Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (25) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXIV

Бедната Елизабет-Джейн, тя съвсем не подозираше, че злощастната й звезда вече е погубила още неразцъфналото влечение на Доналд Фарфри към нея и предложението на Лусета да остане задълго много я зарадва.

Защото в дома на Лусета тя не само намери подслон: оттук тя можеше да наблюдава пазарния площад, който я интересуваше не по-малко, отколкото интересуваше Лусета. Този кръстопът — пазарят — напомняше традиционна театрална сцена с всичко, което се извършваше там, оказваше неизбежно влияние върху хората, живеещи наблизо. Фермери, търговци, мандраджии, знахари, амбулантни продавачи се струпваха на пазара всяка събота, а вечер си отиваха. Тук бе пресечната точка на всички орбити.

Двете млади жени живееха сега не от единия ден до следващия, а от събота до събота. Образно казано, те сякаш не съществуваха в интервала между съботите. Където и да ходеха през другите дни от седмицата, в пазарния ден непременно си стояха в къщи. И двете крадешком търсеха с очи от прозореца силуета на Фарфри. Лицето му рядко успяваха да видят, защото той избягваше да гледа към тях — било от стеснителност, било от опасение, че ще се отвлече от работата си.

Така се развиваха нещата, докато една пазарна сутрин им донесе неочаквано вълнение. Елизабет и Лусета закусваха докато пристигна от Лондон колет на името на Лусета с две рокли. Лусета повика Елизабет-Джейн от масата и девойката, влязла в спалнята на приятелката си, видя двете рокли, проснати върху леглото — едната вишнева, а другата яркочервена; върху маншетите на ръкавите имаше по една ръкавица, до якичките — по една шапка, върху ръкавиците — по едно чадърче, а Лусета стоеше край тези подобия на женски фигури и ги съзерцаваше.

— На ваше място аз нямаше тъй дълго да се колебая — рече Елизабет, като забеляза как се е замислила Лусета в стремежа да си отговори на въпроса коя от двете рокли ще й подхожда повече.

— Много е трудно да предпочетеш една нова дреха пред друга — каза Лусета. — Ще бъдеш или това — тя посочи едната рокля, — или онова — тя посочи другата, — съвсем различна от първата; и то ще продължава през цялата пролет, при което едната от тях — коя, засега е неизвестно — може да се окаже съвсем непривлекателна.

Накрая мис Темпълман реши, че представлява вишневата жена и да става каквото ще. Роклята й прилегна отлично и Лусета мина в предната стая, чиито прозорци гледаха към улицата, а Елизабет я последва.

Утрото бе необикновено ясно за това време на годината. Слънцето ярко озаряваше тротоара и къщите от оттатъшната страна на улицата; светлината, отразявана от тях, заливаше и стаите на Лусета. Изведнъж отекна шум от колела; върху тавана заскачаха фантастични върволици от въртящи се сияйни кръгове и двете приятелки обърнаха очи към прозореца. Някакво невиждано возило спря изведнъж срещу тяхната врата, сякаш тук го бяха изложили на показ.

Това бе нов модел земеделска машина — конна редосеялка, която в този свой усъвършенствуван вид бе непозната в Южна Англия, където всички, както в годините на Хептархията^[1], още сееха с някогашната кошница. Появата на странната машина на житарския пазар предизвика такава сензация, каквато би могъл да породи летателен апарат на Чаринг Крос^[2]. Фермерите се струпаха край редосеялката, жените също я приближиха, децата се пъхаха под нея и в нея. Машината бе боядисана в ярки — зелени, жълти и червени — тонове и приличаше на нещо средно между силно уголемен стършел, скакалец и скарида. Би могла да се сравни и с пианино, на което липсва предната дъска. На Лусета й хрумна точно тази прилика.

— Виж какво чудесно земеделско пиано — рече тя.

— Тази машина прави нещо с пшеницата — продума Елизабет.

— Кой ли е намислил да я докара тук?

И двете жени решиха, че този новатор може да бъде само Доналд Фарфри: макар че не беше фермер, той все пак беше тясно свързан със земеделието. Сякаш в отговор на мисълта им, той в този миг се появи изневиделица, хвърли поглед към машината, разходи се около нея и започна така да я оглежда, като че ли устройството й му бе добре познато. Щом го зърнаха, двете наблюдателки трепнаха, а Елизабет се отдръпна в дъното на стаята, застана там и усърдно се зае да изучава облицовката на стената, без да съзнава постъпката си; в същото време Лусета, развълнувана от двете обстоятелства — новата си рокля и появата на Фарфри, — изрече:

— Хайде да отидем и ние да разгледаме тази машина по-отблизо.

