Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (10) (Животът и смъртта на един волеви човек)

IX

Когато на сутринта Елизабет-Джейн отвори прозореца, облъхна я хладен въздух и тя усети приближаването на есента почти толкова ясно, колкото ако се намираше не в този град, а в най-глухото селце. Кастърбридж бе своеобразно продължение на заобикалящата го природа, а не нейна противоположност в онзи смисъл, в който обикновено противопоставяме града на селото. Пчели и пеперуди прелитаха тук от пшеничните ниви, опасали града от едната му страна, към ливадите, които го ограждаха от другата, летяха не около града, а по самата Главна улица и съвсем не подозираха, че са се озовали над непознати ширини. Всяка есен леките мъхави топчета на семенцата на магарешкия бодил плаваха из тази улица, лепяха се по фасадите на магазините и падаха в канавките, а безбройните ръждиви и жълти листа пълзяха по паважа, промъкваха се през вратите в коридорите на къщите, шумоляха плахо по пода като полите на стеснителните посетителки.

Девойката дочу гласове — един от тях звучеше съвсем близо; — тя се поотдръпна и притаила се зад завеските на прозореца, се заозърта навън. Мистър Хенчард — сега той бе облечен не като важна личност, а като заможен търговец — спря посред улицата, а шотландецът се надвеси от прозореца до този на Елизабет. Несъмнено Хенчард бе забелязал познатия си от вчера чак след като бе отминал странноприемницата. Той се върна няколко крачки назад, а Доналд Фарфри широко разтвори прозореца.

— Скоро ли тръгвате? — попита Хенчард, загледал се нагоре.

— Да… тъкмо се готвя да излизам, сър — отвърна Доналд. — Искам да се поразтъпча… дилижансът ще ме настигне.

— В каква посока сте?

— В същата, накъдето крачехте и вие.

— Да вървим тогава заедно до края на града.

— Моля, почакайте малко — отговори шотландецът.

След няколко минути той излезе на улицата с пътната си чанта в ръка. Хенчард я погледна като враг. Очевидно младият човек наистина се готвеше да заминава.

— О, приятелю, ако бяхте наистина разумен, щяхте да останете при мен — каза Хенчард.

— Да, да… сигурно така щеше да бъде по-разумно — съгласи се Доналд, впил поглед в най-далечните къщи. — Право да ви кажа, още се колебая как да постъпя.

Отдалечиха се от странноприемницата и Елизабет-Джейн вече не чуваше думите им. Но виждаше, че продължават да разговарят, и Хенчард, като се обръщаше от време на време към своя събеседник, подсилваше с жест изречената фраза. Така отминаха хотела „Кралският герб“, покрития пазар, черквата „Свети Петър“ и достигнаха края на дългата улица — сега двамата изглеждаха смалени като две пшеничени зърна, — после внезапно свърнаха надясно, към пътя за Бристол, и се скриха от очи.

„Той е добър човек… а ето, че… замина — помисли си девойката. — Не ми обърна никакво внимание, а и защо ли му е нужно да се сбогува с мен.“

Това разсъждение, малко обидно за самата нея, й хрумна поради един дребен факт: излязъл на улицата, шотландецът случайно погледна нагоре, видя я, после отвърна очи, без да й кимне, без да се усмихне, без да проговори нито дума.

— Ти пак си се замислила дълбоко, майко — продума Елизабет, отдръпвайки се от прозореца.

— Да, мисля си за това, че на мистър Хенчард много му допадна този млад човек. Такъв си е той открай време. И все пак, щом сърдечно се отнася към съвсем чужд човек, може би ще се отнесе така и към роднините си.

В това време по улицата минаха пет огромни каруци със сено, което достигаше до прозорците на втория етаж на странноприемницата. Те идваха откъм полето и конете изпущаха пара, защото навярно бяха превозвали сеното почти цяла нощ. За о̀ковете бяха прикачени дъсчици, на които пишеше с бели букви: „Хенчард. Търговец на зърно и сено.“ Като съзря тези каруци, жената на Хенчард разбра по-ясно от всеки друг път, че се налага да направи нещо за бъдещето на своята дъщеря.

По време на закуската те продължиха да говорят на същата тема и накрая мисис Хенчард реши за добро или за лошо да прати при Хенчард Елизабет-Джейн, която да му съобщи, че роднината му Сузан, вдовицата на моряка, е тук, в града, и нека той сам реши признава ли я за своя близка, или не. Към това решение я подтикнаха две неща. Говореше се, че Хенчард е самотен вдовец, а и той сам бе казал, че се срамува от някаква своя постъпка в миналото. И двете неща даваха повод за надежди.

