Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (15) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XIV

Истинска втора младост настъпи в живота на мисис Хенчард, когато влезе в големия дом и в кръга на почтените познати на съпруга си, и щастието й бе така безоблачно, както хубавите дни през някой топъл ноември. Мъжът й се страхуваше тя да не зажадува за повече привързаност, отколкото той можеше да й даде и затова полагаше усилия да й показва поне външна прилика с любовта. Сред многото неща, които предприе, той нареди да боядисат в яркозелен цвят железните перила, които бяха помътнели от дебелата ръжда на своето осемдесетгодишно съществуване и имаха твърде окаян вид, а прозорците от времето на крал Джордж, с тежки железни пречки и мънички стъкла, които се отваряха нагоре, също грейнаха от трите слоя бяла боя. Хенчард се отнасяше към жена си много деликатно, както е способен на това само един истински човек, кмет и църковен настоятел. Къщата бе просторна, стаите — с високи тавани, стълбищните площадки широки, и двете непретенциозни обитателки изглеждаха едва забележимо допълнение към обстановката.

Тези дни бяха много щастливи за Елизабет-Джейн. Свободата, с която тя се ползуваше, снизхождението, с което се отнасяха към нея, надминаха очакванията й. Спокойният, безгрижен и охолен живот, настъпил след бракосъчетанието на Сузан, сложи началото на големи промени в Елизабет-Джейн. Тя разполагаше с толкова красиви вещи и накити, а както гласи една средновековна поговорка „Да придобиеш, имаш и запазиш, са три приятни думи“. Заедно с душевното спокойствие разцъфна и цялото й същество, а с това разцъфване дойде и хубостта. Познание за живота — следствие на силно вродена интуиция — не й липсваше, но маниерите, умението да се държи в общество — това за съжаление девойката не притежаваше. С отминаването на зимата и пролетта измършавялото лице и слабичкото тяло се поналяха, започнаха да придобиват по-закръглена и мека форма; бръчиците и гънките по младото чело се изгладиха, а нездравият тен, който тя смяташе, че има от рождение, изчезна, когато животът й се промени; тя вече се радваше на изобилни материални блага и на страните й се появи руменина. Понякога в сивите замислени очи припламваше лукава веселост, но това бе твърде рядко — мъдростта, която бе наситила очите й, беше в контраст с безгрижието в израза. Както всички, познали тежки мигове, веселостта за нея беше нещо неразумно и излишно, на което не искаше да се поддава — освен рядко, в порив на лекомислие; тя толкова отдавна бе свикнала с тревожната си разсъдливост, че не можеше отведнъж да се отърве от нея. Елизабет-Джейн не познаваше онези полети и скърби на духа, които безпричинно се явяват; нямаше случай в душата й да се промъкне печал — цитирам един съвременен поет — и тя да не знае защо я е споходило такова чувство; а ако сега преливаше от радост, за това имаше сериозни основания.

Естествено е всяко момиче, което бързо се разхубавява, живее в доволство и за пръв път разполага със свои собствени пари, да започне да се гизди без задръжки. Но в този случай не бе така. Разумността в поведението на Елизабет-Джейн личеше най-ярко в облеклото й. Да не задоволяваш своите капризи — е навик толкова полезен, колкото и да оставаш верен на възможностите си, когато става дума за дела. Простодушното момиче постъпи тъкмо по този начин, водено от своята вродена прозорливост. През пролетта то не пожела внезапно да разцъфне като водна лилия и да се украси с буфани и разни финтифлюшки, както биха постъпили много девойки в Кастърбридж на негово място. Възторжените чувства на Елизабет се регулираха от предвидливост: макар да знаеше, че бъдещето й е осигурено, тя, както преди, като същинска полска мишка избягваше плуга на съдбата — подобен страх изпитват по-разумните, които от деца са жертви на бедността и тиранията на околните.

