Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Peach Blossom Pavilion, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петя Петкова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Минмей Ип. Павилионът „Прасковен цвят“
ИК „Прозорец“, София, 2010
ISBN: 978–954–733–672–8
История
- — Добавяне
Монахът и проститутката
И така заживях с Цин Джън. Надали е нужно да казвам, че животът с даоистки монах в планината беше напълно различен от този в „Прасковения цвят“. Все така имаше секс през повечето нощи, но сега той беше с любов и след него потъвах в дълбок, задоволен сън в мускулести, любещи обятия. Освежена от чистия въздух, сутрин се събуждах по тъмно и наблюдавах как Цин Джън изпълнява ритуалите си. Малките барабан, камбана и кречетало пляскаха и тракаха в ръцете му, придружени от мелодичните му напеви, докато принасяше дарове на боговете. Сетне наставаше време за проста закуска от оризова каша и кифли, през която се гледахме втренчено в очите или съзерцавахме далечните планини, разкриващи се през прозореца. След това той медитираше, свиреше на цин и се занимаваше с калиграфия на фу — талисмани.
Понякога по мръкнало си мислех: трябва да се приготвям за клиенти. Но си спомнях, че вече няма никакви сбръчкани и умиращи мъже, които да обслужвам, нито мама и де, които да ме шпионират. Бях свободна!
Въпреки това не бях забравила непоколебимото си решение да намеря майка. Само че Цин Джън ми заяви:
— Скъпоценна орхидея, няма да ти позволя да обикаляш из планината и да разпитваш за майка си, твърде опасно е. Ще я търся, когато излизам сам, а ще ходим и заедно. Бъди търпелива.
Опитвах се да бъда търпелива и спокойна, но скрита част от съзнанието ми не ми даваше мира. Една нощ сънувах, че след всички тези години на агония най-сетне съм открила майка си. Тя не беше монахиня, а проститутка също като мен, но клиентите й бяха само монаси. Тялото й, изпито и оскъдно облечено, трепереше в смразяваща снежна буря. Страните й бяха хартиено бели, а очите й, макар хлътнали, излъчваха блясък не на удоволствие, а от глад. Пред нея стоеше вегетарианско блюдо, ала всеки път, когато се протегнеше към него, чинията се отдръпваше. Веднъж успя да сграбчи парче тофу, но веднага щом го напъха в устата си, то тутакси се запали и стана на прах. Отчаяно се провикнах: „Ма! Ма!“, но тя като че ли не чуваше нищо. Когато се опитах да бутна храната по-близо до нея, монасите я дръпнаха и я излапаха.
Разказах на Цин Джън за този кошмар, а той се усмихна многозначително.
— Изучавал съм „Книга на сънищата от дука на Джоу“. Обикновено лошите сънища са добри, а хубавите предвещават нещо лошо. Затова според мен този кошмар е благоприятен. Вероятно означава, че като монахиня майка ти е изпепелила желанието си за храна. Ето защо не трябва да се тревожиш именно заради този сън.
Продължих да свиря на цин и да чакам. Всеки път, когато Цин Джън се завърнеше от брането на билки, той ми обясняваше, че е разпитвал за майка ми, но не е узнал нищо. Често надеждите ми се надигаха, когато го наблюдавах как се завръща по пътеката към колибата, само за да се разочаровам от липсата на вести.
Макар че тревогите за майка ми никога не изчезваха от ума ми, животът в планината беше безпроблемен. Когато времето беше особено хубаво и Цин Джън бе приключил със задълженията си за деня, понякога отивахме до реката, събличахме дрехите си и се гмурвахме в нефритенозелената вода. От време на време той хващаше риба, отнасяхме я вкъщи и я печахме за вечеря. Друг път се отправяхме към откритото поле да пускаме хвърчила. Докато проследявах как дракон, феникс или жерав се плъзга високо над главата ми, сърцето ми се изпълваше с радост. Представях си, че съм се превърнала в огромна пеперуда, носена от вятъра, която наблюдава проблясващите фасетки на света отдолу. Щом се изморяхме, лягахме и заспивахме прегърнати на тревата, събуждахме се от слънчевата топлина по лицата ни и от сто приятни усещания, пощипващи телата ни.
