Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (12) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XI

Под „Арената“ в Кастърбридж разбираха, ако не най-хубавият римски амфитеатър, то поне един от хубавите в Британия, запазил се от стари времена.

Кастърбридж напомняше за древния Рим с всяка своя улица, алея и околности. Той беше чисто римски, носеше печата на древноримското изкуство, таеше в своите недра и мъртъвци на древния Рим. В околните градини и поля, ако направиш копки в земята на един-два фута, непременно ще се натъкнеш на останките от някой едър воин на Римската империя, прекарал тук в безмълвен покой, без да смущава никого, хиляда и петстотин години. Обикновено откриваха воина в кредния пласт, в овалната яма, легнал на едната си страна, като пиле в яйчена черупка — коленете присвити до гърдите; понякога до ръката с парче от копието му, с фибула или бронзова плочка на гърдите или челото, урна до коленете, кана до гърлото, бутилка до устата — и към него се насочваха пълните с какви ли не догадки очи на кастърбриджките хлапаци и възрастни, случайно минали край тленните останки и се отбили да позяпат познатата картина.

Впечатлителните местни хора щяха да бъдат неприятно изненадани, ако изровеха в градината си някой скелет от по-ново време вместо белите останки от древността. Защото тези покойници бяха живели толкова отдавна, времето им е било така различно от сегашното, надеждите и стремежите им също толкова различни от днешните, че между тях и живите зееше най-широката от всички пропасти, през която не би прелитнал дори призрак.

Амфитеатърът беше грамадно кръгло съоръжение с два срещуположни прохода на север и на юг. Би му прилягало названието „Плювалникът на великаните“, защото трибуните за зрителите стръмно се спускаха към манежа. За Кастърбридж амфитеатърът бе същото, каквото са останките на Колизея за Рим в наши дни, и беше почти толкова грамаден. Правилна представа за този паметник на древността можеше да се получи единствено по здрач. Като застанеш по това време в средата на манежа, лека-полека осъзнаваш колко големи са неговите размери, защото ако го огледаш бегло отгоре, особено по пладне, той създава измамно впечатление. Мрачен, величествен, разположен на уединено място и същевременно достъпен от всяко кътче на града, този амфитеатър от древно време често служеше за място на потайни срещи. Тук се започваха интриги; тук идваха да се сдобряват предпазливо лица, живели в разделение и разпри. Но най-разпространеният вид срещи, тези на щастливите влюбени, рядко се определяха в амфитеатъра.

Интересно защо хората, макар да знаеха, че това място, разположено на чист въздух, е близо до града, усамотено и много удобно за срещи, все пак не искаха да правят радостните си свиждания сред развалините на амфитеатъра. Може би понеже той излъчваше нещо зловещо. Обяснението се коренеше в неговата история. Като оставим настрана кървавите игри, устройвани тук в древността, с миналото му бяха свързани следните събития: в един от ъглите му стояха близо двадесет години градските бесилки; през 1705 година една жена, убила мъжа си, бе удушена, но не до смърт, и после изгорена тук в присъствието на десет хиляди зрители. Според преданието по време на екзекуцията сърцето на осъдената се пръснало и за ужас на всички присъствуващи изскочило от тялото й, след което нито един от десетте хиляди очевидци не можел да гледа печено месо. В добавка към тези трагедии от някогашно време тук в оградената арена ставали дуели на живот и смърт; отвън Арената бе недостъпна за погледа, като изключим горните части на трибуните, а там почти никой от заетите с делничните си грижи жители на Кастърбридж не си правеше труд да се изкачва, затова въпреки близостта на римската останка до големия път, тук можеше да извършиш престъпление посред бял ден и да си останеш незабелязан.

