Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (16) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XV

Отначало разцъфващата красота на мис Нюсън не пробуди голям интерес в Кастърбридж. „Доведената дъщеря на кмета“, както я наричаха сега, вече привличаше вниманието на Доналд Фарфри — но единствено на него. Истината е, че тя беше всъщност бледо подобие на ироничното определение на пророк Барух: „Девицата, която постоянно беше с весел лик“.

Когато се разхождаше по улиците на града, изглеждаше изцяло погълната от скритите си мисли, и почти не се интересуваше от видимия свят. Тя бе взела своеобразно решение да не носи модни, ярки рокли, защото смяташе, че миналото й не позволява да разцъфти крещящо, щом вече е започнала да разполага с пари. Но няма нищо по-коварно от превръщането на дребните капризи в желания, а желанията в потребности. Веднъж през пролетта Хенчард подари на Елизабет-Джейн кутия ръкавици в нежни тонове. Искаше й се да ги носи, за да покаже колко е трогната от добротата му, но нямаше шапка в подходящ за ръкавиците цвят. Отстъпвайки пред изискванията на добрия вкус, реши да си купи такава шапка. Когато я купи се оказа, че не притежава рокля, която да е в хармония с шапката. Необходимо бе да се довърши започнатото; тя си поръча роклята, но се сети, че няма чадърче, подходящо за роклята. Щом си се хванал на хорото — ще го играеш докрай; тя купи и чадърчето и с това попълни целия комплект.

Всички бяха очаровани, а някои казаха, че предишната й простота е чисто и просто умишлена хитрост — „тънка измама“, както се е изразил Ларошфуко: че е искала да направи впечатление с контраста и го е постигнала преднамерено. Всъщност причината бе по-различна, но донесе своя резултат; защото Кастърбридж, като реши, че тази девойка е изкусна, заключи, че тя заслужава внимание.

„За пръв път в живота ми се възхищават така от мене — мислеше си Елизабет, — макар че може би от мен се възхищават само тези, чието отношение ми е напълно безразлично.“

Но Доналд Фарфри също й се възхищаваме и за Елизабет настъпи много вълнуващ период; никога досега в нея не се беше събуждал така силно полът — преди тя беше едва ли не съвсем безстрастна и това й пречеше да проявява женствеността си. Веднъж, след изключително голям успех, тя се прибра в къщи и като се качи в стаята си, се хвърли на кревата по очи, забравила, че може с това да си измачка роклята и да я похаби.

— Боже мой, нима е истина? — прошепна тя. — Превръщам се в първата красавица на града!

Когато се замисли над това, обзе я някаква тревога, че се заблуждава, като надценява случилото се, и изпадна в дълбока печал.

— Нещо тук не е в ред — продължаваше да разсъждава тя; — ако знаеха колко съм необразована — не мога да говоря италиански, от глобусите нищо не разбирам и въобще нямам представа какво се учи в пансионите, — как щяха да ме презират всички! По-добре да продам тези труфила и да си купя граматики, речници и история на всички философии!

Тя надникна през прозореца и видя в стопанския двор Хенчард и Фарфри; те разговаряха и думите на кмета се отличаваха с онази пламенна сърдечност, а младият човек показваше онази мека скромност, характерна за отношенията им един към друг. Мъжка дружба; и каква сурова сила имаше в нея! Ала семето, на което беше съдено да подкопае основите на тази дружба, вече бе пуснало кълнове в една пукнатина на нейната конструкция.

Беше към шест часа и работниците един след друг се пръснаха по домовете си. Последен си тръгна един изгърбен, мижав момък на около двадесет години, чиято уста зейваше широко при най-малък повод — навярно затова, че нищо не я крепеше, защото брадичката му липсваше. Хенчард високо му извика, когато той вече бе минал през вратата:

— Хей, Ейбъл Уитъл… ела тук!

Уитъл се обърна и дотича при стопанина си.