Но хубавите времена рядко продължават дълго. Един ден, докато седях унесена в мисли край прозореца, видях бели панделки да се реят навън и осъзнах, че зимата е настъпила. В „Прасковения цвят“ моята прислужница Малък дъжд щеше вече да е извадила зимните ми дрехи да си избирам: кожени палта, рокли от коприна и памук, шалове от овча вълна. Тя щеше да ми предложи и супа от змия, поръсена с венчелистчета от хризантема, и най-качествения корен от див женшен за подсилване на ян енергията ми. В тюркоазния павилион зимата донасяше топлина и лукс, но тук, в планината, единственото, с което разполагах да се предпазя от студа, беше ватиран жакет, покрит с петна и кръпки.
След няколко седмици заваля обилен сняг и планината побеля изцяло подобно на мъдър старец. Ако можеше да говори, какъв ли съвет щеше да ми даде? Тогава се сетих за стихотворението:
Първоначално синьото море бе свободно от грижи,
вятърът набръчка лицето му.
В началото зелената планина нямаше възраст,
снегът направи косата й бяла.
На моменти, когато режещият като нож студ се вдигнеше, Цин Джън ме извеждаше на разходка около колибата или излизаше сам да търси дървесни гъби. Но през повечето време си стоеше вкъщи. Свирехме на цин или пеех под неговия съпровод. Освен това той изпълняваше религиозните си дела — медитация, фу, алхимия. В повечето от тях аз не можех да участвам. Сред всички свои занимания той приемаше най-сериозно вътрешната си алхимия на образна медитация и външната медитация на забъркване на еликсири. Игуменът на храма Небесен облак бе избрал него пред останалите млади послушници за работата над еликсирите, защото беше преценил, че Цин Джън е най-интелигентният и с най-чисто съзнание. Това беше шансът му да се докаже. Ако се провалеше, щеше да завърши като поредния маловажен монах и да изживее остатъка от дните си пренебрегван от останалите, а накрая да умре в мрачен, покрит с паяжини ъгъл на храма. Ето защо той се суетеше над зловонната отвара в олтарната стая в продължение на толкова часове всеки ден. Въпреки че не харесвах острата миризма, отделяна от казана, краката ми често ме понасяха към него, за да не замръзна от студ.
Веднъж, докато Цин Джън разбъркваше съставките в съда, попитах какво включват те. Той отвърна:
— Минерали. Киновар, злато, малахит, сяра, слюда, селитра…
— Злато и малахит? Струва ми се, че е по-добре да ги използваш за бижута, отколкото за еликсири!
— Знам, че ти се вижда странно. Но те действат. Понякога също така храним малка птичка с червено месо и киновар, докато перата й почервенеят. След това готвим перата и месото. Отварата, над която експериментирам, не само ще удължава живота, но и ще подмладява — той се усмихна гордо. — Имам ци на двайсетгодишен, макар да съм на трийсет — усмивката продължаваше да се разтяга неестествено върху широкото му лице. — По същата причина и студът не ми пречи.
Осъзнах, че е безнадеждно да се съревновавам с вонящия казан. Ако аз бях негова любовница, то врящият съд беше съпругата му, която никога нямаше да напусне заради мен.
В дните, когато Цин Джън четеше необичайните си свитъци или редеше заклинания, аз свирех на цин — за да подобря уменията си, а също и да поддържам кръвообращението в охладените си пръсти. Тогава оплаквах загубата на своя инструмент и на всички пари и бижута в него. При все че двамата с Цин Джън щателно бяхме претърсили участъка, в който го бях изпуснала, така и не намерихме и помен от него. Понякога си представях участта му — може би го бе открил някой планинец и го бе използвал за огъня на готварската си печка или бе попаднал у разбойниците, които са извадили всички ценности и са го зарязали да гние в гората. Но на моменти представите ми бяха по-оптимистични — цинът бе намерен от друг музикант, който го съхраняваше като първороден син.