„Аз няма да се самозабравя от веселост за нищо на света — казваше си тя. — Все едно да предизвикам провидението, което може отново да тласне мен и майка ми в бездната на нищетата и да ни прати отново наказание.“

Сега Елизабет-Джейн носеше черна копринена шапка, кадифена наметка или копринено жакетче и тъмна рокля, а в ръката си слънчобран. Слънчобранът й беше много семпъл; тя му бе махнала ресните и го затягаше с пръстенче от слонова кост, когато бе затворен. Досега никога не бе изпитвала нужда от слънчобран, но откак лицето й стана по-бяло, а бузите започнаха да руменеят, откри, че кожата й е вече по-чувствителна към слънчевите лъчи. Елизабет започна старателно да пази страните си от слънцето — смяташе загара несъвместим с женствеността.

Хенчард много се привърза към нея и сега тя излизаше по-често с него, отколкото с майка си. Веднъж му се стори необикновено хубава и той я огледа критично.

— Имах такава панделка, затова си я заших — плахо изрече Елизабет-Джейн, помислила, че може би Хенчард не харесва прекалено ярката гарнитура, появила се за пръв път на роклята й този ден.

— Да… разбира се… защо не? — отвърна той с великодушна снизходителност. — Постъпвай както искаш, или, по-точно, както те съветва майка ти. Бог ми е свидетел, че не съм против!

За в къщи тя се сресваше на прав път, който започваше от едното ухо и свършваше до другото, извит като бяла небесна дъга. Гъсти къдрици покриваха челото й, а на тила косите бяха пригладени и прибрани в кок.

Веднъж, когато семейството закусваше, Хенчард както обикновено беше се загледал мълчаливо в разкошните къдрици на момичето — те бяха кестеняви; не тъмни, а по-скоро светли.

— Мислех, че косата на Елизабет-Джейн… ти не ми ли каза, когато дъщерята беше малка, че като порасне, косата й ще потъмнее — обърна се той към жена си.

Сузан се смути, предупредително го побутна с крак и избъбри:

— Така ли съм ти казала?

Веднага щом Елизабет отиде в стаята си, Хенчард възобнови разговора:

— Дявол да го вземе, одеве насмалко да се изтърва! Исках да кажа, че когато дъщерята бе кърмаче, ми се струваше, че косата й ще стане по-тъмна, отколкото е сега.

— Да, но цветът на косата така лесно се мени — отговори Сузан.

— Потъмнява, това ми е известно… и все пак не очаквах, че може да става по-светла.

— Може.

На лицето й отново се изписа тревога, която по-късно щеше да се изясни. Но този тревожен израз изчезна, щом Хенчард каза:

— Е, още по-добре. И друго нещо, Сузан: искам да я наричат мис Хенчард, а не мис Нюсън. И сега мнозина я назовават по погрешка Хенчард, а това е всъщност истинското й име, така че по-добре момичето да го приеме… Не ми харесва родната ми дъщеря да носи друго фамилно име. Ще поместя за това обява в кастърбриджкия вестник — така се прави. Тя едва ли ще възрази.

— Не. Разбира се. Но…

— Чудесно. Значи, точно така ще направя — прекъсна той жена си с категоричен тон. — Ако самата тя не е против, ти ще желаеш същото не по-малко от мен, нали?

— Разбира се… в случай че Елизабет се съгласи, ще го направим непременно — отвърна Сузан.

След тези думи мисис Хенчард се държа малко непоследователно, бихме казали дори фалшиво, ако целият й облик не издаваше вълнение и онази вътрешна мобилизация, която притежават хората, обичащи да постъпват така, както им диктува съвестта, макар да знаят, че се излагат на голям риск. Отиде при дъщеря си, завари я да шие във всекидневната си на горния етаж и й предаде, че Хенчард иска тя да промени името си.

— Би ли се съгласила… Няма ли с това да покажеш неуважение към паметта на Нюсън… сега, когато той не е сред живите?

Елизабет се позамисли.

— Не мога да реша веднага, майко — рече тя.

Като срещна по-късно Хенчард, Елизабет веднага заговори на тази тема, без да скрива, че споделя мнението на майка си.

— Сър, вие много ли държите да променя името си? — попита тя.

— Дали много държа? Боже мой, какъв шум вдигат жените за дреболии! Просто предложих… това е всичко. Чуй, Елизабет-Джейн, постъпи, както желаеш. Проклет да съм, ако не ми е все едно какво ще сториш. Добре ме разбери, а не се съгласявай само за да ми угодиш.