— Да, сър! — задъхан избъбри той с умоляващ тон, сякаш знаеше какво ще последва.

— Отново ти повтарям, утре сутринта, ела навреме. Виждаш какви са задълженията ти, знаеш какво изисквам, затова ти казвам: няма да търпя повече да закъсняваш.

— Да, сър!

Ейбъл Уитъл си тръгна, тръгнаха си и Хенчард с Фарфри и Елизабет-Джейн ги изгуби от очи.

Трябва да отбележим, че Хенчард смъмри Уитъл с пълно основание. „Бедният Ейбъл“, както всички го наричаха, си имаше непреодолим навик: постоянно се успиваше и закъсняваше за работа. Той от все сърце желаеше да идва сред първите, но ако другарите му забравеха да дръпнат връвчицата, която намотаваше за през нощта на палеца на крака си, прекарвайки другия край през прозореца, желанието му не можеше да се изпълни. И закъсняваше.

Често работеше като помощник при тегленето на сеното, или на макарата, която вдигаше чувалите, или го пращаха с други работници в някое село да извозва с каруците закупената стока: било кръстци, било фураж, затова недостатъкът му създаваше на всички големи неудобства. През последната седмица той два пъти ги накара да го чакат сутринта почти цял час; така можем да си обясним заплахата на Хенчард. Утрешният ден щеше да покаже подействувала ли е тази заплаха на момъка, или не.

Удари шест часът, но Уитъл го нямаше. В шест и половина Хенчард влезе в двора; конете бяха впрегнати, каруцата, с която трябваше да тръгне Ейбъл, и другият човек го чакаха вече двадесет минути. Хенчард изруга, в този миг Уитъл дотича запъхтян, господарят се отправи към него и се закле, че това закъснение ще му бъде последно: успи ли се още веднъж, сам ще отиде да го изрита от леглото.

— Не съм в ред, господарю! — отвърна на думите му Ейбъл. — Има ми нещо, защото преди да съм изрекъл най-късата молитва, и бедният ми глупав мозък се вдървява като пън. Да… Започна, откогато се отръсках като момчурляк, още преди да ми бяха дали пълна надница. Не смея да приближа постелята: легна ли — и вече съм заспал, събудя ли се — отдавна е трябвало да стана. Туй много ме съсипва, господарю, ама що да сторя? Ето и снощи, изядох само парче сирене, преди да си легна, и…

— Млъкни! — изрева Хенчард. — Утре каруците потеглят в четири и ако пак те няма тук, внимавай! Да не започна и аз да те вдървявам!

— Но, господарю, позволете да ви обясня…

Хенчард се отвърна от него.

— Сам почна да ме пита и разпитва, а после хич не ще да слуша — продума Ейбъл, обърнал се към двора като към общ слушател. — Сега не ми остава друго: ще подскачам цяла нощ в постелята като голямата стрелка на градския часовник, тъй ме е страх от него!

Следният ден каруците трябваше да тръгнат на дълъг път, за Блакмуърската долина, и в четири часа по двора вече крачеха хора с фенери. Но Ейбъл не беше сред тях. Преди работниците да се сетят и отърчат да го събудят, Хенчард влезе през градинската вратичка.

— Къде е Ейбъл Уитъл? Значи, пак го няма въпреки това, което му казах. Е, кълна се в дедите си, че този път ще спазя своята дума… иначе все тъй ще си я кара! Отивам при него.

Хенчард напусна двора и скоро беше вече в жилището на Ейбъл — скромната къщурка на Задната улица, чиято врата никога не се заключваше, защото нямаше какво да се открадне от обитателите й. Хенчард доближи леглото и извика така силно, че Ейбъл веднага се събуди; като видя застаналия над него господар, той се замята като бесен, опитвайки се да намери дрехите си, за да се облече, но все не можеше.