В началото харесвах зимата, защото Цин Джън беше с мен през цялото време. Но докато всеки студен ден преливаше в следващия също толкова неумолимо като колите, пропълзяващи всяка вечер до „Прасковения цвят“, аз започнах да се чувствам нещастна. Нямах топли дрехи и затова не можех да излизам. Цин Джън от време на време ми правеше специални топли билкови бульони, за да поддържат „огъня“ в тялото ми, но ястията, които готвеше най-често, се състояха от осолени мариновани зеленчуци с малко ориз. Усещах, че тялото ми отслабва и се тревожех, че ще започна да страдам от недохранване. Но Цин Джън непрестанно ми напомняше:
— Храната трябва да ни стигне за цяла зима.
Оплачех ли се от студа, той ме убеждаваше:
— Трябва да внимаваме да не използваме твърде много въглища, защото се налага да поддържам казана врящ за алхимията си.
Започнах да се дразня на маниакалната му отдаденост на алхимията. Понякога постеше в продължение на няколко дни, оттегляше се в убежището на чистотата — пространство, което бе осветил с ритуалите си — и медитираше. Взимаше със себе си разни неща от чекмеджетата на шкафчето си с лекарства — сушени листа, семена и ярко оцветени прахообразни минерали — и ги счукваше енергично в хаван. Протяжните заклинания, които изричаше над тези прахове, можеха да продължават с часове. В тези моменти аз бях напълно пренебрегната. Неуморните му ритуали ми се струваха също толкова безполезни, колкото бдението на любеща майка над мъртвото й бебе.
Когато обаче настъпеше нощта, той изоставяше останалите си занимания, за да се съсредоточи върху онова, в което участвах и аз — облаците и дъжда. Беше добър любовник — нежен, но и страстен, и дързък. Харесваше му да изпробва всевъзможни благоприятни пози, описани в сексуалния наръчник: скачащия бял тигър; тъмна цикада, прилепена към дърво; бамбук до олтар; дърпане на коприна…
Но сексът невинаги беше приятен, защото в някои дни беше толкова студено, че трябваше да го правим напълно облечени. Още по-лошо — въпреки че с Цин Джън спяхме заедно всяка нощ, постелята ни не беше брачно ложе и никога нямаше да бъде. Колкото и да обичаше секса, той, подобно на останалите даоисти, изповядваше странната практика за поемане на ин есенцията от нефритената тераса на жената, без обаче да се губи неговият дзин. Никога не се изпразваше в мен, а насочваше семето си обратно към мозъка си. Първоначално това ми допадаше, защото после не се налагаше да почиствам лепкавата мръсотия. Но скоро чувството ми се промени. Докато даоистите еякулираха, когато сметнеха, че е време жената да зачене, Цин Джън беше твърдо решен никога да не засади семето си в моята утроба. Това ме натъжаваше непоносимо. Без значение колко пъти се любехме или колко страст влагахме, никога нямаше да има малки монасчета или малки момичета на цветята, които да търчат наоколо и да ми правят компания, нито внуци, които да се притискат в коленете ми, когато остарея. Макар че той непрестанно обясняваше как сексуалното единение представлява космическото взаимодействие между ин и ян, никога не споменаваше резултатите от тези усилия — бебетата. Но дори да искаше да ме осемени, не бях сигурна, че щеше да се получи. Защото всички онези бульони, които бях изпила в „Прасковения цвят“, имаха за цел да убият всеки напълващ живот в мен. Понякога бездетността ми се струваше толкова непоносима, че оставях сълзите да се стичат по плоския ми корем в оплакване на призрачното дете, което никога няма да се роди.
С времето размишленията за живота ми ставаха все по-печални. Не само че не можех да родя деца на Цин Джън, но дори не можех да излизам с него пред хора. Не че в планината имаше някакви празненства или светски събирания, но той все се опасяваше, че ако го видят с мен, може да загази. Така от проститутка се бях превърнала в държанка, само че този път моят „предпочитан гост“ не беше богат търговец, влиятелен политик, нито главатар на могъща нелегална организация, а безпаричен даоистки монах. Спомнях си какво ми беше казала Перла за възможните спасения за проститутките, сега аз бях открила един изход, за който тя не се бе сетила: съжителство с монах!
