строга и навъсена, отдавна не се вълнува от секса. Дори в началните години на брака им той така и не успявал да я убеди да изпробват някоя от благоприятните пози. Веднъж, когато най-сетне се съгласила да опитат „банкет в задния двор“, толкова се стегнала и изплашила, че моментално убила останалия апетит на Оуян. А от трите му наложници — една невротичка, една интригантка, една обикновена глупачка — не получавал нищо, освен крамоли и проблеми. В миналото беше срещал много мин дзи, но ме поласка, че никоя не може да се мери с мен по красота и талант.

Всъщност преди да пристигна, той понякога посещавал Издигаща се лястовица, най-хубавата от останалите сестри. Когато започна да избира мен пред нея при всяко свое идване, осъзнах, че назрява опасна ситуация. За щастие се появи разрешение. Не бих казала, че Оуян не можеше да живее без мен, но той определено не се чувстваше щастлив, ако не ме виждаше поне два пъти седмично. Така настъпи ден, когато ме покани да обслужвам единствено него. Рядък шанс, за който повечето момичета на цветята могат само да мечтаят, затова, разбира се, приех. По този начин не само не му се налагаше да ме споделя с други, но и можеше да ме вижда всеки ден след работа, преди да се прибере у дома. Понякога през обедната почивка дори идваше за кратък „дъжд“. Да се занимавам само с него беше неочаквана сполука. Ето защо направих всичко възможно да го накарам да се привърже към своя частичен дом, като ароматизирах апартамента и го украсявах със свежи цветя, сетне му поднасях питателна домашна супа и фин дим сум.

За да покаже богатството и загрижеността си за мен, Оуян нае прислужници и купи антикварни мебели и редки предмети, с които да обзаведе апартамента ни. Но сред тези декорации имаше само една, която изглеждаше истински ценна — свитък с калиграфия, дело на самия Оуян. Въпреки че щрихите му бяха на средно ниво, неговото влиятелно положение им придаваше предпазни сили — малцина биха дръзнали да обидят военачалника на Пекин. Освен властта, загатната в подписа и червения печат, харесвах стихотворението от „Книга на песните“:

Само така, само така, изкрещяха орлите рибари

на остров насред реката

Тази благородна дама, така прелестна,

подхожда й да е невеста на благородник.

Със завоалирания изказ на древнокитайската поезия това можеше да бъде прочетено като предупреждение да не докосваш неговата жена — мен. Не само се чувствах поласкана от оценката на Оуян, но и бях впечатлена от едва доловимия начин, по който той бе разкрил мощта си чрез калиграфията си. Макар никой да не знаеше за връзката ни (освен някои от пазачите и служителите му), аз се чувствах в безопасност с толкова могъщ хуфа — защитник на дхарма — като мой обожател.

Понякога на Оуян му се налагаше да пътува за срещи в чужбина и преставаше да ме посещава за няколко седмици. В началото се радвах, че ме е оставил на мира, но бързо се отегчавах. Когато времето беше хубаво, наемах кола или рикша и отивах да разгледам прочути забележителности — Забранения град, Небесния храм, Летния дворец, Парка на благоуханния хълм. Любимата ми част от града беше Лиули Чан, където в безброй магазини се продаваха книги, редки предмети и художествени пособия. Момичетата в художническия магазин се отнасяха към мен с огромно уважение, защото при всяко свое посещение купувах най-скъпите стоки — мастилени камъни, украсени с богове и митологични зверове; мастилени пръчки със златни листа; първокачествени четки и оризова хартия сюан. Когато се изморях, отивах до съседна чайна, поръчвах кана с висококачествен чай „Железен бодхисатва“ и чиния с печени динени семки. Между глътките пареща кехлибарена течност разтварях със зъби люспата на семката, измъквах ядката с език и дъвчех, като същевременно наблюдавах живота от другата страна на прозореца. След като приключех ритуала по люпене на семки и размишляване за живота, се прибирах вкъщи. Но щом отново се сблъсквах със самотната си къща, мечтаех Оуян да се върне бързо и да ме обсипе с подаръци.

Веднъж, когато се прибра от пътуване до Нандзин, той каза:

— Мечтана перла, тъй като пътуването ми беше изключително успешно, реших да благодаря на Буда за неговата благословия. Затова две седмици преди лунната Нова година ще финансирам голяма Церемония на водата и земята в храма „Чист лотос“ — той спря и огледа изучаващо очите ми. — И понеже ти също ми донесе добър късмет, искам да дойдеш с мен.

Бях изненадана и доволна от думите му.

— Ами жените ти, не е ли редно да заведеш и тях?

