Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (2) (Животът и смъртта на един волеви човек)

I

Една привечер в края на лятото — когато все още не бе изтекла първата третина от деветнадесети век — млад мъж и млада жена с дете на ръце доближаваха пеша голямото село Уейдън-Прайърс в Горен Уесекс. Двамата бяха простичко, но не и бедно облечени, макар че дебелият слой прах по обувките и дрехите — от дългия път, който несъмнено бяха извървели — им придаваше доста невзрачен вид.

Мъжът бе добре сложен, мургав, със сурови черти; в профил лицевият му ъгъл беше почти прав. Носеше късо сако от кафяво рипсено кадифе, по-ново от другите му дрехи, плюшена жилетка с бели рогови копчета, брич от същата материя, гети от щавена кожа и сламена шапка, облечена с черен плат. Бе метнал на рамо окачен на къс ремък тръстиков кош, от който стърчаха чаталеста дръжка на нож за орязване на сено и затегачка за връзване на сеното. Той вървеше с отмерената, тежка крачка на опитния земеделец, различна от неуверената, ленива походка на ратая; а начинът, по който стъпваше, издаваше упоритост и дръзко безразличие — то се проявяваше дори в ритмичното набръчкване и изглаждане на плюшените панталони ту на левия, ту на десния му крак.

Най-странното за тази двойка бе, че тя пристъпяше в дълбоко мълчание; това не би убягнало от погледа на случайния наблюдател, който в друг случай изобщо нямаше да й обърне особено внимание. Вървяха редом, затова отдалеч приличаха на хора, свързани от общи интереси, които тихо и непринудено си бъбрят; но по-отблизо проличаваше, че мъжът чете или се преструва на вдълбочен в листа с баладата, който държеше пред очи с известно усилие на ръката, провряна през клупа на ремъка. Дали наистина се бе зачел в баладата, или бе намерил предлог, за да избегне дотегналите му разговори — това само той би могъл да ни разкрие, — но мълчеше упорито и жената не изпитваше никакво удоволствие от присъствието му. Всъщност тя крачеше по пътя в пълна самота, ако не смятаме детето, което носеше на ръце. От време на време прегънатият лакът на мъжа почти докосваше рамото й, защото тя вървеше съвсем близо до спътника си, но както изглежда, бе твърде далеч от мисълта да го хване подръка, пък и той не помисляше да й предложи ръката си. Не се учудваше ни най-малко на пренебрежителното му мълчание и явно приемаше този факт като нещо съвсем естествено. Ако в скромната им група отекваше нечий глас, това бе само шепотът на майката, която продумваше по нещичко на своето дете, момиченце с къса рокличка и сини плетени терлички, и бебешкият отговор на малката.

Главна, ако не и единствена прелест на младата съпруга бе живото й лице. Когато тя погледнеше надолу, към момиченцето, се разхубавяваше, ставаше дори красива — наситеният цвят на залязващото слънце озаряваше с полегатите си лъчи лицето й; клепачите и ноздрите изглеждаха прозрачни, а устните — рубиненочервени. Когато пък, замислена, мълчаливо навлезеше в сянката на някой жив плет край пътя, лицето й приемаше строг и почти апатичен израз, характерен за човек, който очаква от Времето и Сполуката всичко, освен справедливост. Първият от двата израза жената притежаваше природно, вторият навярно бе плод на цивилизацията.

Едва ли някой би се усъмнил, че този мъж и тази жена са съпрузи и родители на малкото момиче. Такова беше и единственото обяснение за атмосферата на отдавнашна близост, която като нимб следваше тримата пътници.

Жената почти неотклонно, макар и без особен интерес, гледаше напред в далечината — а такъв пейзаж можеше да се види по това време на годината едва ли не във всяко кътче на което и да е английско графство^[1]: пътят не беше съвсем прав, но и не лъкатушеше; не беше равен, но не беше и планински; ограждаха го растения, дървета и живи плетове с онзи наситенозелен цвят, който е характерен за обречените листа, преди да посивеят, пожълтеят и почервенеят. Клоните на най-близката редица живи плетове и тревата в канавката бяха посивели от прахта, с която ги обсипваха забързаните каруци и коли — тя застилаше пътя и приглушаваше стъпките като килим; благодарение на нея, а също и на упоритото мълчание на пътниците всички звуци достигаха до тях съвсем отчетливо.

