Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (5) (Животът и смъртта на един волеви човек)

IV

Жената на Хенчард действуваше с най-добри намерения, но се озова в затруднено положение. Сто пъти се бе готвила да разкаже на дъщеря си, Елизабет-Джейн, историята на своя живот, трагичен момент, в който бе сделката на Уейдънския панаир, когато тя бе малко по-възрастна от момичето, което сега крачеше до нея. Но все не можеше да се реши. Така девойката, не подозирайки това, растеше с убеждението, че отношенията между веселия моряк и майка й са най-обикновени, каквито й изглеждаха. Възможността да отчужди дъщеря си, да всели в главата й смущаващи мисли — заплаха, която растеше заедно с възрастта на момичето, — изглеждаше на мисис Хенчард твърде голям риск, на който тя не се решаваше. За нея бе същинско безумие да разкрие на Елизабет-Джейн истината.

Но опасенията на Сузан Хенчард, че изповедта може да я лиши от привързаността на горещо обичаната дъщеря, не бяха свързани с чувството за собствената й вина. Благодарение на своето простодушие, породило на времето онова презрение в Хенчард, тя живееше с убеждението, че Нюсън, който я бе купил, е придобил над нея морално оправдани и напълно естествени права, макар смисълът и законните граници на тези права да не й бяха съвсем ясни. За по-изтънчения интелект щеше да изглежда странно как една млада и здравомислеща жена може да повярва в сериозността на такава сделка; и ако нямаше много други такива примери за подобна убеденост, всеки би се усъмнил в това. Но мисис Хенчард съвсем не беше нито първата, нито последната селянка, която се е смятала за обвързана със своя купувач от прекалено християнско смирение.

Животът на Сузан Хенчард през този период може да се опише само с две-три думи. Напълно безпомощна, тя бе отведена в Канада, където семейството прекара няколко години, без да постигне значителни успехи, макар че се трудеше неуморно, за да има в дома й радост и да не липсва в него нищо. Когато Елизабет-Джейн бе на около дванадесет години, тримата се върнаха в Англия и се заселиха във Фалмът, където Нюсън бе в продължение на няколко години лодкар и сръчен докер.

След това постъпи на един търговски кораб, който пътуваше до Нюфаундланд — по това време Сузан се опомни. Разказа историята си на една приятелка и тя й се присмя заради сляпото покорство, с което бе приела съдбата си. И душевният покой на Сузан приключи. Когато Нюсън се върна в къщи в края на зимата, той откри, че заблудата, която така грижливо бе поддържал, вече е разкрита.

Настъпиха дни на мрачно униние и в един такъв ден тя му довери опасенията си: не може да живее повече с него. Нюсън замина за поредния си рейс до Нюфаундланд. А малко по-късно вестта за гибелта му реши проблема, превърнал се в мъчение за уязвимата съвест на Сузан. Морякът завинаги изчезна от живота й.

За Хенчард те не чуха нищо. Отрудените хора в тогавашна Англия имаха чувството, че населяват огромен континент, а милята за тях бе цял географски градус.

Елизабет-Джейн рано се разви. Веднъж, около месец след известието за смъртта на Нюсън край бреговете на Нюфаундланд, когато момичето бе вече на осемнадесет години, то седеше на върбовия стол в къщурката, която още обитаваха, и плетеше рибарска мрежа. Майка му, в далечния ъгъл на стаята, вършеше същото. Като изпусна голямата дървена игла, в която вдяваше връвта, майката замислено се вгледа в дъщерята. Слънчевите лъчи струяха през вратата, озаряваха лицето на младото момиче и проникваха в разпуснатите му коси като в лешников гъстак. Това лице бе бледо и още неоформено, но обещаваше да стане красиво. То подсказваше прелест, само загатната в променливите, незрели черти, позагрозени от трудния живот на майката и дъщерята. Телосложението бе приятно, но нещо не достигаше, за да го окачествим като красиво. А може би девойката нямаше да стане хубавица — затова трябваше да се измъкне от тежкия живот, преди лицето й да придобие завършен вид.

