Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (31) (Животът и смъртта на един волеви човек)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayor of Casterbridge, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Томас Харди

Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

 

Роман

Първо издание

 

Преводач: Христо Кънев

Стиховете в романа са превод на Евгения Начева.

Художник: Божидар Икономов

Коректор: Виолета Славчева

Излязла от печат март 1984 г.

Издателство на Отечествения фронт

София, 1984

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

XXX

Думите на Фарфри към хазайката му се отнасяха за пренасянето на сандъците и другите му вещи в дома на Лусета. Работата беше лека, но напредваше бавно, защото стопанката губеше време непрестанно да изразява силната си изненада от събитието, за което бе известена накратко в писмо само няколко часа преди това.

В последния миг преди заминаването на младоженците от Порт Бреди Фарфри също като Джон Галпин[1] бе задържан от изгодни за него клиенти, а той не бе човек, който ще ги пренебрегне дори при такива изключителни обстоятелства. Освен това бе по-удобно Лусета първа да се върне в къщи. Още никой не знаеше за случилото се и беше най-добре тя да извести новината на всички в къщи и да се разпореди за преселването на мъжа й в нейния дом. Затова Фарфри изпрати с наемна карета младата си жена, венчала се за него само преди два дни, а той се отправи към намиращите се на няколко мили от града кръстци с пшеница и ечемик, като каза на Лусета в колко часа да го очаква вечерта. И тя тръгна да посрещне мъжа си след четиричасовата раздяла с него.

Разговорът с Хенчард изискваше големи усилия от нея, за да се успокои, но когато Доналд пристигна във Високата къща от бившата квартира, Лусета вече бе готова да го приеме. Помогна й едно много важно обстоятелство: да става, каквото ще, мислеше си тя, сега Фарфри е неин. Половин час след като се бе прибрала, дойде и той и Лусета го посрещна с такова радостно облекчение, каквото не би изпитвала дори след цял месец рисковано отсъствие на нейния съпруг.

— Още не съм направила едно нещо, макар че то е много важно — прибави тя със сериозен тон, когато свърши разказа за приключението с бика. — Не съобщих на милата Елизабет-Джейн, че сме се венчали.

— А, още ли не си й казала? — изрече той замислено. — Докарах я от плевника до града, но и аз не й казах нищо, защото предполагах, че може би го е научила в града, но от стеснителност не е посмяла да ми честити.

— Едва ли е научила. Ще разбере; отивам ей сега при нея. И друго, Доналд: имаш ли нещо против тя да остане и занапред в този дом? Много тиха е, непретенциозна.

— Не, разбира се, че нямам… — отвърна Фарфри с лека нерешителност. — Но не зная дали тя самата ще пожелае да остане.

— Ще остане, сигурна съм! — пламенно изрече Лусета. — Не се съмнявам. Тя, бедната, без друго няма свой дом.

Фарфри я погледна и разбра, че Лусета съвсем не подозира тайната на по-сдържаната си приятелка. И я обикна още повече за тази нейна наивност.

— Уговори се с нея така, както ти желаеш — заяви той. — Аз идвам в твоя дом, не ти при мене.

— Ще изтичам веднага да поговоря с нея — каза Лусета.

Тя се качи в стаята на Елизабет-Джейн; момичето вече бе сменило облеклото си и си почиваше с книга в ръце. Лусета веднага разбра, че тя не знае нищо.

— Реших засега да не слизам при вас, мис Темпълман — простодушно изрече девойката. — Искаше ми се да ви попитам оправихте ли се от уплахата, но разбрах, че имате гост. Интересно защо бият камбаните на черквата. И музиката свири. Да не би да има сватба? Или се готвят вече за Коледа?

Лусета разсеяно отвърна „да“ и като седна до Елизабет-Джейн, я погледна така, сякаш обмисляше откъде да започне.

— Колко си необщителна — изрече тя след малко. — Никога не знаеш какво става край теб, от какво се вълнува градът. Би трябвало да бъдеш по-често сред хора и да бъбриш с другите жени, тогава нямаше да ми задаваш този въпрос. А сега искам да ти кажа нещо.