Дълго не се чу нищо, ако не смятаме едва доловимото чуруликане на някаква птичка, която си пееше обичайната вечерна песен, несъмнено звучала тук в същия час и със същите трели, рулади и бревиси по залез през това време на годината в продължение на безброй столетия. Но като наближиха селото, дочуха глухи викове и шум, долитащи иззад една височинка, която листата на дърветата скриваха от тях. Щом се показаха първите къщи на Уейдън-Прайърс, насреща им изникна градинар, нарамил мотика; на края й се люшкаше торба, в която носеше храната си. Мъжът, зачел се в баладата, бързо вдигна очи.

— Намира ли се работа във вашето село? — попита флегматично той и размаха листа към близките вече къщи. Реши, че градинарят не го е разбрал и прибави:

— За прибирането на сеното, да речем.

Но градинарят вече клатеше глава:

— Човече божи, де се е чуло и видяло да има такваз работа по туй време на годината в Уейдън?

— А някоя къщичка под наем — мъничка и нова, наскоро построена, дали би се намерила? — запита повторно мъжът.

Песимистът отново поклати глава:

— В Уейдън повече събарят, отколкото строят. Лани събориха пет къщи, а тая година още три; хората няма къде да се подслонят — даже колиба със сламен покрив няма да намериш. Ей тъй е при нас в Уейдън-Прайърс.

Земеделският работник — той очевидно бе такъв — кимна с леко пренебрежение и като обгърна селото с поглед, продължи:

— Какво става там във вашето село, а?

— О! Панаир. Само че тая шумотевица и щуране насам-нататък е празна работа: измъкват паричките на дечурлигата и на глупците, а свестните неща вече привършиха. Цял ден се трепах тук наблизо, но на панаира хич не съм стъпвал. Не е за мене тая работа.

Земеделецът и жена му продължиха пътя си и скоро се озоваха на панаирната площадка с места, оградени за животните, изложени за продан; стотици коне и овце бяха продадени до обед и почти всички вече бяха отведени от новите си стопани. По това време, както каза градинарят, „свестните“ неща бяха вече привършили — оставаше само да се продадат на търг няколко не дотам годни животни, които иначе не можеха да бъдат пласирани, защото по-солидните търговци, дошли тук рано и рано си тръгнали, категорично се бяха отказали от тях. Но тълпата в момента бе дори по-голяма, отколкото през сутрешните часове: сега се бяха стекли по-лекомислените — свободни от работа занаятчии, двама-трима войници, дошли в отпуск, селските бакали и всякакви такива хора. Интересуваха ги паноптикумът, лавките с играчки, восъчните фигури, страховитите чудовища, безкористните лечители, странствуващи от панаир на панаир за доброто на човечеството, професионалните мошеници, продавачите на изящни дреболийки и лакомства, гадателите на Бъдещето.

Тези неща не мамеха нашите пешеходци и те почнаха да се озъртат, да търсят сред гората от палатки, осеяли площадката, онази, в която ще могат да се подкрепят. В охреното сияние на гаснещите слънчеви лъчи две от най-близките палатки им се сториха еднакво съблазнителни. Едната беше от нов брезент в млечен цвят, с червени знаменца отгоре; надписът гласеше: „Екстра бира, домашно производство, тъмна и светла, и ябълково вино“. Другата палатка не беше толкова нова; зад нея стърчеше къс железен кюнец, а отпред се мъдреше надписът: „Вкусна пшеничена каша“. Мъжът претегли наум двата надписа и изпита желание да влезе в първата палатка.

— Не, не там — обади се жената. — Аз обичам пшеничена каша, Елизабет-Джейн също. Ще ти хареса и на тебе. Добре засища, а денят бе дълъг и изморителен.

— Никога не съм я вкусвал — каза мъжът.

Но той даде право на доводите на жена си и влязоха в палатката, където продаваха пшеничена каша.

Там завариха голяма компания, настанила се на дългите тесни маси, проснати покрай стените. В дъното имаше печка, която гореше с дървени въглища, а на нея бе поставен трикрак котел, с така охлузен ръб, че се виждаше отдолу камбанната мед, от която бе направен. До котела стърчеше жена на около петдесет години, прилична на вещица, запасала бяла престилка, която й придаваше по-внушителен вид — бе така широка, че загръщаше едва ли не целия й кръст. Жената бавно бъркаше кашата в котела, за да не загори. В палатката отекваше глухият, стържещ звук на голямата лъжица. Ястието съдържаше пшеничени зърна, брашно, мляко, стафиди, касис и какво ли не още. Съдовете с тези продукти се намираха току до нея, на застлана с бяла покривка маса.

