Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (37) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXXVI

Като се върна от срещата, Лусета забеляза, че край входа на дома й под фенера стои човек. Когато спря, преди да си влезе, непознатият я доближи и заговори. Това бе Джоп.

Много се извинявал, задето я безпокои. Но чул как един негов съсед, търговец — житар, помолил мистър Фарфри да му препоръча някого за съдружник; Джоп предложи себе си за тази цел. Можел да представи солидни гаранции, за което пишел в писмото си до мистър Фарфри, но щял да бъде много благодарен на Лусета, ако и тя прибави някоя добра дума за него на мъжа си.

— Нищо не зная за това — студено отговори тя.

— Но вие по-добре от другите, мадам, можете да потвърдите, че аз заслужавам доверие — каза Джоп. Преди няколко години бях на Джързи и ви познавах, макар само по лице.

— Възможно е — изрече тя. — Но аз не ви познавам.

— Уверен съм, мадам, че ако ходатайствате за мене, ще получа това, към което така горещо се стремя — настояваше Джоп.

Тя категорично отказа да се намесва в тази работа и като прекъсна рязко разговора, се прибра: искаше да си е в къщи, преди мъжът й да установи, че е излизала. Джоп остана да стои на тротоара.

Той я изпрати с поглед, докато тя се скри отвъд вратата, и си тръгна. Като пристигна у дома си, Джоп седна край студеното огнище и устреми очи към желязната пиростия и дървата, сложени под нея, с които утре сутринта щеше да възвари вода за чая си. Горе някой се движеше и това привлече вниманието му; от втория етаж слезе Хенчард, който, изглежда, бе ровил нещо из сандъците си в своята спалня.

— Искам да те помоля, Джоп — започна Хенчард, — да ми направиш една услуга още сега… тази вечер, ако може. Отнеси това за мисис Фарфри и помоли да й го предадат. Аз сам бих го занесъл, но не искам да ме виждат там.

Подаде на Джоп пакет, увит в амбалажна хартия и запечатан. Хенчард сдържа думата си. Като се върна в къщи, без да губи нито миг, прерови оскъдните си вещи и в пакета сега се намираше всичко, което някога му беше писала Лусета — до последното листче. Джоп равнодушно прие да занесе пакета.

— А твоите работи как са? — попита съжителят му. — Има ли надежда да постъпиш там, където искаш?

— Не, за съжаление — отговори Джоп, но не каза нито дума на Хенчард за писмото си до Фарфри.

— В Кастърбридж изобщо нищо не излиза — изрече с категоричен тон Хенчард. — Трябва да опиташ щастието си някъде по-далеч.

Пожела лека нощ на Джоп и се върна в своята половина от къщата.

Джоп остана неподвижен на мястото си, докато вниманието му не бе привлечено от отражението на обгорелия фитил на свещта върху стената; той обърна очи към самата свещ и забеляза, че на края на фитила се е образувало топче като гореща глава цветно зеле. Сетне спря поглед върху пакета на Денчард. Знаеше, че Хенчард преди години бе ухажвал сегашната мисис Фарфри, и смътните му представи за това го наведоха на следния извод: Хенчард е държал у себе си пакет, принадлежащ на мисис Фарфри, и има някаква причина да се въздържа да го върне лично. Какво ли може да има в този пакет? Джоп дълго размишлява върху това и накрая, засегнат от надменното според него държане на Лусета, а също и поради любопитството да разбере няма ли някакво уязвимо място в отношенията й с Хенчард, взе пакета и го заразглежда. Хенчард беше много непохватен в писмените работи и всичко, свързано с тях; бе запечатал пакета с червен восък, но не беше сложил върху восъка печат, защото съвсем не бе помислил, че в този случай всеки лесно би отворил пакета му. Джоп не беше толкова несведущ; той откърти с джобното си ножче една от восъчните лепенки, надникна в прозирката и видя, че под амбалажната хартия има писма; убедил се в това, той отново скрепи краищата на опаковката, като размекна восък на пламъка на свещта, и тръгна да предаде пакета на Лусета.

Пътят му минаваше край брега на реката в покрайнината на града. Доближил осветения мост на края на Главната улица, той видя на него майка Къксъм и Нане Мокридж.