— Ставай от леглото и марш на работа, ако не искаш да си уволнен от днес! И ще ти държи влага за много време. Марш! Тичай навън, макар че си по долни гащи!

Клетият Уитъл нахлузи на раменете си жилетката с ръкави и чак на последното стъпало на стълбата успя да си намъкне обущата, а Хенчард му нахлупи шапката. И ето Уитъл вече ситнеше по Задната улица, а Хенчард го следваше с твърди стъпки.

В това време Фарфри, потърсил Хенчард в къщи не успял да го намери, излезе от задните врати и зърна нещо бяло, което потрепваше в утринната дрезгавина; скоро той разбра, че това са пешовете на ризата на Ейбъл, които стърчаха под жилетката му.

— Господи боже мой, какво е това чудо? — изрече Фарфри, влизайки в двора след Ейбъл; Хенчард бе поизостанал.

— Виждате ли, мистър Фарфри — забъбри едва разбираемо работникът с усмивка на покорство и уплаха, — той каза, че ще почне да ме вдървява, ако не стана по-рано, и ето че наистина го стори! Виждате ли, няма какво да се прави, мистър Фарфри, всякое нещо може да ти се случи при тоя господар. Да!… Та ще пътувам до Блакмуърската долина комай без дрехи, щом така е заповядал той; сетне ще трябва да посегна на живота си, защото мога ли да преживея тоз позор: нали всички женоря по пътя ще зяпат от прозорците моето безчестие и ще се присмиват — „Хе, гледайте го тоя мъж без гащи!“ Разбирате ли какво ще ми навлече туй нещо, мистър Фарфри, и какви отчаяни мисли ще ми навее в главата. Да… аз ще сторя нещо със себе си… туй вече не се търпи!

— Върви си в къщи да си обуеш панталоните и ела на работа в приличен вид! Ако не тръгнеш, зле ще си изпатиш!

— Не смея! Мистър Хенчард каза…

— Не ме интересува какво е казал мистър Хенчард или който и да било! Глупаво е да се изисква такова нещо. Веднага бягай в къщи и се обличай, Уитъл.

— Я чакайте! — изрече Хенчард и ги доближи отзад. — Кой го праща в къщи?

Работниците обърнаха погледи към Фарфри.

— Аз — каза Доналд. — Според мен шегата е отишла твърде далеч.

— А според мене не! Качвай се в каруцата, Уитъл!

— Не, няма да се качи, докато съм тук управител — изрече Фарфри. — Или той ще тръгне за дома си да се облече, или аз завинаги напускам това стопанство.

Хенчард почервеня и го погледна строго. Помълча за миг, впил поглед в очите на шотландеца. Доналд направи няколко крачки към него, забелязал, че Хенчард е започнал да се разкайва за извършеното.

— Чуйте — каза Доналд спокойно, — не бива да постъпва така човек с вашето положение, сър! Това е тирания, а тя не ви подхожда.

— Съвсем не е така! — отсече Хенчард като обидено момче. — Трябва да му се даде урок, та да си има обица на ухото! — И след кратка пауза добави с тон на дълбоко засегнат човек: — Защо говориш така с мен пред тях, Фарфри? Можеше да почакаш, докато останем насаме. Но… причината ми е известна! Посветих те в тайната на своя живот — какъв глупак съм! — и вече се възползуваш от това в моя вреда!

— Не, съвсем не съм го имал пред вид — простичко се оправда шотландецът.

Хенчард наведе очи и без да каже нито дума, си отиде. Този ден Фарфри научи от работниците, че Хенчард цяла зима е изпращал на възрастната майка на Ейбъл въглища и енфие и това отслаби недоволството му към стопанина. Но Хенчард си остана все тъй мрачен и умислен, а когато един работник го попита трябва ли да качи овеса на по-горен етаж на хамбара, Хенчард кратко отговори:

— Попитай мистър Фарфри. Той е тук стопанинът!