Младият мъж и младата жена си поръчаха по една паница топла, изпускаща пара каша и седнаха, за да я изядат спокойно. За сега всичко вървеше добре: пшеничената каша, както твърдеше жената, беше хранителна и по-подходящо ястие не можеше да се намери в пределите на четирите морета^[2], макар че, право да си кажем, този, който не е свикнал с него отпърво едва ли би харесал набъбналите пшеничени зърна, големи колкото лимонови семки, плаващи на повърхността.

В тази палатка обаче ставаше нещо, което не биеше веднага на очи, но мъжът, подстроен от инстинкта на порочната си натура, веднага го надуши. Като се порови в кашата си, той започна с крайчеца на окото да следи движенията на вещицата и отгатна какво върши тя. Смигна й, получи нейното съгласие с кимване й подаде паницата си; тогава тя измъкна изпод масата някаква бутилка, скришом отмери известно количество и го изля в кашата му. Това бе ром. Мъжът също скришом й даде парите.

Варивото, подправено със силния алкохол, му допадна много повече, отколкото в първоначалния си вид. Жена му с тревога наблюдаваше това, но той почна да я увещава да стори същото и след кратко колебание тя се съгласи, само че на по-малка доза.

Мъжът дояде кашата си и поиска втора порция, този път с повече ром. Много скоро питието започна да се отразява на поведението му и жената тъжно си помисли, че макар да бе успяла да преведе благополучно кораба си покрай скалите на другата палатка, където официално се сервираха спиртни напитки, сега се бе озовала в дълбок водовъртеж, а тук вилнееха онези, които продават алкохола скришом.

Детето забъбри нещо и жената няколко пъти повтори на мъжа си:

— Майкъл, какво ще правим с жилището? Ако се забавим тук, може и да не намерим подслон.

Но той сякаш не чуваше тихия й шепот, напомнящ чуруликане на птичка. Обърна се към компанията и заговори високо. Като запалиха свещите, момиченцето бавно обърна към тях замислените си черни очички, ала клепачите му веднага се затвориха, после се отвориха отново, пак се затвориха и детето заспа.

След първата паница мъжът премина в безгрижно състояние на духа; след втората се развесели; след третата здравата се разбъбри; след четвъртата в поведението му проличаха онези качества, които се подчертаваха от формата на лицето, присвиваните от време на време устни и лудешките пламъчета в тъмните очи — той стана свадлив, дори предизвикателен.

Разговорът се водеше на висок глас, както често се случва в подобни моменти. Гибелта на добрите мъже по вина на лошите жени, крахът на смелите планове и надежди на много способни млади хора и угасването на тяхната енергия поради ранен и неразумно сключен брак — такава беше темата.

— И аз така се наредих — изрече земеделецът замислено и с горчивина, равносилна едва ли не на злоба. — Ожених се на осемнайсет години, като последен глупак, и ето последствията. — Посочи с ръка себе си и своето семейство, като че канеше всички да се полюбуват на жалката картина.

Младата жена, съпругата му, очевидно свикнала с подобни излияния, се правеше, че не го чува, и от време на време прошепваше по нещо нежно на рожбата си, която ту заспиваше, ту отново се събуждаше — беше още толкова мъничка, че майката се решаваше само за минутка да я остави до себе си на пейката, когато съвсем й отмалееха ръцете. Мъжът продължаваше:

— Имам всичко на всичко петнайсет шилинга, а пък си разбирам добре от работата. Обзалагам се, че в Англия няма да се намери нито един човек, който да ме бие в прибирането на фуража, и да можех да се отърва от тегобата си, цената ми веднага ще скочи на хиляда лири! Но тези неща ги научаваш твърде късно!

Отвън прозвуча гласът на един аукционист^[3], който продаваше стари коне на панаирната площадка:

— А ето и последния… Кой ще вземе последния, почти на безценица? За четирийсет шилинга. Породиста, многообещаваща кобилка, на пет години и мъничко отгоре; изобщо екстра конче, само дето хълбоците й са малко хлътнали и лявото око избито — ритнала я друга кобилка, сестра й, както си вървели по пътя.

— Ей богу, не разбирам защо един женен човек, щом жена му вече му е опротивяла, да не може да я натири, както циганите пропъждат старите си коне — продължаваше мъжът в палатката. — Или пък да я обяви за продан и да я продаде на търг на този, който има нужда от такава стока? А? Хей, аз бих продал веднага моята, стига някой да поиска да я купи!

