Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (18)

Нефритеният стълб отказва да отдаде чест

Събудих се от пронизителен вик, който разцепи сутрешния въздух. Първоначално помислих, че идва от някакъв кошмар, но миг по-късно бях запратена в реалността. Скочих от леглото, отворих вратата и се втурнах към стаята на Перла.

Сливов цвят извика зад мен:

— Убий! Убий!

Когато влязох, сърцето ми потъна от видяното.

Перла, чисто гола, се бе строполила на пода. Вестници, просмукани с кръв, лежаха разпръснати около нея като червени плакати за хубав късмет, донесли лош. А Пин й помагаше да се изправи.

Втурнах се към приятелката си, но тя сякаш не ме забеляза — очите й бяха затворени.

Втренчила поглед в нейната голота, аз си припомних обичай на сестрите да се молят на Беловеждия бог голи — за да се възбуди и да изпълни всичките им желания. Перла сигурно се бе молила да спечели състезанието. Кръвта, осъзнах аз с облекчение, не беше нейна, а пилешка. Всички сестри вярват, че ако изпиеш тъмночервената течност, тя ще те предпази от зли духове.

Обърнах се към А Пин:

— Лельо А Пин, моля те, дай нещо да покрия Перла.

Готвачката се затича из стаята и след малко се върна да наметне Перла с одеяло.

Сниших глас и попитах нямата жена:

— Какво се е случило?

С лице, плувнало в сълзи, А Пин посочи вестника. Взех го и видях на първата страница името на Червен нефрит с йероглифи големи колкото яйца, снимката й — колкото пиле.

Чух, че резкият ми глас трепери:

— Червен нефрит е спечелила състезанието?

А Пин кимна в знак на потвърждение.

Прочетох вестника отново и видях стихотворение в нейна възхвала:

Тя притежава качествата на най-редкия нефрит,

движенията й са с грацията на бял жерав.

В елегантната й стая,

пълна с безценни антикварни мебели и ласкави благовония,

тя се възхищава на луната и играе с вятъра,

който се промъква през бродираните завеси.

Родена красавица с дарби,

извисяващи се до най-далечните облаци,

тя е неповторимо цвете, което завладява сърцата на всички ни.

Захвърлих вестника.

— Лъжец! Лъжец!

А Пин го взе и го завря под очите ми. Огледах цялата страница, но не намерих името на Перла. Не можех да повярвам на това, което виждам и не виждам. Перла не беше спечелила титлата вицепрезидент, нито дори премиер.

— Какво се е случило? — изкрещях.

Точно тогава Перла проговори, гласът й беше немощен и призрачен, сякаш се надигаше от гроба.

— Вино, дайте ми вино.

Готвачката изхвърча от стаята. Аз коленичих и хванах ръката на Перла.

— Сестро Перла… — опитах се да кажа нещо утешително, но не успях да произнеса нито дума.

Перла промърмори, сякаш говореше на себе си:

— Съдба, всичко това е съдба…

Този път аз изстрелях думите на майка ми:

— Сестро Перла, не можем да победим съдбата, но можем да играем с нея и да извлечем колкото се може повече. Опитай се да бъдеш щастлива.

Перла се изправи отривисто и изкрещя в лицето ми:

— Да се опитам да бъда щастлива? Как? Подиграваш ли ми се?

А Пин се върна с бутилка и махна с ръка да успокои Перла.

Тя самата погледна готвачката, после мен, от очите й се стичаха сълзи, които разваляха безупречния й грим. Накрая заяви с дрезгав глас:

— Това е, свършена съм.

— Но, сестро Перла…

Очите й, макар и все така блестящи, сякаш бяха загубили силата си да омагьосват.

— Сян Сян, обещавам ти, че това никога няма да се случи отново. Никога!

Начинът, по който изрече думата „никога“, едва не спря ритъма на сърцето ми.

Продължително мълчание. Накрая аз се обадих:

— Сестро Перла, можеш отново да участваш в състезанието следващия път.

Тя поклати глава категорично.

— Няма да има следващ път.

— Сестро Перла, моля те, не бъди черногледа…

— Знаеш ли от колко време чакам това? Седем години. Тъй като седем беше щастливото число на Рубин, аз се заклех да я оплаквам толкова време. Накрая седемте дълги години изтекоха и сега това. Следващата година ще съм на двайсет и четири и ще съм твърде стара да имам какъвто и да е шанс. Освен това… — преди да успее да довърши изречението, Перла изплю кървава храчка.