— Да, разбира се.

— Но те могат да…

— Не смяташ ли, че знаят кой командва?

Замислих се за момент.

— А монахините…

— Мечтана перла — той отново ме прекъсна, — не мисля, че ги интересува кои са жените или любовниците ми. Чудя се дали изобщо могат да отгатнат. Освен това — той се засмя кратко — като изповядващи будизма от тях се очаква да не делят хората, нали?

 

 

След като седмици наред слушах плановете за Церемонията на водата и земята, бях силно възбудена, когато настъпи първият й ден. Прекарах два часа в гримиране, ресане и оформяне на прическа. След това избрах най-красивия си тоалет — пурпурна рокля от памук и коприна с розова и светлооранжева бродерия, обточваща високата яка, ръкавите и краищата. Над ухото си втъкнах свеж оранжев божур. Макар да притежавах естествено телесно ухание, аз щедро се поръсих със скъпия френски парфюм, който господин Оуян ми беше купил.

В шест и половина сутринта двамата пристигнахме в храма „Чист лотос“ в неговата просторна черна носилка. За моя изненада храмът не се намираше на върха на висок връх, а се издигаше на една шумна пресечка насред Пекин, югозападно от градската порта Сюану.

Докато вървяхме към портата в студения утринен въздух, попитах почетния си гост:

— Господин Оуян, не би ли следвало такъв голям храм да е разположен в тишината и чистотата на планините, далеч от дима и прахта на града?

Той ме изгледа косо.

— В днешно време монасите и монахините обичат да строят светилищата си право в червената прах, където са големите дарители.

— Нима? — попитах аз, престъпвайки през прага.

Забулен от сутрешната мъгла, манастирът изглеждаше замечтан и сънен. Жълтите му керемиди и стените с цвят на шафран се подаваха през бялата мъгла като срамежливо лице на мома. Лек зимен ветрец довяваше приятни ухания — смес от вегетарианска храна и благовония от сандалово дърво. Едва когато видях жени с обръсната глави и сиви раса да щъкат из двора, се почувствах като в манастир.

Обърнах се да попитам моя голям защитник на сексуалната дхарма:

— Господин Оуян, защо избрахте този храм за церемонията?

— Не го избрах аз, а първата ми жена. Тя редовно идва тук да прави приношения, така че познава монахините добре, особено майката игуменка — тя е най-важната монахиня в Пекин, винаги провежда големи церемонии и получава огромни дарения.

В мислите ми проблесна не образът на игуменката, а този на кльощава, възрастна и видимо тъжна жена — юан пей, — първата жена на господин Оуян. Този характерен тип често бе изобразяван в романи и опери. Жертви на отлитащото време, те неумолимо се преобразяват от млади, хубави и жизнерадостни момичета в дебели (или съсухрени), сбръчкани и досадни стари вещици. Някои се озлобяват и единственото им удоволствие е да изливат злобата си върху прислужниците и снахите си. Други стават мълчаливи и унили и оставят съществуванието си да изтлее в тихо отчаяние. Мнозина, изгубили всякаква надежда в червената прах, приемат вегетарианството и намират убежище в света на сутрите.

Във въображението си видях как юан пей се оттегля от пищните си покои в олтарната стая да търси компанията на статуите на Буда и Гуан Ин. Отвратена от хората, тя надава сляпо око и глухо ухо към сплетните и кавгите на наложниците и снахите. Единственият звук, с който се чувства близка, е монотонното дрънчене на дървената й риба, неясните молитви и тракането на мънистата на броеницата, стисната в подобните на щипци пръсти. Чудех се дали от време на време пискюлът на броеницата не докосваше бедрото й и не събуждаше чувствеността й, извиквайки спомени за по-щастливото й, по-сексуално минало?

Внезапно ме връхлетя прилив на съчувствие към тази жена, която никога не бях виждала. Предположих, че след като често посещава манастир, сигурно спада към този тъжен тип първи жени, които бягат от скърбите си зад извисяващия се дим на олтара. Осъзнах, че оплаквам съдбата на всички жени, включително и моята. Ако извадех късмет да срещна човек, който да ме обича и да се омъжи за мен, къде щеше да е неговата любов след десет или двайсет години? Дори да имах щастието да не ме изостави, можех да приключа живота си точно както си представях юан пей на господин Оуян. Колкото и злочест да беше жребият й обаче, тя все пак имаше късмет, защото не само й се полагаше голямата чест да се обръщат към нея с „господарката на дома“, но и тази титла й даваше привилегии, за които наложница не би могла да мечтае.

