Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (26) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXV

Новото посещение на Фарфри — опит, проведен от него с явно вълнение — послужи за по-нататъшното изместване на Хенчард от сърцето на Лусета. Доналд разговаряше и с компаньонката на мис Темпълман, но само формално; за него присъствуващата в стаята Елизабет почти не съществуваше. Той като че изобщо не я забелязваше и на умните й забележки отговаряше кратко и равнодушно, защото вниманието и очите му не можеха да се откъснат от жената, която, за разлика от Елизабет напомняше Протей^[1] със своето многообразие, променливост на настроенията, мненията и принципите. Лусета упорито се опитваше да вмъкне Елизабет в техния затворен кръг, но компаньонката й си остана извън него — блуждаеща трета точка, през която този кръг не можеше да мине.

Дъщерята на Сузан Хенчард понесе твърдо вледеняващата болка от раната, както понасяше и по-тежките си мъки, и се постара колкото може по-скоро незабелязано да се измъкне от стаята, в която третият бе излишен. Сега шотландецът не беше онзи Фарфри, който бе танцувал с нея и я бе придружил към къщи, завладян от някакво средно чувство между любов и приятелство — единственият период в историята на всяка любов, за който е характерно отсъствието на страдание.

Елизабет застана на прозореца на стаята си и впи очи с тъга в покрива на близката камбанария, сякаш там бе написана съдбата й.

— Да! — рече тя накрая и удари с длан перваза на прозореца — Вторият мъж, за когото Лусета ми разказа, е той.

А през това време тлеещото в Хенчард чувство към Лусета поради развитието на обстоятелствата се разгаряше с буен пламък. Младата жена, към която той бе изпитвал някога само топло съчувствие, охладено след това почти напълно от разума, сега бе станала недостъпна и бе добила по-зряла хубост; тя му изглеждаше единственото същество, което може да му донесе радост в живота. Ден след ден нейното мълчание доказваше, че е безполезно да разчита на сближение, ако продължава да се държи на разстояние от нея; предаде се и отново я навести — Елизабет-Джейн не беше в къщи.

Той прекоси с тежката си, малко тромава походка стаята, в която бе Лусета, устремил в нея упорит и жарък поглед — този поглед, съпоставен със скромния взор на Фарфри, приличаше на слънце в сравнение с луната, — и отношението му беше леко фамилиарно, за което той имаше известно право. Ала промяната в общественото положение сякаш бе превърнала Лусета в съвсем друго същество и тя му подаде ръка с такава хладна сдържаност, че той веднага стана по-почтителен и изгубил част от своята самоувереност, зае предложения стол. Разбираше твърде малко от модно облекло, но все пак долови, че е недостатъчно елегантен за онази, която досега бе смятал едва ли не своя собственост. Тя с много любезни думи му благодари, задето е имал добрината да я посети. Това му помогна да си възвърне изгубеното равновесие. Някак особено я загледа в лицето и плахостта му лека-полека се изгуби.

— Как можех да не намина, Лусета? — започна той. — Нима допускаш такава нелепа мисъл! Прекрасно знаеш, че не бих могъл да се възпра, дори да искам… дори и да ми липсва всякаква учтивост. Дойдох да ти кажа, че съм готов, веднага щом традицията позволи, да ти дам името си като награда за твоята любов и за всичко онова, което ти изгуби заради нея, нехаейки за себе си и мислейки единствено за мене; дойдох да заявя, че ти с пълното ми съгласие можеш да определиш деня или месеца, в който ние според тебе ще можем да направим сватбата, без да накърним приличието: разбираш това по-добре от мен.

— Още е много рано — отвърна тя уклончиво.

— Да, да, навярно е така. Но ти знаеш, Лусета, когато бедната, изстрадала в живота Сузан почина и още беше рано да мисля за нов брак, все пак без колебание реших, че след всичко, което се случи между нас, дългът ми налага да се поправят колкото може по-скоро нещата. Обаче не побързах да дойда при теб, защото… прочее ти сама можеш да се досетиш как съм се чувствувал, знаейки, че си наследила такова състояние. — Гласът му звучеше все по-тихо: разбираше, че в тази стая неговите интонации и маниери изглеждат по-груби, отколкото на улицата. Озърна се, погледна модните завеси и изисканите мебели, с които се бе снабдила господарката на този дом.

— Честна дума, не знаех, че такава мебел може да се купи в Кастърбридж — изрече той.

— Не може — отговори Лусета. — И дълго няма да може… на този град му трябват поне още петдесет години цивилизация. Докарах мебелите с фургон, теглен от четири коня.

— Хм! Изглежда, разполагаш с доста пари.

— О, не. Не чак толкова много.

— И по-добре. Защото някак се стеснявам от тебе в тази обстановка.

— Защо?

Отговор не бе необходим и Хенчард нищо не отвърна.

— Да — продължи той, — на никой друг не бих пожелал такова богатство, както на теб, Лусета, и никому то не приляга толкова, колкото на теб. — Извърна се към нея, обзет от силно преклонение, и тя се смути, макар добре да го познаваше.

— Много съм ти благодарна за всичко, което каза — продума тя, сякаш искаше да спази някаква задължителна официалност.

Хенчард почувствува, че между тях вече не съществува някогашната взаимност, и веднага изрази огорчението си — никой не показваше така внезапно чувствата си като него.

— Благодарна ли си, или не, все ми е едно. В моите думи може би няма онзи блясък, който ти отскоро и за пръв път в живота си започна да изискваш от своите събеседници, но аз говоря искрено, милейди Лусета.

— И достатъчно грубо — изрече тя, нацупила устни и с гневен блясък в очите.

