Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (27) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXVI

Случи се така, че в една ясна пролетна утрин Хенчард и Фарфри се срещнаха по кестеновата алея на южния градски вал. И двамата бяха току-що излезли от домовете си след ранната закуска и наблизо нямаше никой. Хенчард четеше полученото в отговор на бележката му писмо от Лусета, в което тя под някакъв претекст отказваше на молбата му за нова среща.

Доналд нямаше желание да започва разговор с бившия си приятел, защото сега бяха в обтегнати отношения, но не му се искаше и да го отмине, потънал във враждебно мълчание. Той кимна и Хенчард също кимна. Двамата се отдалечиха на няколко крачки и тогава младият човек чу: „Фарфри“. Хенчард бе извикал името му — той стоеше и гледаше към Доналд.

— Помниш ли — започна Хенчард с такъв вид, сякаш неговите мисли, а не срещата с Фарфри го бяха подтикнали да почне разговор, — помниш ли, че ти разказах за онази втората жена… онази, която пострада заради безразсъдната си близост с мен?

— Помня — отговори Фарфри.

— Помниш ли, че ти разказах и как започна всичко и как завърши?

— Да.

— Затова сега, когато вече съм свободен, й предложих да се омъжи за мен; но тя не иска аз да й бъда мъж. Е, какво мислиш за нея? Искам да зная мнението ти.

— Щом така стоят нещата, вече с нищо не сте й задължен — радушно каза Фарфри.

— Вярно е — съгласи се Хенчард и отмина.

Фарфри беше забелязал, че преди да го заговори, Хенчард четеше някакво писмо, затова никак не можеше да предположи, че става дума за Лусета. Впрочем общественото й положение сега толкова се различаваше от положението на девойката от разказа на Хенчард, че то единствено беше достатъчно, за да го заблуди. Колкото до Хенчард, той се успокои от думите и тона на Фарфри, защото те разсеяха проблесналото подозрение. Един съперник не би могъл да му отвърне с тези думи.

И все пак Хенчард бе твърдо убеден, че има някакъв съперник. Долавяше това в атмосферата около Лусета, съзря го в почерка на нейното писмо. Срещу него действуваше неизвестна сила и когато опиташе да се доближи до Лусета, имаше чувството, че е поел срещу течението. Все повече се убеждаваше във факта, че тук не се касае за женски каприз. Светлината в нейните прозорци сякаш го отблъскваше; завесите им като че висяха някак гузно — искаха да скрият нечие присъствие, което изместваше него, Хенчард. В стремежа си да узнае чие е това присъствие — на Фарфри или на някой друг, — Хенчард упорито се стремеше към нова среща с Лусета и накрая успя.

По време на това посещение, когато Лусета го гощаваше с чай, той направи опит тактично да се осведоми познава ли тя мистър Фарфри.

Да, познавала го, призна тя; та можела ли да не познава почти всички в Кастърбридж, след като живее на такова видно и оживено място, в самия център на града.

— Приятен млад човек — отбеляза Хенчард.

— Да — каза Лусета.

— И двете се познаваме с него — обади се добрата Елизабет-Джейн, която долови смущението на приятелката си и реши да я избави.

На вратата се почука три пъти силно и един път тихо.

„Кой ли чука по този начин; явно, че не е благородник, нито пък е човек от простолюдието — помисли си житарят. — Няма да се учудя, ако е той.“ И след няколко секунди в стаята наистина се появи самият Доналд.

Лусета много се развълнува и засуети, с което подхрани съмненията на Хенчард, но не му даде доказателства за тяхната основателност. Хенчард се вбесяваше при мисълта в какво нелепо положение бе изпаднал спрямо тази жена. Тя го бе упреквала, задето я изостави, когато бе оклеветена; на това основание бе изисквала внимание от негова страна; бе живяла в очакване да го срещне отново, при първата възможност изяви молба да стане негова съпруга и с това да се избави от деликатното положение, в което се бе озовала заради него — ето как се бе държала тя тогава! А сега той седи на масата й за чай, жадува за нейното внимание и изгарящ от любовен плам, смята другия неин посетител за негодник — същински влюбен до полуда хлапак.