Покрай напредването на зимата все повече ме обземаха неприятни мисли. Осъзнах, че съм избягала от посипания със златен прашец ад на публичния дом само за да се потопя в посипания с бял прашец ад на зимната планина. Но този път дори не можех да избягам. Тъй като нямах пари, нито къде да отида. Цин Джън сигурно бе доловил неудовлетвореността ми, защото веднъж ме прегърна и изгука:
— Прояви търпение, Скъпоценна орхидея. Когато настъпи пролетта, всичко ще се оправи.
След още месеци на агония времето най-сетне се пооправи. Две седмици по-късно, когато се появи предчувствие за топлина и въздухът миришеше на свежа растителност, предложих да отнесем цина на брега на ръката и да свирим на открито. Най-сетне освободена от плена на суровата зима, аз бях в щастливо настроение. Седнах с кръстосани крака под раззеленяващо се дърво, положих в скута си осемстотингодишния инструмент и изсвирих всичките си любими мелодии.
Цин Джън наблюдаваше кръжащите ми пръсти с възхита.
— Скъпоценна орхидея — обади се той, когато свърших, — свириш толкова умиротворено и нюансирано.
— Аз пък харесвам твоя стил — енергичен и страстен — хвърлих му закачлив поглед аз. — Сега е твой ред.
Цин Джън изсвири Гаошан — „Висока планина“, и Лиушуй — „Течаща вода“.
Докато моите пръсти блуждаеха по струните като облаци, стрелкащи се с вятъра, неговите бяха като дракони, фучащи в океана.
След като пръстите му се откъснаха от инструмента, той каза:
— Високата планина е ян енергията, а течащата вода — ин енергията, затова двете пиеси, изсвирени една след друга, създават правилното равновесие на женските и мъжките стихии.
Седяхме край препускащата вода на ручея, когато той ми разказа познатата история за известния изпълнител на цин Боя и неговия приятел, дървар на име Дзъци.
Независимо каква мелодия свирел Боя, макар и неграмотен, Дзъци моментално схващал значението й.
Веднъж, когато Боя изсвирил „Висока планина“, Дзъци възкликнал:
— Ах, колко внушително, високата планина!
Щом Боя засвирил „Течаща вода“, Дзъци въздъхнал:
— Течаща вода, колко впечатляващо!
Боя бил изумен, защото Дзъци не просто бил селска тиква, но и никога преди това не бил чувал пиесите, така че как успявал да каже, че едната изобразява високата планина, а другата — течащата вода?
— Не бих могъл да те заблудя с моите мелодии! — възкликнал Боя и възхвалил приятеля си като джъин — такъв, който разбира звука.
Когато Дзъци умрял, Боя осъзнал, че никой няма да проумее музиката му толкова добре, колкото приятеля му, затова разбил цина си в гроба му и простенал:
— Защо да свиря на цин, когато вече няма джъин да разбира музиката ми!
Оттогава с думата джъин се описват сродни души.
— Скъпоценна орхидея — Цин Джън ме изгледа напрегнато, докато самотна птица се извисяваше зад него в просторното небе, — осъзнаваш ли какви късметлии сме? Повечето хора през целия си живот търсят джъин, но никога не го намират. Ние не сме просто любовници, ние сме и джъин.
Макар да бях свикнала с комплименти от мъже и обикновено не ги приемах на сериозно, думите на Цин Джън докоснаха копринена нишка в сърцето ми.
С настъпването на пролетта очаквах нещастието, което изпитвах от живота в планината, да се стопи като снега. Но грешах. Заради хубавото време Цин Джън прекарваше почти всеки ден навън да събира билки. Понякога ме взимаше със себе си, но в повечето случаи оставах сама. Натикана в малката колиба, нямаше как да не се чувствам самотна. Упражнявах се на цина с часове. Сега любимата ми пиеса беше „Да свириш на флейта на терасата на феникса“ от поетесата Ли Цинджао от династията Сун:
Благовонието в златната поставка изстива.
Чаршафите ми се люлеят в червени вълни.