А Пин моментално я пое с кърпичка. Сетне показа с жестове, че отива да свари вода, и излезе от стаята.

Сега Перла ме изгледа гневно.

— Не видя името ми във вестника, нали?

— Сестро Перла, толкова съжалявам…

— Да, трябва да съжаляваш, защото името ми се появи във вестника!

Какво искаш да кажеш? — прищя ми се да попитам, но преглътнах думите си. Може би Перла бе загубила не само състезанието, но и ума си. Ако името й беше във вестника, значи тя трябваше да е победителката! В този момент тя грабна вестника, разлисти го до вътрешната страница и го натика пред очите ми.

Челюстта ми увисна. Бях толкова зашеметена от видяното.

Името Перла, голямо колкото две рибешки глави, седеше точно под заглавието „Списък на бурените“.

Да намеря името й тук беше толкова противно и плашещо, че почувствах как косата ми настръхва. Стихотворението „Смачканата Перла“ се навря пред погледа ми:

О, Перла, очите ти са чисто и просто две пукнатини,

а носът ти е голям като комин.

Устата ти е кървава купа, а ушите — хлопащи клепала.

Ръцете ти са груби и непохватни, а дъхът ти смърди.

Дори когато съблечеш всичките си дрехи,

нашите нефритени стълбове отказват да отдадат чест.

Толкова сме смаяни от грозотата ти,

че дори не можем да повърнем.

Мислиш се за перла, скрита на морското дъно,

за да бъдеш желана,

но за нас си потъмняла перла,

смачкана под миризливите крака на свине.

След като го прочетох, избухнах в плач.

— Сестро Перла, това са лъжи, всичко това е лъжа!

— Но ако е отпечатано във вестника, всички ще помислят, че е истина.

— Но клиентите ти знаят, че не е!

— Тогава защо загубих?

Да, защо Перла бе загубила? Смутена, попитах с глас, снишен до шепот:

— Какво ще правим сега?

— Нищо! Сян Сян, там е работата, нищо. Обречена съм!

— Но, сестро Перла, ти ми каза, че в тюркоазния павилион винаги има решение за всеки проблем. Обеща ми го! — закрещях аз.

За моя изненада изражението на Перла се умиротвори.

— Да — въздъхна тя. — Но това се случва извън „Прасковения цвят“, а не вътре. Така че нищо не може да се направи — тя замълча за кратък миг. — Ето защо мама и де дори няма да дойдат при мен.

Чак тогава осъзнах, че нямаше никой, освен мен и А Пин.

— Защо?

— Защо? — изсумтя Перла. — Защото сега празнуват с Червен нефрит в стаята й! Никой тук няма да пилее съчувствие за губещ.

— Но ти не си губеща, сестро Перла, ти продължаваш да си най-престижната куртизанка в Шанхай! — развиках се отново аз.

Сълзите бяха оставили линии по страните на Перла като решетки на затвор.

— Да. Но само до вчера. От днес нататък аз съм просто потъмняла проститутка… няма вече работа за мен… ще бъда унищожена.

— О, не, сестро Перла, това не е вярно. Ти все още имаш много клиенти.

Тя се усмихна подигравателно.

— Онези чукани от кучета задници? Мислиш ли, че може да се вярва на някой от тях? Ще ме зарежат веднага щом видят името ми в списъка на плевелите! Можеш да заблуждаваш себе си. Сян Сян, но не се опитвай да заблудиш мен. Твърде стара съм за това.

— Но защо ще те зарежат? Вестниците нямат значение, истината е, че ти продължаваш да си най-красивата и талантлива сестра тук.

— Може би бях. Но ако ти си богат и влиятелен мъж, би ли отишъл при някоя с напукани очи, нос като комин, кървава уста, хлопащи уши, която на всичкото отгоре смърди? Тях ги е грижа само да не се излагат пред хората!

— Но старите ти клиенти не могат ли също да публикуват нещо хубаво за теб във „Флауър Муун Нюз“?

— Ама естествено, че господин Джу е бил подкупен. Мислиш ли, че ще издаде стихотворение в моя възхвала? Смяташ ли, че иска жена му да се събуди някоя сутрин и да намери трупа му в локва кръв на задна уличка?

Продължително мълчание.

Накрая попитах:

— Сестро Перла, според теб кой ти причини това?