Всъщност бе точно така; нямаше място за съмнения. Хенчард, този доскоро най-уважаван в средата си човек, сега изгуби част от предишното уважение. Веднъж дъщерята на един починал фермер от Дърноувър поиска да узнае колко струва тяхната купа сено и пратиха при мистър Фарфри едного с молба да направи оценката. Пратеникът — мъничко момче — срещна в двора не Фарфри, а Хенчард.

— Добре, ще дойда — каза Хенчард.

— Кажете, моля, а мистър Фарфри ще дойде ли? — попита момченцето.

— Аз имам път към вас… Защо ти трябва точно мистър Фарфри? — полюбопитствува Хенчард и замислено огледа детето. — Защо всички търсят винаги все Фарфри?

— Защото сигурно той много им харесва… така говорят.

— Аха… разбирам… значи, всички така говорят… а? Харесва им, защото е по-умен от мистър Хенчард и знае повече. С други думи, мистър Хенчард не става и за слуга на мистър Фарфри.

— Да, прав сте, сър… и това говорят.

— О, значи и други неща говорят? Да, разбира се! И какво по-точно? Хайде кажи и ще ти дам шест пенса да си купиш нещо.

— Казват, че и характерът му бил по-добър, пък Хенчард в сравнение с него пет пари не струвал. А когато едни жени се прибираха в къщи, чух да си приказват: „Златен момък… мек като памук… няма по-добър от него… ей такова мъжле ми трябва за дома.“ Рекоха и туй: „От тях двамата той е далеч по-разбран. Ето кой би трябвало да бъде стопанинът, не Хенчард.“

— Глупости дрънкат! — отвърна Хенчард, мъчейки се да скрие недоволството си. — Е, можеш да си вървиш. А за оценката на сеното ще дойда аз, чуваш ли?… Аз.

Момчето си тръгна и Хенчард измърмори:

— Искат той да бъде стопанин тука… виж ги ти!

И се отправи за Дърноувър. Настигна по пътя Фарфри. Тръгнаха заедно и Хенчард почти не откъсна поглед от земята.

— Не се ли чувствувате добре? — поинтересува се Фарфри.

— Ами, съвсем здрав съм — отвърна Хенчард.

— Но нещо не сте в настроение… сигурно. Днес обаче нямаме повод за тъга! Стоката, която докарахме от Блакмуърската долина, се оказа великолепна. Да не забравя, едни хора от Дърноувър искат оценка на сеното си.

— Да. Там отивам.

— Ще дойда с вас.

Хенчард не отговори и Доналд започна sotto voce^[1] да си тананика песен, но като наближиха дома на починалия фермер, се сети и каза:

— Какъв човек съм! Баща им е умрял, а аз си пея песни. Как ми щукна от ума!

— А много ли се вардиш да не засегнеш някого? — отбеляза Хенчард с горчива усмивка. — Е, да, разбира се… известно ми е… най-вече мен не искаш да засегнеш.

— Простете, ако съм ви обидил, сър — отговори Доналд и се спря, а на лицето му се изписа разкаяние. — Но защо говорите така… и защо го мислите?

Облакът засенчил челото на Хенчард, се разпръсна и когато Доналд млъкна, стопанинът се извърна към него, загледан не в лицето му, а в гърдите.

— Подочух едно друго и то ме огорчи — призна той. — Затова говорих с тебе рязко, забравяйки какъв си всъщност. Реших да не се занимавам с това сено… ти, Фарфри, ще успееш да се справиш по-добре от мен. Без друго искаха ти да им го оцениш. А мене ще ме чакат на заседанието на градския съвет в единайсет, наближава уреченият час.

Те се разделиха, възстановили приятелските си отношения, и Фарфри не попита какво значат не съвсем понятните за него думи на Хенчард. А Хенчард отново се успокои, но оттогава винаги си мислеше за Доналд със смътен страх и често съжаляваше, задето му бе разкрил душата си и го бе посветил в съкровената си тайна.