Останала в леглото си, реша косите си.
Прах покрива кутията ми за козметика.
Следя как слънцето се издига до корниза на пердето,
чувствам горчивината от раздялата.
Исках да изрека толкова много, но никога не го сторих
Прощаването се простира на хиляди мили
На прохода Ян Гуан аз не успях да те накарам да останеш…
Когато цинът ми омръзнеше, пеех оперни арии или рецитирах стихотворения. Освен това чистех и готвех, колкото да минава времето, както и за да облекча Цин Джън от тези задължения — въпреки че ги ненавиждах. В павилиона „Прасковен цвят“ имах грижата само да налея вино, да запаля наргиле за опиум или да играя на маджонг. Огладнеех ли, насреща ми бяха леля А Пин, която ми готвеше фини меса и риба, и Малък дъжд, която ми ги носеше.
Спомените за „Прасковен цвят“ сега ми навяваха носталгия. Макар да мразех да робувам на мама и де, все пак ми липсваха А Пин, Пролетна луна и папагалът ми Сливов цвят. Тогава се сещах и за Тън Сюн. Какво ли се случваше с нея?
Веднъж майка ми бе казала, че според будистите чак след като мъж и жена са се усъвършенствали в продължение на хиляда години, те създават карма да спят на една възглавница. Следователно по тази логика двамата с Цин Джън би трябвало да сме се усъвършенствали в безброй предишни животи. Ала това важеше ли за онези клиенти, които не понасях, но с които бях принудена да споделям възглавницата си? А с Тън Сюн — въпреки че и двете бяхме жени, дали също се бяхме усъвършенствали хиляда години в предишните си прераждания?
Веднъж тайно отмъкнах лист хартия от Цин Джън и се опитах да я нарисувам по спомен: в западен костюм, както обичаше да се показва, но също и като дългокоса жена с елегантна рокля. Сигурно сърцето й е било разбито онази сутрин, когато се е събудила в аскетичната стая в храма, очаквайки да търка огледалото си с мен, но вместо това е заварила другата половина на леглото празна. Дали нашата карма щеше да ни доведе до друга среща в този живот? Ако да, щях да се опитам да я направя най-щастливата лесбийка под слънцето.
В редица дни спомените ми предизвикваха безпокойство, мислех не само за Тън Сюн, но и за майка си. За разлика от Перла те още бяха в ян света, но нямах никаква представа как да ги намеря. Когато Цин Джън отсъстваше, на няколко пъти излизах сама да обикалям храмове. Но нито един монах или монахиня не бяха чували за майка ми. Някои дори предполагаха, че тя вече може да е напуснала сангха и да е станала мирянин, да се е преместила в друга планина или дори да е постигнала нирвана. Всички тези размисли и догадки ме потискаха, но когато настъпеше нощта и видех красивото, предано лице на Цин Джън, надвесено над моето, а отдолу усещах мощните му тласъци, всички тегоби, породени от този непостоянен свят, изчезваха изневиделица. Изпитвах толкова силна любов, способна да прогони неудовлетвореността ми.
Щом планините и дърветата около нас засияха в яркозелено, осъзнах, че живея с Цин Джън повече от девет месеца. Освен това си дадох сметка, че любовта ме бе направила външен човек, който наблюдава от разстояние, докато светът се върти. Може би Цин Джън долавяше негодуванието ми, защото често правеше разни неща за да ме зарадва — носеше ми букети диви цветя, извеждаше ме в гората на пикник, организираше елегантно събиране с изпълнения на цин, макар че бяхме само двамата. Дори ми спретна два ката дрехи — монасите се научават и да шият, защото нямат жени, които да го правят.
При все това, макар един даоистки монах да се чувстваше задоволен, че живее в планина, заобиколен от борове и гъби линджъ, вещаещи добро, аз като жена и бивша мин дзи копнеех за приятели, веселби и копринени рокли със сложни бродерии. Бях очаквала по-прост живот, но не и тази ежедневна монотонност.
Един ден, когато небето изглеждаше бледо като светло мастило, Цин Джън ми каза, че времето е особено подходящо за общуване с духовете, затова той ще начертае четири фу: един да ме закриля, един за намирането на майка ми, един да помогне на баща ми в ин света и един за отнемане на силата на военачалника.