— Ако каже „не“ — напътствуваше тя дъщеря си, застанала пред нея с шапка на глава, готова да тръгне вече, — ако смята, че щом е достигнал тук такова високо положение, не му прилича да признае… да ни позволи като на… негови далечни роднини да му се обадим, ти му кажи: „В такъв случай, сър, няма да ви безпокоим; ще си отидем от Кастърбридж също тъй незабелязано, както дойдохме тук, ще си отидем там, откъдето сме дошли…“ Почти ми се иска той да ни откаже, нали не съм го виждала толкова години, а сме и… в такова далечно родство с него!

— Но ако каже „да“? — попита оптимистично настроената девойка.

— Тогава ще го помолиш да ти напише една бележчица, в която да ми обади къде и как иска да се срещне с нас… или с мене — отвърна предпазливо мисис Хенчард.

Елизабет-Джейн се упъти към стълбите.

— Кажи му още — продължи майката, — че напълно разбирам това, дето с нищо не ми е задължен… че се радвам на успехите му и се надявам той да живее дълго и честито… Хайде върви!

Така без особена охота, почти против волята си, изпрати при Хенчард нищо неподозиращата си дъщеря тази нещастна, ала простила всичко жена.

Беше пазарен ден, към десет часа сутринта; Елизабет-Джейн вървеше по Главната улица, без да бърза: защото тя смяташе себе си за най-обикновено бедно момиче, изпратено при богат роднина. Топлото есенно време бе разтворило широко входните врати на почти всички къщи — гражданите не се безпокояха от мисълта, че някой може да открадне чадърите им. Вратите разкриваха дълги коридори, прилични на тунели, а още по-навътре — обрасли в мъх градини, пъстреещи с ярките цветчета на латинки, фуксии, червени мушката, пламъчета, зайчета, гергини, и този губер от цветя аленееше на фона на сивите каменни стени — останка от някогашен Кастърбридж, по-древен от днешния старинен град. Старовремските фасади на къщите, чиито задни стени бяха още по-отколешни, стигаха до самия тротоар, а над него, като бастиони, се издигаха еркери — те принуждаваха бързащия минувач да прави на няколко крачки по една красива танцова фигура, която се нарича „шасе-дешасе“. Освен това всеки пешеходец трябваше да прави и други танцови фигури, за да заобикаля стъпалата на входовете, железните скоби за чистене на обувки, капаците на мазетата, черковните контрафорси и надвисналите стени на къщите, които някога не са пречили на движението, но сега се бяха изкривили и килнали встрани.

Освен от тези неподвижни препятствия, които съвсем красноречиво свидетелствуваха колко малко са се притеснявали строителите от размерите на домовладенията, тротоарите и уличните платна бяха задръстени от какви ли не подвижни предмети — най-вече фургоните, които минаваха през Кастърбридж, потеглили от Мелсток, Уедърбъри, Хинтокс, Шъртън-Абас, Кингсбиър, Оувъркоум и много други градове и села от околността. А притежателите им се събираха в такова количество, че се равняваха на цяло племе; те тъй рязко се отличаваха от останалите хора, като да бяха представители на друга раса. Каруците бяха току-що пристигнали и се бяха прилепили една подир друга от двете страни на улицата така плътно, че образуваха на някои места стена между тротоара и платното. Освен това продавачите излагаха половината си стока на дървени магарета и в сандъци по самия тротоар; и всяка седмица разширяваха площта на излаганите стоки, пренебрегвайки съветите на двамата стари полицаи; така че стоката се бе врязала в самата улица и каруците трябваше да минават в крива върволица посред платното, а каруцарите имаха пълната възможност да покажат доколко майсторски владеят юздите. В добавка към всичко описано дотук по слънчевата страна на улицата над тротоара надвисваха сенници, поставени така, че да избиват шапките от главите на минувачите; тези шапки литваха, сякаш грабнати от невидимите ръце на някой приказен вълшебник.