В гъстеещия здрач двамата обожатели на Лусета седяха един до друг на масата сковани, като че бяха двамата ученици на Христа на вечерята в Емаус, изобразени на картина от Тосканската школа. Лусета — третата фигура с ореол на споменатата картина — бе срещу тях; Елизабет-Джейн, която не участвуваше в играта и не влизаше в състава на тази група, я наблюдаваше отдалеч като евангелиста, описал събитието; имаше дълги паузи в разговора, когато се дочуваше само тихият звън на чаените лъжички о порцелановите чаши, тракащите токове на минувачите по уличния тротоар, трополенето на ръчна количка или двуколка, подсвирването на кочияш, плисъкът на водата във ведрата, на жените край градската помпа отсреща; поздравите на съседките една към друга и скърцането на кобилиците, с които те отнасяха вечерния запас вода.

— Хапнете още хляб с масло — предложи Лусета на Хенчард и Фарфри едновременно, като им поднесе чинията с дългите филии хляб, намазани с масло.

Хенчард хвана една филия за крайчеца, а Доналд за другия й край, защото всеки от тях беше убеден, че домакинята се е обърнала към него; никой от двамата не искаше да отстъпи филията на другия и тя се счупи по средата.

— О… извинете! — възкликна Лусета и нервно се разкиска.

Фарфри също опита да се разсмее, но беше така влюбен, че тази случка не можеше да не му изглежда трагична.

„Колко са смешни и тримата!“ — помисли си Елизабет.

Хенчард напусна дома, отнасяйки със себе си куп предположения и нито зрънце доказателство, че неговият съперник е Фарфри; затова не можа да стигне до никакъв извод в разсъжденията си. Но за Елизабет-Джейн бе ясно като бял ден, че Доналд и Лусета се обичат. Лусета, колкото и да се предпазваше, не успя да се възпре и погледът й неведнъж стремително прехвръкваше към очите на Фарфри като птичка към своето гнездо. Ала Хенчард не беше наблюдателен и на вечерна светлина изпускаше такива подробности, които за него бяха равносилни на тънкото бръмчене на насекомо, недоловимо за човешкото ухо.

Все пак той беше обезпокоен. И към откритото съперничество с Доналд в търговията се прибави мисълта за тайното им съперничество в любовта. Грубата материалност на конкуренцията придоби възпламеняващ дух.

Така разпаленият антагонизъм се претвори в действие: Хенчард изпрати да повикат Джоп, комуто бе отказал управителската длъжност при себе си заради пристигналия Фарфри. Хенчард често го срещаше в града, разбираше по облеклото му, че е изпаднал в крайна нужда, бе чул, че живее на Торовата улица — глухо място на края на града, осеяно с жалки бордеи, pis aller^[1] в Кастърбридж; и само по това бе достатъчно да се заключи, че Джоп е доведен до такова състояние, което няма да му позволи да се пазари.

Джоп дойде по мръкнало — мина през портите за склада и налучквайки пътя си между купите със слама и сено, стигна до кантората, където Хенчард седеше сам и го очакваше.

— Трябва ми помощник — рече му житарят. — В момента на работа ли си?

— Да, но тя е съвсем зле платена, сър.

— Колко искаш, за да дойдеш при мен?

Джоп изрече сума, която беше твърде скромна.

— Кога можеш да почнеш?

— Още този час и този миг, сър — отвърна Джоп. Той бе прекарал много дни по ъглите на улиците, с ръце в джобовете — дори сакото на плещите му бе избеляло от слънцето и позеленяло като дрипите на бостанско плашило, — и като наблюдаваше постоянно Хенчард на пазара, го претегли и основно опозна, защото безработният човек поради своята незаетост може да опознае заетия много по-добре, отколкото онзи познава сам себе си. Джоп имаше и още едно изгодно предимство: в Кастърбридж той единствен, освен самия Хенчард и мълчаливата Елизабет-Джейн знаеше, че Лусета е родом от Джързи и само временно е живяла в Бат.