— Тъкмо се канехме да поемем към Торовата улица: ще ни се да се отбием в „Пръста на Питър“, преди да сме се пъхнали в кревата — рече мисис Къксъм. — Там сега свирят на цигулка и бият тамбурина. Господи, че какво друго му трябва на човека! Тръгвай с нас, Джоп — ще изгубиш само пет минутки.

Джоп почти винаги избягваше тази компания, но днес поради особените обстоятелства бе настроен по-лекомислено и без да хаби излишни думи, реши да се упъти към Торовата улица.

 

 

Високата част на Дърноувър представляваше своеобразно съчетание от хамбари и ферми, но в тази енория имаше и по-малко живописни кътчета. Към тях спадаше Торовата улица, която днес е почти изцяло разрушена.

Торовата улица беше един вид Адолам^[1] за околните села. Тук намираха подслон всички изпаднали в немотия, потънали в дългове или изобщо бедствуващи. Ратаите и другите селски жители, които освен със земеделие се занимаваха и с бракониерство, не страняха и от побоищата и пиянството, съчетавайки ги с бракониерството, рано или късно попадаха на Торовата улица. Селските механици, твърде лениви, за да се занимават с машините, селските слуги, твърде бунтарски настроени, за да слугуват на господари, се стичаха на Торовата улица доброволно или по принуда.

Улицата с нейните скупчени, покрити със слама къщурки, се точеше права като шиш сред влажната и мъглива низина. Много скръб, много низост и вредни навици можеха да се видят тук. Порокът имаше свободен достъп до някои врати наоколо; безгрижието беше постоянен обитател под сламените покриви с криви комини, срамът се таеше зад някои еркерни прозорци, кражбата (при нужда) бе приютявана в покритите със слама колиби от кал край ракитите. Ставаха и убийства. В края на тази уличка имаше къщи, които в старо време са били олтар на всякакви болести. Ето какво представляваше Торовата улица в дните, когато Хенчард и Фарсъри бяха кметове.

А този поразен от плесен лист на здравото, цветущо дърво на Кастърбридж растеше сред селските простори само на сто ярда от редицата величествени брястове, откъдето се разкриваше гледка към ширналите се в простора отвъд блатото плата, пшенични ниви и богатски имения. Рекичка делеше блатото от домовете на крайния квартал и на пръв поглед изглеждаше невъзможно да я преминеш, освен чрез избиколен път. Но под външните стълби на всеки тукашен стопанин се пазеше една тайнствена дъска, широка девет инча; тя служеше за тайно мостче.

Ако бяхте и вие обитател на бедния квартал и се прибирахте от работа по тъмно (а тук работно време бе нощта), щяхте крадешком да минете през блатото, да доближите брега на споменатата рекичка срещу къщурката, която притежавате, и да изсвирите. Тогава на другия бряг ще се появи човешки силует, стиснал в ръка дъската, щръкнала на фона на небето; той ще сложи моста; ще минете по него и ръката му ще ви помогне да се измъкнете на брега с фазаните и зайците, които сте откраднали от близките имения. На сутринта ще продадете скришом плячката си, а след още един ден ще ви изправят пред съдиите и погледите на вашите съседи съчувствено ще ви измерват в гърба. Ще се изгубите за малко; после ще се установи, че отново мирно и тихо си живеете на Торовата улица.

Озовалият се случайно тук, решил да се разходи по тази улица в здрача, биваше поразен от две-три нейни характерни особености. Първо, трополенето; на известни промеждутъци от време то ечеше откъм задния двор на ханчето, намиращо се по средата на улицата: там имаше кегелбан. Втора особеност бе непрестанното свирукане, което се чуваше почти от всеки дом с разтворена врата — изглежда там надуваха пищялки. Третата особеност бяха белите престилки върху мръсните рокли на жените, застанали по праговете на къщите си. Бялата престилка е нещо неестествено в такава обстановка, където трудно се поддържа чистота; при това трудолюбието и чистоплътността, олицетворение на които е бялата престилка, никак не се съчетаваха с позата и походката на жените, които ги носеха: те обикновено стояха с ръце на хълбоците (напомняха кани с две дръжки), облегнали рамо на вратата, и главите на тези почтени жени, както и също тъй почтените им очи, бързо се обръщаха натам, откъдето се дочуеше дори най-слаб шум, подобен на мъжки стъпки.

