Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (30) (Животът и смъртта на един волеви човек)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayor of Casterbridge, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Томас Харди

Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

 

Роман

Първо издание

 

Преводач: Христо Кънев

Стиховете в романа са превод на Евгения Начева.

Художник: Божидар Икономов

Коректор: Виолета Славчева

Излязла от печат март 1984 г.

Издателство на Отечествения фронт

София, 1984

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

XXIX

Както каза Елизабет-Джейн, в този час Лусета вървеше бързо по шосето за Порт Бреди. Странно, че за следобедната си разходка тя бе избрала същия път, по който само три часа преди това бе минала с каретата, завръщайки се в Кастърбридж — странно, ако можем да наречем така каквото и да било явление във веригата на събитията, всяко от които е предизвикано от някаква причина. Денят бе пазарен, събота, но Фарфри този път не беше на щанда си. Знаеше се обаче, че се завръща надвечер „срещу неделя“, както казваха в Кастърбридж.

Лусета вървя, докато свършиха редиците дървета, които ограждаха всички пътища, излизащи от Кастърбридж. По това шосе крайпътните дървета свършваха на миля от града и тук тя спря.

Намираше се в една падинка между две малки изкачвания на шосето, запазило още римската настилка в основата си; то вървеше право като по конец и се губеше зад най-далечното бърдо. Никъде не се виждаше нито ограда от жив плет, нито дърво, и шосето изпъкваше сред житните стърнища на пожънатите ниви като ивица плат, с която сме украсили някоя бръчкава одежда. Недалеч имаше един плевник — единствената постройка чак до хоризонта.

Лусета напрегнато се взираше в далечината, но на шосето не се появяваше нищо — нито точица дори. Тя въздъхна: „Доналд“, и обърна лице към града, преди да тръгне натам.

В обратната посока шосето не беше съвсем безлюдно. По него идваше към нея една фигура — Елизабет-Джейн.

Колкото и тъжна да се бе чувствувала Лусета в самотата си, сега изпита досада. А за разлика от нея Елизабет, щом позна отдалеч Лусета, грейна от радост.

— Изведнъж ми се дощя да дойда насам и ви посрещна — каза тя с усмивка.

Лусета се готвеше да отговори, но в този миг вниманието й бе привлечено от нещо неочаквано. Вдясно от нея на шосето слизаше чер път, който минаваше през нивите, и по него един бик приближаваше към нея и Елизабет — тя гледаше на другата страна и затова не го бе забелязала.

През последните три месеца на всяка година рогатият добитък ставаше опора и заплаха за жителите на Кастърбридж и околностите му, където скотовъдството се радваше на успех, както по времето на библейския Аврам. В тези месеци през града минаваха огромни стада добитък, за да бъдат продадени от местния аукционист; случайно отклонили се добичета подгонваха жените и децата и ги принуждаваха панически да търсят първото убежище, което им се мерне пред очи. Впрочем животните щяха да си вървят съвсем спокойно, ако не бяха традициите на кастърбриджци, които смятаха, че като карат стадата из града, трябва да крещят с цяло гърло, да правят отвратителни гримаси и жестове, да размахват дебелите си дълги сопи, да подвикват на отдалечилите се кучета — с една дума, всякак се стремяха да разярят буйните и да наплашат кротките добичета. Често някой мъж, като излезеше от гостната си стая, установяваше, че преддверието или коридорът са пълни с дечица, гувернантки, баби или ученички от девическата гимназия, които оправдаваха нахълтването си с обяснението: „По улицата вървеше бик, отскубнал се от стадото за продан“.

Лусета и Елизабет боязливо следяха бика, а той съвсем безучастно ги приближаваше. Беше едро животно от местната порода, с хубав сиво-кафяв косъм, но загрозен от петната кал по грапавите му хълбоци. Рогата му бяха дебели, с пиринчени краища; ноздрите напомняха тунела под Темза, добре познат от някогашните играчки — стереоскопи. Между ноздрите и носовия му хрущял бе прокарана яка медна брънка, споена, за да не може да се извади оттам, като месинговия нашийник на Гърт.[1] В брънката бе пропъхната ясенова тояжка, дълга около ярд, и бикът, въртейки глава насам-натам, размахваше тояжката като млатило.

Забелязали подскачащата заедно с главата на животното тояжка, двете приятелки много се уплашиха: те разбраха, че пред тях се е озовал стар бик, успял някак да се изтръгне на свобода, и толкова див, че трудно се е справял с него дори онзи, който го е водил, затова е държал в ръка тояжката, като се е пазил с нея и от рогата му.