— Ще се намерят купувачи! — отекна гласът на едного от присъствуващите, вперил очи в жената, която съвсем не бе лишена от природни красоти.

— И аз тъй мисля! — додаде един господин, който пушеше лула; палтото му беше така излъскано на яката, лактите, по шевовете и на плещите, че приличаше не на дреха, а на стара мебел след дълга употреба. Ако се съдеше по външността му, той навярно някога е служил като коняр или кочияш в някое от близките имения. — Мога да кажа, че съм израсъл в най-добра среда — прибави той; — та друг ли ще знае по-добре от мене какво е истинското култивиране? Затова ви казвам, че и тази жена си има такава култивация; в кръвта й се таи, както у всяка жена тук, на панаира, и рано или късно ще се прояви… само че трябва да се помогне малко на тая нейна култивация, за да се прояви. — Като изрече това, той преметна крак върху крак и пак се зае с лулата си, забил втренчено поглед в някаква точка в пространството.

Щом чу тази неочаквана похвала за жена си, опияненият млад съпруг широко отвори очи, сякаш се усъмни благоразумно ли е от негова страна да се отнася така с притежателката на подобни качества. Но бързо възвърна първоначалното си убеждение и грубо рече:

— Добре тогава, възползувайте се от удобния случай; готов съм да чуя колко ще предложите за това прелестно създание.

Жената се обърна към мъжа си и прошепна:

— Майкъл, ти и друг път си бъбрил пред хората такива глупости. Шегата си е шега, но гледай да не прекалиш.

— Знам какво говоря. Казвам го съвсем сериозно. Едно ми трябва: купувач.

В този миг през цепнатина в покрива на палатката нахлу една лястовица, закъсняла със заминаването си; бързо закръжи над главите на присъствуващите и неволно прикова погледите към себе си. Всички следяха птицата, докато тя отлетя, затова не отговориха веднага на предложението на земеделеца и разговорът се прекъсна.

Но след четвърт час мъжът, който не преставаше да си налива ром в кашата и въпреки това — дали защото главата му бе много здрава, или беше толкова добър пияч — изглеждаше съвсем трезвен, поде старата песен, както в една музикална фантазия някой инструмент поддържа основната тема:

— Е, чакам да чуя какво ще кажете за моето предложение. Тази жена ми е съвсем ненужна. Кой иска да я вземе?

Компанията по това време беше вече съвсем пияна и сега въпросът бе посрещнат с одобрителен смях. Жената зашепна умоляващо и разтревожено:

— Да вървим, че вече притъмнява; стига с тези глупости. Ако не тръгнеш с мен, сама ще си изляза. Хайде, ставай!

Тя зачака, но той не се помръдна от мястото си. След десет минути мъжът отново наруши несвързания разговор на любителите на ром с пшеничена каша:

— Зададох ви въпрос, а отговор изобщо не получих. Има ли тук някой Джак Парцаланков или Том Сламенков, желаещ да купи моята стока?

В поведението на жената настъпи промяна и на лицето й отново се появи предишното мрачно изражение.

— Майк, Майк — каза тя, — става сериозно вече. О… твърде сериозно!

— Иска ли някой да я купи? — попита мъжът отново.

— И аз бих искала някой да ме купи — твърдо изрече жената. — Сегашният ми притежател съвсем не ми е по вкуса!

— Както и ти по моя! — добави той. — Така че се споразумяхме. Чувате ли, господа? Споразумяхме се да се разделим. Ако иска, да си вземе дъщерята и да върви, където ще! А аз ще си нарамя инструментите и ще тръгна по своя път. Ясно и просто като светото писание. Хайде, Сузан, стани, покажи се на хората!

— Не прави това, дете мое! — прошепна една пълна жена с широки фусти, продавачка на шнурове за корсети, която седеше до Сузан. — Твоичкият не знае какво приказва.

Но Сузан все пак стана.

— А кой ще води търга? — извика земеделецът.

— Аз! — обади се веднага един нисък мъж, чийто нос приличаше на медна топка, гласът — дрезгав, а очите напомняха илици. — Кой ще предложи цена за тази дама?

Жената гледаше в земята и сякаш с огромни усилия се сдържаше да остане на мястото си.

— Пет шилинга — изрече някой, след което отекна смях.

— Моля без обиди! — каза мъжът. — Кой дава една гвинея^[4]?

