Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (44) (Животът и смъртта на един волеви човек)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayor of Casterbridge, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Томас Харди

Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

 

Роман

Първо издание

 

Преводач: Христо Кънев

Стиховете в романа са превод на Евгения Начева.

Художник: Божидар Икономов

Коректор: Виолета Славчева

Излязла от печат март 1984 г.

Издателство на Отечествения фронт

София, 1984

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

XLIII

Всичко, което Хенчард узна така рано, стана известно и на останалите, само че малко по-късно. В града започна да се шушука, че мистър Фарфри „се разхожда с доведената дъщеря на фалиралия Хенчард, представете си!“ (по тези места „разхождам се“ означава и „ухажвам“), и деветнадесетте девойки от отбраното кастърбриджко общество, всяка от които се бе смятала за единствената способна да ощастливи този търговец и член на градския съвет, възмутени, престанаха да посещават черквата, където ходеше и Фарфри, престанаха да кокетничат, престанаха да го споменават във вечерната си молитва сред имената на кръвните си роднини — с една дума, върнаха се към предишния си начин на живот.

От всички жители на града изборът на шотландеца достави истинско удоволствие може би единствено на членовете на онази група философи, в чийто състав влизаха Лонгуейс, Кристофър Коуни, Били Уилс, мистър Бъзфорд и подобните на тях. Преди няколко години те бяха свидетели в „Тримата моряци“ на първата скромна проява на този младеж и тази девойка на сцената на Кастърбридж, затова сега показаха доброжелателен интерес към съдбата им, а навярно и защото в главите им витаеше надеждата някога да погуляят за сметка на влюбените. Една вечер мисис Станидж се дотърколи до големия салон и изрази недоумението си, че човек като мистър Фарфри, един вид „опората на града“, който има пълната възможност да се сроди с достойни хора или почтени собственици и да си избере, която иска от техните дъщери, е могъл толкова да се принизи; но Коуни дръзна да не се съгласи с нея.

— Не, мадам, няма нищо за учудване. Тя се принизи до него — туй е моето мнение. Вдовец, който съвсем не може да се гордее с първата си жена, нима може да бъде подходяща партия за едно толкова умно и сериозно младо момиче, което само̀ на себе си е господарка и всички го харесват! Но тоя брак, тъй да се каже, ще изглади някои раздори, затуй го и одобрявам. Щом един човек постави паметник от най-добрия мрамор на гроба на другата — а той направи тъкмо туй, — наплаче се, помисли си добре след туй за всичко, и после си рече: „Оная ме подмами; а тая аз познавах по-преди; тя ще ми бъде разумна спътница в живота, а в днешно време в богатите семейства няма да намериш вярна жена!“, тогаз защо да не си я вземе, стига тя да не е против?

Така говореха в „Моряците“. Но ние ще се въздържим да отсечем категорично, както обикновено се греши в такива случаи, че предстоящото събитие предизвика огромна сензация, че за него бъбреха езиците на всички интриганти и прочие неща, ще се предпазим от такова увлечение, макар че то би придало eclat[1] на живота на бедната ни героиня. Ако не смятаме ревностните разпространители на слухове, хората обикновено проявяват само временен и повърхностен интерес към всичко онова, което не ги засяга пряко. По-правилно ще бъде да се каже, че Кастърбридж (като изключим споменатите деветнадесет девойки), научил тази новина, за миг насочи към нея своето внимание, а после продължи да работи и се храни, да отглежда деца и погребва мъртъвци, без да покаже особен интерес към брачните планове на Фарфри.

Нито Елизабет, нито Фарфри изрекоха дума пред втория баща на девойката за отношенията си. Като помисли върху причината за тяхното мълчание, Хенчард реши, че изхождайки от поведението му в миналото, плахата девойка се бои да заговори на такава тема и вижда в него само едно досадно препятствие, което с радост би отстранила от пътя си. Огорчен от всички, Хенчард се настройваше все по-мрачно и по-мрачно; накрая необходимостта от ежедневно общуване с хората и особено с Елизабет-Джейн стана за него почти непоносима. Здравето му се разклати; обхвана го болезнена чувствителност. Идеше му да избяга от тези, на които не беше нужен, и да се потули някъде.

Ами ако се лъже и съвсем не е необходимо да се раздели с Елизабет, когато тя се омъжи?