Перла изстреля:

— Онази ударена от мълния кучка!

— Имаш предвид Червен нефрит?

— Кой друг? Разбира се, тя не е сама, замесени са и някакви нейни влиятелни клиенти. Никой не би се осмелил да засегне човека, който стои зад това.

— Чудя се каква магия използва вещицата с големи папаи, за да манипулира всички тези мъже — тя се плесна по бедрото и ме стресна. — Ще я убия!

В този момент леля А Пин се върна с голяма дървена кофа с гореща вода. Сложи я на пода, извади кърпа и започна да мие подпухналото лице на Перла.

Три дни по-късно узнах какво се е случило. Сега предпочитаният гост и най-добър клиент на Червен нефрит беше шефът на полицията Чъ — онзи, който се бе опитал да застреля Пролетна луна. Именно той беше изкупил всички гласове за Червен нефрит.

Пролетна луна ми разказа това, когато се натъкнах на нея в коридора.

— Но аз мислех, че полицейският началник Чъ харесва Перла!

— Така беше. Но Червен нефрит го убеди, че Перла го е унижила по време на онова елегантно тържество… когато той ме простреля.

— Но това беше преди пет години!

Пролетна луна направи физиономия.

— Не си ли чувала израза „десет години не са твърде много за един джентълмен да отмъсти“?

— Но Перла не унижи началник Чъ. А и той беше пиян.

— Така си мислиш ти. Извадих късмет, че не ме уби. Но Червен нефрит му заявила, че всички са го видели как оставя жена да му казва какво да прави, не просто жена, а при това курва. Казала му още, че всички се обръщат към него с „началник Чъ“, но зад гърба му го наричат „началник Пиле“ — Пролетна луна сниши глас. — Мъж като Чъ няма да се поколебае да унищожи някой, който не му отдава дължимото уважение.

— Но Перла го уважаваше — възразих аз. — Още си спомням как му обясни, че се нуждаем от него да се грижи добре за нашето общество, като ни предпазва от зли ни. А и че никога не би му казала „не“ от уважение към неговата праведност.

— Да. Но именно това използва Червен нефрит да обвини Перла. Обяснила му, че тя го е направила да изглежда като глупак, защото го е успокоявала и му е казвала какво да прави. Още по-лошо — Перла дори докоснала лицето му пред хората.

Една китайска поговорка проблесна в съзнанието ми:

Ако си си наумил да осъдиш някого, винаги можеш да изфабрикуваш обвинение.

— Но началник Чъ не осъзнава ли, че Червен нефрит е тази, която го манипулира?

— Погледът му сега е напълно замъглен от двата й извисяващи се върха. Представя си, че каквито и проблеми да има, те ще изчезнат в дълбоката долина между планините й.

Въздъхнах, внезапно осъзнала, че има известна истина в поговорката:

Мъжете управляват света, а жените — мъжете.

Но за нещастие не Перла, а друга жена беше управникът!

Пролетна луна се приведе към мен и сниши глас:

— Сега началник Чъ е предпочитаният гост на Червен нефрит — тя млъкна да се огледа. — Чух още, че Червен нефрит знае заклинания да омагьосва мъжете. Взима снимката на мъжа, записва си върху нея рождения му ден и забива седем игли в нея. След това я държи забодена на стената над леглото си и всеки ден вика името му. Нощем, ако заспи в леглото й, гори хартиени пари и опушва чорапите и обувките му с дима. Ето защо началникът е напълно запленен от нея.

Разбира се, знаех за тези забранени практики, но с Перла никога не ги бяхме използвали, защото тя ми беше казала, че към тях прибягват само стари, грозни курви, които нямат други начини да привлекат клиенти.

Пролетна луна продължи развълнувано:

— Чух и нещо друго. Перла ще бъде зарязана от предпочитания й гост господин Чан следващата година, защото ще стане на двайсет и четири. Той казва, че тя ще го кара да се чувства стар, да не говорим, че двайсет и четири — ър-съ — носи лош късмет, защото се римува с „лесно да умреш“.

Толкова се разстроих заради Перла, че не успях да изрека нито дума. Минаха дълги минути, преди да попитам:

— Пролетна луна, как научи за всичко това?

— Малка червена ми го разказа. Чула е мама и де да си говорят, докато им сервира.

