Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (7) (Животът и смъртта на един волеви човек)

VI

През последните минути към групата отвън се присъединиха и други лица — сред тях имаше почтени собственици на магазини и техни помощници; затворили кепенците за през нощта, те бяха излезли да подишат чист въздух; имаше и хора по-нискостоящи. Забелязваше се и един мъж пришълец — съвсем млад и с много приятна външност; стискаше в ръка пътна чанта от килимена тъкан на ярки цветчета, от каквато се правеха пътните чанти по онова време.

Той беше румен, белолик, светлоок и строен. Ако появата му не бе съвпаднала с разговора за пшеницата и хляба, може би щеше да отмине, без да спре, или да постои за половин минута, колкото да хвърли бегъл поглед към прозореца, и тогава нямаше да се случи нищо от онова, за което ще стане дума по-долу. Но предметът на разговора сякаш го прикова на място, той шепнешком зададе няколко въпроса на стоящите край него и се заслуша.

Като чу заключителните думи на Хенчард: „Това е невъзможно“, той не въздържа усмивката си, извади бележник и на светлината, идваща от прозореца, надраска в него няколко думи. После откъсна листа, сгъна го, написа името на този, комуто го изпращаше, и се приготви да го подхвърли на банкетната маса през перваза на прозореца, но размисли и си запробива път през тълпата зяпачи към вратата на хотела, където стоеше, лениво облегнал се, един от келнерите, прислужвали преди това на масата.

— Дайте това веднага на кмета — рече той и подаде набързо надрасканата бележка.

Елизабет-Джейн го видя и чу думите му, които привлякоха вниманието й не само със своя смисъл, а и с акцента, чужд за този край. Акцентът бе необичаен, северен.

Келнерът взе бележката, а младият непознат продължи:

— И бихте ли могли да ми посочите някоя прилична странноприемница, по-евтина от вашия хотел?

Келнерът равнодушно се озърна нагоре-надолу по улицата.

— Казват, че „Тримата моряци“, ей там надолу… е хубаво местенце — изрече флегматично той. — Но аз самият никога не съм отсядал в нея.

Шотландецът — защото несъмнено това бе шотландец — благодари и бавно тръгна към „Тримата моряци“, явно по-загрижен за странноприемницата, отколкото за съдбата на своята бележка, щом вече удовлетвори краткотрайното си желание да я напише. Шотландецът бавно крачеше по улицата, а келнерът се отдръпна от вратата и Елизабет-Джейн видя с известно любопитство как той занесе бележката и я подаде на кмета.

Хенчард небрежно я погледна, разгъна я с една ръка и бегло я прочете. Но впечатлението, което тя му направи, бе съвсем неочаквано. Обиденият, смръщен израз, който се изписа на лицето му в мига, когато засегнаха въпроса за житните му сделки, се промени и отстъпи място на напрегнато внимание. Той бавно препрочете бележката и се потопи в мисли, не мрачни, а напрегнато — съсредоточени, като човек, запален от някаква идея.

Сега тостовете и речите се смениха с песни; всички забравиха пшеницата. Мъжете, по двама — по трима, бяха доближили глави и си разказваха весели истории, будещи пантомимичен смях, който силно разкривяваше лицата им. Някои имаха такъв вид, сякаш не знаеха как са попаднали тук, с каква цел присъствуват и как ще се приберат в къщи; те продължаваха да седят с усмивка на недоумение. Широкоплещестите здравеняци се бяха сгърбили като камили; тези, които обикновено се държаха с достойнство, бяха изгубили осанката си, чертите им се бяха деформирали и изкривили на една страна; главите на неколцина, хранили се с голяма съсредоточеност, сега бяха хлътнали в раменете, а ъгълчетата на устата и очите им изглеждаха извърнати нагоре от това ново положение. Единствен Хенчард не бе се променил: седеше изправен и внушителен, обзет от размисъл.

Часовникът удари девет. Елизабет-Джейн се обърна към спътницата си:

— Вече е съвсем тъмно, майко — каза тя. — Как смяташ да постъпим?

И откри с изненада, че майка й е обзета този път от странна нерешителност.

— Трябва да намерим място, където да се подслоним за през нощта — измърмори тя. — Видях… мистър Хенчард; това бе едничкото, в което исках да успея.

— За днес е предостатъчно — успокоително отвърна Елизабет-Джейн. — А утре можем да решим как да постъпим с него. Сега най-важното е да си намерим подслон за през нощта.

Майката не отговори и Елизабет-Джейн си спомни думите на келнера, който бе казал, че „Тримата моряци“ е евтина странноприемница. Щом една препоръка е подходяща за едного, защо да не подхожда и за другиго?

