Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (3) (Животът и смъртта на един волеви човек)

II

Утринното слънце струеше през цепнатините на брезента, когато мъжът се събуди. Палатката бе изпълнена с топла светлина и във въздуха, бръмчейки напевно, кръжеше една голяма синя муха. Освен бръмченето на тази муха не се чуваше никакъв друг звук. Мъжът огледа всичко около себе си: пейките, масата, качена на магарета, коша с инструментите си, печката, на която се вареше предишния ден кашата, празните паници, разпилените пшеничени зърна, тапите, с които бе осеян тревистият под. Сред отпадъците той забеляза някакъв малък блестящ предмет и го вдигна. Това беше венчалният пръстен на жена му.

Смътният спомен за събитията от миналата вечер изплува в съзнанието му и той пъхна ръка в горния си външен джоб. Зашумоляха натиканите там банкноти на моряка.

Това ново потвърждение на мъглявите му спомени бе достатъчно: сега той знаеше, че не е било сън. Продължи още дълго да седи, забил поглед в земята.

— Трябва час по-скоро да се махна оттук — каза той решително накрая, като човек, който не може да улови мислите си, ако не ги произнесе на глас. — Отишла си е… да, разбира се, отишла си е с онзи моряк, който я купи, и с малката Елизабет-Джейн. Дойдохме тук, аз ядох пшеничена каша, а в кашата имаше ром… и продадох жена си. Да, така беше и ето ме сега още тук. Какво да правя, достатъчно ли съм изтрезнял, за да вървя?

Той стана, установи, че се намира в съвсем прилично състояние и може без усилие да потегли на път. Метна на гърба си коша и се убеди, че може да го носи; после повдигна края на платнището, който служеше за врата, и се озова навън.

С мрачно любопитство се огледа. Свежото септемврийско утро го оживи и ободри. Като дойдоха тук предишната привечер с жена му и дъщеря му, бяха уморени и почти нищо не забелязаха, затова той сега разглеждаше околността сякаш за пръв път. Стоеше на открито, високо място, оградено с горичка от едната страна, към което водеше лъкатушен път. Долу се виждаше селото, дало името на това възвишение, където всяка година ставаше панаирът. Оттук започваше наклон към долините, а отвъд тях следваха други възвишения, осеяни с гробни могили и набраздени с останките на стари укрепления. Всичко се къпеше в лъчите на наскоро изгрялото слънце, неуспяло още да изсуши дори едно-едничко стъбълце на изобилно оросената трева там, където се бяха проточили дълги сенки на жълтите и червени фургони, разтеглените отражения, на чиито колела напомняха орбити на комети. Собствениците на разни павилиончета и всички цигани, останали да нощуват тук, се бяха настанили в палатките или в каруците си, или пък лежаха под тях, загърнати в конски покривала, тихо и неподвижно като в обятията на смъртта — само случайното изхъркване на някого издаваше присъствието му. Но Седмината Спящи^[1] са имали куче; такива кучета от неизвестни породи, които следват скитниците и представляват нещо средно между куче, котка и лисица, също лежаха наоколо. Някакво паленце изскочи изпод една каруца, джафна за авторитет и пак си легна. То бе единственият свидетел на обстоятелството, че земеделският работник напуска уейдънския панаир.

Несъмнено това хармонираше с желанието на нашия герой. Той крачеше дълбоко замислен, без да забелязва нито овесарките, които прелитаха със сламчици в човките си над живите плетове, нито гуглите на гъбите, нито подрънкващите овчи звънци, чиито притежателки бяха имали щастието да не попаднат на панаира. Като излезе на една селска улица на около миля^[2] от мястото на действието от миналата вечер, мъжът отпусна коша на земята и се облегна на една вратня. Тежък проблем — а може би и не един — давеше неговите мисли.