Лусета и Елизабет се огледаха за някакъв подслон или укритие и решиха да се приютят в близкия плевник. Докато бяха следили с очи бика, той съвсем почтително ги беше приближавал, но веднага, щом обърнаха гръб и се отправиха към плевника, той тръсна глава и реши добре да ги изплаши. Безпомощните жени се втурнаха да бягат колкото сила имат, а бикът ги подгони бавно, но решително.

Плевникът се намираше отвъд зеленясало тинесто езерце и като всички такива постройки, имаше двойни врати, но едната бе заключена, а другата притворена с хоризонтално поставен кол, залостен между двете й крила. Тъкмо към тази врата се насочиха Лусета и Елизабет. Плевникът бе празен: след вършитбата бяха откарали от него всичко; само в един от ъглите имаше куп суха детелина. Елизабет-Джейн веднага съобрази как да постъпят.

— Трябва да се покатерим там — рече тя.

Но неуспели да достигнат купа детелина, чуха шляпането на бика през езерцето и след секунда той нахълта в плевника, избил при влизането си кола, който държеше притворени тежките крила на вратата; те шумно се затръшнаха и жените се оказаха затворени вътре заедно с бика. Елизабет и Лусета се спуснаха към дъното на плевника, но зашеметеният бик се опомни и ги сподири. Те ловко се отскубнаха от него така, че той налетя на стената, когато Елизабет и Лусета бяха вече по средата на разстоянието до другата стена. Докато той обърне дългото си тяло, за да ги подгони пак, те успяха да дотичат до другия край на плевника; гонитбата продължи така и топлият дъх, който излизаше от ноздрите на бика, облъхваше двете жени като вятъра сироко, но те не разполагаха дори с един-единствен миг, в който да отворят вратата. Трудно можем да отгатнем как би завършило всичко, ако преследването продължеше още дълго, но след няколко минути вратата изтрака, което отвлече вниманието на бика, и на прага се появи човек. Той дотича до бика и като хвана тояжката, рязко я изви встрани, сякаш искаше да откъсне главата на бика. Това извиване той направи с такава сила, че дебелият врат на бика сякаш омекна и почти изгуби своята подвижност, а от ноздрите закапа кръв. Хитрото изобретение на човека — носовата брънка — надви импулсивната груба сила на животното и то отстъпи.

В полумрака можеше да се види само, че човекът, притекъл се на помощ, е едър и решителен. Но като поведе бика към вратата, светлината озари лицето му и приятелките познаха в него Хенчард. Той върза бика отвън и се върна в плевника, за да помогне на Лусета — Елизабет-Джейн той не бе забелязал, защото тя се бе качила на купа детелина. Лусета бе получила истеричен припадък и Хенчард, като я взе на ръце, я понесе към вратата.

— Ти… ме спаси! — възкликна тя веднага щом си възвърна способностите да говори.

— Отплатих ти се за твоята доброта — изрече той с нежност. — Нали и ти ме спаси някога.

— Как… стана така, че се появи ти… тъкмо ти? — попита тя, сякаш не бе чула думите му.

— Тръгнах насам да те потърся. През последните два-три дни исках да ти кажа нещо, но ти беше заминала. Можеш ли да поговориш с мен сега?

— О, не! Къде е Елизабет?

— Тук съм! — весело извика тя, и без да чака Хенчард да й донесе стълбата, се хлъзна от купа детелина на пода.

Тримата бавно поеха по лекото нанагорнище на шосето; Хенчард подкрепяше с една ръка Лусета, а с другата Елизабет-Джейн. Достигнаха гърбината и заслизаха надолу, но изведнъж Лусета, оправила се вече от уплахата, си спомни, че е изпуснала маншона си в плевника.

— Аз ще изтичам да го взема — каза Елизабет-Джейн. — Нищо не ми коства, защото не съм уморена колкото вас.

И тя се втурна към плевника, а Лусета и Хенчард продължиха сами.

Елизабет лесно откри маншона, понеже тогава маншоните не бяха малки като сегашните. Излязла от плевника, тя за миг се спря да погледа бика; сега той имаше жалък вид, от ноздрите му течеше кръв — може би с гонитбата беше искал просто да си полудува, а не смъртоносно да боде. Хенчард го бе приковал на мястото му, като пропъхна зад вързаната за брънката тояжка в пантата на вратата и я заклини с ко̀ла. Погледала бика, девойката накрая се обърна, готвейки се да изтича обратно, но изведнъж забеляза зелено-черния кабриолет, който идваше от срещуположната страна; караше го Фарфри.

Сега Елизабет разбра защо Лусета бе тръгнала да се разхожда насам. Доналд видя Елизабет, спря и тя набързо му разказа всичко. За пръв път го виждаше така развълнуван, докато му описваше на каква страшна опасност се бе изложила Лусета. Той бе дотолкова погълнат от мисли за случилото се, че се показа несъобразителен и не подаде ръка на момичето, когато то се качваше в кабриолета.