С това разговорът свърши; повече нищо не беше казано, нищо не бе направено и всички продължиха, както дотогава да наричат Елизабет-Джейн „мис Нюсън“, а не „мис Хенчард“, със законното и име.

В същото време търговията със зърно и сено, с която се занимаваше Хенчард, процъфтя като никога под ръководството на Доналд Фарфри. Всичко се бе развивало неравномерно преди това, а сега вървеше гладко като смазана каруца. Фарфри отмени старите и примитивни viva voce^[1] методи на Хенчард, който за всичко се осланяше на паметта си, а сделките си сключваше единствено словесно. Писмата и главните счетоводни книги сега напълно замениха устните обещания: „Ще го направя“ и „Ще го доставя“, и както винаги когато настъпват полезни изменения, грубото своеобразие на допотопния метод изчезна заедно със своите неудобства.

Стаята на Елизабет-Джейн бе на горния етаж, от нея се откриваше широка гледка към плевниците и хамбарите отвъд градината и девойката можеше да наблюдава всичко, което се вършеше там. Тя забеляза, че Хенчард и мистър Фарфри са неразделни. Разхождайки се с управителя си, Хенчард фамилиарно слагаше ръка на рамото му, сякаш Фарфри му беше по-малък брат, и така тежко се облягаше на него, че слабичкото тяло на младежа се огъваше под непосилния товар. Понякога Елизабет дочуваше как Хенчард по повод на забележка от страна на Доналд избухваше в канонада от смях, а самият Доналд, очевидно недоумяващ за повода на този смях, оставаше невъзмутим. Притеснен от самотата си, Хенчард безспорно виждаше в младия човек не само делови съветник, а и приятен събеседник. Острият ум на Доналд будеше възхищение у житаря не по-малко, отколкото в първия ден от запознанството им. Пренебрежителното и зле прикрито мнение за телосложението, малката физическа сила и прекалената енергичност на слабичкия младеж се уравновесяваше с огромното уважение към неговия интелект.

Кротките очи на Елизабет съзираха колко силно Хенчард е привързан към шотландеца и как неспирният му стремеж да бъде неразделен с него понякога избива в желание да го подчини на волята си — желание, което той потискаше, щом Фарфри му дадеше да разбере, че се е засегнал. Веднъж, като ги гледаше отгоре, а те стояха до вратичката, която свързваше градината с двора, тя чу как Доналд каза, че навикът навсякъде да ходят и пътуват заедно, напълно унищожава ползата, която биха имали от „второто око“ на управителя там, където стопанинът отсъствува.

— По дяволите! — извика Хенчард. — Не искам и да знам! Нужен ми е човек, с когото да си говоря. Да вървим да вечеряме и не си тъпчи главата с разни глупости, защото ще ме ядосаш.

От друга страна, Елизабет-Джейн, разхождайки се с майка си, често забелязваше, че шотландецът ги наблюдава с някакъв особен интерес. Той едва ли можеше да се дължи на срещата им в „Тримата моряци“, защото онази вечер Фарфри даже не вдигна очи, когато Елизабет-Джейн влезе в стаята му. Освен това той за голямо разочарование на девойката — разочарование полуосъзнато, наивно и оправдано — повече се вглеждаше в майката, отколкото в дъщерята. Тя не можеше да отдаде вниманието му на своята привлекателност, затова реши, че може би така й се струва: мистър Фарфри навярно имаше навика да заглежда хората.

Момичето не подозираше, че, без да ще, се е поддало на суетно чувство, а вниманието на Доналд просто се дължи на факта, че Хенчард му е доверил тайната си от миналото и му е разказал как е постъпил с майката — бледата изстрадала женица, която крачеше сега до нея. Но представата на Елизабет за миналото не отиваше по-далеч от смътните догадки, почиващи на онова, което случайно бе видяла и дочула; тя предполагаше, че Хенчард и майка й са се обичали на младини, но са се скарали и разделили.