Спряла поглед върху момичето, майката бе обзета от тъга — не смътна, а възникнала в резултат на логични заключения. И двете още носеха усмирителната риза на бедността, от която майката толкова пъти се бе опитвала да се избави заради Елизабет. Жената отдавна бе забелязала как пламенно и упорито се стреми да се разгърне младият интелект на дъщеря й; обаче и сега, когато тя бе вече на осемнадесет години, той още не беше докрай развит. Съкровеното желание на Елизабет-Джейн — желание трезво, но потискано — бе да вижда, да слуша, да разбира. И тя постоянно питаше майка си какво трябва да направи, за да стане по-знаеща жена, която да се ползува с по-голямо уважение — да стане „по-добра“. Опитваше се да проникне в същността на нещата по-дълбоко от другите девойки, които като нея се трудеха в бедност, а майката въздъхваше, чувствувайки, че е безсилна да помогне на дъщеря си в нейния стремеж.

Морякът, загинал или не, беше сега завинаги загубен за двете. От Сузан вече не се изискваше твърда, благочестива привързаност към него като към съпруг — привързаност, която бе продължила до момента, в който направи своето прозрение. И тя се питаше дали сегашният момент, когато отново е свободна, не е най-благоприятният за нея в света, в който всичко се стича така неблагоприятно, за да се реши на отчаяна постъпка и помогне на Елизабет да успее в живота. Разумно или не, но й се струваше, че ако потисне гордостта си и потърси първия си мъж, това ще бъде най-правилната начална стъпка. Възможно бе той така да се е пропил, че вече да е в гроба. Но може и да бе намерил сили да се удържи, защото през съвместния им живот рядко му се случваше да се напие, а от хроническо пиянство не страдаше.

Във всеки случай едно бе правилно: тя трябва да се върне при него, ако е жив. Трудността на издирването се криеше в необходимостта да открие истината на Елизабет, а майката не смееше и да помисли за такова нещо. Накрая тя реши да почне търсенето, без да посвети дъщеря си в предишните си отношения с Хенчард, и да остави на него, ако го намерят, грижата да постъпи, както намери за добре. Така можем да си обясним разговора между двете на панаира и почти пълното неведение, в което се намираше Елизабет.

Жените продължиха своя път, разполагайки единствено с онова оскъдно сведение за местонахождението на Хенчард, което получиха от продавачката на каша. Парите трябваше старателно да се пестят. Движеха се само пеш. Понякога ги качваше на своята каруца някой фермер или колар във фургона си. Така доближиха Кастърбридж. Елизабет-Джейн установи с тревога, че здравето започва да изневерява на Сузан, а в думите й непрестанно звучаха отчайващите нотки, че ако не е дъщеря й, тя на драго сърце ще се прости с живота, превърнал се в непосилно бреме.

Към средата на септември, в петък, когато вече бе започнало да се здрачава, наближиха върха на един хълм, който отстоеше на около миля от целта им. Тук пътят минаваше между високи насипи, оградени с живи плетове; майката и дъщерята изкачиха зеления склон и седнаха на тревата. От тази височина се виждаше градът и неговите околности.

— Ех, че старомодно кътче! — каза Елизабет-Джейн, обръщайки се към мълчаливата си майка, заета в момента с мисли съвсем далечни от топографията на местността. — Къщите наблъскани една в друга и всичко оградено от стена дървета в квадрат, сякаш е градина по края с чемшири…

Тази квадратност беше всъщност най-характерната черта на старинния градец Кастърбридж; в онези времена, макар и не толкова отдавнашни, той ни най-малко не бе засегнат от новите вкусове. Беше плътно изпълнен като кутия с домино. Нямаше никакви предградия в истинския смисъл на думата. Геометрично права линия отделяше града от полето.

