Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (29) (Животът и смъртта на един волеви човек)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayor of Casterbridge, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Томас Харди

Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

 

Роман

Първо издание

 

Преводач: Христо Кънев

Стиховете в романа са превод на Евгения Начева.

Художник: Божидар Икономов

Коректор: Виолета Славчева

Излязла от печат март 1984 г.

Издателство на Отечествения фронт

София, 1984

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

XXVIII

На другия ден сутринта Хенчард отиде в общината, която се намираше почти срещу Високата къща, за да участвува в краткото заседание на съда, защото тази година той като бивш кмет имаше право да изпълнява задълженията си на съдия. Минавайки край дома на Лусета, той погледна нагоре, към прозорците й, но не можа да я открие никъде.

На пръв поглед Хенчард изглеждаше по-неподходящ за мирови съдия дори от Шалоу и Сайлънс[1]. Но способността му бързо и сигурно да се ориентира в обстоятелствата на всяко дело и неотклонната му праволинейност често му оказваха по-голяма помощ, отколкото основното познаване на законите, за да се справя с леките дела, които се гледаха в съда. Този ден доктор Чокфийлд, кмет за текущата година, отсъствуваше, затова житарят зае креслото му на председател на съда и разсеяно поглеждаше през прозореца към сивопепелявата фасада на Високата къща.

Днес предстоеше да се гледа само едно дело и обвиняемата застана пред Хенчард. Тя бе възрастна жена със сипаничаво лице, а шалът й имаше онзи неопределен, безименен цвят, който трудно може да се създаде изкуствено — нито ръждивокафяв, нито жълто-червен, нито лешников, нито пепеляв, а нещо средно между всичките; на главата й се мъдреше омазнено черно боне, сякаш жената го беше носила в страната на Псалмопевеца[2], където от облаците капе елей[3], престилката й, била сравнително доскоро бяла — рязко контрастираше с останалата част от облеклото й. Нехайната външност на старицата подсказваше, че тя не е родом от село, нито дори от земеделски градец.

Обвиняемата хвърли бегъл поглед към Хенчард и втория съдия и Хенчард също задържа за миг очи върху нея, сякаш тя смътно му напомняше за някого или за нещо, но споменът изчезна така бързо, както и дойде.

— Е, какво е извършила тя? — попита Хенчард, преглеждайки обвинителното заключение.

— Тя е обвинена, сър, в това, че е лице с неприлично поведение и се е държала непристойно — прошепна Стъбърд.

— Къде е извършила това? — попита другият съдия.

— До черквата, сър. Представете си — от всички места избрала тъкмо туй. Хванах я по време на самото деяние, ваша милост.

— Застани ей там — каза Хенчард — и нека чуем какво имаш да ни кажеш.

Стъбърд положи клетва, съдебният писар потопи перото в мастилото, защото Хенчард не беше умел във воденето на бележки, и полицаят започна:

— Като чух някакъв незаконен шум, аз тръгнах по улицата в единайсет и двайсет и пет през нощта на пето число от тоя месец на настоящата година. Когато аз…

— Не бързай толкова, Стъбърд! — смъмри го писарят.

Полицаят млъкна и зачака, приковал очи в перото на писаря, докато той не спря да дращи по хартията и не изрече: „Продължавай!“ И Стъбърд продължи:

— Като достигнах мястото, аз видях виновната на друго място, а именно до канавката.

Млъкна и пак се взря в перото на писаря.

— „До канавката“… Продължавай, Стъбърд!

— … Туй място беше на дванайсет фута и девет инча, или приблизително на такова отдалечение от мястото, където аз…

Страхувайки се както по-преди да не избърза много пред писаря, Стъбърд отново млъкна; беше научил показанията си наизуст и му беше все едно кога ще прави паузите.

— Възразявам! — провикна се старицата. — „Туй място беше на дванайсет фута и девет инча, или приблизително на такова отстояние от мястото, където аз…“ — такова показание не заслужава никакво доверие!

Съдиите се посъветваха и вторият съдия обяви, че съдът смята споменаването на дванадесетте фута и девет инча за приемливо показание, тъй като свидетелят е положил клетва.

Като хвърли на старицата поглед, изпълнен със сдържан възторг от възтържествувалата истинност, Стъбърд продължи:

— … Стоях. Тя залиташе и представляваше голяма опасност за уличното движение, а когато я доближих, ме оскърби.

— „Ме оскърби…“ Да, и какво ти каза?

— Каза ми: „Махай се — вика — с тоя еди-какъв си фенер“ — тъй ми рече.

— И после…

— „Чуваш ли — вика — стари дръвнико, или не чуваш? Махай се с тоя твой еди-какъв си фенер. И с по̀ ербап от тебе мъже съм се оправяла, еди-какъв си глупако и не знам какъв си син… та с тебе ли няма да мога!“ — тъй рече.

— Възразявам срещу таквиз думи — отново се намеси старата жена. — Аз самата не чувах собствените си приказки, а щом не съм ги чула, те не могат да бъдат никакво показание.

Наложи се отново да прекъснат заседанието и да се посъветват, направиха справка в някаква книга и едва след това разрешиха на Стъбърд да продължи. Всъщност старицата се бе явявала в съда едва ли не по-често от самите съдии, затова им се наложи строго да спазят установената съдебна процедура. Като послуша още малко обърканите думи на Стъбърд, Хенчард нервно го прекъсна:

— Стъбърд, стига с тези твои „еди-какви си фенери и не знам какви си синове“. Кажи нещата като мъж, не се стеснявай; или млъкни изобщо! — После се обърна към старицата: — Желаете ли да му зададете някакви въпроси или да кажете нещо на съда?