— Тя е тръгнала с мистър Хенчард, така ли казахте? — попита той накрая.

— Да. Поведе я към къщи. Навярно вече почти са стигнали.

— А смятате ли, че тя е в състояние да стигне до дома си пеш?

Елизабет-Джейн бе напълно сигурна.

— Значи, вторият ви баща я спаси?

— Разбира се.

Фарфри опъна юздите на коня и момичето разбра защо. Той бе решил, че не бива да попречи на разговора между двамата. Хенчард бе спасил Лусета и ако й се дадеше повод да изрази пред Хенчард предпочитанието си към него, Фарфри, това би било съвсем дребнаво и неразумно.

Изчерпаха темата на разговора и притеснението на Елизабет нарасна поради това, че седеше до бившия си обожател; но скоро напред в далечината зърнаха Хенчард и Лусета, които вече доближаваха покрайнината на града. Лусета често се обръщаше назад, но Фарфри не ускори хода на коня. Когато кабриолетът достигна градската стена, Хенчард и спътницата му се бяха изгубили навътре в улицата; Фарфри свали Елизабет-Джейн, защото тя пожела да слезе тук от кабриолета, а той отби към конюшнята, която се намираше в задния двор на къщата, в която живееше.

Ето защо той си влезе през градината и като се качи на горния етаж, намери стаите си в пълен безпорядък: сандъците му бяха изнесени на стълбището, а библиотечката — разглобена на три части. Това обаче никак не го учуди.

— Кога ще изпратите тези неща? — попита той хазайката си, която се разпореждаше с пренасянето на вещите му.

— Изглежда, не по-рано от осем, сър — отговори тя. — Нали до тая сутрин не знаехме, че се готвите да се премествате, а ако знаехме, всичко щеше да бъде вече готово.

— А… нищо, нищо! — весело отбеляза Фарфри. — Може и в осем, само не по-късно. Е, стига сте стояли тук на приказка: иначе и до дванайсет няма да се оправите. — Излезе през главния вход и тръгна по улицата.

В същото, време Хенчард и Лусета водеха съвсем друг разговор. След като Елизабет се върна за маншона, житарят, решил да се обясни откровено, хвана Лусета подръка, а тя прие това с неохота.

— Драга Лусета — започна той, — много, много жадувах да те видя през тези няколко дни след последната ни среща! Мислех си как онази вечер те накарах да ми дадеш съгласието си. Защото ти ми каза: „Ако бях мъж, на твое място нямаше да настоявам“. Това дълбоко ме засегна. Разбрах, че в него има известна истина. Не желая ти да си нещастна заради мен, а ако се омъжиш за мен сега, ще бъдеш именно нещастна — това е сигурно. Затова съм съгласен да отложим годежа за неопределено време… и да мислим за сватба чак след година-две.

— Но… но… не мога ли да направя за тебе нещо друго? — продума Лусета. — Толкова съм ти благодарна… спаси живота ми. Твоята любов към мен обаче ме па̀ри като нажежен въглен! Сега съм жена с пари. Не мога ли да ти се отплатя с друго за добротата… Да ти помогна с нещо по-реално?

Хенчард се замисли. Това той явно не очакваше.

— Можеш да направиш едно нещо, Лусета. Но то е от по-друг характер.

— От какъв? — попита тя и отново я обзеха неприятни опасения.

— Преди да те помоля за това, трябва да ти открия една тайна. Може би си научила, че тази година не ми потръгна. Направих нещо, до което никога не съм прибягвал досега: спекулирах безразсъдно и понесох загуби. Това ме постави в затруднено положение.

— И ти искаш да ти дам пари назаем?

— Не, не! — възкликна Хенчард почти сърдито. — Не съм от тези, които смучат пари от жените, дори да са ми близки като теб. Но ето какво можеш да направиш, Лусета, и то ще ме спаси. Главният ми кредитор е Гроуър и мога много тежко да пострадам от него; обаче ако той се съгласи да почака две седмици, дотогава ще успея да се оправя. Отсрочка той ще ми даде само в един случай: трябва да му кажеш, че ще станеш моя жена… че ще се венчаем без много шум след две седмици… Чакай, още не си чула всичко! Ти ще му кажеш това, а той, разбира се, изобщо няма да допусне, че сватбата ще стане много по-късно. Никой друг няма да го знае: ще отидем двама при мистър Гроуър и ще ми позволиш да се държа с теб така, като че сме сгодени и скоро ни предстои венчавка. Ще го помолим да запази връзката ни в тайна. При това условие той охотно ще почака. След две седмици аз ще му се издължа; и тогава ще му поверя съвсем спокойно, че бракосъчетанието се отлага за година-две. В града никой няма да знае как си ми помогнала. Ето с какво би могла да ми помогнеш, ако имаш такова желание.