Конете, доведени за продан, нареждаха в редица на коневръзите с предните крака на тротоара, а със задните на улицата — и те понякога захапваха за раменете момченцата, които отиваха на училище. Всички удобни ниши пред къщите, скромно отстъпили от пределите на улицата, бяха заети от търговците на свине, превърнали ги в истински свинарници.^[1]

Дребните земевладелци, продавачите на млечни продукти и гражданите, дошли по работа на тези старинни улици, разговаряха не само с помощта на членоразделната реч. В големите градове, ако не чувате думите на събеседника, няма да разберете какво иска да ви каже. А тук лицето, ръцете, шапката, бастунът, цялото тяло говореха ведно с езика. Търговецът от Кастърбридж показваше задоволството си, като издуваше бузи, премрежваше очи, отмяташе рамене — и хората чак от другия край на улицата го разбираха добре. Изразеше ли той някаква почуда, дори да громолят край него всички каруци и фургони на Хенчард, непременно ще доловите почудата му — ще зърнете червеното небце и ококорените му очи. А колебанието си изразяваше в яростни атаки срещу мъха, покрил околните стени, който той къртеше с края на бастуна, променяйки положението на хоризонтално наложената шапка с друго, не толкова хоризонтално; в мигове на досада тялото му се отпускаше, коленете се разтваряха встрани и можеше да се вмести куб помежду тях, ръцете се изкривяваха в конвулсии. Измамата и мошеничеството несъмнено бяха рядко явление по улиците на този честен град и се говореше дори, че адвокатите в съда, когато защищават интересите на своите клиенти, понякога изтъкват тежък довод в полза на противната страна от чисто великодушни подбуди (макар че всъщност това се случваше неволно).

С други думи Кастърбридж бе почти във всяко отношение своеобразен полюс, център или нервен възел на околната полска местност, което силно го отличаваше от многото фабрични градове осеяли като чужди тела или големи речни камъни равнината, зеления простор, с който те нямат нищо общо. Кастърбридж се препитаваше от земеделие и изворът му на препитание бе едва на крачка по-далеч от този на съседните села. Гражданите му вземаха присърце всички превратности на селския живот, защото те влияеха на доходите им така, както и на доходите на всеки земеделец; по същите причини те споделяха и скърбите и радостите на аристократичните семейства, които живееха на десетина мили от града. И дори на официалните вечери у деловите хора гостите говореха най-вече за пшеницата, болестите по добитъка, сеитбата и прибирането на реколтата, живите плетове и насажденията; политическите събития оценяваха не като граждани — хора с предимства и особени права, — а както най-обикновени селски труженици.

Тези традиционни особености на старинния пазарен град, които привличаха окото със своята пъстрота и трезвост, изглеждаха столична новост за неопитната Елизабет-Джейн, която съвсем доскоро плетеше мрежи в къщурката край морето. Почти не й се наложи да пита за пътя. Домът на Хенчард, с фасада от убито — червени и сиви тухли, бе един от най-хубавите в града. Предният му вход беше отворен и също като при останалите къщи разкриваше градината отвъд коридора, ширнала се почти на четвърт миля.

Мистър Хенчард не бе в къщи, а в търговския си двор. Преведоха девойката през потъналата в мъхове градина към една вратичка в стената, обсипана с ръждиви гвоздеи — личеше, че край нея са израсли много поколения плодни дръвчета. Вратичката отвеждаше в двора и тук предоставиха на Елизабет сама да намери стопанина. В двата края на този двор имаше плевници и сега ги пълнеха с тонове балиран фураж от каруците, които бяха минали сутринта покрай странноприемницата. Другите два края бяха заети от дървени житници на каменни подпори и с външни стълби, както и от хамбар на няколко етажа. Любопитното око, надникнало през отворените врати на зърнохранилищата, откриваше, че са натъпкани с тежки чували пшеница — осигуровка срещу евентуален глад, който все не настъпваше.

Момичето вървеше през двора и малко се вълнуваше при мисълта, че ще се срещне с Хенчард; накрая, уморено от напразните си търсения, то дръзна да попита едно хлапе къде може да намери стопанина. Хлапето я упъти към кантората, която Елизабет не беше забелязала, почука на вратата и чу отговора:

— Влез!

Елизабет натисна дръжката и видя пред себе си човек, който стоеше до масата, наведен над торбички с образци зърно, но това не беше Хенчард, а мистър Фарфри, младият шотландец; той пресипваше пшеничените зърна от едната си длан в другата. Шапката му висеше на стената зад него, а розите на чантата му от килимен плат сияеха в ъгъла.

Очаквала да види Хенчард и да говори с него, но насаме, девойката изпадна в смут.

— Какво желаете? — попита шотландецът с вид на човек, който отдавна се занимава тук с цялата работа.

Тя каза, че иска да се види с мистър Хенчард.

— О, да, почакайте малко. В момента е зает — отвърна младежът, който явно не се сети, че това е същата девойка, която бе видял в странноприемницата.