„Споменах ли вчера името си на някого, или не?“ — помъчи се да си припомни той и накрая дойде до заключението, че не го е сторил. Беше учуден и огорчен, задето жена му се бе хванала за думите му и си бе отишла — това личеше и по израза на лицето му, и по това как хапеше една сламка, която бе измъкнал от живия плет. Разбираше, че жена му е постъпила така в яда си, освен дето, изглежда, е решила, че тази сделка я задължава да спази условието. Той бе почти напълно убеден в последното, защото познаваше натурата й, чужда на лекомислие, и крайната примитивност на нейното съзнание. При това под маската на обичайното й спокойствие можеше да се затаят безразсъдна решителност и чувство на обида, заглушили мимолетните съмнения. Веднъж, когато той, по време на едно напиване, й каза, че ще се избави от нея по начина, по който бе постъпил вчера, тя му отговори със спокойния тон на фаталистка, че тъкмо тъй ще стане и няма да му се наложи да й го повтаря още много пъти…

— Но нали знае, че в такива мигове не мисля онова, което ми дойде на устата! — възкликна той. — Е, ще трябва доста да поскитам, за да я открия… Дявол да го вземе, да беше помислила по-хубаво, преди да ме срами така! — изрева той. — Та тя не бе пияна като мен. Такава идиотска простота — съвсем в характера на Сузан! Покорността й… тази покорност ми докара по-голямо зло, отколкото най-сприхавият нрав!

Успокоил се малко, той се върна към първоначалното си убеждение, че е длъжен да открие жена си и малката Елизабет-Джейн и доколкото му е възможно да се примири с позора си. Сам си го бе навлякъл и трябваше да носи бремето му. Но най-напред реши да си даде обет — такъв велик обет, какъвто не бе давал досега, а за изпълнението на тази клетва по подходящ начин му беше нужно и подходящо място и обстановка, тъй като вярванията на този човек се отличаваха с известен фетишизъм.

Сложи коша на гърба си и продължи напред, като оглеждаше, както вървеше, местността с изпитателни очи; на три-четири мили пред себе си забеляза покривите на някакво село и камбанарията на черква. Насочи се към тази камбанария. В селото цареше тишина, онзи безмълвен час, който настъпва във всекидневния живот, щом мъжете отидат на полето да се трудят и който свършва с пробуждането на жените и дъщерите им — те стават от леглата и се залавят да приготвят храна на своите съпрузи, бащи и братя за завръщането им от полето. Затова земеделският работник достигна черквата съвсем незабелязан и влезе в нея безпрепятствено — вратата бе затворена само с мандало. Остави коша си до купела, прекоси кораба до оградката на олтара и като отвори вратичката, влезе в светилището и се почувствува някак странно, но после коленичи на подиума, склони глава върху евангелието, оставено на престола, и изрече високо:

— Аз, Майкъл Хенчард, тази сутрин, на шестнайсети септември, тук, на това свещено място, давам клетва пред бога, че няма да вкуся нито глътка силен алкохол в продължение на двайсет и една години от днес нататък — колкото съм живял до този миг. Кълна се в лежащото пред мене евангелие; и нека онемея, ослепея и осакатея, ако престъпя клетвата си!

Като произнесе тези думи и целуна голямата книга, земеделецът се изправи и сякаш почувствува облекчение, стъпил на новия си път. Поспря се на площадката пред входа, забеляза гъстия стълб дим, който бликна от червения комин на най-близката къщурка, и разбра, че обитателката й току-що е запалила огнището си. Доближи вратата и стопанката се съгласи да му приготви закуска срещу скромно заплащане. Като се подкрепи, той пристъпи към издирването на жена си и детето.

Много скоро Хенчард се убеди, че задачата е трудна. Макар да проверяваше и питаше навсякъде, да обикаляше насам-нататък ден след ден, такива хора, каквито той описваше, не бяха срещани от вечерта на панаира. Задачата му ставаше още по-трудна поради факта, че не знаеше името на моряка, отвел жена му. И тъй като средствата на Хенчард бяха оскъдни, той реши след кратко колебание да пожертвува парите на моряка за целта на своето издирване; но и това се оказа безполезно. Свенеше се да огласи открито постъпката си, а то му пречеше да вдигне около тази работа шума, който бе необходим, за да може издирването да даде желания резултат. И навярно точно затова не постигна нищо, макар да направи всичко, което не пораждаше след себе си нуждата от обяснение при какви обстоятелства е изгубил жена си.

Седмиците прераснаха в месеци, а той все продължаваше да търси, като в промеждутъците се залавяше за случайна работа, за да се изхранва. След известно време стигна до едно морско пристанище и там успя да получи сведението, че лицата, отговарящи донякъде на неговото описание, наскоро са напуснали страната. Тогава реши да преустанови търсенето и да се засели в район, който от известно време му беше легнал на сърцето. На следващия ден пое на югозапад, без да спира, освен за да нощува, и вървя, докато достигна град Кастърбридж, разположен в най-отдалечения край на Уесекс.