— Да вървим нататък, където се упъти онзи млад човек — рече тя. — Видът му бе приличен. Какво ще кажеш, майко?

Спътницата й изрази съгласие и двете тръгнаха по улицата.

През това време кметът продължаваше да мълчи, унесен в мисли, явно породени от бележката; накрая той прошепна на съседа си да се премести на неговия стол — намерил бе възможност да напусне председателското място. Това стана почти веднага, след като жена му и Елизабет-Джейн тръгнаха за „Тримата моряци“.

Отвъд вратите на тържествената зала той видя келнера, извика го с ръка и го попита кой е донесъл бележката, която бе получил преди четвърт час.

— Един млад човек, сър… някакъв пътник беше. Приличаше ми на шотландец.

— Не ти ли каза кой му я е връчил?

— Сам си я написа, сър, както стоеше отвънка, до прозореца.

— О!… Сам, значи… И този млад човек тук ли е отседнал, във вашия хотел?

— Не, сър. Май че тръгна към „Тримата моряци“.

Кметът сложи ръце отзад под пешовете на фрака си и закрачи напред-назад из преддверието, сякаш искаше да вдъхне по-чист въздух от този в душната банкетна зала. Но личеше, че всъщност го вълнува новата още идея… каквато и да беше тя. Най-сетне той отиде до вратите на столовата, ослуша се и се убеди, че песните, тостовете и разговорите продължават успешно и в негово отсъствие. Членовете на корпорацията^[1], гражданите, търговците — едри и дребни, — дотолкова се бяха налели с успокояващите напитки, че бяха забравили напълно не само за кмета, но и за всичките политически, религиозни и социални различия, с които бяха принудени да се съобразяват във всекидневната си работа и които ги разделяха един от друг като желязна решетка. Забелязал това, кметът взе цилиндъра си, облече с помощта на келнера тънката си ленена връхна дреха, излезе и се спря на входа.

Сега навън имаше съвсем малко минувачи и очите му под въздействието на някаква особена притегателна сила се устремиха надолу по улицата и се спряха на една сграда на сто ярда от него. Това бе странноприемницата „Тримата моряци“, където се отправи авторът на бележката — виждаха се двата изпъкващи фронтона в Елизабетински стил, еркерният прозорец и светлината в коридора. Кметът кратко задържа поглед върху странноприемницата, а после бавно пое нататък.

Това странно здание, където намираха подслон хора и животни, но днес за съжаление не съществува, бе изградено от мек пясъчник, отворите на прозорците, всеки разделен наполовина от колонка от същия пясъчник, бяха явно неперпендикулярни на основата на сградата. Еркерната стая, издадена над улицата и твърде популярна сред посетителите на странноприемницата, бе със затворени капаци; на всеки от тях имаше отвор с формата на сърце, малко по-тясно в областта на двете камери, отколкото нормалното. Зад тези осветени отвори, на разстояние само три инча^[2], се намираха в този час, както беше известно на всеки минувач, румените физиономии на стъкларя Били Уилс, обущаря Смарт, търговеца на най-различни стоки Бъзфорд и други по-второстепенни личности — до един по-нискостоящи от посетителите на „Кралският герб“; всеки държеше дълга глинена лула.

Над входа се издигаше арка на четири колони в стил Тюдор, а над нея бе поставена табелата, върху която падаше в момента светлината на отсрещния уличен фенер. Моряците, изобразени на нея от художника само в две измерения, тоест плоски като сенки, стояха в редица и напомняха парализирани. Понеже се намираха откъм слънчевата страна на улицата, тези трима приятели бяха много пострадали: сгърчени, напукани, избелели, спечени, те се бяха превърнали в едва забележима картинка на табелата, съставена от дървесни жилки, съкове и гвоздеи. Това състояние на нещата бе предизвикано не толкова от небрежността на Станидж — притежателя на заведението, колкото от невъзможността да се намери в градчето живописец, който би се заел да реставрира тези станали традиционни фигури.

До странноприемницата се стигаше по дълъг, тесен и слабо осветен проход, където се разминаваха конете, водени към обора зад сградата, и пристигащите или заминаващи гости, при което гостите доста рискуваха някой кон да ги настъпи. Приличните конюшни и чудесната бира на „Моряците“ — макар че беше доста трудно да се добереш и до едното, и до другото поради този тесен проход, се ползуваха въпреки всичко с постоянно внимание от страна на мъдрите стари глави, които знаеха кое е хубаво и кое лошо в Кастърбридж.

Хенчард постоя за малко пред вратата, после прикри, доколкото бе възможно, официалното си облекло, като закопча догоре връхната си дреха, за да не се вижда нагръдникът на ризата му, и приел обикновения си, ежедневен вид, влезе в странноприемницата.