Придвижи към нея един стол, предложи й да седне и отново се зае с торбичките с образците. Докато Елизабет-Джейн седи в очакване, доста учудена от срещата си с младия човек, ние накратко ще разкажем как попадна Фарфри там.

След като двамата с Хенчард свърнаха сутринта по пътя за Бат и Бристол и се скриха от погледа ни, те известно време вървяха мълчаливо и рядко си разменяха по някоя незначителна забележка, докато не навлязоха в алеята, която водеше по градските стени и се наричаше Тебеширената алея — към онзи ъгъл, образуван между северния и западния вал. От това високо място се разкриваше обширна гледка. Една пътечка се спускаше стръмно по зеления склон и свързваше сенчестата алея върху градските стени с пътя в подножието на вала. Тъкмо по тази пътечка трябваше да слезе шотландецът.

— Ей там ви очаква успехът — изрече Хенчард и протегна десница на младия човек, а с лявата ръка се облегна на портичката, която преграждаше пътеката. Грубоватото му движение изразяваше уязвеното самолюбие на човек, неуспял да постигне желаното. — Често ще си спомням за тези дни и за това, че дойдохте тук тъкмо навреме и ми помогнахте в моите затруднения.

Все още стискаше ръката на Фарфри. Помълча, а после изрече твърдо:

— Чуйте, не съм от тези, които се отказват от намисленото, без да опитат да разубедят другия. И няма да ви позволя да си заминете завинаги, преди да ме изслушате докрай! Повтарям: искате ли да останете? Говоря прямо, искрено. Разберете, настоявам не само заради собствената си изгода; работата ми не се води по строгата наука и не изисква необикновени умствени заложби. Ако не вие, ще се намерят други. Навярно мисля мъничко и за собствената си изгода, но не единствено за нея, а и за нещо друго — да не го повтарям повече. Останете при мен и сам ми изтъкнете вашите условия. На драго сърце ще ги приема, няма да се пазаря, защото, дявол да ме вземе, Фарфри, ти страшно много ми допадна!

Минута-две ръката на младия мъж лежа неподвижно в дланта на Хенчард. Фарфри погледна плодородната земя, разстилаща се в краката му, после обърна взор към сенчестата алея, която водеше към центъра на Кастърбридж. Лицето му пламтеше.

— Не очаквах това… не го очаквах! — каза той. — Същинско провидение! Та може ли някой да му се противи? Не, няма да отида в Америка; оставам тук и ще ви служа!

Ръката му, която досега бе отпусната в дланта на Хенчард, отвърна със силно стискане.

— Решено ли е? — промълви Хенчард.

— Да, решено — отвърна Доналд Фарфри.

Лицето на Хенчард излъчваше такава радост, че изглеждаше чак страшно.

— Сега си мой приятел! — възкликна той. — Връщаме се у дома и още начаса се уговаряме за всичките условия, та да сме спокойни.

Фарфри взе пътната си чанта и двамата с Хенчард поеха обратно по Северозападната алея. Хенчард изпита непреодолимо желание да разкрие на младия шотландец душата си.

— Ако някой човек не ми харесва — започна той, — умея както никой друг да го държа на разстояние. Но пък допадне ли ми, завладява ме изцяло. Струва ми се, няма да откажеш да закусим още веднъж. Толкова рано си станал, че едва ли си успял да хапнеш както трябва, дори и да са имали там, в странноприемницата, с какво да те нагостят, а те, разбира се, нищо не са имали; така че да вървим в къщи и да похапнем до насита, пък ако искаш, ще напишем всичките условия черно на бяло, макар че като кажа нещо, държа на думата си. Обичам сутрин ячко да си хапвам. Имам чудесен студен пай с гълъбово месо. Можеш да опиташ и домашната ми бира, ако желаеш.

— Не бива да се почва с пиене от сутринта — отвърна Фарфри с усмивка.

— Както обичаш. Аз се зарекох да не пия, но се налага да варя бира за работниците си.

Така, увлечени в разговор, те се върнаха в града и влязоха в дома на Хенчард от задния, търговския му вход. Сключиха сделката по време на закуската и Хенчард с голяма щедрост пълнеше чинията на младия шотландец. Той не се успокои, докато Фарфри не написа до Бристол молба да му върнат багажа в Кастърбридж и не изпрати писмото до пощата. После, подчинявайки се на внезапно избликнало желание, той заяви, че новият му приятел трябва да живее в дома му — поне докато си намери подходяща квартира.

Разведе го из всичките си стаи и му показа складовете за зърно и другите постройки, като накрая влязоха в кантората, където Елизабет завари шотландеца.