Но сред такова изобилие от пороци тук-там се срещаха и добродетелни бедняци, също намерили убежище на това място. Под покривите на някои къщурки живееха чисти и непорочни души, чието присъствие тук се дължеше единствено на желязната хватка на нуждата. Семейства от западнали села, представители на някога голямата, а сега почти изчезнала прослойка от селското общество, така наречените пожизненици, — тоест доживотни арендатори — копихолдъри^[2] и други лица, чиито опорни стълбове бяха подкосени по една или друга причина, накарала ги да напуснат мястото, където са живели в продължение на много поколения — всички подобни хора се стичаха тук, ако не предпочетяха да се въргалят край някой жив плет до пътя.

На Торовата улица ханчето „Пръстът на Питър“ заменяше черквата.

Както всяко подобно заведение, то се намираше на централно място и се отличаваше в такава степен от „Тримата моряци“, в каквато „Моряците“ се отличаваха от „Кралският герб“. На пръв поглед ханчето изглеждаше учудващо прилично. Входът му беше винаги затворен, а стъпалото пред него толкова чисто, сякаш никога човешки крак не беше накърнявал целостта на пясъчната му настилка. На ъгъла на ханчето обаче имаше проход, същинска цепнатина, която отделяше „Пръстът на Питър“ от съседната сграда. И там, по средата на този проход, се намираше тясна врата, изгубила всякаква следа от боята си и лъснала от търкането на безброй ръце и рамена. Тя беше всъщност истинският вход за хана.

Често можеше да се види как някой минувач, съвсем доскоро крачил по Торовата улица, изведнъж изчезва, така че за наблюдателя му остава само да примигва от недоумение като Аштън при изчезването на Рейвънсуд^[3]. Оказваше се, че този разсеян минувач, завил незабелязано, веднага се е шмугнал с рамото напред в цепнатината, а оттам също тъй умело, се е озовал в кръчмата на хана.

Посетителите на „Тримата моряци“ бяха достойни личности в сравнение с компанията, която се събираше тук, макар че, да си признаем, низшият слой постоянни посетители на „Моряците“ имаше по някоя допирна точка с каймака на клиентелата на „Питър“. Тук идваха всякакви несретници. Стопанката на кръчмата беше добродетелна жена, преди години попаднала несправедливо в затвора заради съучастничество. Тя излежа едногодишния срок на присъдата и лицето й имаше израз на мъченица, освен в случаите, когато срещнеше арестувалия я полицай — тогава тя винаги му намигаше.

Точно в тази кръчма дойде Джоп с познатите си. Пейките, на които седнаха, бяха тесни и високи, а облегалките им завързани с въжета за куки на тавана, понеже тукашните посетители често буйствуваха и без съответните предпазни мерки те лесно щяха да обръщат пейките. Откъм задния двор се чуваше трополенето на дървените топки, които събаряха кеглите; под духалото на камината висеше мъналка за очукване на лен; а по пейките седяха редом бивши бракониери и бивши пазачи на дивеч — хора, които някога земеделците аристократи бяха преследвали без всякаква причина и които тогава се биеха помежду си на лунна светлина, докато единият изгубеше способността си да говори, а другият — благоразположението на господаря си и биваше уволнен; сега те отново бяха в близък контакт, но вече като хора от един и същ обществен слой, седяха и спокойно разговаряха за миналите дни.

— Чарл, помниш ли как майсторски ловеше ти пъстърва с най-проста трънеста пръчка и я изхвърляше на брега, без изобщо да размътиш водата в рекичката? — казваше един уволнен пазач. — Веднъж те спипах за тая работа, помниш ли?

— Как да не помня! Ама по-лоша беда от тая, дето ме сполетя зарад фазана от Йолбърийската гора, не ме е сполетявала. Тогаз твойта жена излъга, и то под клетва — бога ми, наистина излъга… няма спор.

— Как стана тази работа? — попита Джоп.

— Ей тъй… Джо ми се нахвърли, вкопчи се в мене и се затъркаляхме край живия плет на тяхната градина. Като чу шума, стопанката му изскочи с лопатата за пещта, под дърветата беше тъмно, та тя не можеше да види кой от нас двамата е отгоре и кой отдолу. „Де си бре, Джо? Отгоре или отдолу?“ — пропищя тя. „Ох, отдолу съм, по дявола, отдолу!“ — вика той. Тогаз тя захвана да ме налага с лопатата по тиквата, по гърба и по ребрата, ама ние с Джо пак се търколихме. „А сега де си, мили Джо, отдолу, или отгоре?“ — пак пищи тя… Мътните да я вземат, зарад нея ме откараха! А после в съда тя се закле, че тоя фазан сама си го била отгледала, пък птицата съвсем не беше твоя, Джо; туй бе птица на скуайър^[4] Браун — ето чия бе тя, — и бяхме я откраднали час преди туй, като минавахме през гората му. Просто побеснях… такваз несправедливост!… Е, нищо — било, каквото било.