Опита се да си представи картината на живота си в семейството на бъдещите съпрузи: той, лъвът с изпадали зъби, обитава задните стаи на дома, в който се разпорежда доведената му дъщеря; той се е превърнал в безобиден старец и Елизабет нежно му се усмихва, а мъжът й добродушно понася присъствието му. Гордостта му жестоко страдаше при мисълта за такова падение и все пак заради Елизабет беше готов да понесе всичко, дори от Фарфри, дори пренебрежение и обиден господарски тон. Щастието да живее в дома й навярно би надвило горчивината от подобно унижение.

Впрочем това бе въпрос на бъдеще, а за сега ухажванията на Фарфри, в които Хенчард вече не се съмняваше, поглъщаха цялото му внимание.

Както споменахме, Елизабет често се разхождаше по бъдмънтското шосе, а Фарфри също толкова често се срещаше там с нея уж случайно. На четвърт миля от шосето и на две мили от града се намираше предисторическата крепост Май Дън, с огромни размери и много валове, така че човек, застанал на един от тези валове или отвъд него, изглеждаше от пътя като едва забележимо петънце. Хенчард често идваше тук с далекоглед, насочваше го към неоградената от живи плетове Via[2] — пътят бе прокаран от легионите на Римската империя — и оглеждаше шосето на разстояние от две-три мили в стремежа си да разбере как вървят нещата между Фарфри и очаровалата го девойка.

Веднъж, когато Хенчард стоеше отново тук, на пътя се появи фигура на мъж — той идваше от Бъдмът и спря. Хенчард долепи око до далекогледа, очаквайки както винаги да види Фарфри. Но сега лещите разкриха, че това не е възлюбеният на Елизабет-Джейн, а друг човек.

Той бе облечен като капитан от търговския флот и оглеждайки пътя, се обърна с лице към Хенчард. Щом го зърна, Хенчард сякаш в един-единствен миг преживя целия си живот. Това бе лицето на Нюсън.

Той изпусна далекогледа и няколко секунди стоя като гръмнат. Нюсън чакаше и Хенчард чакаше, ако вцепенението може да се нарече очакване. Но Елизабет-Джейн не дойде. По някаква причина тя днес не бе излязла на обичайната си разходка. Може би те с Фарфри си бяха избрали за разнообразие друг път. Но не е ли все едно? Тя сигурно ще дойде тук утре и ако Нюсън е решил да се срещне с дъщеря си насаме и да й разкрие истината, скоро ще получи тази възможност.

И тогава тя не само ще узнае, че Нюсън е нейният баща, но и за хитростта, с която Хенчард го отстрани на времето. Правдива към себе си и другите, Елизабет ще се изпълни с презрение към втория си баща, ще го изличи от паметта си като долен измамник, а вместо него в сърцето й ще възтържествува Нюсън.

Но през онази сутрин Нюсън не я срещна. Постоял малко, той се върна обратно и Хенчард се почувствува като осъден на смърт, комуто са отложили изпълнението на присъдата с няколко часа. Прибрал се в къщи, той видя Елизабет-Джейн.

— О, татко! — възкликна тя простодушно. — Получих едно писмо… твърде странно… без подпис. Някакъв човек ме моли да се срещна с него днес по обед на пътя за Бъдмът или довечера у мистър Фарфри. Пише, че вече е идвал тук веднъж, за да ме види, но му изиграли някаква шега и не успял в намерението си. Нищо не разбирам; между нас казано обаче, струва ми се, че Доналд е посветен в загадката: изглежда е пристигнал някакъв негов роднина, който иска да се запознае с мен, за да изкаже мнението си за неговия избор. Не исках да се срещна с него, преди да съм говорила с теб. Да отида ли?

Хенчард отговори неохотно:

— Да. Върви.

Появата на Нюсън окончателно реши въпроса дали той, Хенчард ще остане в Кастърбридж. Майкъл не беше от тези, които чакат неизбежната присъда над тях, когато се касае за нещо, което имат присърце. Отдавна свикнал да понася мълчаливо страданията в горда самота, той реши да не издава намеренията си, но незабавно да вземе мерки за осъществяването им.

И изуми девойката, в която бе целият смисъл на живота му, като й рече с такъв тон, сякаш вече не я обичаше:

— Смятам да напусна Кастърбридж, Елизабет-Джейн.

— Да напуснеш Кастърбридж! — възкликна тя. — И да се разделиш… с мен!