Напоследък хлапетата се опитваха да оживят развалините като превърнаха централния манеж в игрище на крикет. Но играта обикновено вървеше скучно поради гореизложените причини: играчите се чувствуваха потиснати от принудителната изолация в този кръгъл землен вал, който ги отделяше от познатите им минувачи, от възторжените погледи и викове на зрителите, от всичко, освен небето, а да се играе в такава обстановка е все едно да даваш представление в празен салон. Възможно е и друго: момчетата да изпитват страх, защото според разказите на възрастните имало случаи, когато лете сред ярките лъчи на слънцето хората, увлекли се там в четене на книга или задрямали, внезапно вдигали очи и виждали на трибуните легион воини на Адриан, наблюдаващи битката на гладиаторите, или чували глъчката на възбудените им гласове; но това видение обикновено траело само миг, като проблясък на мълния, и после пак изчезвало.

Говореше се, че под южния вход още стояли клетките за дивите зверове и за атлетите, които вземали участие в игрите. Манежът си оставаше все така гладък и кръгъл, сякаш доскоро на него са се провеждали игри. Стръмните пътеки, по които зрителите се изкачвали до своите места, и сега изпълняваха същата задача. Но цялото съоръжение бе обрасло с трева и днес, в края на лятото, повехналите й метлички се полюшваха при полъха на вятъра, за миг задържаха летящите пухчета на магарешкия бодил и шумоленето им напомняше звуците на еолова арфа.

Хенчард избра това място за срещата с отдавна отхвърлената си жена, защото тук почти не съществуваше опасност някой да ги види и в същото време дори непознаващият местността човек можеше лесно да намери Арената в здрачината. Като кмет на града, който държи на репутацията си, Хенчард се боеше да покани жена си в къщи, преди да са решили как трябва да постъпят.

Малко преди осем Хенчард приближи запустелия амфитеатър и влезе в него през южния проход, който се изкачваше над развалините на помещенията за зверовете. Скоро той видя една женска фигура да се промъква предпазливо през широкия северен проход — входа за публиката. Срещнаха се в средата на манежа. Отпърво и двамата стояха мълчаливи — не изпитваха желание да говорят — и бедната женица само се притисна в Хенчард, а той я прегърна.

— Вече не пия — тихо проговори той накрая с пресекващ глас, изпълнен с разкаяние. Чуваш ли, Сузан?… Вече не пия… от онази вечер.

Това бяха първите му думи.

Хенчард усети как тя наведе глава, за да покаже, че го е разбрала. След минута-две той продължи:

— Ако знаех, че си жива, Сузан! Но имах всички основания да мисля, че и ти, и детето не сте вече между живите. Какво не направих, за да ви открия!… Къде ли не търсих… помествах обявления. Накрая реших, че сте заминали с онзи човек за някоя колония и сте се удавили по пътя. Защо не се обади оттогава?

— О, Майкъл!… Заради него… за какво друго? Мислех, че дългът ми налага да му бъда вярна до гроб… Аз, глупавата, смятах, че тази сделка е законна и ме обвързва; мислех си, че нямам право да го напусна, щом той на драго сърце бе платил за мене толкова пари. Сега се срещам с тебе като негова вдовица… смятам се за негова вдовица и нямам никакви права над тебе. Ако той не бе умрял, никога нямаше да дойда тук… никога! Сигурен бъди в това.

— Ш-ш-ш-т! Как можеш да бъдеш такава глупачка?

— Не зная. Но щеше да бъде много лошо… ако разсъждавах по-иначе — избъбри Сузан почти с плач.

— Да… да… така е. Затова и вярвам, че в нищо не си виновна. Но… да ме поставиш в такова положение!

— В какво положение, Майкъл? — попита тя обезпокоена.

— Помисли си колко трудно е да се съберем отново, пък и Елизабет-Джейн вече е голяма. Защото не можем да й разкажем всичко… ще презре и двама ни… Не мога да го понеса!

— Затова не съм й казвала нищичко за тебе. И аз не бих понесла това.