— Можех да те спипам много по-рано — каза пазачът. — Най-малко десет пъти съм бил на косъмче от тебе, пък ти си носил не само по една нещастна птица като тая, а бая повече.

— Да… Туй-онуй се поразчу за някои наши постъпки, ама не за най-опасните, и слава богу — отбеляза продавачката на пшенична каша, която отскоро се бе преселила в този квартал и също се намираше в кръчмата. Преди години тя доста се бе скитала насам-натам и възгледите й се отличаваха с космополитна широта. Не друг, а тя попита Джоп какъв е този пакет, дето го стиска под мишницата си.

— А, това е голяма тайна — отвърна той. — Любовна страст. Представете си: една жена толкова да обича едного и така безмилостно да мрази друг.

— За кого става дума, сър?

— За една важна личност в града ни. Нямам нищо против да я очерня! Кълна се в живота си, забавно би било да прочетем любовните писма на тази наконтена с коприна восъчна кукла! Защото тъкмо нейните писма са в ей този пакет.

— Любовните писма? Тогаз ни почети от тях, мили човече — помоли го майка Къксъм. — О, боже, спомняш ли си, Ричард, колко глупавички бяхме на младини? Наемахме си някой ученик, та да ни пише любовните писма, и помниш ли, тикахме му по едно пени в ръката, за да мълчи за това, което ще напише, нали?

По това време Джоп вече бе проврял пръст под част от восъчните лепенки, отвори пакета и като тупна шумно писмата на масата, си избра от купчината първите, попаднали пред очите му, след което започна да ги чете на глас едно след друго. Съвсем скоро се разкри тайната, която Лусета толкова желаеше да погребе, макар че в писмата й накратко беше изразено с недомлъвки и много нещо оставаше неясно.

— И това го е писала мисис Фарфри! — възкликна Нанс Мокридж. — Позор за нас, почтени дами, че може да пише така една наша посестрима. А сега се е обвързала с друг мъж!

— Толкова по-добре за нея — обади се възрастната продавачка на пшенична каша. — Щом говорим за нея, ще ви кажа, че аз я спасих от много нещастно венчило, пък тя и едно „благодаря“ не изрече.

— А знаете ли, че това е хубав повод да направим едно шествие с чучела — допълни Нанс.

— Дадено — съгласи се мисис Къксъм, като помисли малко. — По-добър повод едва ли ще имаме и ще бъде жалко да го изпуснем. Тука, в Кастърбридж, таквоз забавление не сме устройвали от десет години, че и по-отдавна.

Някой силно изсвири и стопанката каза на човека, когото наричаха Чарл:

— Джим идва. Направи ми тая услуга, моля те; иди да сложиш моста да премине.

Без да отвърне нещо, Чарл стана, последван от другаря си Джо, и като взеха от стопанката един фенер, излязоха през задната врата в градината; там те заслизаха по една пътека, която свършваше изведнъж на брега на рекичката, за която стана дума по-рано. Студен, лепнещ вятър забрули лицата им откъм блатото, щом слязоха по-ниско. Взел приготвената дъска, единият от приятелите я прехвърли през рекичката; веднага щом далечният и край легна на отсрещния бряг, по нея зачукаха токове и от полумрака изникна едър здравеняк с кожени наколенки, двуцевка под мишница и птици на гърба. Попитаха го дали му е потръгнало.

— Не особено — отвърна равнодушно той. — Вътре спокойно ли е?

Като получи утвърдителен отговор, той се насочи към кръчмата, а приятелите взеха моста и го последваха. Но неуспели да достигнат сградата откъм блатото отекна вик: „Е-хей!“, и те се спряха.

Викът се чу отново. Те оставиха фенера в една барачка и се върнаха на брега.

— Е-хей… оттука може ли да се мине за Кастърбридж? — попита някой от другия бряг.

— Може, ама трудно — отвърна Чарл. — Пред вас има река.

— Нищо… все някак ще премина!… — рече човекът, спрял сред блатото. — За днес ми стига пътя, който съм бил.