— Да. Защото ти ще се справиш и сама с магазинчето не по-зле, отколкото се справяхме двамата; а на мен не ми трябват нито магазинчета, нито улици, нито хора… по-добре да се преселя някъде в полето, сам, далеч от хорските очи, и да поема свой собствен път, а теб да те оставя да вървиш по твоя.

Елизабет-Джейн наведе очи и тихо заплака. Помисли си, че това решение е взел заради любовта й към Фарфри и предстоящото обвързване с него. Но тя все пак доказа предаността си към Фарфри — овладя се и заговори откровено.

— Мъчно ми е, че си решил така — изрече тя, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си. — Аз навярно… възможно е…, скоро да се омъжа за мистър Фарфри, но не знаех, че не одобряваш това!

— Одобрявам всичко, което ти желаеш, — отвърна Хенчард развълнувано. — Пък и да не го одобрявах, какво значение има? Искам да се махна оттук. Присъствието ми в Кастърбридж може да усложни положението ти за в бъдеще; с една реч, най-добре да напусна града.

Както и да се стара да го склони да се откаже от взетото решение (защото Елизабет обичаше Хенчард), тя не успя — не можа да го убеди в това, което още сама не знаеше: че ще си наложи да не го презира, като установи, че той й е само втори баща, и ще си наложи да не го намрази, като узнае по какъв начин е скрил от нея истината. А той бе сигурен, че тя неизбежно ще го презре и намрази, затова не допусна чрез никакви думи или факти да бъде разубеден.

— Щом е така — каза Елизабет-Джейн накрая — ти няма да можеш да присъствуваш на сватбата ми, а това не е редно.

— Не искам да присъствувам на нея… не искам! — възкликна той и добави вече по-меко: — А ти си спомняй понякога за мене, когато започнеш новия живот; ще си спомняш, нали, Изи? Спомняй си за мен, когато станеш жена на най-богатия, най-видния човек в града, и нека моите грехове, когато ги узнаеш до един, не те накарат да забравиш, че макар да те обикнах късно, съм те обичал много силно.

— Всичко е заради Доналд! — промълви тя, ридаейки.

— Не ти забранявам да се омъжиш за него — каза Хенчард. — Обещай ми само да не ме забравиш, когато… — Той искаше да каже: когато дойде Нюсън.

Развълнувана, тя машинално му обеща това и още същата вечер, по здрач, Хенчард напусна града, за чийто разцвет бе спомагал толкова години. През деня си купи нов кош за инструменти, почисти стария си нож за орязване на сено и затегачката, сложи си новите гети, наколенници, и кадифени панталони — с една дума, наново се облече в работническите одежди от младостта си, завинаги отказал се от скъпия, но износен костюм и поръждавелия цилиндър, които след западането му го отличаваха по улиците на Кастърбридж като човек, видял и по-добри дни.

Отиде си потайно и сам, и никой от многобройните му познати не подозираше изчезването му. Елизабет-Джейн го изпрати до втория мост, този на шосето — още не бе настъпил часът на срещата й с непознатия гост на Фарфри; тя се сбогува с него опечалена и съвсем недоумяваща, и го задържа една-две минути, преди да го освободи. Но най-сетне се разделиха и тя загледа как той, смалявайки се бавно, се отдалечаваше през блатото и жълтият тръстиков кош на гърба му подскачаше нагоре-надолу при всяка негова крачка, а гънките на панталоните под коленете ту се набръчкваха, ту отново се изглаждаха… Накрая се изгуби от очи. Елизабет-Джейн не знаеше, че в тази минута Хенчард изглежда почти така, както през онзи ден, когато за пръв път дойде в Кастърбридж, преди около четвърт век, ако не смятаме това, че многото години оттогава се бяха отразили на пъргавината на походката му, а безнадеждността го обезсили и прегърби раменете му, натоварени с коша.

Така той стигна до първия километражен камък, забит в крайпътния банкет, — по средата на стръмното изкачване до превала на един хълм. Опря коша на камъка, доближи лакти до товара си и конвулсивно потрепери: тази конвулсия беше по-страшна от ридание — горчива и без сълзи.

— Да беше поне и тя с мене… с мене! — изрече той. — Нямаше да ме уплаши никаква работа, дори най-тежката. Но съдбата не е отредила това. Аз, Каин, си отивам сам и така ми се пада на мене — скитника, беглеца. Но наказанието ми не може да бъде по-тежко от онова, което бих могъл да понеса!