Бе настъпил онзи час, когато, както казва народът, „денят става теменужено розов“ петнадесет-двадесет минути преди здрача — затова Хенчард отпърво не забеляза как подействуваха на Лусета думите му.

— Да беше нещо по-различно… — започна тя и гласът й беше сух като устните й.

— Но това е дреболия! — горчиво я упрекна той. — По-малко от другото, което сама ми предложи… то е само първата крачка към обещаното от теб преди няколко дни! Мога и сам да му го кажа, но няма да повярва.

— Отказвам не защото не желая… а защото и не мога да го сторя — изрече тя и вълнението й се засилваше все повече.

— Играеш си с огъня! — избухна той. — Ще ме накараш да те принудя да изпълниш обещанието си веднага!

— Не мога! — твърдеше тя отчаяна.

— Защо? Та само преди няколко минути аз те освободих от обещанието да се омъжиш за мене незабавно.

— Защото… той бе свидетел.

— Свидетел? На какво?

— Всичко ще ти кажа… Само не ме кори, не ме кори!

— Добре! И тъй, какво ще ми разкажеш?

— Той бе свидетел, когато се венчавах… мистър Гроуър бе свидетел!

— Венчала си се?

— Да. За мистър Фарфри. О, Майкъл! Аз съм негова жена. Венчахме се в Порт Бреди. По много причини това не можеше да стане тук. Мистър Гроуър е наш свидетел, защото тогава случайно се намираше в Порт Бреди.

Хенчард се вцепени като човек, изгубил изведнъж разсъдъка си. Мълчанието му силно изплаши Лусета и тя несвързано забъбри, предлагайки му назаем голяма сума, за да може да издържи през критичните две седмици.

— Венчала си се за него? — промълви накрая Хенчард. — О, боже… как е възможно такова нещо… да се венчаеш за него, след като обеща на мен?

— Ето как стана това — заобяснява тя с треперещ глас и сълзи в очите. — Не бива… не бъди жесток към мен!… Толкова го обикнах и се боях да не му разкажеш за миналото ми… — това така ме мъчеше! А после, след като обещах да се омъжа за тебе, до мен достигна слухът, че ти… си продал жена си на панаира като някаква крава или кон! Можех ли аз, научила това, да изпълня обещанието си? Не биваше, рискувайки съдбата си, да се поверя в твоите ръце — бих се унизила, ако приемех името ти след такъв скандален случай. А знаех и че ще изгубя Доналд, не стане ли той мой веднага — ти щеше да изпълниш заплахата си да му разкажеш за нашето познанство в миналото, защото това е единственото средство да ме запазиш за себе си. Но сега няма да го направиш, нали, Майкъл? Сега е вече късно да ни разделят с Доналд.

Докато разговаряха, тържествено забиха всичките камбани на черквата „Свети Петър“, а по-късно на улицата гръмна весело и градската духова музика, прочута с това, че не щадеше барабанните си палки.

— Затова ли е тази шумотевица сега? — попита Хенчард.

— Да… навярно той вече е разказал за това в града, а може би и мистър Гроуър е разказал… Позволяваш ли да се оттегля вече, Майкъл? Моят… той трябваше да остане в Порт Бреди и ме изпрати напред; заминах няколко часа преди него.

— Излиза, че днес съм спасил живота на жена му!

— Да… и ще ти бъде вечно благодарен.

— Много мило от негова страна… Колко си фалшива ти, Лусета! — избухна Хенчард. — Нали на мене обеща!

— Да, да! Но ти ме принуди да го направя, а тогава не знаех всичко за миналото ти.

— Затова сега ще те накажа справедливо! Само една думичка на този твой съвсем новичък мъж как си ме ухажвала на времето — и скъпоценното ти щастие ще отиде по дяволите!

— Майкъл… смили се над мен, бъди великодушен!

— Ти не заслужаваш милост! По-рано заслужаваше, но сега — никак!

— Ще ти помогна да си изплатиш дълговете.

— Парична помощ от жената на Фарфри… никога! Върви си… защото мога да кажа и още нещо, по-лошо. Върви си в къщи!

Тя се изгуби сред дърветата на южната алея в момента, когато музиката се появи зад ъгъла, пробуждайки във всеки зид и камък отглас на мелодията, гръмнала в чест на щастието на Лусета. Глуха за тържествените звуци, Лусета затича по страничната улица и стигна до дома си без никой да я забележи.

Бележки

[1] Герой на Уолтър Скот от романа „Айвънхоу“. — Б.пр.