Както вече стана дума за квадратните очертания на Кастърбридж, градът приличаше на кубче, поставено сред житните нивя. Той нямаше предградия в по-съвременния смисъл на думата, нямаше и покрайнини, където градът се слива със селото и образува нещо средно между тях. Кастърбридж се възправяше сред тази просторна, плодородна земя, рязко очертан, изпъкващ, като шахматна дъска върху зелено сукно. Синчето на някой фермер, настанило се под кръстците ечемик, можеше да хвърли камък през прозореца в кантората на градския писар; жътварите, превили гръб над снопите, кимаха на своите познати, застанали на ъгъла на улицата; съдията с червена тога, осъдил грабителя за кражба на овце, изричаше присъдата сред силното блеене, което долиташе в залата отвън: оредялото стадо пасеше някъде наблизо; по време на екзекуции тълпата бе изпълвала ливадата, откъдето току-що бяха пропъдили кравите, за да се осигури повече място за наблюдаващите.

Пшеницата, добивана по възвишенията край града, събираха в хамбарите си фермерите, които населяваха източната покрайнина на Кастърбридж, наречена Дърноувър. Тук купите с кръстци се трупаха по стария римски път и върховете им опираха в черковната камбанария; хамбарите със зелени тръстикови покриви и врати, високи като дверите на Соломонов храм, се намираха на самия главен път. Те бяха много, редуваха се през пет-шест къщи. Тук живееха граждани, които всеки ден излизаха на оран, и овчари, намерили приют в тесните хижи. Улица от фермерски имоти, улица, подчинена на кмета и градския съвет, огласяна от тътена на млатилото^[2], пърпоренето на веячката и съскащият ромон на млякото, потекло във ведрото — улица, която с нищо не напомняше град — така изглеждаше Дърноувър, предградието на Кастърбридж.

Както може да се предполага, Хенчард имаше оживени връзки с този най-близък обект на своята търговия, истинско гъмжило от дребни фермери, и каруците му често се насочваха натам. Веднъж, когато той извозваше пшеница от някаква тамошна ферма, Елизабет-Джейн получи по човек бележка, в която любезно я молеха веднага да отиде в един хамбар на Дърноувърския хълм. Това бе същият хамбар, от който Хенчард в момента извозваше пшеница, и девойката реши, че молбата, отправена към нея, има някаква връзка с дейността на Хенчард, затова си сложи шапката и без да губи нито миг, тръгна натам. Хамбарът бе издигнат на каменни подпори, високи колкото човешки бой, в двора на фермата, до самите й врати. Те бяха разтворени, но на двора нямаше никой. Въпреки това Елизабет влезе и зачака. Скоро тя видя, че някой приближава вратите — това бе Доналд Фарфри. Той вдигна очи към часовника на черковната камбанария и влезе в двора. Подтикнато от необяснима стеснителност, от нежелание да се срещне тук с него насаме, момичето бързо изкачи стълбата, долепена до стените на хамбара, и влезе вътре, преди шотландецът да я бе забелязал. Фарфри доближи хамбара, уверен, че е сам; и когато зароси дъжд, той се премести на сушината, където до преди малко бе стояла Елизабет-Джейн. Облегна се на една от каменните подпори и се въоръжи с търпение. Личеше, че той също чака някого; нима чакаше нея? И ако е така, защо? След няколко минути Фарфри погледна часовника си, после извади една бележка — същата като тази, която получи Елизабет-Джейн.

Положението бе доста неловко и притеснението на Елизабет растеше с всеки миг. Ако излезе от хамбара над самата глава на Доналд, слезе по стълбата и с това покаже, че се е крила тук, ще бъде много глупаво, затова тя не се решаваше да го направи. Наблизо до нея имаше една веячка и Елизабет в стремежа си да отслаби някак напрежението, лекичко потегли дръжката; вдигна се облак пшеничени люспи, които полетяха към лицето й, осеяха роклята и шапката и се набиха в кожената й наметка. Младежът навярно долови шума; хвърли поглед нагоре и се изкачи по стълбата.

— А… вие ли сте, мис Нюсън? — каза той, като я огледа в здрача на хамбара. — Не знаех, че сте тук. Дойдох на срещата и съм готов да ви бъда полезен.