— Аз също съм бил на Джързи — каза Джоп. — Живеех там, когато вие идвахте на острова по работа. Да… често съм ви виждал там.

— Така ли? Чудесно. Значи, е решено. Стигат ми онези препоръки, които ми показа, когато искаше да постъпиш при мене миналия път.

Хенчард обаче съвсем забрави, че характерът на човека деградира, когато е в нищета. Джоп рече: „Благодаря ви“ и самоувереността му започна да се възвръща при мисълта, че най-сетне официално е свързан с тази фирма.

— А сега слушай — добави Хенчард, впивайки властните си очи в лицето на Джоп — аз, като най-големия в околността търговец на зърно и сено, имам следното изискване. Налага се да изместим шотландеца, който така дръзко посяга да обсеби пазара на Кастърбридж. Разбра ли? Вече двамата с него не се побираме в този град… това е ясно и за слепия.

— Разбрал съм го отдавна — отвърна Джоп.

— Аз имам пред вид естествено честната конкуренция — продължи Хенчард. — Но тя трябва да бъде толкова безпощадна, находчива и твърда, колкото и честна, ако не и повече. Трябва да се борим с него за всеки фермер по най-високата цена — така че да го натикаме в миша дупка… да го уморим от глад. Не забравяй, аз имам капитал, и този план е напълно осъществим за мене.

— Приемам го напълно — заяви новият помощник. Омразата на Джоп към Фарфри, отнел му някога това място, му помогна да стане послушно оръдие на работодателя си, но в делово отношение Хенчард едва ли можеше да се спре на по-неподходящ сътрудник от него.

— Понякога си мисля — продължи Джоп — дали този шотландец няма вълшебно огледало — погледне в него и разбира каква ще бъде следната година. Защото ловко отгатва всичко; и всичко му носи само сполука.

— Той е толкова хитър, че никой честен човек не може да отгатне ходовете, му; но ние ще го надхитрим. Ще продаваме по-евтино от него, а ще купуваме по-скъпо и така ще му духнем свещта, че ще има да ни помни.

След тези думи минаха към обсъждане на подробностите на бъдещата кампания срещу Фарфри и се разделиха късно.

Елизабет-Джейн научи случайно, че Джоп е постъпил при втория й баща. Тя беше твърдо убедена, че Джоп е неподходящ, затова с риск да разгневи Хенчард сподели опасенията си, когато се видяха. Но не постигна резултат. Хенчард отхвърли доводите й с острота и грубост.

Времето като че ли бе съвсем благоприятно за успеха на плана им срещу Фарфри. В онези години непосредствено преди момента, в който конкуренцията с другите страни извърши революция в зърнената търговия — както и в най-отколешни времена, — цената на пшеницата се колебаеше едва ли не всеки месец и зависеше напълно от реколтата в самата Англия. Лошата реколта или самите изгледи за такава реколта удвояваха цената на пшеницата в продължение само на няколко седмици, а очакванията за добър добив също тъй бързо я понижаваха. Точно както пътищата в онази епоха, цените рязко се изкачваха и спускаха, а колебанията им бяха в пряка зависимост от местните условия без каквато и да било изкуствена обработка, изравняване или нормиране.