Той твърдо потисна скръбта си, нарами коша и закрачи напред.

А в същото време Елизабет, като отрони тежка въздишка за него, си възвърна душевното спокойствие и пое обратно към Кастърбридж. Едва успя да стигне първата къща на края на града и срещна Доналд Фарфри. Те очевидно не се срещаха днес за първи път, защото веднага се хванаха за ръце и Фарфри попита с тревога.

— Той отиде ли си?… А ти каза ли му?… Не за нас, а… за онова, другото?

— Отиде си и му предадох всичко, което знаех за познатия ти. Кой е той, Доналд?

— Почакай, миличка, скоро ще научиш. И мистър Хенчард ще узнае за него, ако не отиде по-далеч.

— Ще отиде… твърдо е решил така да се скрие, че и следа да не остави!

Тя вървеше до своя любим и като стигнаха Кръстопътя, или Лъка, не си тръгна към къщи, а заедно с Фарфри зави по Житарската улица. Спряха пред дома на Фарфри и влязоха.

Фарфри разтвори вратата на гостната на първия етаж и каза:

— Ето го. Той те чака.

Елизабет влезе. В креслото седеше широколикият жизнерадостен мъж, който дойде у Хенчард в онази паметна сутрин преди повече от година, а после пред очите му седна в дилижанса и замина половин час след като бе пристигнал. Това беше Ричард Нюсън. Едва ли е необходимо да описваме подробно срещата на Елизабет-Джейн с веселия й баща, когото тя от пет-шест години смяташе за мъртъв. Това бе вълнуваща среща и не само защото Елизабет разбра сега кой е баща й. Оттеглянето на Хенчард бързо получи обяснение. Когато девойката научи истината за миналото си, вече не й беше така трудно отново да повярва в кръвното си родство с Нюсън, защото поведението на Хенчард потвърждаваше тази истина. Освен това Елизабет бе израснала под бащинските грижи на Нюсън и даже Хенчард да й беше кръвният баща, този другият, при когото бе живяла като малка, навярно щеше да измести Хенчард в сърцето й, щом поизбледнееше впечатлението от раздялата с него.

Нюсън просто не можеше да изрази колко се гордее с порасналата си дъщеря. Той непрестанно я целуваше.

— Спестих ти неудобството да идваш чак на пътя, ха-ха! — изрече той. — Защото мистър Фарфри ми каза: „Останете в дома ми ден-два, капитан Нюсън, и аз ще ви я доведа“. „Чудесно, отвърнах аз, приемам“. И ей ме тук.

— Хенчард си е отишъл — започна Фарфри, като затвори вратата. — Отишъл си е по своя воля и доколкото зная от думите на Елизабет, много добре се е отнасял с нея. Вече бях започнал да се безпокоя, но всичко приключи благоприятно и повече няма да имаме никакви затруднения.

— И аз мисля тъй — съгласи се Нюсън и премести поглед от Фарфри върху дъщеря си. — Казвах си аз, сто пъти съм си казвал, колчем успеех да я зърна скришом, така, че тя да не ме забележи: „Честно слово, трябва за някой и друг ден да се тая и да не предприемам нищо, докато не се случи някое събитие, което да обърне всичко към по-добро“. Сега знам, че вие сте човек добър, а мога ли да искам повече?

— Е, капитан Нюсън, ще се радвам да ви виждам тук всеки ден, щом това вече не може никому да навреди — рече Фарфри. — И си мисля дали да не направим сватбата у дома: къщата ми е голяма, а вие живеете под наем в една-единствена стая… Ако направим сватбата тук, това ще ви избави от излишни притеснения и разходи, нали така? А и за младоженците е по-удобно, когато не се налага да пътуват много надалеч, за да се върнат в къщи!

— От цялата си душа съм съгласен с вас — отговори капитан Нюсън. — Както сам рекохте, сега туй никому не ще навреди, щом клетият Хенчард си е отишъл, макар че ако бе останал тука, щях да постъпя по-иначе и нямаше да му се изпреча на пътя: без друго веднъж съм се вмъквал в семейството му и работата отиде тъй далеко, че и най-вежливият човек нямаше да го понесе. Но какво ще каже младата госпожица? Елизабет, дете мое, ела по-близо, чуй за какво говорим; няма защо да гледаш през прозореца и да се правиш, че не чуваш нищо.

— Решавайте вие двамата с Доналд — тихо промълви Елизабет, без да откъсва съсредоточения си поглед от някакъв дребен предмет на улицата.