На птиците, зареяли се във висините, Кастърбридж навярно изглеждаше в тази прекрасна вечер като мозайка от кафяви и сини камъчета в меки тонове и сивкави кристали, поместени в квадратна, наситенозелена рамка. За човешкия поглед обаче той беше неясна маса отвъд гъстата ограда на липите и кестените, израсла сред ширналия се на много мили заоблен хълм и равните поля. Лека-полека окото започваше да различава сред тази маса кули, фронтони, комини и прозорци; стъклата на горните етажи мътно проблясваха, като кървясали очи, които отразяват бакърения огън на залеза, лумнал иззад подпаления облак на западния небосклон.

От средата на всяка страна в този квадрат, ограден с дървета, започваха алеи, които продължаваха на цяла миля в източна, западна и южна посока към необятния простор от ниви и долчинки. По една от тези алеи се готвеха да продължат пътя си и Сузан, и Елизабет. Но преди да станат и потеглят покрай живия плет минаха увлечени в спор двама мъже.

— Наистина — каза Елизабет, когато мъжете се отдалечиха, — тези двамата споменаха името Хенчард… името на нашия роднина.

— И на мене така ми се стори — отвърна мисис Нюсън.

— Значи, той е все още тук.

— Да.

— Ще изтичам след тях да ги разпитам за него.

— Не, не, не! За нищо на света. Кой го знае, може сега да е в поправителен дом или да е в затвора, окован.

— Боже мой, какви ти идват на ума, майко!

— Просто ми хрумна и го рекох! Трябва по-предпазливо да разпитаме за него.

Като си починаха добре, те тръгнаха по здрач надолу. Гъстите дървета по алеята хвърляха тъма като в тунел, въпреки че от двете й страни, в полето, още мъждееше дневната светлина; те крачеха сред полунощен мрак, ограден от две по-светли ивици. Сега градът, с чиито обитатели им предстоеше да се запознаят, започна живо да интересува майката на Елизабет. Като наближиха, те видяха, че редицата от възлести дървета, които ограждаха Кастърбридж, е също алея, прокарана по нисък тревясал насип или стръмен склон, пред който се мержелееше ров. Покрай алеята и насипа имаше почти непрекъсната стена, а отвъд нея бяха струпани къщите.

Двете жени естествено не знаеха, че тази стена и насипът бяха служили някога за укрепление, а сега се бяха превърнали в място за разходки.

Зад опасалите града дървета заблещукаха фенери; те създаваха впечатлението за голям уют и придаваха на неосветените поля странно уединен и пустинен облик въпреки близостта им до живота. Контрастът между града и полето се подсилваше и от звуците, които заглушаваха сега всичко останало — музиката на духов оркестър. Пътничките завиха по Главната улица, където се редяха дървени къщи с надвиснали горни етажи; малките им ромбични прозорци бяха засенени от памучни перденца, нанизани на шнур, а под дебелите корабни греди се люшкаха на лекия ветрец отколешни паяжини. Имаше и къщи с паянтов скелет, запълнен с тухлена зидария, които дължаха устойчивостта си на това, че се крепяха на съседните сгради. Покривите бяха с шиферни плочи, тук-там закърпени с керемиди или от керемиди, закърпени с плочи. По-рядко се срещаха сламените покриви^[1].

Градът съществуваше благодарение на труда на земеделците и скотовъдците — това личеше по нещата, изложени по витрините на магазините. Търговецът на железария предлагаше коси, сърпове, ножици за стригане на овце, градинарски ножове, белове, търнокопи и мотики; бъчварят — кошери, качета за масло, буталки за масло, столчета и ведра за доене, гребла, бакъли и кошници за засяване на семена; сарачът — щранги за каруци и амуниция за оран; майсторът на колела и механикът — двуколки, градински колички и принадлежности за мелене; аптекарят — всякакви мазила за конете; ръкавичарят и кожарят — ръкавици за градинска работа, наколенници за редачите на сламени покриви, навуща за орачи, налъми и обувки с дървени ходила.

