Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (17) (Животът и смъртта на един волеви човек)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayor of Casterbridge, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Томас Харди

Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

 

Роман

Първо издание

 

Преводач: Христо Кънев

Стиховете в романа са превод на Евгения Начева.

Художник: Божидар Икономов

Коректор: Виолета Славчева

Излязла от печат март 1984 г.

Издателство на Отечествения фронт

София, 1984

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

XVI

По тази причина Хенчард несъзнателно започна да се отнася по-сдържано с Фарфри. Беше вежлив с него — прекалено вежлив — и Фарфри недоумяваше, забелязал за пръв път колко добре е възпитан стопанинът му, когото той до този миг бе смятал за искрен и сърдечен, но несдържан. Сега житарят твърде рядко слагаше ръка на рамото на младия шотландец, който се огъваше под непосилния товар на тези вече машинално изразени чувства. Престана да посещава квартирата на Доналд и да извиква от коридора:

— Ей, Фарфри, приятелю, ела да вечеряш с нас! Не бива да стоиш сам-самин като затворник!

Но в деловите им отношения почти нищо не се промени.

Така протече животът им до момента, когато бе предложено да се организират из цялата страна увеселения по повод на едно предстоящо събитие с важно значение за Британия.

Известно време Кастърбридж, по природа бавен, не се отзова на предложението. Ала един ден Доналд Фарфри заговори на тази тема с Хенчард и го помоли да услужи на него и още неколцина — да им даде от платнищата, с които покриваха купите, защото в деня на празненството искал да организира с приятелите си танци, а за това им трябвало закрито място, че да събират входна такса от еди-колко си пари на човек.

— Вземи, колкото ти трябват — отвърна Хенчард.

Управителят тръгна за платнищата, а Хенчард бе обзет от желание да му съперничи. Естествено той като кмет бе направил голям пропуск, че не насрочи досега заседание, на което да бъде обсъдено как ще се отпразнува събитието. А Фарфри, с присъщата си бързина, го изпревари и старовремски мудните градски първенци не успяха първи да вземат инициативата. Все пак не беше още съвсем късно и като поразмисли, Хенчард реши да се заеме сам с организирането на развлеченията, при условие че останалите членове на градския съвет изразят съгласие да му бъде възложено това. Съветниците твърде охотно се съгласиха, защото самите те почти без изключение бяха закостенели старци и избягваха да се обременяват с грижи.

И така, Хенчард се зае с организирането на едно великолепно празненство — достойно за този старинен град. А за танците на Фарфри той почти забрави и само от време на време, като си спомнеше за тях, си казваше:

„Да се взема входна такса от еди-колко си пари на човек!… Чисто по шотландски!… Кому ще дойде на ума да даде нещичко за входна такса?“

Той, кметът, бе решил, че урежданите от него развлечения ще са безплатни.

И вече толкова бе свикнал да се осланя за всичко на Доналд, че трудно се въздържа да не го повика за съвет. Но надви желанието си и не се посъветва с него. Не, мислеше си той, Фарфри с проклетия си остър ум ще предложи такива новости, че аз горкият, ща не ща, ще се сведа до ролята на втора цигулка и само ще пригласям на находчивия си управител.

Всички с ентусиазъм одобриха предложените от кмета веселби, особено когато се разбра, че поема разноските за своя сметка.

Близо до града се издигаше тревист хълм, ограден от древен квадратен насип от пръст (такива насипи, квадратни или не, се срещаха в тази местност често — като къпиновите храсти) и тук кастърбриджци си правеха увеселения, събрания и овчи пазари, за които на улиците беше твърде тясно. Един от склоновете на хълма се спускаше към река Фрум и от всяко кътче на този склон се откриваше просторна гледка на много мили разстояние. Това живописно място щеше да стане арена на подвизите на Хенчард.

Той разгласи из града с дълги розови обяви, че на хълма ще бъдат устроени най-различни игри, и пусна в действие малък батальон работници, които сам се залови да надзирава. Те побиха намазани с мас прътове за катерене, а по върховете им поставиха пушени бутове и буци сирене местно производство. Наредиха в редици бариери за бягане с препятствия, а през реката прехвърлиха хлъзгава върлина и на отвъдния бряг завързаха една жива свиня, отгледана в околностите; тя щеше да стане притежание на онзи, който успее да премине по върлината на другия бряг и да стигне до нея. Приготвиха и градински колички за надбягване, магарета за същата цел, издигнаха платформа за бокс, борба и други кървави двубои, събраха и чували за надбягване. Освен това Хенчард, верен на принципите си, реши да уреди грандиозен чай и канеше всички жители на града на безплатно угощение. Разположиха масите успоредно на вътрешния скат на вала и над тях поставиха навес.