Доходите на фермера зависеха от добива на пшеницата в пределите на собствените му владения, а този добив зависеше от времето. Така фермерът представляваше нещо като барометър от плът и кръв, със сетива, насочени винаги към небето и вятъра. Атмосферните условия на мястото, където той живееше, поглъщаха цялото му внимание; към атмосферните условия в другите страни той беше равнодушен. И за останалите хора — не фермерите, а най-обикновените селяни — в онези години богът на времето бе далеч по-важна личност, отколкото сега. Времето така вълнуваше селското население, че вълненията му са едва ли не напълно непонятни в днешните спокойни дни. Селяните бяха готови, облени в сълзи, да падат по очи и молят за милост ненавременните дъждове и бури — стихиите, които подобно на бога на отмъщението Аластор, заплашваха стопанствата на тези, чийто единствен грях бе бедността.

Лятото дойде и хората следяха ветропоказателите на къщите като просители в дома на богаташ, които не изпускат от очи лакея. Слънцето им донасяше упоителен възторг; слабият дъжд ги отрезвяваше; няколкоседмичното бурно и дъждовно време ги хвърляше в отчаяние. Ако сега, поглеждайки небето, те само смръщват вежди, в онези дни такова време ги довеждаше до ужас.

Настъпи юни и времето бе съвсем неблагоприятно. Кастърбридж, този особен инструмент от множество звънчета, с помощта на който жителите от околните селца изпълняваха мелодиите си, сега притихна. По витрините на дюкяните вместо нови стоки бяха наредени стари, непродадени от миналата година — дефектни сърпове, зле сковани гребла, излинели по рафтовете гети, непромокаеми гумени ботуши, вкоравили се от дългото стоене в магазина; — те се появиха отново, подновени до най-възможното.

Хенчард, на когото Джоп пригласяше напълно, предвиждаше катастрофално лоша реколта и реши да изгради на тази основа своята стратегия срещу Фарфри. Но преди да пристъпи към действие, той, както много други, искаше да знае по-сигурно онова, което за сега му изглеждаше само твърде вероятно. Той беше суеверен — както често биват суеверни упоритите хора — и дълго обмисля едно свое намерение, което не желаеше да сподели дори с Джоп.

На няколко мили от града, в едно селце — толкова глухо, че в сравнение с него другите села, които минаваха за малки, изглеждаха пълни с хора, — живееше човек, за когото се мълвеше нещо необикновено: че бил ясновидец, предсказвал времето. Пътят до дома му беше криволичещ и блатист, трудно проходим особено в лошо време като сега. Една вечер, когато валеше толкова силен дъжд, че капките му трополяха по листата на бръшляна и лавровите храсти като далечна пушечна стрелба, а изложеният на дъжда човек имаше извинение, ако се увие до ушите и очите, една такава загърната фигура вървеше пеш към лешниковата горичка, която ронеше дъждовните си капки върху жилището на предсказателя. Широкият чакълест път се смени с черен, черният — с коларски, а той — с конска пътека, конската пътека — с пешеходна, докато накрая и тя се изгуби в тревата. Самотният пътник често се хлъзгаше в калта и се препъваше в жилавите стъбла на къпините; той най-сетне достигна къщурката, която заедно с градинката бе заобиколена от висок и гъст жив плет. Стопанинът сам си бе построил тази достатъчно голяма къща от кал и сам я бе покрил със слама. Тук той живееше отдавна и тук навярно щеше да издъхне.

Препитаваше се от някакви невидими запаси; колкото и странно да изглежда, макар че околните жители се присмиваха на предсказанията му и с уверени лица изричаха: „Това са глупости“, в душата си почти всички му вярваха. Съветвайки се с него, те даваха вид, че са отишли от чисто любопитство. А като му плащаха, говореха: „Ето ти нещо за Коледа“ или „за Сретение господне“ — според случая.

Той искаше да види в своите клиенти повече искреност и по-малко глупаво притворство; но непоклатимата им вяра в неговите думи го възнаграждаваше за мнимата им ирония. Както вече споменахме, даваха му препитание, подкрепяха го, макар да му обръщаха гръб. Той понякога се чудеше как могат същите тези хора в дома му да се преструват толкова малко и да вярват толкова много, а в черквата да се преструват безкрайно и да вярват съвсем малко.