Ненадейно попитах Оуян:

— Как е първата ви жена?

В същия момент осъзнах, че аз съм една от причините за страданието на тази жена.

Той ме изгледа с любопитство.

— Никога не ми създава проблеми, стига да плащам за всичко. Така и не се образова кой знае колко, но се е научила кога да оставя мъжа на мира — той продължи, сякаш говореше на себе си. — Давам й каквото иска.

Да, всичко, освен любов, исках да добавя, но преглътнах думите си.

Вече приближавахме Залата на великите героични съкровища. Под внушителния жълт покрив през прозорците с решетки долитаха мелодични напеви и талази дим. Ако се съдеше по многобройните монахини и миряни в черни роби, които кръжаха наоколо, то благовонията на храма горяха силно и ярко. Отстрани забелязах статуя на Буда, върху която подскачаше гълъб, а човката му кълвеше очите на Просветения.

Тогава към нас се приближи млада монахиня и се поклони дълбоко и с уважение.

— Господин Оуян, насам, моля. Жените ви вече са във вътрешния олтар.

Той кимна и ми направи знак да последвам послушницата. Ако съпругата и наложниците му бяха тук, тогава къде щеше да е моето място?

Чувствах се нелепо и се извърнах да огледам лицето му.

— Господин Оуян, струва ми се, че не биваше да идвам.

Мъжът се ухили, кафявото му широко лице се зачерви под утрешната светлина.

— Не се тревожи. Безкрайна празнота ще те отведе до мястото ти.

Докато вървях след него към Голямата зала, младата монахиня захвана да ми обяснява за церемонията. Пищното събитие щеше да продължи седем дни. С поучителен тон тя ми изреди петте му цели, като ги отбелязваше с пръсти: проповядване на будистката дхарма; принасяне на дарения на Буда; даване на подаяния на монаси и монахини; показване на разкаяние за греховете; и най-важното, благославяне на всички съзнателни същества — живи и мъртви.

Огледах послушницата. Макар да беше млада, тя беше леко приведена и имаше безлична физиономия. Може би родителите й я бяха вкарали в манастир, понеже са смятали, че няма шанс да се омъжи. Със сериозно изражение тя продължи да обяснява, че церемонията се нарича така, защото благословия ще получат създанията на небето: птици, пеперуди, комари, мухи; създанията на земята: човешки същества, животни, мравки, паяци, хлебарки, дори бактерии; създанията на реките и океаните: риби, скариди, костенурки, раци, морски охлюви.

Едва не се изхилих, когато спомена мухите, хлебарките и бактериите. Защо някой ще си прави труда да благославя тези безполезни същества, докато толкова много хора гладуват и умират? Но когато размислих по-добре, дълбоко се трогнах. Будисткото състрадание обхващаше дори тези низши създания!

Безкрайна празнота ми обясни, че церемонията е разпределена във вътрешната и външната зала, а тъй като господин Оуян е големият защитник на дхармата, ще отидем във вътрешната, където се допускат само малцина избрани.

Външната зала кипеше от оживление. Миряни в черни раса обикаляха насам-натам, някои ми хвърляха крадешком любопитни погледи заради тежкия грим и скъпото кожено палто. Монаси и монахини редяха сутри, съпроводени с удари по дървени риби и бронзови огледала. Напевите и рецитирането създаваха звукова мандала, която сякаш изпълваше голямата зала със свещена атмосфера, която ни предпазваше от всички злини. Специално за случая бяха изнесени множество големи картини, изобразяващи създанията на водата и земята, както и богове, бодхисатви и Буди. От високия таван се спускаха шарени знамена, избродирани с благоприятни символи. Те леко се полюшваха и приличаха на гигантски ръце, които махат за поздрав.

Най-сетне стигнахме до вътрешното светилище. Две монахини на средна възраст се приближиха към нас със събрани длани в жест на уважение.

— О мито фо.

Слава на Буда на Безкрайния живот.

Двамата с господин Оуян също събрахме длани и се поклонихме в отговор.

Едната от монахините с измъчено изражение под две тънки вежди ме изгледа с любопитство, сякаш питаше: коя е тази силно гримирана и крещящо облечена жена? Страните ми пламнаха. Знаех, че ако не стоях редом с военачалника на Пекин, никога нямаше да бъда допусната тук. Нямах реално положение в обществото — бях по-нискостояща дори от седмата или осмата наложница на Оуян. Статутът ми, ако изобщо го имаше, зависеше от прищевките на този могъщ мъж. Разбирах, че ме е довел тук не толкова от любов, колкото от убеденост, че съм му донесла добър късмет.