— Съвсем не! — разгорещено възрази Хенчард. — Но успокой се, не искам да се карам с теб. Дойдох с искреното предложение да затворя устата на враговете ти от Джързи и трябва да ми бъдеш благодарна за това.

— Как смееш така да ми говориш! — възкликна тя с ярост. — Отлично знаеш, че едничкото ми престъпление бе безразсъдната девическа любов към тебе, пренебрежението ми към всякакво приличие, и колкото и да са ме винили, аз никак не се смятам за виновна, а значи, няма и защо да ме обиждаш! Много изстрадах в онова скръбно за мене време, когато ти ми писа, че жена ти се е завърнала и че ме изоставяш заради нея, и ако сега се радвам на някаква самостоятелност, заслужила съм я напълно!

— Да, имаш право — съгласи се той. — Но хората съдят за нас не по това какви сме всъщност, а по това какви им изглеждаме; с други думи, трябва да приемеш моето предложение… заради доброто си име. Защото онова, което се знае на родния ти остров Джързи, може да се разчуе и тук.

— Защо все за Джързи ми приказваш? Аз съм англичанка!

— Да, разбира се. И тъй, какво ще отговориш на предложението ми?

За пръв път, откакто се познаваха, Лусета получаваше възможност да направи крачка по своя инициатива, но тя се въздържа.

— Нека засега нещата си останат постарому — отвърна тя, изпитвайки неловкост. — Ще се държиш с мене като с обикновена позната и аз ще се държа с теб така. След време…

Тя млъкна и той не посмя да наруши й мълчанието отведнъж — защото те не бяха слабо познаващи се хора, които са принудени да поддържат разговора пряко воля.

— Значи, натам духа вятърът, а? — мрачно процеди той накрая и кимна, сякаш даваше отговор на собствените си мисли.

Жълт поток от отразени слънчеви лъчи изпълни стаята за няколко минути — край къщата премина каруца с прясно балирано сено, закупено в някое от селата, и на каруцата бе изписано името на Фарфри. Самият Фарфри яздеше на кон до нея. Лицето на Лусета стана такова, каквото става лицето на всяка жена, когато този, когото тя обича, ненадейно се яви пред нея като някакво видение.

Ако Хенчард бе повдигнал очи, ако бе надникнал бегло през прозореца, щеше да отгатне тайната на недостъпността на Лусета. Но той, замислил се над тона й, беше приковал очи в пода и не забеляза как пламна нейното лице, когато тя съгледа Доналд.

— Не предполагах… съвсем не, предполагах, че жените са такива! — изрече Хенчард бавно и категорично; освободен от вцепенението си, той стана, но Лусета, боейки се гостът да не заподозре истината, почна да го увещава да не бърза. Донесе ябълки и настоя да му обели една от тях.

Хенчард отказа ябълката.

— Не, не! Не е за мене тази работа — продума сухо той и тръгна към вратата.

Но преди да излезе от стаята, обърна очи към Лусета.

— Ти се пресели в Кастърбридж само заради мен — каза той. — А сега, когато си тук, не искаш да отговориш на предложението ми!

Преди Хенчард да бе слязъл по стълбите, Лусета се отпусна на софата, после скочи, обзета от отчаяние.

— Аз ще обичам онзи! — възкликна тя страстно. — А този… той е сприхав и суров, и като зная тези му качества, да се обвържа с него е безумие. Не искам пак да стана предишната робиня… и ще обичам, когото пожелая!

Би могло да се предположи, че, решила да скъса с Хенчард, тя ще потърси човек по-високостоящ от Фарфри. Но Лусета никога не разсъждаваше трезво: тя се боеше от резките упреци на хората, с които е била обвързана; нямаше никакви роднини; и с характерното си лекомислие приемаше на драго сърце всичко, което й поднасяше съдбата.

Елизабет-Джейн, наблюдавайки през кристалната сфера на честната си натура Лусета и двамата й обожатели, не пропусна да забележи, че баща й, за какъвто тя смяташе Хенчард, и Доналд Фарфри от ден на ден се влюбват все по-горещо в приятелката й. Фарфри изразяваше чувствата си с непринудената страст на младия човек. Хенчард — с изкуствено съгрятата надежда на зрялата си възраст.

Болката, предизвикана от почти пълното пренебрежение на двамата мъже към нея, в някои моменти се притъпяваше от комичните им прояви. Когато се случеше Лусета да си убоде пръста, и двамата поклонници се нажаляваха така силно, като че я виждаха на смъртен одър; когато Елизабет-Джейн заболееше сериозно или бе изправена пред някаква опасност, те, научили за това, любезно изразяваха съчувствието си и веднага я забравяха. Но отношението на Хенчард оскърбяваше и чувствата на Елизабет като дъщеря; и тя се питаше каква е вината й, та баща й толкова я пренебрегва след всичките си обещания, че ще полага грижи за нея. А поведението на Фарфри тя, като размисли безпристрастно, оцени като съвсем естествено. Какво е тя в сравнение с Лусета? „Нищо и никаква звездица хубавица, която помръква, щом луната засияе на небето“.

Девойката бе свикнала да се самоотрича и крахът на всекидневните желания стана за нея така естествен, както слънчевия залез. Животът й бе дал твърде пестелива възможност да опознае на книга философията, но добре я запозна с практическата й страна. А и опитът й в живота не се определяше толкова от разочарования в истинския смисъл на думата, колкото от замяна на едно с друго. Постоянно се случваше така, че тя не получаваше онова, което искаше, а получаваше друго — което не бе желала. Затова си спомняше почти спокойно за онези вече невъзвратими дни, когато Доналд беше неин таен обожател, и се питаше какви ли още нежелани дарове ще й изпрати небето в замяна на самия него.