Майката и дъщерята приближиха посивялата от времето черква с масивна квадратна камбанария, която се издигаше в притъмнялото небе; в долната й част, осветена от най-близките фенери, времето и природните стихии бяха изронили цялата мазилка, крепяща камъните, и в зейналите дупки чак до бойниците над последния корниз стърчаха снопчета тлъстига и трева. Часовникът на кулата удари осем и тутакси след него отекнаха настойчивите, резки звуци на камбаната. В Кастърбридж все още имаше вечерен звън^[2] и жителите го използуваха като сигнал за затваряне на магазините. Едва се понесе плътният камбанен ек и веднага захлопаха кепенците по цялата Главна улица. След няколко минути търговският живот на Кастърбридж приключи за този ден.

Постепенно удариха осем и всички останали часовници: мрачно отзвуча часовникът, който украсяваше затвора; удари и другият, който бе поставен на фронтона на старопиталището, като изхърка тежко преди това и хъркането му се чу по-ясно от самия звън; часовниците във високите лакирани кутии, наредени в магазинчето, също се присъединиха към звъна в минутата, когато се затваряха пред тях кепенците — като артисти, крито произнасят последните си реплики, преди да се е спуснала завесата; след тях на пресекулки изпълни „Химнът на сицилианските моряци“ музикалният часовник^[3] — с една реч, по-припрените измервачи на времето бяха вече значително напреднали към следващия час, докато представителите на старата школа тепърва благополучно завършваха своето дело.

През незастроеното място срещу черквата вървеше жена, запретнала ръкави така високо, че се виждаше крайчеца на бельото й; тя бе събрала полите си и пропъхнала краищата им през една дупка на джоба. Под мишницата носеше хляб, от който чупеше късчета и ги даваше на следващите я жени, а те критично ги опитваха на вкус. Картината напомни на мисис Хенчард-Нюсън и дъщеря й, че и за тях е време да похапнат и те попитаха жената, къде е най-близката хлебарница.

— Днес в Кастърбридж ще найдеш свестен хляб, колкото манна небесна — отвърна, тя, като ги упътваше. — Ония едно си знаят: да си надуват музиките, да думкат тъпаните и да устройват пиршества — и тя махна с ръка към улицата, в дъното на която се забелязваше духовият оркестър, разположил се пред някаква осветена сграда — пък ние, щем не щем, ще трябва да се примирим, че в града ни няма хляб като света. Днес в Кастърбридж се намира по-трудно хубав хляб, отколкото прилична бира.

— А калпавата бира пък е повече от хубавата — обади се някакъв мъж, пъхнал ръце в джобовете си.

— Защо да нямате тук хубав хляб? — попита мисис Хенчард.

— Защо ли? Ами че зарад житаря; всичките ни мелничари и пекари взимат стоката си от него, а той им продал покарала пшеница. Те викат, че не са видели, дето била покарала; чак когато тестото се разляло из пещта им като живак, тогава се усетили. Затова и хлябът ни е сплеснат като пита, а отвътре пък съвсем на нищо не прилича — добави същата жена. — И булка съм била, и майка, ама такъв лошав хляб като сегашния в Кастърбридж не съм и чувала… Вие май не сте тукашна, щом не знаете защо през тая седмица коремите на бедняците от града набъбнаха като надути свински мехури.

— Да, не съм тукашна — плахо потвърди майката на Елизабет.

Тъй като не желаеше да привлече вниманието към себе си преди момента, в който ще узнае какво бъдеще я очаква тук, тя заедно с Елизабет се отдалечи от събеседницата си. Купиха си от посочената хлебарница няколко сухара за вечеря и инстинктивно се упътиха натам, където свиреше музиката.