Елизабет-Джейн веднага си сложи шапката и шала и заедно с Лусета излезе вън. Сред събралите се земеделци само Лусета подхождаше за собственица на новата редосеялка, защото тя единствена й съперничеше в яркостта на тоновете.

Приятелките любопитно заоглеждаха машината — редицата напъхани една в друга тръбички с разширени отвори и малките лопатки, подобни на въртящи се лъжички за сол, които хвърляха зърното във фуниестите тръби, а от тръбите то падаше на земята. Внезапно някой рече:

— Добро утро, Елизабет-Джейн.

Момичето вдигна очи и видя втория си баща.

Поздравът му беше сух и гръмогласен и тя, изгубила обичайното си спокойствие, плахо изрече първото, което й дойде на езика:

— Това е дамата, при която живея, татко… мис Темпълман.

Хенчард свали шапка така енергично, че ръката му докосна коленете. Мис Темпълман се поклони.

— Драго ми е да се запозная с вас, мистър Хенчард — каза тя. — Необикновена машина.

— Да — отговори Хенчард и се зае да обяснява устройството на машината, като го осмя много язвително.

— А кой я е докарал тук? — попита Лусета.

— О, не ме питайте, мадам! — отвърна Хенчард. — Това нещо… изобщо няма да работи. Докарал я е тук един наш механик по съвета на един нахален новобогаташ, който си въобразява…

Той съзря умолителното изражение на Елизабет-Джейн и млъкна, навярно предположил, че ухажването на Доналд върви успешно.

Хенчард се обърна, готвейки се да си тръгне. И тогава се случи нещо, което накара доведената му дъщеря да предположи, че има халюцинация. Тя дочу шепот като че ли от устата на Хенчард и в този шепот различи думите: „Ти не пожела да ме приемеш!“, изречени с упрек към Лусета. Елизабет-Джейн не можеше да повярва, че те са излезли от устата на втория й баща — може да ги беше казал, обръщайки се към някой от стоящите наблизо фермери с жълти гети. Лусета мълчеше, а Елизабет скоро забрави тези думи, защото чу някаква тиха песен, която сякаш идваше от самата машина. Хенчард вече се бе изгубил в покрития пазар. Приятелките устремиха очи в редосеялката. Зад нея те откриха един човек, привел гръб и заврял глава във вътрешността й, стремейки се да разгадае простите й тайни. И тихичко си пееше:

То беше летен следобяд,

току преди да падне мрак.

С премяна нова Кити пак

отиваше в Гаури.

Елизабет-Джейн веднага позна певеца и лицето й придоби виновен израз, без самата тя да знае защо. После и Лусета го позна и тъй като умееше да се владее по-добре, лукаво продума:

— Редосеялката пее „Момичето от Гаури“… виж ти чудо!

Като завърши най-после огледа, младият човек се изправи и погледна приятелките.

— Дойдохме да видим чудната нова редосеялка — каза мис Темпълман. — Но от практична гледна точка тази машина е безполезна, нали? — попита тя, повлияла се от обясненията на Хенчард.

— Безполезна? Съвсем не! — сериозно отговори Фарфри. — Тук тя ще предизвика цяла революция! Сеячите ще престанат да хвърлят семената както им дойде, така че едни да падат на пътя, а други в трънака. Всяко зърно ще падне на точното си място и само там!

— Значи романтиката на сеитбата завинаги изчезва — отбеляза Елизабет-Джейн, доволна, че между нея и Фарфри има все пак нещо общо: навикът да се чете библията. — „Който наблюдава вятъра, той няма да сее“, е казано в Еклесиаст^[3], но сега тези думи вече са изгубили значение. Как се променя всичко в живота!

— Да, да… Така и трябва! — съгласи се Доналд, устремил очи някъде в далечината. — Но такива машини вече са добре познати в Източна и Северна Англия — добави той, като че ли се оправдаваше.

Лусета не можеше да се включи в разговора им, защото познанството й със светото писание бе твърде ограничено.

— Тази машина ваша ли е? — попита тя Фарфри.