Елизабет-Джейн отвърна, че много ще се радва да го чуе.

— Трябва да започна отдалеч — рече Лусета, чувствувайки, че с всяка дума й става все по-трудно да разказва за себе си на седящото до нея замислено момиче. — Помниш ли, преди известно време ти разказах за една жена, на която й се наложило да решава труден въпрос от нравствено естество… за първия и втория й обожател? — И тя повтори накратко историята, която бе разказала.

— О, да… спомням си; това е историята на вашата приятелка — сухо откликна Елизабет-Джейн и се вгледа в очите на Лусета, сякаш да разбере какъв е точният им цвят. — Двамата обожатели… предишният и новият; как тя искала да се омъжи за втория, макар да съзнавала, че трябва да бъде жена на първия; и пренебрегнала по-правилната стъпка, за да извърши погрешната. Овидий, чиито думи изтълкувах преди малко, казва: „Video meliora proboque, deteriora sequor“.[2]

— О, не! Не може да се каже, че е следвала злото! — бързо изрече Лусета.

— Но вие ми казахте, че тя, или по-точно самата вие — възрази Елизабет вече напълно открито, — сте били готови по силата на честта и съвестта да се омъжите за първия?

Разбрала, че е разобличена, Лусета се изчерви, а после попита с тревога:

— Никому не ще разкажеш за това, нали, Елизабет-Джейн?

— Разбира се, щом вие не го желаете.

— В такъв случай трябва да ти обясня, че тази работа е много по-сложна… по-неприятна… отколкото може би ти се е сторило преди. С онзи първия човек аз си създадох странни отношения и ние двамата разбирахме, че трябва да се оженим, защото почнаха да говорят за нас. Той се смяташе за вдовец. Много години не бе получил вест за първата си жена. Но жена му се завърна и ние се разделихме. Тя се помина, а той отново започна да ме ухажва и твърди, че „сега ще изпълним нашето желание“. Но, Елизабет-Джейн, това са вече съвсем нови отношения: завръщането на другата жена ме освободи от всички обещания и клетви.

— А нима наскоро вие не му дадохте ново обещание? — попита девойката. — Тя се бе досетила кой е бил „първият обожател“.

— Принудиха ме под заплаха да дам такова обещание.

— Да, вярно е. Но ми се струва, че ако една жена се е обвързала някога с някой мъж, още повече при толкова нещастни обстоятелства, както във вашия случай, тя е длъжна да стане съпруга на този мъж дори и да не е виновна за случилото се.

Лицето на Лусета помръкна.

— Той се оказа човек, за когото ме е страх да се омъжа — опита да се оправдае тя. — Наистина изпитвам страх! Разбрах това едва след като му обещах повторно, че ще бъда негова жена.

— В такъв случай остава само един честен път. Изобщо да не се омъжвате.

— Но, помисли добре, Елизабет! Разбери, че…

— Убедена съм — твърдо я прекъсна приятелката й. — Отгатнах безпогрешно кой е този мъж. Това е баща ми; и пак повтарям, ваш съпруг трябва да бъде само той и никой друг.

Всяко отклонение от общоприетите норми на поведение действуваше на Елизабет-Джейн като червена кърпа, размахана пред бик. Стремежът й към благонравие я правеше едва ли не жестока. Тя рано опозна скръбта поради нещастния живот на майка си и затова най-малкото нарушение на приличието я довеждаше до такъв ужас, който дори не могат да си представят хората, чието име не е било докоснато от подозрение.

— Вие трябва или да се омъжите за мистър Хенчард, или да си останете неомъжена. Не бива в никакъв случай да се венчавате за друг човек! — продължи тя и устните й затрепериха от двете противоречиви чувства, които се бореха в нея.

— Не съм съгласна с тебе! — възкликна пламенно Лусета.

— Съгласна или не, така е редно!

Лусета закри очи с дясната си ръка, сякаш бе безсилна да се оправдае, а лявата протегна на Елизабет-Джейн.