— Да — отговори тя, като примигна хитро и писарят потопи перо в мастилото. — Преди двайсет години или татък някъде продавах пшеничена каша в една палатка на Уейдънския панаир…

— „Преди двайсет години…“ И таз добра!… Да не се готвиш да ни разкажеш нещо и за сътворението на света? — изрече писарят не без язвителност.

Но Хенчард опули очи, забравил, че трябва да изслушва само показания, които имат отношение към делото.

— В моята палатка дойдоха един мъж и една жена с детенце — продължи старицата. — Седнаха и си поръчаха по една паница каша. О, господи, да бъде волята ти! В онуй време аз бях къде-къде по-уважавана, отколкото сега… спореше ми и скришната търговия, защото в кашата наливах ром, ако някой поиска да му сипя. И на оня мъж му сипах, и неведнъж, а много, много пъти, така че той накрая се скара с жена си и се провикна, че иска да я продаде на оногози, който даде най-много. Дойде някакъв моряк и му предложи пет гвинеи, сложи парите и си я отведе. А пък мъжа, дето продаде жена си по тоя срамен начин, седи на ей оня големия стол.

Старицата завърши, кимна към Хенчард и скръсти ръце.

Всички се взряха в Хенчард. Лицето му беше странно пребледняло, като посипано с пепел.

— Не ни интересува вашия живот и приключенията ви — остро произнесе вторият съдия, нарушавайки мълчанието. — Питаме ви можете ли да кажете нещо по същността на делото.

— Нали тъкмо затуй ви го разправям. То доказва, че тоя човек не е по-свестен от мене и няма право да седи тука и да ме съди.

— Всичките ти думи са лъжа! — добави писарят. — Сдържай си езика!

— Не… това е истина — обади се Хенчард. — Самата истина — повтори бавно той. — И кълна се от сърце и от душа, че всъщност не съм по-добър от нея! И за да избягна и най-малкото изкушение да я накажа прекалено строго, за да си отмъстя, предоставям на вас да я съдите.

Сензацията в залата бе неописуема. Хенчард стана от креслото и като напусна общината, мина през цяла тълпа, застанала по стъпалата и на улицата; бяха се събрали много повече хора от друг път, защото старата търговка на пшенична каша тайнствено бе намекнала на обитателите на уличката, където живееше след заселването си в града, че знае нещо интересно за техния именит съгражданин мистър Хенчард и можела да разкаже туй-онуй за него, ако поиска. Това доведе тук мнозина.

— Защо днес толкова хора се въртят край общината? — попита Лусета прислужницата си, когато завърши делото. Бе станала късно от леглото и едва сега надникна през прозореца.

— О, господарке, цялата тая суматоха е зарад мистър Хенчард. Една жена доказала, че някога той — преди да стане джентълмен — продал жена си за пет гвинеи в една лавка на панаира.

Някога Хенчард бе споменал на Лусета за многогодишната раздяла с жена си, за това, че смята Сузан за умряла и друго в този дух, но нито веднъж не й разкри подробно истинските причини за раздялата. Сега Лусета за пръв път чуваше това.

Отчаяние разкриви чертите на Лусета, когато си спомни за обещанието, дадено пред Хенчард снощи. Ето какъв бил той. Какъв ужасен жребий очаква жената, решила се повери съдбата си в ръцете му.

Този ден Лусета ходи към Арената и на други места и се прибра чак по здрач. Дошла си в къщи, тя веднага каза на Елизабет-Джейн, че е решила да отсъствува няколко дни и ще ги прекара на морския бряг — в Порт Бреди: Кастърбридж бил много мрачен.

Елизабет, забелязала, че тя е бледа и разстроена, я подкрепи, надявайки се, че промяната на обстановката ще донесе на Лусета облекчение. Но девойката неволно заподозря, че мрачността, обгърнала Кастърбридж (според Лусета), отчасти може да се обясни със заминаването на Фарфри.

Елизабет изпрати приятелката си за Порт Бреди и пое грижите за Високата къща до завръщането й. Валеше непрестанно; тя прекара два-три дни в пълна самота, после намина Хенчард. Той се изненада неприятно, като узна, че Лусета е заминала, и макар да кимна с безразличие в отговор на тези думи, си тръгна, поглаждайки брадата си ядосано.

На следващия ден той пак намина.

— Дойде ли си? — запита той.

— Да. Върна се тази сутрин — отговори доведената му дъщеря. — Но не е в къщи. Отиде да се разхожда по пътя за Порт Бреди. Ще се върне надвечер.

Хенчард каза няколко думи, които не успяха да прикрият безпокойството и нетърпението му, и отново си отиде.

Бележки

[1] Шалоу и Сайлънс са класически гротескови фигури на мирови съдии в „Крал Хенри IV“ (втората част) от Уилям Шекспир, а Шалоу и във „Веселите уиндзорки“ от същия автор. — Б.пр.

[2] Навярно се има пред вид падането на манна от небето според библейската книга Изход, гл. XVI, ст. 14 — 15. — Б.пр.

[3] Има се пред вид библейската Юдея и нейният цар Давид (1010 — 970 г. пр.н.е.), автор на Псалтира, или Сборник с псалми. — Б.пр.