— Тогаз почакайте за малко — обърна се към него Чарл, решил, че този човек не им е враг. Джо, донеси дъската и фенера: някой се е заблудил. Трябвало е да вървиш все по пътя, приятелю, а не да пердашиш направо.

— Тъй е трябвало… сега разбирам. Ама зърнах една светлинка насам към вас и си викам: „Е, значи, на тука ми е пътят, няма съмнение.“

Сложиха дъската и от мрака отново се появи човек — непознатият. Мъж на средна възраст, с преждевременно побеляла коса и бакенбарди, с широко, добродушно лице. Той уверено премина по дъската — за него очевидно съвсем не беше трудно да го направи по този начин. Благодари на Чарл и Джо и тръгна редом с тях през градината.

— Каква е тая къща? — попита той, като доближи вратата.

— Ханче с кръчма.

— О! Може тука да отседна за през нощта. Елате с мене — да си намокрите гърлата за моя сметка, задето ми помогнахте да мина през рекичката.

Влязоха с него в кръчмата и там на светлото видяха, че той е по-значителен човек, отколкото можеше да се допусне, като имаме пред вид говора му. Беше облечен богато, но някак безвкусно — с палто с кожа на яката и шапка от тюленова кожа, с която сигурно му беше топло през деня, защото пролетта бе вече подранила, макар че нощите оставаха студени. В ръката си носеше сандъче от махагоново дърво, пристегнато от кожени ремъци и обковано с месингови ленти по ръбовете.

Надникнал в салона през кухненската врата и зърнал събралата се там компания, той се изненада от вида й и веднага се отказа от мисълта да нощува тук, но без да придаде на това особено значение, поиска няколко чаши от най-хубавото вино, плати ги от коридора и се упъти към предната врата, която извеждаше на улицата. Тя бе заключена с мандало и докато стопанката отваряше, непознатият дочу разговора за забавлението с чучела, който продължаваше да се води в салона.

— Какво е туй забавление с чучела? — попита той.

— О, сър! — отговори стопанката нехайно и скромно поклати дългите си обици. — Това е просто един глупав старинен обичай… по нашите места го правят, ако жената на мъжа… тъй де, не е само негова. Но аз, като почтена стопанка, не го одобрявам.

— Значи, те се готвят да направят туй след някой и друг ден. А гледката ще бъде интересна, нали?

— Вижте, сър… — започна кръчмарката с престорена усмивка и изведнъж, отказала се от всякакво притворство, изрече, поглеждайки го изпод око: — Толкоз е смешно… няма нищо по-смешно на света! Но то струва пари.

— Аха! Помня, чувах нейде си за нещичко от тоя род. Готвя се да дойда в Кастърбридж след две-три седмици и няма да имам нищо против, ако се понасладя на туй представление. Почакайте минутка. — Той се обърна, влезе в салона и каза: — Чуйте, добри хора, бих искал да погледам как спазвате старинния обичай, за който се говори тука, и не съм против да участвувам в разноските. Ето, вземете.

— Хвърли на масата един суверен, върна се при застаналата до вратата стопанка, и като я разпита за пътя към града, си тръгна.

— Туй не са последните пари на тоя — рече Чарл, когато взеха суверена и го дадоха на стопанката да го пази. — По дяволите! Трябваше още парици да му измъкнем, докато беше тук.

— Не, не! — възрази стопанката. — Аз, слава богу, имам прилично заведение! И няма да допусна в него никакви нечестни постъпки.

— Можем да смятаме, че работата е подета, и в скоро време ще си устроим забавлението — каза Джоп.

— И още как! — додаде Нане. — Когато се посмееш от душа, някак и сърцето ти се сгрява… сякаш си сръбнал нещо силничко, самата истина!

Джоп събра писмата и тъй като беше вече доста късно, реши да не ги носи на мисис Фарфри до идущия ден. Върна се в къщи, запечата пакета и на сутринта го занесе на адреса. Час след получаването Лусета превърна съдържанието му в пепел и, клетата, едва не падна на колене — толкова бе благодарна на съдбата, че не оставаха никакви доказателства за нещастния й роман с Хенчард. Макар на времето да бе сгрешила по-скоро от лекомислие, отколкото съзнателно, все пак, ако се разчуеше за този роман, той би могъл да изиграе фатална роля в нейните отношения с мъжа й.