 

 

През седмицата, след като във вестниците бяха отпечатани резултатите от състезанието. Перла, макар и съкрушена, се опитваше да води нормален живот. Но както тя печално бе предсказала, работата й западна също толкова драстично, както ако бе станала прокажена. Сега тя обикновено се затваряше в стаята си, но понякога ме канеше да пея, докато свири на цин.

„Ридание зад дългата порта“ вече беше любимата й пиеса. Макар че винаги бях намирала текста за красив, сега той звучеше толкова тъжно, че едва понасях да му вдъхвам живот. Опасявах се, че ще потисне Перла още повече. Но тя настояваше и аз не можех да откажа на искането й.

Вътрешният павилион е покрит с нападали венчелистчета.

В дълбока меланхолия пролетта се оттегля.

Светлина се процежда през Западния дворец,

където тече празненство…

Пролетта е щедра, но сетне мечтите отлитат.

За един миг животът се е променил.

Благовонията ми са студени

и прах покрива златотъканата ми възглавница.

Изтичащите години тайно са преминали в чужди ръце.

Изпълнени със сълзи очи питат цвете, но цветето не отговаря…

Къде мога да обявя чувствата си?

Искам да ги разкажа на сънищата си,

но мога ли да се доверя дори на тях?

Докато пеех, поглеждах крадешком към Перла. Косата й беше разрошена, а лицето й — бледо и изпито. Фигурата й, наместо да е очертана от елегантно ушита рокля, сега беше скрита в черна блуза и панталон. Може би се беше отказала да бъде привлекателна, без да съзнава, че сега притежаваше упадъчна красота, която за мое изумление ми се виждаше още по-примамлива. Но аз бях жена. А Перла имаше нужда от мъж — който я обича и когото тя обича — да я утеши. Къде беше Дзян Моу? Не желаех да питам.

Пеех припевите отново, а по страните на Перла се стичаха сълзи.

Като се изключат приглушените звуци на цина и моят глас, в стаята на Перла сега беше тихо, докато от тази на Червен нефрит струеше ярка светлина и силен шум. Сърцето ми се късаше, като гледах празната поставка за благовония на Перла и прахта, която започваше да се натрупва по възглавниците и тоалетката й…

Перла се беше свлякла на земята, след като се бе извисила до най-високите облаци.

Сега аз бях тази, която пееше думите, а тя — тази, която плачеше.

— Сян Сян — Перла вдигна поглед към мен и каза нежно, — обещай ми, че каквото и да се случи с мен, ще се погрижиш добре за цина.

 

 

Минаваха месеци и тревогата ми за Перла растеше с всеки изминал ден. Сега тя почти не докосваше храната си. А Пин й приготвяше специална супа, но тя просто отпращаше нямата жена с махване на ръката. Лицето й се изопна и тя дори загуби ентусиазма си да говори. Показваше с жест или с движение на очите какво иска. Мин дзи, която някога бе блестяла в стратегиите на лицето и тялото, сега нямаше на кого да доставя наслада с тези си изкуства.

Още по-лошо — лулата за опиум сега беше най-верният й другар. Всеки път, когато се приближах до стаята й, острата миризма на горящия наркотик разкъсваше ноздрите ми. Вътре отпадналата й фигура лежеше свита на леглото като сгърчена статуя, а устните й смучеха гладно като бебешки. Докато гледах натруфеното легло бодхисатва, сърцето ми се късаше, защото сега Перла, вместо да изглежда като красивата Гуан Ин, се бе превърнала в паднала богиня. До нея седеше прислужницата й, която търпеливо свиваше и смачкваше топчетата опиум, след което ги пускаше в метална тенджера над печка с въглища.

Перла беше тази, която ме бе предупредила — след като прободоха зърната ми и тя облекчи болките ми с наркотика — да не се пристрастявам. Но сега, когато я умолявах да престане, тя просто ме зяпаше с празния поглед на нейните някога сияйни, а сега мъртвешко рибешки очи.

Правех всичко възможно да я утеша с малки жестове, като например да сложа кичурите й коса на място, да избърша следите от сълзи по бузите й, да загладя гънките по дрехите й. Просто исках да знае, че не е сама в скръбта си. Но нейният поглед беше толкова отсъстващ, а духът й толкова далече, че вече не можех да прозра истинското й аз зад димната мъгла.

Накрая, две седмици по-късно, неутешимата й мъка стигна до своя край.

Един следобед Перла ме помоли да я придружа до балкона.

