Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (36) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXXV

Както спомена Доналд, Лусета беше уморена и рано се прибра в стаята си. Обаче не си легна, а седна на стола до кревата и взела една книга, ту четеше, ту премисляше събитията от изминалия ден. При позвъняването на Хенчард тя се запита кой би могъл да идва толкова късно. Столовата бе разположена почти под спалнята и Лусета чу как там въведоха някого, а после до слуха й достигна смътен говор — сякаш някой четеше нещо на глас.

Настъпи и отмина времето, когато Доналд обикновено се качваше горе, а четенето и разговорът не спираха. Това беше много странно. Лусета съвсем не можеше да си го обясни и си помисли, че очевидно някой е извършил необикновено престъпление и гостът, който и да е той, чете съобщението за това, поместено в извънредно издание на „Кастърбридж Кроникъл“. Накрая Лусета излезе от спалнята и заслиза по стълбата. Вратата към столовата бе отворена и в тишината на спящата къща младата жена, още не достигнала долното рамо на стълбището, лесно позна гласа на четеца и собствените си думи. Тя се спря прикована на мястото си. Думите, написани от нея и произнасяни от гласа на Хенчард, летяха срещу нея като призраци, излизащи от гроб…

Лусета се облегна на перилата и сякаш търсеше от тях утеха в мъката си, притисна буза о гладката повърхност на парапета. Замря в тази поза, а думите кънтяха в ушите й една след друга. Но това, което я учуди най-много, беше тонът на мъжа й. Той говореше като човек; който снизходително приглася на някой друг.

— Извинете — заговори той, когато шумоленето на хартията подсказа, че Хенчард разгъва ново писмо, — смятате ли, че постъпвате добре към тази млада дама, като четете на едно странично лице това, което е написала единствено за вас?

— Не, разбира се, — каза Хенчард. — Но аз не споменах името й и по този начин показах съвсем ясно какви са всичките жени, без да опозоря конкретно една от тях.

— На ваше място щях да унищожа всичко това — рече Фарфри, започнал да проявява известен интерес към писмата. — Тя е съпруга на друг и ако тайната й бъде разкрита, то може да й навреди.

— Не, няма да ги унищожа — измърмори Хенчард и прибра писмата.

Той стана и Лусета не чу нищо повече.

Върна се в спалнята си ни жива, ни умряла. Бе обзета от толкова силен страх, че не намираше сили да се съблече, затова седна на края на леглото и зачака. Ами ако Хенчард разкрие тайната й на излизане? Тревогата й беше безкрайна. Ако бе признала всичко на Доналд в началото на тяхното познанство, той може би щеше да погледне пренебрежително на миналото й и пак да се ожени за нея, макар тогава това да й се струваше невероятно; но ако сега научи за това от нея или от някой друг, последствията ще бъдат съдбоносни.

Вратата се затръшна, Лусета чу как мъжът й заключва с резето. След като обиколи по навик всички стаи, Доналд бавно се качи горе. Блясъкът в очите на Лусета помръкна, когато мъжът й се появи на вратата на спалнята. Няколко секунди тя изпитателно го наблюдава и ето че за нейна радост и почуда разбра, че мъжът й я гледа с шеговитата усмивка на човек, който току-що се е избавил от скучен разговор. Тогава тя не издържа и избухна в истеричен плач.

Като я успокои, Фарфри естествено отвори дума за Хенчард.

— От всички хора този човек е най-нежеланият ни гост — каза той — и ми се струва, че малко не е в ред. Прочете ми цял куп писма, свързани с миналото му, а аз, ща не ща, трябваше да покажа уважение към него и да го изслушам.

Това бе достатъчно. Значи, Хенчард нищо не бе издал. Сбогувайки се с Фарфри и застанал вече на прага, Хенчард рече само:

— Е… много благодаря за вниманието. Може някой път да ти разкажа за нея по-подробно.

Установила, че Хенчард не е разкрил тайните й, Лусета се зачуди защо тогава е замислил тази история — в такива случаи сме склонни да припишем на врага ни последователност, която не откриваме в себе си и в нашите приятели, забравяйки, че отмъстителните хора, както и великодушните, често не намират достатъчна решителност да осъществят замисленото.

Цялата следваща сутрин Лусета прекара в леглото си, размишлявайки как да предотврати заплашващата я атака. Почти допусна възможността да се реши на смела крачка и да каже на Доналд истината. Но тази крачка все пак й изглеждаше прекалено смела — тя се страхуваше мъжът й да не помисли, както всеки друг, че за миналото си е виновна самата тя, а не злата й съдба. И реши да действува чрез молби — не към Доналд, а към врага си. Струваше й се, че тя като жена не разполата с друго оръжие. Обмислила всичко, стана и се залови да пише на човека, който я държеше в такова напрежение.