Околните тайно го наричаха „Всезнайкото“ — този прякор той заслужи с авторитета си, а се обръщаха към него с „мистър Фол“.

Живият плет на градината му образуваше арка над входа и в нея като в стена бе вместена вратата. Високият пътник спря недалеч от къщичката, обвърза лицето си с кърпа, сякаш го болеше зъб, после продължи по пътеката. Капаците не бяха затворени и вътре той съзря ясновидеца, зает с приготвянето на вечерята си.

В отговор на чукането Фол приближи към вратата със свещ в ръка. Посетителят отстъпи малко, за да не падне светлината върху него, и многозначително попита:

— Мога ли да поговоря с теб?

Стопанинът го покани да влезе, на което другият отвърна с традиционните за селянина думи:

— А, нищо, ще постоя отвънка.

След този отговор стопанинът, ще не ще, е принуден да излезе вън. Ясновидецът остави свещта на края на долапа, свали шапката си от един гвоздей и излезе на балкончето при непознатия, като затвори подир себе си вратата.

— Отдавна чувам, че умееш… да правиш някои неща — започна посетителят, като се мъчеше да скрие, доколкото бе възможно, самоличността си.

— Да, наистина умея, мистър Хенчард — съгласи се предсказателят на времето.

— Но… защо ме наричаш така? — запита посетителят и трепна.

— Защото това е вашето име. Предчувствувах, че ще дойдете при мене и като знам, че ще огладнеете по пътя, сложих на масата две чинии… ето вижте.

Той разтвори вратата и се видя, че масата наистина е сложена за двама: два стола, два ножа, две вилици, две чинии и две чаши.

Хенчард се почувствува като Саул, когато го приемал Самуил; той помълча, а после смъкна маската на хладност от себе си и рече:

— Значи, не съм дошъл напразно… Умееш ли, да кажем, да баеш срещу брадавици?

— Без всякакво усилие.

— Да лекуваш от уроки?

— И туй съм правил… но при едно условие: ако погледнатият със зло око се съгласи да носи и нощя, и деня торбичка с жаба.

— А времето предсказваш ли?

— Това изисква повече усилия и не може да стане на часа.

— Вземи — каза Хенчард, — това е крона. Кажи какво време ще имаме по жетва тази година. Кога ще мога да го зная?

— Ей сегинка. Вече всичко ми е известно. — (Петима фермери от разни селища на този край бяха идвали при него със същата цел.) — Кълна се в слънцето, луната и звездите, облаците и ветровете, дърветата и тревите, в пламъка на свещта и в полета на лястовичките, в аромата на билките; а също в котешките очи, гарваните, пиявиците, паяците и торищата, че втората половина на август ще бъде дъждовна и буреносна.

— Напълно ли си сигурен в това?

— Ако изобщо можем да бъдем сигурни в нещо на тоя свят, където всичко е изменчиво. Есента в Англия ще бъде истински апокалипсис. Искате ли да ви начертая кривата на времето?

— Не, не! — отвърна Хенчард. — Всъщност аз не вярвам чак толкова в предсказания. Но…

— Не вярвате… Не вярвате, разбира се — рече Всезнайкото, без да се обижда. — Дадохте ми тая крона, защото ви е излишна. Но може би ще седнете на масата с мен, защото тя вече е сложена и всичко е готово.

Хенчард би се съгласил с удоволствие; миризмата на сварената храна, която лъхаше отвътре, дразнеше апетита му и беше толкова силна, че той различи съставки — месо, лук, пипер, треви за аромат — всяка поотделно. Но ако приемеше угощението, това щеше да означава, че сляпо вярва в предсказателя на времето. Затова той отказа и си тръгна.