— Хм… ще трябва да помислим как да наредим нещата така, че тя както досега да не подозира нищо. Научи ли, че тук се занимавам с голяма търговска дейност, че съм кмет на града, църковен настоятел и прочее, и прочее?

— Да — прошепна тя.

— Заради това — пък и защото момичето не трябва да открие нашия позор — се налага да действуваме с най-голяма предпазливост. Вие не можете открито да се върнете при мене като жена и дъщеря, които някога съм оскърбил и отблъснал от себе си, в това е трудността на работата.

— Веднага ще си тръгнем. Дойдох само да разбера…

— Не, не, Сузан, няма да си отидеш… не ме разбра! — прекъсна я той с нежна строгост. — Ето какво съм намислил: ще си наемете с Елизабет в града някоя къщичка, при което ще се представиш като „вдовицата мисис Нюсън с дъщеря си“, аз „ще се запозная“ с тебе, ще те ухажвам и ще се оженим, а Елизабет-Джейн ще влезе в дома ми като доведена дъщеря. Всичко е така естествено и просто, и може да се каже, че вече наполовина е готово. По този начин никой не ще узнае нищо за моята невзрачна, вироглава, позорна младост — тайната ще знаем само ти и аз… И с радост ще приема единственото си дете и моята съпруга.

— Майкъл, предавам се в твоите ръце — изрече покорно жената. — Дойдох тук заради Елизабет, а колкото до мен самата, кажи ми още утре сутринта да си замина завинаги оттук и никога повече да не се видим с тебе — ще го направя.

— Е, стига, стига, защо са тези думи? — меко я упрекна Хенчард. — Никъде няма да заминаваш. Помисли някой и друг час за това, което ти предлагам, и ако не измислиш нещо по-добро, ще сторим, както казвам. За съжаление ми се налага да отсъствувам за ден-два от града по работа, но през това време ти ще можеш да си наемеш квартира; в града има само едно подходящо жилище за вас — онова, което се намира над магазинчето за порцелан на Главната улица; може да си избереш и някоя къщурка.

— Щом тази квартира е на Главната улица, значи, е скъпа.

— Нищо… ако желаеш плановете ни да се осъществят, трябва още от начало да покажеш, че спадаш към доброто общество. За парите ще мисля аз. Ще имаш ли достатъчно до моето завръщане?

— Напълно — отвърна тя.

— Удобно ли ви е в странноприемницата?

— О, да.

— А момичето няма ли да разбере по някакъв начин за своя и за нашия позор?… Това най-много ме безпокои.

— Не можеш да предположиш колко далеч от истината е тя. Пък и как би й дошла в главата такава мисъл!

— Права си!

— Радвам се, че ще се венчаем за втори път — каза мисис Хенчард след кратко мълчание. — При всичко, което стана, това според мен ще бъде най-правилното. А сега е време да се връщам при Елизабет-Джейн и да й кажа, че нашият роднина, мистър Хенчард, любезно ни предлага да останем в града.

— Чудесно… постъпѝ както намериш за добре. Ще те изпратя донякъде.

— Не, не. Не бива да рискуваш! — възрази с тревога жена му. — Сама ще се прибера в къщи — още не е късно. Моля те, позволи ми да си тръгна сама.

— Добре — съгласи се Хенчард. — Но преди това чуй още една дума. Прощаваш ли ми, Сузан?

Тя измърмори нещо в отговор; но личеше, че й е трудно да намери подходящите думи.

— Нищо… всичко ще се оправи след време — изрече той. — Съдѝ ме според бъдещите ми дела… довиждане!

Пое обратно, но се поспря край горния вход за амфитеатъра, докато жена му излезе през долния, мина под израслите там дървета, свърна към града и се изгуби от очи. Тогава и самият Хенчард пое към дома си и закрачи тъй бързо, че достигнал своята врата, едва не се изравни с жената, с която току-що се беше разделил. Загледа как тя се отдалечава нагоре по улицата, после си влезе в къщи.