„Снощи дочух неволно твоя разговор с мъжа ми — пишеше тя — и разбрах какво целиш с твоето отмъщение. Мисълта за това просто ме убива. Съжали се над една нещастна жена! Ако ме беше видял в онзи миг, щеше да се разкаеш за постъпката си. Не можеш да си представиш как ми се отрази тази тревога. Ще бъда в Арената, когато свършиш работа — малко преди залез-слънце. Моля те да дойдеш там. Няма да се успокоя, докато не се срещна с тебе и не чуя от твоите уста, че си решил да прекратиш тази груба игра.“

Завършила писмото, тя си каза: „Ако сълзите и молбите могат да помогнат на слабия в борбата със силния, нека сега те да помогнат и на мен!“

В съответствие с плана си тя се облече така, както никога досега. Винаги се бе старала да подчертава природните си прелести и не бе новачка в това умение, но този път тя дори направи опит да се загрози. Не беше мигнала цяла нощ и хубавичкото й, макар и малко поувехнало лице заприлича на преждевременно състарено от дълбока скръб. От всичките си тоалети Лусета избра — отчасти под влияние на своята покруса, отчасти умишлено — най-евтината, най-простичката, отдавна захвърлена рокля.

Не желаейки да я познаят, тя прикри лицето си с воал и се измъкна незабелязано от къщи. Слънцето опираше на хълма като капка кръв върху клепач, когато Лусета отби по пътя, който водеше за амфитеатъра и бързо се вмъкна вътре. Там цареше полумрак и пълното отсъствие на жива душа в римските развалини ги правеше още по-потискащи.

Но плахата надежда на Лусета, че Хенчард все пак ще дойде, се оправда. Хенчард се показа горе, сетне заслиза; тя чакаше да я приближи, стаила дъх. Но озовал се на манежа, той започна да се държи някак особено: спря на няколко крачки от Лусета и остана там — тя не разбираше защо.

А и никой друг не би разбрал. Защото, определила среща тук и в този час, Лусета неволно подкрепи молбата си с такъв довод, който по-силно от всякакви думи убеди този човек, силно склонен да се поддава на настроенията си, на униние и суеверие. Самотната й фигура в средата на огромния амфитеатър, необикновено простото за нея облекло, надеждата и молбата, които се четяха в позата й — всичко дотолкова оживи в душата му спомена за другата, погубена от него жена, която бе стояла точно така на същото място в отдавнашните дни, а сега бе придобила вечен покой, че той изпадна в нерешителност и изпита угризения, задето беше пожелал да накаже същество от слабия пол. Когато Хенчард приближи Лусета, играта й вече бе наполовина спечелена, без тя да бе изрекла една-едничка дума.

Докато слизаше надолу, Майкъл бе обзет от цинично нехайство към нея, но сега мрачно подигравателната му усмивка се стопи и той изрече тихичко и нежно:

— Добър вечер. Дойдох с радост, щом съм ти нужен.

— О, благодаря ти — отвърна плахо тя.

— Тъжно ми е, че те виждам в такъв окаян вид — продължи той със запъване и не се опита да прикрие състраданието си.

Лусета поклати глава.

— Едва ли си способен да ме жалиш — каза тя, — щом сам съзнателно ме доведе до това.

— Как? — възкликна Хенчард с тревога. — Нима аз съм виновен да стигнеш до това състояние?

— Да, вината е изцяло твоя — отговори му Лусета. — Нямам други скърби и тревоги. Ако не бяха твоите заплахи, щастието ми щеше да бъде непоклатимо. О, Майкъл! Не ме погубвай окончателно! Нима ти е все още малко? Когато пристигнах тук, бях млада; сега от ден на ден се превръщам все повече в старица. Нито мъжът ми, нито другите мъже ще се интересуват занапред от мене.

Хенчард беше обезоръжен. Той отдавна изпитваше чувство на презрителна жалост към всички жени и сега това му чувство се засили, като видя пред себе си тази втора умоляваща жена, същинска двойница на първата. Освен това клетата Лусета беше все така отчайващо непрозорлива, както и в миналото, когато този неин недостатък стана причина за всичките й неприятности: определи му среща в много компрометираща обстановка, без да си даде сметка колко е рискована постъпката й. Да преследваш толкова дребен дивеч не си заслужава; Хенчард изпита срам и изгубил всякакво желание да унижи Лусета, престана да завижда на сполуката на Доналд. Фарфри се е оженил за парите й, и толкова. Хенчард нямаше търпение час по-скоро да си измие ръцете и да прекрати играта.

— Е, какво искаш от мене? — полита меко той. — Ще изпълня всичко с охота. Четох писмата на глас заради шегата и нищо не разкрих.

— Дай ми всичките писма и другите бележки, в които има дори и само намек за женитба или нещо друго, което би могло да ме компрометира.

— Добре. Ще ги получиш всички до последната хартийка… Но право да ти кажа, Лусета, рано или късно той неизбежно ще научи нещо.

— Ах! — изрече тя с вълнение. — Дори и да научи, аз вече ще съм успяла да му докажа колко съм му вярна и добра съпруга и тогава Доналд навярно всичко ще ми прости!

Хенчард я гледаше безмълвно: сега той почти завиждаше на Фарфри, че е пробудил такава любов в нея.

— Хм… да се надяваме — изрече той. — Във всеки случай ти непременно ще получиш всичките писма. И тайната ти ще бъде запазена. Заклевам се!

— Колко си добър!… И кога ще ги получа?

Като помисли, Хенчард отвърна, че ще ги изпрати утре сутрин.

— Не се съмнявай в мене — добави той. — Умея да държа на думата си.