Идната събота купи толкова пшеница, че за покупките му зашушукаха съседите, адвокатът, търговецът — винар и докторът; той купуваше зърно и по-следващата събота, и всеки път, когато имаше възможност. Щом хамбарите му се натъпкаха докрай, всички ветропоказатели в Кастърбридж изскърцаха и се обърнаха на другата страна, сякаш им бе омръзнало да сочат все на югозапад. Времето се промени; слънцето, което през последните седмици грееше с калаен блясък, придоби оттенък на топаз. Темпераментът на небесата от флегматичен се превърна в сангвиничен; възникна почти пълната увереност, че реколтата ще бъде отлична, и цените полетяха стремително надолу.

Всички тези превратности, интересни за страничния наблюдател, вляха ужас в упорития житар. Те му напомниха това, което знаеше отдавна: че да се залага на зелени ниви е също толкова рисковано, колкото и на зелената маса за хазарт.

Хенчард бе заложил на картата на лошото време и очевидно щеше да изгуби. Бе сгрешил, вземайки отливът за прилив. Сключи толкова големи сделки, че не можеше задълго да отлага плащането, а за да депозира сумите, трябваше да продава пшеницата, която беше купил само две-три седмици по-рано, и изгуби по много шилинги за всеки куортър зърно. По-голямата част от тази пшеница той изобщо не можа да види; тя просто си остана по кръстците, издигнати на много мили от града. И понесе огромни загуби.

В началото на август, през един ясен и топъл ден, Хенчард срещна Фарфри на пазарния площад. Фарфри знаеше за сделките му (макар че не се досещаше какво отношение имат те към самия него) и изрази съчувствието си, защото двамата отново бяха почнали да си говорят — доста сдържано наистина, — откакто си размениха няколкото думи на Южната алея. Съчувствието на Доналд засегна дълбоко Хенчард, но той изведнъж реши да се престори, че всичко му е безразлично.

— А, дребна работа! Нищо сериозно, драги мой! — възкликна Хенчард с изкуствена веселост. — Такива работи се случват постоянно. Зная, говори се, че напоследък съм в парично затруднение, и какво от това? Нещата не стоят чак толкова трагично, както им изглежда на някои хора. И, дявол да ме вземе, трябва да бъда истински глупак, за да се огорчавам от най-обикновените случайности, без които в търговията не може да се мине!

Но още същия ден му се наложи да посети кастърбриджката банка по причини, които за пръв път го заставиха да отиде там, и Хенчард остана дълго в кабинета на своя кредитор, потиснат и смутен. Скоро се разнесе слухът, че голяма част от недвижимите имоти и стоковата наличност на Хенчард в града и околностите минават в собственост на банката.

На стълбите отвън Хенчард срещна Джоп. Неприятните преговори, които му се наложи да води до преди малко, подлютиха раната, възникнала сутринта, когато Фарфри изрази съчувствието си, а в това съчувствие Хенчард виждаше прикрита гавра, затова сега поздрави Джоп крайно неприветливо. Джоп в този миг сваляше шапката си, за да изтрие потното си чело, и рече на някакъв свой познат:

— Чудесен, топъл ден!

— Търкай, търкай челото си! Лесно ти е на тебе да кажеш „Чудесен, топъл ден“! — ядосан измърмори полугласно Хенчард и притисна Джоп до стената на банката. — Ако не бяха твоите глупави съвети, този ден можеше наистина да бъде чудесен! Защо не ме възпря ти, а?… Една-едничка дума на съмнение — твоя или на някой друг — щеше да ме накара добре да си помисля! Напълно сигурни можем да бъдем само за времето през вчерашния ден.

— Съветвах ви, сър, да постъпите както вие смятате за нужно.

— Златен помощник, няма що! Колкото по-скоро започнеш да помагаш така на някой друг, толкова по-добре!

Хенчард продължи да ругае Джоп, накрая го уволни в този миг и час, след което се обърна на токовете си и се отдалечи.

— Ще съжалявате за това, сър! Така ще съжалявате, както никога до днес! — изрече Джоп, пребледнял и загледан след житаря, който се бе упътил към тълпата на близкия пазар и скоро се изгуби в нея.