Като вървеше из града, кметът съзря непривлекателната външност на приспособлението на Фарфри, издигнато на Западната алея — опънати платнища с най-различни цветове и размери, привързани надве-натри за сводообразните клони на дърветата. И Хенчард се успокои, изпълнен с надеждата, че се е подготвил за празника много по-добре от Фарфри.

Настъпи утрото на очаквания ден. Небето, необикновено ясно до преди един-два дни, сега се покри с облаци, времето заплашваше да се развали, подухна влажен вятър. Хенчард съжали, задето беше толкова уверен, че хубавото време ще се задържи. Но вече беше късно да се променя или отлага празненството и то започна. На пладне заваля; ситен, но упорит, дъждът ръмеше; той така неусетно се засилваше, както дойде, и трудно можеше да се определи по-точно кога настъпи краят на сухото време и от кой момент започна дъждовитото. След около час дребният дъждец прерасна в монотонна стихия, разразила се върху земята — небето лееше потоци, които сякаш изобщо нямаше да спрат.

Малцината присъствуващи геройски останаха на мястото на празненството, но към три часа следобед Хенчард разбра, че инициативата му е обречена на неуспех. От бутовете капеше по прътите кафява течност — примесена с вода чернилка от опушването на месото, — свинята трепереше на вятъра, грапавините на чамовите дъски, от които бяха сковани масите, личаха под мокрите покривки, прилепнали за тях, защото дъждът проникваше свободно под навеса, а да се прикрепят странични брезентни стени бе вече безполезно. Местността отвъд реката се изгуби от очи; вятърът изпълняваше импровизации по въжетата на платнището като с еолова арфа; накрая той задуха така силно, че цялото съоръжение се килна към земята и онези, които бяха потърсили там убежище, трябваше да се измъкват изпод платнището на четири крака.

Към шест часа обаче бурята утихна и сух ветрец отръска влагата от тревните стъбла. Породи се надежда, че набелязаната програма все пак ще се изпълни. Наново издигнаха навеса; извикаха духовата музика от укритието, където тя се беше приютила през дъжда, и й наредиха да свири, а там, където по-рано бяха масите освободиха място за танцуващите.

— Но къде са хората? — попита Хенчард, след като в продължение на половин час танцуваха само двама мъже и една жена. — Всички магазини са затворени. Защо никой не идва?

— Отидоха на Западната алея, да танцуват при Фарфри — отвърна един от членовете на съвета, останал на тържеството при кмета.

— Отишли са неколцина. А къде са другите?

— Всички, които излязоха от домовете си, са там.

— Значи са глупци!

Хенчард смръщен се отдалечи. Двама-трима младежи доблестно се покатериха по прътовете, за да не пропаднат пушените бутове, но нямаше публика за тях и цялата картина създаваше такова тъжно впечатление, че Хенчард даде заповед за прекратяване на тържеството, отмени чая и нареди да се раздаде храната на градските бедняци. Скоро на мястото на празненството не остана нищо, като изключим препятствията, платнищата и прътовете.

Хенчард се прибра в къщи и като пи чай с жена си и дъщеря си, отново излезе. Вече бе паднал здрач. Той скоро забеляза, че всички разхождащи се, се насочват към едно определено място и реши да се отправи и той натам. От палатката на Фарфри долитаха звуци на струнен оркестър — той я бе нарекъл „павилион“ — и като приближи, Хенчард видя огромната шатра, хитро изградена без пръти и въжета. За нея бе избрано най-заслоненото място на яворовата алея — там, където гъсто преплетените клони образуваха свод; за клоните бе завързан брезентът и се беше получило нещо като купол. Изложената на вятъра страна на шатрата бе защитена с допълнително платнище, срещуположната страна оставаше открита. Хенчард заобиколи шатрата и надникна вътре.

Помещението напомняше кораб на катедрала с една фронтонна стена по-малко, но това, което ставаше вътре, съвсем не можеше да се сравни с богослужение. Играеха някакъв шотландски танц — „рийл“ или „флинг“ — и вечно сдържаният Фарфри с носия на шотландец бе център на участниците в танца: скачаше ту на една, ту на друга страна и се въртеше в такт с музиката. Хенчард не успя да въздържи смеха си, но само за минута. После забеляза по лицата на жените колко горещо се възхищават от управителя му; когато танцът свърши и започна нов, а Доналд, изчезнал за известно време, се появи в обичайните си дрехи, той разполагаше с неограничен брой евентуални партньорки, защото всички момичета бяха очаровани от усета му към танца.