— Сян Сян, по календара днес е ли чундзие — Установяването на пролетта. Струва ми се добра идея да се насладим на пролетните гледки от балкона ни тук. Какво мислиш?

— Да, какво чудесно хрумване.

Бях толкова доволна от този признак на щастие у нея, че бих се съгласила на всичко.

Далечните планини изглеждаха напълно безразлични към случилото се в „Прасковения цвят“. При все това обаче, заключени в отрязъци мъгла, те излъчваха своеобразна меланхолия. Сред извисяващите се върхове се издигаше бяла кула, обърнатите й нагоре корнизи сякаш ни призоваваха и същевременно питаха: „Самотни красавици, къде ще намерите любовта?“

Перла, без никакъв грим и с тяло, скрито под широка бяла роба, подпря лакътя си на парапета. Очите й, вместо да упражняват кокетни погледи, се втренчиха в променящата се мъгла. Приличаше на фея, която току-що се е спуснала от небесен дворец в този тюркоазен павилион. За какво мислеше? Бях изкушена да попитам, но реших да я оставя на мира.

Внезапно нежният й глас се издигна във въздуха, за да рецитира стихотворение:

Тук са изумруденото вино и червеният фенер.

Моля те, боже мой, ела в моята спалня.

Зад шумолящата, златовезана завеса довечера

мога да те направя най-щастливия сред мъжете.

Но, уви, любовта е изчезнала, точно както утринната роса!

Как можех да отвърна? Огледах се и видях няколко клонки със сливов цвят, протягащи се под балкона. Цветовете бяха напращели от енергично розово като онова, което някога бе красяло устните на Перла. Сърцето ми започна да бие бясно при вида на този благоприятен знак. Докато венчелистчетата се изчервяваха като млади момичета, древните клонки се извиваха като антична калиграфия. Новите венчелистчета и старите клонки извикваха в съзнанието ми образа на ревностен млад ученик и неговия мъдър учител — като някогашната връзка между мен и Перла.

В очите ми се надигнаха сълзи, но аз примигнах да ги спра.

Спомних си обяснението на Перла за пиесата за цин „Три вариации върху сливовия цвят“.

Истинската издръжливост на цветята да оцеляват в сурова среда, беше ми казала тя, е трогнала хиляди поети и художници. В продължение на редица векове техните многобройни стихотворения и картини, възвеличаващи добродетелите на сливовия цвят, са подхранвали ранени сърца и са укрепвали загубени души.

Обърнах се към Перла и посочих под балкона.

— Сестро Перла, виж, сливови цветове!

Само това посмях да кажа, защото се опасявах, че ако продължа, тя може да ме разбере погрешно и да реши, че се опитвам да я наставлявам с онова, което тя ме бе учила.

— Знам — отвърна тя, без да поглежда към цветята, нито към мен. Последва пауза, сетне нежният й глас се извиси отново: — Сян Сян, забеляза ли и лястовичето гнездо под балкона вдясно от теб?

Проточих шия и видях гнездо, наполовина скрито сред колоните. За моя радост на клонките бе кацнала лястовица, която сега хранеше пиленцата си. Макар действието й да пъха храна в нетърпеливо отворените човки да беше толкова бързо, че изглеждаше почти комично, очите ми отново плувнаха в сълзи. Бях извънредно трогната не само от доброто предзнаменование на новия живот и майчината любов, но и от надеждата, че съзнанието на Перла, макар и привидно нехаещо за всичко, отново се изостряше и избистряше!

Извърнах се и улових погледа й. Отново за моя радост тя заговори, този път меко, но ясно:

— Щом като лястовицата се роди в гнездото си, макар да пораства и да отлита, тя винаги се връща. Всяка година. Нищо — дъжд, сняг, гръмотевици — не може да я спре да се прибере у дома. Това е ритуал на уважение към пътуването на живота й.

Думите й ми припомниха разговора с майка ми на гарата: Сян Сян, ние, китайците, казваме, че падналите листа се завръщат при корените си. Разбираш ли какво значи това?

Да, ма — независимо какво се случва, ние винаги намираме пътя към дома.

Но сега вече бяха минали пет години и единственият дом, който познавах, беше павилионът „Прасковен цвят“. И така и не бях получила нито дума от майка.

— Освен ако… — надигна се гласът на Перла и ме откъсна от възпоминанията ми.

— Освен ако какво?

— Гнездото й не бъде разрушено.

Обърнах се и я изгледах невярващо.