— Чудесно — продължи Нюсън, като наново се обърна към Фарфри и показа с целия си вид, че е решил да обсъди въпроса всестранно, — тъй и ще сторим. И още нещо, мистър Фарфри: щом поемате върху себе си тъй много — осигурявате и помещение и прочее, — аз ще внеса своя дял в напитките: ще доставя ром и холандски джин… май че дузина кани ще стигнат, понеже сред гостите ще има много дами, пък те навярно не обичат толкоз да пият, тъй че едва ли си струва да влизаме в големи харчове. Впрочем вие по-добре знаете. Своите приятели — моряци съм черпил неведнъж и дваж, и въобще мъже, но съм невежа като младенец, ако ме питате колко чаши грог би могла да пресуши на таквиз увеселения жена, ако не е свикнала да си попийва.

— О, не се безпокойте… алкохол ще ни трябва малко… съвсем малко! — каза Фарфри, клатейки глава смутено и дълбокомислено. — Оставете това на мене.

Като поговори още на тази тема, Нюсън се облегна в креслото и загледан в тавана, изрече със замислена усмивка:

— Не съм ви разказвал, нали, мистър Фарфри, как Хенчард ме отби тоя път от вярната следа?

Фарфри отговори, че не му е ясно за какво намеква капитанът.

— Аха; тъй и предполагах, че не съм ви го разказвал. Помня, бях решил да пощадя доброто му име. Но щом той вече си е отишъл, аз мога да ви кажа всичко. И тъй, дойдох в Кастърбридж десетина месеца преди идването ми тука миналата неделя, когато се запознахме с вас. Два пъти съм бил тука по-преди. Отпърво минах през града на път за запад и не знаех, че Елизабет живее в Кастърбридж. После, като научих нейде — забравих къде бе туй, — че някой си Хенчард бил тука кмет, пак дойдох в тоя град и го потърсих сутринта в къщата му. Ех, че шегобиец! Рече ми, че Елизабет-Джейн отдавна била умряла.

Сега Елизабет вече слушаше внимателно разказа му.

— И хич не ми дойде наум, че тоз човек ме праща за зелен хайвер — продължи Нюсън. — И няма да повярвате: така ми стана жално, че тутакси поех обратно, седнах пак в същата кола, с която бях пристигнал, и продължих нататък, без да съм бил в града ви и половин час. Ха-ха!… Бива си я таз шега, пък и той добре ми я скрои, бравос на него!

Елизабет-Джейн остана поразена.

— Шега? О, не! — възкликна тя. — Значи той през всичките тези месеци ме е държал далеч от теб, а ти си могъл да живееш тук, татко!

Бащата призна, че тя има право.

— Не е трябвало да постъпва така! — каза Фарфри.

Елизабет въздъхна.

— Обещах му, че никога няма да го забравя. Но не! Струва ми се, че сега съм длъжна да го забравя!

Нюсън, както много други скиталци и вечни пътници, попадали на много чужденци и запознати с чужд морал и етика, не можеше да разбере защо престъплението на Хенчард е толкова голямо, макар че той пострада най-много от това. Забелязал, че отсъствуващият виновник е подложен на яростни нападки, капитанът застана на негова страна.

— Е, всъщност Хенчард не изрече даже десет думи — опитваше се да го оправдае Нюсън. — И могъл ли е да предполага, че съм дотолкоз прост, та да повярвам в туй, което казва? Вината му не е по-голяма от моята, бедният човек!

— Не! — отсече твърдо Елизабет-Джейн, вече преживяла вътрешния си прелом. — Той е отгатнал какъв си ти, винаги си бил крайно доверчив, татко — майка сто пъти го е повтаряла, — и нарочно го е сторил, за да ти направи зло. След като цели пет години ме е държал далеч от тебе, твърдейки, че е мой баща, не е трябвало да постъпва по този начин.

Те разговаряха в този дух и нямаше кой да разубеди Елизабет и поне отчасти да омаловажи вината на отсъствуващия. Но и да бе сред тях, самият Хенчард едва ли би започнал да се оправдава — толкова малко ценеше себе си и доброто си име.

— Е, е… нищо… всичко е вече минало-заминало — прибави Нюсън добродушно. — Да поговорим по-добре за сватбата.

Бележки

[1] Блясък; великолепие (фр.). — Б.пр.

[2] Път (лат.). — Б.пр.