Потънал в дълбока концентрация, той изглеждаше преобразен в сиен, безсмъртен. Вълни на любов се надигнаха и стоплиха тялото ми. Докато го наблюдавах, усетих наличието на чиста земя, далеч от целия дим и прах на този несъвършен свят. Ще обичам и ще съм вярна на този мъж до края на живота си, казах си тихо. Сетне погледнах през прозореца и очите ми уловиха нежното зелено на новите листа, станали свидетели на обета ми.
Въпреки че високо оцених грижата, която Цин Джън вложи в създаването на четирите фу, аз все така не намирах щастие в планината. Легендата гласи, че когато един ден минава в пещерата на безсмъртния, във външния свят вече са изтекли хиляда години. Но сега се оказваше, че е точно обратното: един ден в планината ми се струваше като хиляда години. Припомних си стих на прочутата куртизанка Ю Сюандзъ от династията Тан: „по-лесно е да намериш безценни съкровища, отколкото любещ мъж.“
Сега проблемът ми беше, че макар да съм открила любещ мъж, аз продължавах да копнея по безценните съкровища!
Известно време след това Цин Джън ми сподели, че седмица по-късно в храма „Небесен облак“ ще се отбележи даоисткият празник Джай Цяо — пост и жертвоприношение. Щяха да се стекат стотици хора — да се молят, да поднесат дарове на многобройните даоистки божества, да хапнат и да се забавляват. Щеше да има опери, народна музика, куклени представления, вълшебства, всевъзможни храни и игри…
Очите ми се разшириха и лицето ми пламна още докато слушах описанието на Цин Джън. Нямах търпение да изляза и да се веселя, да съм сред хора!
Но тогава той заяви:
— Скъпоценна орхидея, ще отидем в „Небесния облак“ заедно, но щом пристигнем там, няма да остана с теб.
— Защо?
— Защото съм монах и всички там ме познават.
Бях твърде наранена да изрека дори дума.
— Скъпоценна орхидея — подзе той с притеснен вид, — моля те, разбери…
Именно понеже разбирах, изпитах такава тъга. Какво съчетание би било по-сензационно и по-осъдително от избягала проститутка и влюбен монах? В близкото минало, ако подобна връзка бъдеше разкрита, щяха да ни съблекат голи и да ни вържат заедно, за да ни замерят зяпачи с камъни. След това, ако извадехме достатъчно „късмет“ да оживеем, щяха да ни отведат при езеро, да вържат големи камъни за краката и вратовете ни и да ни метнат в ледената вода.
Преглътнах мъката си.
— Не се притеснявай, с влизането в храма ще се държа като непозната. А и знам как да се забавлявам сама.
Много ми се искаше да започна свада, само за да нажежа въздуха помежду ни. Но когато улових тъжния му поглед, думите ми се отдръпнаха в устата, а сърцето ми тихо се разстроиш.
Когато се събудих на следващия ден, с безпокойство установих, че Цин Джън е изчезнал. Но ми беше оставил съобщение на олтара:
Скъпоценна орхидея, ще отсъствам по работа ден-два, най-много три. Не се тревожи за мен, ще ти донеса блага вест, когато се върна.
Блага вест, каква ли? Че ще напусне храма, ще се омъжи за мен и ще родя деца? Но тогава с какво щяхме да се препитаваме, с мъртвата птица и гнусните й пера, които се носят в еликсира?
Както и беше обещал, Цин Джън действително се завърна след три дни. В мига, в който зърнах лъчезарното му лице и чух гласа му, зовящ името ми, злобата ми се стопи.
— Скъпоценна орхидея — започна той, а очите му потърсиха моите с нежност, — виж какво ти купих.
Ентусиазмът ми моментално бе охладен от гледката — безвкусни и безформени блуза и панталон от груба материя, придружени със сламена шапка. В „Прасковения цвят“ такива дрехи носеха прислужниците от най-нисшата категория. Сърцето ми кървеше, но се престорих на доволна. Призовах най-престижната си усмивка с трапчинки и я насочих към Цин Джън.