— Но кой би имал сърцето да направи нещо такова?

— Много неща: гръмотевична буря, снежна буря или дори ураганен вятър. Това са деяния на природата. Но има и човешко разрушение. Ще дойде ден, когато „Прасковеният цвят“ ще бъде сринат със земята.

Вътрешно изтръпнах, защото мисълта, че един ден „Прасковеният цвят“ ще изчезне, никога не ми бе хрумвала. Не че ми харесваше да живея тук и да обслужвам онези чоу нанжън, но като малкото лястовиче гнездо „Прасковеният цвят“ беше единственото подобие на дом, с което разполагах. Когато той изчезнеше, къде щяхме да отидем всички ние? Дори плъховете в мазето — те щяха да изтърчат на улицата, но нямаше ли да ги смачкат момчета, коли или падащи колони?

Перла продължи:

— Или може да бъде разрушено от малко момче, което случайно минава, вижда гнездото и го замерва с камък просто за забавление… — тя рязко спря.

— Сестро Перла?

— Шшт — тя наклони глава и се заслуша. — Някой идва.

Чух звука от стъпки да се приближава все повече, докато накрая иззад ъгъла бавно се появи зашеметяващо красиво и пищно облечена жена — Червен нефрит. Силно ухание се втурна право в ноздрите ми.

Червената й рокля беше обшита с дантела със сложна плетеница като паяжина. Трябваше да призная, че сега тя приличаше на истинска мин дзи. Под мрежата с цвят на кръв двата глобуса изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се изстрелят на свобода. Брошка с паяк от злато и диаманти бе прикрепена към едната от пълните луни. От едната страна на напомадената й коса червено цвете несигурно играеше на криеница. Изрисувано с цветя ветрило се извиваше вяло в ръката й в червена ръкавица.

Като на сластна богиня — или вампирка, — пристъпваща по земята, красотата й притежаваше силата да спира дъха и да отнася души. Гърчеща се в посока към нас, тя непрестанно пускаше мълниите на онази прекалено флиртуваща усмивка, която Перла ме бе предупредила да не използвам.

Перла я изгледа презрително. Но явно Червен нефрит изобщо не се впечатли, усмивката продължи да цъфти на лицето й.

Зяпахме се едни други продължително време, докато най-сетне танцуващите й гърди и въртящият се задник се застопориха.

— О, колко ви завиждам, че си почивате. Особено на теб, сестро Перла. Сега дори да искам да си взема отмора, началник Чъ не ме оставя. Как бих искала да се пенсионирам рано като теб!

Аз изстрелях:

— Мръсницо, защо не си държиш езика зад зъбите!

Червен нефрит избухна в смях.

— Ха! Аз ли съм мръсница? Ами ти — тя насочи показалеца си в червената ръкавица към мен, после към Перла, — и ти, не сте ли и вие мръсници? Ето как си изкарваме прехраната тук — като мръсници. Но — тя хвърли на Перла многозначителен поглед, — разбира се, ти вече не си мръсница, пенсионирана си. Поздравления! Сега искате ли да дойдете в стаята ми за по чаша шампанско да отпразнуваме ранното оттегляне на сестра Перла, както и моята победа в състезанието?

Перла изплю:

— Кучка такава!

Точно когато Перла се канеше да продължи нататък, една жълта пеперуда се появи от нищото и започна да кръжи около Червен нефрит — привлечена от силния й парфюм, предположих аз.

Перла рязко спря, очите й се изпълниха със сълзи и с дрезгав глас тя изви:

— Рубин!

Погледът й се залепи за пеперудата, а изражението й се вцепени. Сега тя изглеждаше така, сякаш душата й е отнесена от тъмна, бездънна сила.

— Вах! — изсмя се подигравателно Червен нефрит с нейния писклив, захаросан глас. — Колко сантиментално! Дори даваш на безполезно насекомо такова скъпоценно име. Ти — пронизителният й глас внезапно се понижи с много тонове — си просто грозна стара кучка, която е изпълзяла от прогнилата порта на друга чукана от куче кучка!

Преди да успеем да отговорим на тези думи, Червен нефрит вдигна ветрилото си към пеперудата. Насекомото моментално кацна на него.

Тя рязко затвори ветрилото. Отвори го отново и пусна смачканата жълта каша да падне на земята.

Златната филигранна пеперуда на Перла падна от косата й и удари пода с глух звън.