Никой не отговори; тогава се намеси продавачката на шнурове за корсети:

— За бога, дръж се прилично, любезни! Какъв жесток мъж се е паднал на тази нещастница! Кълна се в спасението на душата си: на някои женици хлябът и постелята им излизат през носа!

— Качвай цената, аукционисте! — рече съпругът.

— Две гвинеи! — извика аукционистът; никой не се откликна на призива му.

— Ако не искат да я вземат на тази цена, след десет секунди ще се бръкнат по-якичко в джобовете — заплаши ги мъжът. — Чудесно! Хайде, аукционисте, прибавѝ още една гвинея.

— Три гвинеи, дава се за три гвинеи! — извика човекът с дрезгавия глас.

— Кой дава повече — обади се мъжът. — Господи, та тя ми струва петдесет пъти по-скъпо. Качвай нагоре!

— Четири гвинеи! — извика аукционистът.

— Чуйте какво ще ви кажа: под пет гвинеи няма да я продам — заяви мъжът и така удари с юмрук по масата, че паниците подскочиха. — А за пет гвинеи ще я дам на всеки, който е съгласен да плати тази сума и да се отнася добре с нея. Ще си я получи за вечни времена, а за мене няма да чуе никога повече! Но за по-малко пари — няма да я бъде! Пак ви повтарям: пет гвинеи и тя е ваша! Сузан, ти съгласна ли си?

С най-дълбоко равнодушие жената кимна.

— Пет гвинеи — каза аукционистът, — иначе стоката ще бъде снета от търга. Кой дава пет гвинеи? Последна цена. Да или не?

— Да! — прозвуча силен глас откъм вратата.

Всички обърнаха очи натам. В триъгълния отвор, който служеше за врата на палатката, стоеше моряк, появил се незабелязано за останалите присъствуващи преди около две-три минути. Мъртво мълчание посрещна репликата му.

— Казахте, че давате пет гвинеи? — попита мъжът и впери очи в него.

— Казах — отговори морякът.

— Едно нещо е да се каже, а друго — да се плати. Къде са парите?

Морякът се поколеба, още веднъж погледна към жената, влезе в палатката, разгърна пет шумолящи хартийки и ги хвърли върху покривката на масата. Това бяха банкноти, издадени от Английската банка, на стойност пет лири. Отгоре той прибави един по един и звънтящите шилинги — един, два, три, четири, пет.

Видът на парите, цялата сума, представена в отговор на призивите, която досега едва ли не изглеждаше напълно хипотетична, направи огромно впечатление на зрителите. Те впиха очи първо в лицата на главните участници, а после в банкнотите, които лежаха на масата, затиснати отгоре с шилингите.

До този миг не можеше да се твърди с пълна сигурност, че въпреки драстичното си предложение мъжът говори сериозно. Всъщност зрителите се бяха отнесли към това събитие като към забавна шега и бяха заключили, че този мъж, останал без работа, се е озлобил срещу целия свят, срещу обществото и своите близки. Но щом в отговор на предложението се появиха пари в брой, веселото им настроение отлитна. В атмосферата на палатката сякаш се всели нещо трагично, изразът на всички присъствуващи се промени. Насмешката изчезна от лицата на събралите се и те със зяпнали уста зачакаха.

— Е, Майкъл — каза жената, нарушавайки мълчанието, и тихият й, равнодушен глас прозвуча отчетливо в тишината, — преди да кажеш още нещо, първо ме изслушай. Ако се докоснеш до тези пари, ние с дъщерята ще идем с този човек. Разбери, сега вече това не е шега.

— Шега ли? Разбира се, че не е! — извика съпругът; при думите й злобата в него избухна с нова сила. — Аз взимам парите, морякът взима теб. Съвсем ясно е. Такива неща са ставали по други места, защо да не стане това и тук!

— Трябва първо да се изясни съгласна ли е младата жена — благо изрече морякът. — За нищо на света не бих желал да оскърбявам чувствата й.

— Ей богу, и аз не бих желал! — каза мъжът. — Но тя е съгласна, стига този, който я купи, да вземе и детето й. Онзи ден, когато отворих дума за това, тя сама ми рече тъй.

— Ще се закълнете ли? — обърна се към нея морякът.

— Да — отвърна жената, като преди това погледна мъжа си, но не откри в израза му признаци на разкаяние.

— Чудесно, той ще вземе детето заедно с теб и всичко е решено — заключи земеделецът.

Взе банкнотите на моряка, бавно ги сгъна и с вид на човек, който е решил категорично въпроса, ги скри заедно с шилингите в най-потайния си джоб.