Не би могъл да изглежда по-щастлив. Като дете, което се опитва да се изфука, като рецитира поезия на родителите си, той продължи да ми показва нещата, които ми бе донесъл — туршии, шал, малко портмоне и дребно количество пари.
— Цин Джън — огледах лицето му подозрително аз, — откъде се сдоби с пари да купиш всичко това?
— Спечелих ги.
— С работа ли? Къде?
— На улицата.
— Да не би да продаде отварата си?
— Скъпоценна орхидея, знаеш, че по-скоро бих умрял, отколкото да го направя.
— Съжалявам — осъзнах, че съм прекосила свещената му граница.
Последва мълчание, накрая той се обади:
— Молих за милостиня.
Тези прости думи внезапно прозвучаха като гръмотевици, изтрещели над главата ми. Някога Цин Джън ми бе казвал, че е изкарвал прехраната си с изпълняване на ритуали — рождени дни, благословии, погребения, прогонване на зли духове. Но понеже сега живееше като отшелник, възможностите за подобен вид работа драстично бяха намалели, както и приходите му. Затова по време на уединението му — особено след като бях заживяла с него — трудно се намираха пари.
Въпреки това обаче не можех да повярвам, че се е превърнал в просяк!
Бях твърде унизена дори да го погледна. Накрая промълвих, забила поглед в казана, който сега ми приличаше на гробница, горяща в ада:
— Значи си просил?
— Да — отвърна той без следа от срам в гласа.
Опитах се да сдържа яда, напиращ в гласа ми, когато попитах:
— Не се ли срамуваш да просиш пред хората?
— Даоистите наричат това „молба за милостиня“, „получаване на дарения“ или „свързване на добрата карма“. Няма от какво да се срамувам.
Разбира се, бях виждала мърляви монаси и монахини да просят по улиците на Шанхай, но редовите храмови монаси ги презираха. Майка ми бе обяснила, че тъй като монасите отшелници нямат кой знае какви източници на доходи, за тях просенето се е превърнало в основния начин за изкарване на прехрана. Понякога дори им бях давала по няколко медни монети да си заслужа добра карма. Но никога не бях смятала, че аз самата ще съм толкова бедна, че да живея от подаяния.
Зяпнах Цин Джън и подаръците, купени с изпросени пари, и усетих как в мен се надига вълна на гняв. Изгубих контрол и изстрелях:
— Цин Джън, засрами се!
Той изглеждаше стъписан.
— Скъпоценна орхидея, никога не си ми говорила така!
— Защото се примирявах с теб. Защото не съм си представяла, че ще се превърнеш в просяк!
С пулсиращи по слепоочията вени той попита ядосано:
— Примирявала си се с мен? Не ме ли обичаш? Не съм ли се държал добре с теб?
— Добре? Когато прекарваш цялото си време в грижи за онази мъртва птица в буламача ти?
— Но това е призванието ми!
— Да, интересува те само твоето призвание — заявих аз и се потупах по гърдите. — Ами моето?
Моментално съжалих за думите си. Ами ако Цин Джън ми кажеше да се върна към проституцията? В следващия миг ме обля вълна на облекчение — така и не му бях разкрила истината, че съм била не прислужница, а проститутка.
Сега той ме гледаше втренчено с очи, обагрени с тъга.
— Тук разполагаш със свободата си.
— Свобода? Мразя тази планина. Тя е затвор! — изкрещях аз. — Ти имаш твоите фу, отварата си и упражненията си по дълголетие, а аз какво имам? Нищо!
Изрекох това и заплаках.
Цин Джън запази мълчание, сетне нежно обви с ръка рамото ми.
— Съжалявам, Скъпоценна орхидея. Не знаех, че си толкова нещастна, защото живееш тук с мен.
Продължих да хлипам, като зарових глава в гърдите му.
— Не е това. Просто… нямам приятели и никакви вести за майка ми.
Той ме погали по главата и изгука:
— Утре на храмовия празник ще се запознаеш с много нови хора. И там ще попитаме за майка ти.