Сега монахинята престана да ме изучава и се обърна с уважение към моя почетен гост:

— Господин Оуян, церемонията по пречистването ще започне веднага, сега, моля, последвайте ни, за да се присъедините към семейството си.

— Безкрайна празнота шъфу — обърна се Оуян към младата послушница, която уважително мълчеше в присъствието на по-стари монахини от нея, — бихте ли завели госпожица Мечтана перла от другата страна?

Бях наясно, че няма да бъда допусната да седя с господин Оуян по време на официалната церемония, но нямаше как да не се почувствам засегната от чутото. Въпреки това като държанка аз се подчиних на господаря си и последвах монахинята. Шумното хлопане на токчетата ми звучеше натрапчиво на фона на тихото плъзгане на платнените чехли на послушницата. Внезапно очите ми уловиха празния поглед на измършавяла петдесетинагодишна жена в ъгъла. Зад нея стоеше малка групичка от по-млади жени. Бяха три, облечени в еднакви хайцин — черните роби на будистите миряни, — и всичките бяха с кисели изражения. Досетих се, че това трябва да е семейството на Оуян. Внимателно огледах лицата без грим. Двете по-възрастни жени — вероятно наближаващи четирийсетте — може би някога са били красавици. Но сега очертанията на фигурите им бяха хлабави еластични обръчи, а увисналите им лица напомняха празни чували за ориз. Най-младата беше хубава, но не и привлекателна. С блед тен и нервно стрелкащи се очи тя приличаше на уплашена мишка — като птица, която безнадеждно подскача в малка клетка. Зад жените седяха децата на Оуян. Бяха десетина, от едва проходили бебета до юноши, също всичките обвити в черно. Докато най-малките се гърчеха да се измъкнат, две жени, несъмнено прислужници, отчаяно се опитваха да ги усмирят.

Сега погледите на всички жени бяха извърнати към мен — техния общ враг. Ако ръцете на първата жена не прехвърляха разсеяно мънистата на броеница, навярно щях да я сбъркам — със сивкавата й физиономия и очи на мъртва риба — с изоставена статуя. Най-младата наложница седеше с наведена глава и ми хвърляше любопитни, страхливи погледи с боязливите си очи. Двата по-стари „оризови чувала“ ме оглеждаха от глава до пети и обратно, като си шепнеха напрегнато и приглушено. По ревнивите им изражения се досетих, че са отгатнали коя съм. Усмихнах се на себе си. Аз трябваше да изпитвам ревност и завист — към техния статут на законна първа съпруга и наложници, към положението им в обществото на порядъчни жени под опеката на богат, влиятелен мъж.

Но не им завиждах.

Кои бяха те, та да презират друга жена? Какво като съм проститутка? Да не би те да бяха на по-добър хал? Ако аз бях робиня на мъжете, те също бяха. Единствената разлика беше, че на мен ми плащаха в брой, а на тях с положение. Прицелих закачлива усмивка към всички нещастни лица и с накъсаните стъпки на златен лотос последвах монахинята до мястото си в ъгъла, като през цялото време въртях покрития си с кожа задник. Седнах и чувствено съблякох палтото си да разкрия ярко и пищно бродираната си рокля от коприна и памук.

Залата притихна, когато закръглена възрастна монахиня поведе пет по-млади през входа. Всяка държеше в едната си ръка купичка, а в другата — върбова клонка. Докато вървяха, всички тези гологлави, безполови създания потапяха клонката в купичката и разпръскваха водата във въздуха.

Безкрайна празнота се наведе към мен.

— Нашите шъфу пречистват помещението с тяхната вълшебна дхарма вода. Когато свършат, залата ще стане чиста земя.

Чиста земя. Двете думи ме разтресоха. Никой тук не би могъл да знае, че аз също пазех чиста земя в сърцето си — моя цин.

Въпреки че сега тя бе загубена, твърдо вярвах, че един ден ще се завърне при мен.

След пречистването Безкрайна празнота ми разясни, че монахините ще призоват всички неземни същества — Буди, бодхисатви, небесни божества, духове от шестте царства — да се спуснат в залата и да се включат в Церемонията на земята и водата.

Докато наблюдавах монахините да припяват и мърморят омагьосващи заклинания, се зачудих дали Перла, Рубин и баща ми са сред духовете, които ще прекрачат границата, разделяща тяхното ин царство от живия свят на ян. Зловещо песнопение започна да залива стаята и предизвика ледени тръпки, пробягващи нагоре-надолу по гърба ми.

По-възрастната монахиня вдигна знаме да покаже, че церемонията официално е започнала…