Целият Кастърбридж се бе стълпил на тази алея; гражданите му не бяха и помисляли за такава необикновена бална зала. Сред зрителите бяха и Елизабет и майка й; момичето замислено, но с жив интерес наблюдаваше гледката и в очите му се долавяше някаква дълбока замечтаност — като че Природата, която ги бе създала, бе взела образеца от Кореджо. Танците продължиха с неотслабващо въодушевление, а Хенчард се разхождаше напред-назад, очаквайки мига, в който жена му ще пожелае да си тръгнат. Стремеше се да избягва осветените места, но като се отдръпна в мрака, се почувствува още по-зле, защото тук дочу разговори на онази тема, която хората в последно време обсъждаха много често.

— Празникът на мистър Хенчард пет пари не струва в сравнение с тоя — казваше някой. — Само един магарешки инат може да си втълпи, че хората ще се помъкнат на такъв стръмен пущинак, и то в лошо време.

Пригласяйки му, друг изрече мисълта, че по всеобщо мнение кметът прави грешки не само по подобни работи.

— А какво щеше да стане с търговията му, ако не беше този млад човек? Може да се каже, че едва ли не самата съдба го изпрати на Хенчард. Тефтерите му бяха същинска гора тилилейска, когато при него постъпи мистър Фарфри. Като си водеше сметка за чувалите, Хенчард драскаше чертички с тебешир — в един и същи ред, като ограда; купните измерваше с обхвати, балите — като ги повдигнеше с ръка, сеното опитваше на дъвкане, а цената определяше с ругатни. Докато този образован млад човек извършва всичко с цифри и с мерки. А пшеницата — хлябът ни понякога така смърдеше на мишки, че по тая миризма можеше безпогрешно да се определи породата им — Фарфри така ще я пречисти, та никой няма и да си помисли, че по̀ преди из нея се е стрелкала четиринога гад… Всеки много го цени и мистър Хенчард бая зор ще види да го задържи при себе си, помнете ми думата! — заключи той.

— И все пак дълго няма да го задържи — намеси се трети.

„Да — каза си Хенчард, прикрил се зад едно дърво, — а задържа ли го, ще се простя напълно с авторитета и положението, които си създадох през тези осемнайсет години!“

Тръгна обратно към „павилиона“. Фарфри танцуваше с Елизабет нещо простичко, но оригинално — стар народен танц, единствения, който тя знаеше, — и макар че младежът деликатно забавяше своите движения, нагаждайки се към по-бавните й стъпки, шарката от блестящи кабари на подметките на обувките му непрекъснато се набиваше в очите на зрителите. Девойката стана да танцува, запленена от музиката — темпераментна и игрива мелодия (ниските звуци ту бръмчаха на басовата струна на всяка цигулка, ту прескачаха на квинтата — сякаш тичаха надолу и нагоре по някаква стълба); мистър Фарфри каза на Елизабет, че това е песента „Мис Маклауд от Еър“, много известна в родината му.

Скоро танцът свърши и девойката погледна Хенчард, очаквайки от него одобрение, но не го получи. Той като че ли изобщо не я виждаше.

— Слушай, Фарфри — изрече Хенчард с такъв вид, сякаш мислите му бяха някъде далеч, — утре сам ще тръгна за големия панаир в Порт Вреди. А ти остани: да прибереш костюма си в сандъка и да дадеш на краката си почивка след безумствата, на които ги подлагаш. — Той впери в Доналд враждебен поглед, макар че бе започнал да говори с усмивка.

Наобиколиха ги други граждани и Доналд се оттегли настрана.

— Какво има, Хенчард? — попита градският съветник Тъбър и заби палец в кмета, сякаш пробваше сирене. — Намери си ти еша за противник, а? Каквото повикало, такова се обадило! Изтласка те той на задна линия, нали?

— Виж, мистър Хенчард — обади се адвокатът негов доброжелателен приятел, — грешката ти е в това, че избра място толкова далече от града. Трябваше да вземеш пример от него и да организираш твоите спортни развлечения на ей такова закътано място като тукашното. Но ти не си помислил, а той пък е помислил и затова те надви.

— Скоро той ще вземе връх във всичко и всичко ще отиде в неговите ръце — добави веселият мистър Тъбър.

— Не — мрачно възрази Хенчард. — Няма да успее, защото скоро ще се раздели с мен. — И погледна Доналд, който отново го беше доближил. — Службата на мистър Фарфри като мой управител наближава края си… нали така, Фарфри?

Младият човек бе свикнал да разчита бръчките и гънките по суровото лице на Хенчард като писмо; той спокойно отвърна утвърдително, а когато после хората със съжаление го питаха защо е станало така, им отговаряше, че мистър Хенчард вече не се нуждае от неговите услуги.

Хенчард се прибра в къщи явно удовлетворен. Но още на следващото утро завистта му се изпари и сърцето му се сви болезнено при мисълта за това, което бе изрекъл и направил вчера. Безпокойствието му се засили, като разбра, че Фарфри твърдо е решил да приеме думите му съвсем сериозно този път.