Морякът погледна жената и се усмихна.

— Да вървим! — нежно каза той. — И детенцето с нас… Колкото повече хора, толкова по-весело ще бъде!

Жената се поколеба и го изгледа изпитателно. После отново сведе очи, мълчаливо взе момиченцето на ръце и тръгна след моряка. Стигнаха до изхода, тя се обърна, свали венчалния си пръстен и го хвърли през цялата палатка в лицето на земеделския работник.

— Майк — каза тя, — живяхме две години и видях от тебе само лошо! Отсега нататък не съм вече твоя; ще си опитам щастието другаде. Ще бъде по-добре и за мене, и за Елизабет-Джейн. Така че сбогом!

Тя хвана моряка с дясната си ръка, а в лявата взе момиченцето и напусна палатката, горко ридаейки.

Тъпо, загрижено изражение се появи на лицето на мъжа, сякаш той все пак не бе очаквал такъв край; неколцина от гостите избухнаха в смях.

— Отиде ли си? — попита той.

— Отиде си и помен не остана от нея! — отвърнаха селяните, застанали до изхода.

Мъжът стана и се упъти натам с предпазливата походка на човек, който съзнава, че е прекалил в пиенето. Няколко души го последваха и се спряха на прага, взирайки се в здрача. Тук особено рязко се чувствуваше разликата между тихия покой на природата и обмисленото зло на хората. Какъв контраст с жестоката сцена, разиграла се току-що в палатката, представляваха конете, които бяха преплели шии и гальовно се потъркваха един о друг — те търпеливо чакаха да ги запрегнат, за да потеглят в обратния си път. Отвъд панаира, в долините и горите, всичко беше тихо. Слънцето наскоро бе залязло и западният небосвод бе застлан с розов облак, който изглеждаше неизменен, но всъщност бавно менеше очертанията си. По своето очарование тази картина можеше да се сравнява само с великолепните декори в затъмнена театрална зала. При вида на тази сцена след онази, другата, всички изпитаха естествения подтик да се отрекат от човека, който петни лика на добрата майка — природа, но тутакси си спомниха, че на земята всичко се променя и че в една прекрасна нощ човечеството ще спи спокоен, кротък сън, а тъй тихата природа сега, тогава ще буйствува гръмко.

— Къде живее морякът? — попита един от очевидците, след като насъбралите се напразно се огледаха на всички страни.

— Дявол знае — отвърна човекът, живял в господарското имение. — Личи, че не е тукашен.

— Отби се преди около пет минути — намеси се продавачката на каша, която се бе присъединила към останалите и стоеше с ръце на хълбоците. — После си отиде, сетне пак дойде. Не изкарах от него нито пени.

— Тъй му се пада на мъжа й! — каза продавачката на шнурове за корсети. — Такава миловидна, прилична жена — какво му трябва повече на един мъж? И колко смела! Аз също бих се решила; ей богу бих се решила, ако мъжът ми така се отнасяше с мене! Ще го зарежа, пък нека да си вика подире ми, докато пресипне… И за нищо на света няма да се върна пак при него — не, няма, чак до второто пришествие!

— Е, на жената ще й е по-леко — обади се друг мъдрец. — За стриганите овчици моряците са тихо пристанище, пък този млад моряк си има и пари, а по всичко личи, че тя напоследък е живяла в оскъдица.

— Помнете ми думата, няма да тръгна подире й! — изрече земеделецът и упорито се запъти пак към мястото си. — Нека върви, където ще! Щом има наклонност към такива приумици, да си троши главата. Ама не трябваше да взема и момичето — то си е мое; ех, ако можеше това да се повтори, не бих й дал детето!

Скоро посетителите започнаха да се разотиват от палатката: подбуждани от смътно чувство на вина, че са помогнали за една недопустима сделка, или защото беше вече късно. Мъжът облегна лакти на масата, клюмна глава върху ръцете си и скоро захърка. Продавачката на каша, решила, че е време да затваря, се погрижи останалият ром, млякото, пшеницата, стафидите и другата стока да бъде натоварена в каруцата, после се приближи до мъжа, оборил глава на масата. Разтърси го, но не можа да го събуди. И тъй като тази вечер палатката нямаше да се разваля — панаирът продължаваше още два-три дни, — тя реши, че спящият, който явно не е скитник, маже да остане тук за през нощта заедно със своя кош. Изгаси последната свещ, излезе, като спусна платнището над входа и си замина.