— Как, значи все пак сте се омъжили за него! — радостно извика девойката, след като хвърли бегъл поглед към пръстите на Лусета и скочи от мястото си. — Кога стана това? И защо така се шегувате, вместо дами кажете истината? Този брак ви прави чест! Преди години, очевидно под въздействието на алкохола, той е постъпил лошо с майка ми. И, което си е вярно, понякога е доста суров. Но вие ще властвувате над него безпределно, не се съмнявам, защото сте така красива, богата, образована. Той ви обожава, а ние тримата ще бъдем толкова, щастливи!

— О, моя Елизабет-Джейн! — простена горестно Лусета. — Аз се венчах за другия! Бях толкова отчаяна, така ме беше страх да не ме принудят да постъпя другояче, или да бъде разкрито миналото ми и да угасне любовта му към мен. Затова реших: да става каквото ще, но аз ще се венчая за него незабавно и ще си купя на всяка цена поне седмица щастие!

— Вие… сте се омъжили… за мистър Фарфри! — възкликна Елизабет-Джейн възмутено.

Лусета кимна. Тя вече се бе отърсила от смущението си.

— Затова, бият камбаните — каза тя. — Мъжът ми е долу. Той ще живее тук, докато намерим по-удобно жилище, и аз му казах, че искам ти да останеш у дома.

— Позволете ми сама да обмисля това — бързо отвърна момичето, потиснало с голямо самообладание смута в душата си.

— Добре, помисли си. Убедена съм, че ще бъдем щастливи, ако сме заедно и тримата.

Лусета, слязла долу при Доналд, с радост забеляза, че той вече се чувствува съвсем като у дома си, но някакво смътно безпокойство помрачи радостта й. Това безпокойство не беше предизвикано от Елизабет-Джейн — за сърдечните вълнения на своята приятелка тя не подозираше, — а от Хенчард.

Дъщерята на Сузан Хенчард реши веднага да напусне Високата къща. Освен неодобрителното отношение към поведението на Лусета, тук се прибавяше и фактът, че някога Фарфри почти й се бе обяснил в любов и тя не можеше да остане в този дом.

Свечеряваше се, когато Елизабет-Джейн се облече бързо и излезе на улицата. Знаейки къде да се насочи, тя лесно си намери подходяща квартира и се уговори да се пренесе още същата вечер. Като се прибра тихо в къщата, свали хубавите си дрехи и облече прости, а другите прибра, решила да ги облича само в официални случаи: защото й предстоеше да живее твърде икономично. Остави бележка на Лусета, която се бе уединила с Фарфри в гостната; после извика един човек с ръчна количка и когато сложиха в нея скромните й вещи, тръгна пеша към новата си квартира. Тя бе на същата улица, където живееше Хенчард — почти срещу неговия дом.

Преселила се в новото си жилище, Елизабет седна и се замисли над това с какви средства ще живее. Вторият й баща бе внесъл на името й малка сума, рентата от която щеше да й стигне само едва-едва да свързва двата края. Но тя умееше отлично да плете — научила се бе още като дете, когато плетеше рибарски мрежи в дома на Нюсън — и това умение трябваше да й помогне, а може би щяха да й помогнат още повече нейните знания, които тя старателно натрупваше.

Междувременно Кастърбридж вече бе научил за сватбата на Лусета и Фарфри; събитието шумно се коментираше по улиците, съучастнически тихо зад тезгяхите на магазинчетата и шеговито — в „Тримата моряци“. С най-жив интерес обсъждаха въпроса: ще продаде ли Фарфри търговския си дял, за да живее от парите на жена си като някои благородни господа, или ще предпочете да остане независим и няма да зареже професията си въпреки богатството на своята съпруга.

Бележки

[1] Джон Галпин е герой от едноименната хумористична поема на Уилям Купър, известен английски поет от XVIII в. — Б.пр.

[2] Цитат от „Метаморфози“, кн. VII, ст. 20 — 21: „Доброто и виждам, и искам, а се влека подир злото.“ (лат.). — Б.пр.