— О, мистър Фарфри — изрече смутено тя, — аз също. Но не допусках, че вие сте пожелали да се срещнете с мен, иначе…

— Да се срещна с вас? Грешите… тоест, искам да кажа, че тук навярно има някакво недоразумение.

— Значи, не вие сте ме помолили да дойда? Не вие сте ми писали?

И Елизабет му подаде бележката.

— Не. Не съм и мислил даже! А вие… не сте ли вие ме поканили на това място? Не е ли това вашият почерк?

И той й показа своята бележка.

— Не, не е моят почерк.

— Виж ти загадка! Значи, някой иска да ни види и двамата. Сигурно трябва да почакаме още малко.

Решиха да почакат и останаха, а Елизабет-Джейн придаде на лицето си израз на свръхестествено спокойствие, докато младият шотландец, щом чуеше на улицата стъпки, надничаше, за да види дали човекът ще влезе в двора и ще заяви, че той ги е извикал тук с девойката. Младите хора следяха редките дъждовни капки, които се стичаха от върха на отсрещната купа, от сламчица на сламчица, докато стигнеха до долу; но никой не дойде, а покривът на хамбара протече.

— Този човек май няма да дойде — каза Фарфри. — Сигурно си е направил с нас шега и в такъв случай е глупаво да си пилеем времето, когато сме толкова заети.

— Някой си е позволил голяма волност — изрече Елизабет.

— Права сте, мис Нюсън. Един ден всичко ще се изясни, не се съмнявайте, и ще узнаем чия е тази волност. Бих махнал с ръка и я забравил, ако не бяхте въвлечена и вие, мис Нюсън…

— Не се чувствувам… чак толкова засегната — отвърна тя.

— Аз също.

Отново замълчаха.

— Сигурно много ви се иска да се върнете в Шотландия, мистър Фарфри — попита тя.

— Съвсем не, мис Нюсън. Защо мислите така?

— Просто ми се стори, че много ви се иска, когато пеехте в „Тримата моряци“… онази песен за Шотландия и бащиния дом… Помислих си, че много дълбоко обичате родния си край — с цялото си сърце, и ние всички тогава изпитахме съчувствие към вас.

— Да… наистина пях там… пях. Но, мис Нюсън — и приятният глас на Доналд напевно зазвуча в пределите на два полутона, както винаги когато говореше сериозно, — добре е поне за няколко минути да поживееш с песен, ако очите ти са пълни със сълзи; а след като замлъкне песента, каквото и да си чувствувал, вече не го помниш и не мислиш за тази песен по-сетне. Не, не, съвсем не смятам да се връщам там! Но с удоволствие ще ви изпея тази песен, когато пожелаете. И сега нищо не ми пречи да я изпея!

— Много съм ви благодарна, но за съжаление е време да си ходя… макар и в този дъжд.

— Така ли! Тогава, мис Нюсън, по-добре недейте да споделяте с никого за тази хитрина и не й отдавайте внимание. А ако авторът на бележката ви каже нещо, бъдете любезна с него или с нея, като че съвсем не сте обидена… и тогава желанието да си прави смях ще се изпари у този умник или умница. — Той говореше, без да откъсва очи от роклята й, осеяна с пшеничени люспи. — Цяла сте в прах и в люспи. Сигурно не сте го забелязали? — изрече той с крайно деликатен тон. — Не бива да се ходи по дъжда, когато си обсипан с тези люспи. Той ще накваси плата и люспите ще го развалят. Разрешете да ви помогна… да ви издухам.

Елизабет не изрази съгласие с молбата му, но и не отказа и Доналд Фарфри почна да духа косата й откъм тила и отстрани, врата й и шапката, и кожената й наметка, а Елизабет изричаше „О, благодаря ви“ след всяко духване. Накрая той издуха от нея почти всички люспи, ала очевидно престанал да се тревожи заради случилото се недоразумение, не бързаше да си върви.

— Чакайте… ще ида да ви донеса чадър — изрече Фарфри.

Тя не прие това, излезе на дъжда и се упъти към къщи, а Доналд бавно я последва, замислено загледан в нейната смаляваща се фигура, и тихичко си свирукаше песента „Когато минах през Каноуби“.