— О, не, мадам — отвърна той, смутен и благоговеещ от самите звуци на гласа й, докато в присъствието на Елизабет-Джейн се чувствуваше съвсем свободно. — Не, не… само препоръчах да я купят.

Настъпи мълчание, през време на което Фарфри, изглежда, не забелязваше никого, освен Лусета; очевидно той вече бе забравил Елизабет, привлечен от друга сфера, по-ярка от онази, в която витаеше тя. Лусета, доловила, че го вълнуват противоречиви чувства и че влечението към деловата дейност се е сблъскало в него с влечението към романтиката, изрече весело:

— Е, не пренебрегвайте машината заради нас — и се упъти към дома си заедно със своята компаньонка.

Елизабет-Джейн чувствуваше, че през цялото време е била излишна, но не разбираше защо. Лусета й разясни недоумението, като й каза, когато отново седнаха в гостната:

— Преди известно време случайно разговарях с мистър Фарфри, така че тази сутрин вече се познавахме с него.

Целия ден Лусета беше много мила с Елизабет-Джейн. И двете наблюдаваха как тълпата на пазара нараства, а после лека-полека оредя, когато слънцето се наклони към горния край на града и полегатите му лъчи се проснаха по дългата улица, озарявайки я първо откъм западната й страна, а после — цялата. Двуколките и каруците изчезваха една след друга и накрая на улицата не остана нито едно превозно средство. Светът на колела изчезна, замени го светът на пешеходците. Ратаите с жените и децата си нахлуха от селата в Кастърбридж да пазаруват за цяла седмица и вместо громолящите колела и тропота на копита, които доскоро заглушаваха всички други звуци, сега се чуваше единствено шумът от тътренето на множество крака. Изчезнаха от погледа всички земеделски сечива, всички фермери, всички заможни хора. Търговията в града от едра се превърна в дребна и сега от ръка в ръка минаваха не фунтове, както през деня, а пенсове.

Лусета и Елизабет видяха всичко това, защото не затвориха капаците, макар че беше вече тъмно и по улиците светеха фенерите. На слабия отблясък на камината те разговаряха по-свободно, отколкото на светло.

— Баща ви се държа с вас студено — каза Лусета.

— Да. — И забравила краткия миг, в който чу загадъчните думи на Хенчард, отправени навярно към Лусета, момичето продължи: — Това се обяснява с причината, че той ме смята за недостатъчно благовъзпитана. Стараех се да подобря маниерите си — не можете да си представите колко се стараех; — но всичко бе напразно! Разривът между моите родители ми се отрази тежко. Не знаете колко ужасно е да паднат такива сенки върху живота ти.

Лусета като че потрепна.

— Да, всъщност не съм преживявала подобно нещо — каза тя, — но човек може да изпита чувство на срам… на позор… поради други обстоятелства.

— Нима вие сте изпитвали такива чувства? — наивно попита младото момиче.

— О, не! — отговори бързо Лусета. — Но аз си мислех за… за това, че понякога се случва жената да попадне в деликатно положение от гледище на обществото, и то — не по своя вина.

— Такива жени навярно се чувствуват много нещастни.

— Те губят покой — защото другите жени са склонни да ги презират.

— Не чак да ги презират. Но нито ги обичат, нито ги уважават достатъчно.

Лусета пак потрепна. Дори тук, в Кастърбридж, тя трябваше да се страхува да не научат хората за миналото й. Защото Хенчард не й върна писмата, които тя бе писала и му бе изпращала някога, обзета от бурните си чувства. Той може би ги е унищожил; и все пак по-добре да не ги беше писала.

Срещата с Фарфри и отношението му към Лусета подтикнаха проницателната Елизабет да се вгледа по-отблизо в блестящата си и дружелюбна приятелка. И няколко дни по-късно, когато Лусета се готвеше да излезе, Елизабет веднага отгатна по очите й, че мис Темпълман се надява да срещне привлекателния шотландец. Това бе ясно изписано на лицето и в очите на Лусета и не би убягнало от вниманието на всеки, който я познаваше добре, както сега започваше да я познава Елизабет-Джейн. Лусета мина край нея и затвори след себе си вратата на главния вход.

Дух на ясновидство се всели в Елизабет, подтикна я да седне до камината и да предвиди по данните, с които разполагаше, събитията така безпогрешно, че те да се превърнат в достоверни факти. Девойката мислено вървеше след Лусета… видя как тя се срещна някъде с Доналд — уж случайно; видя особения израз, който лицето му приемаше при среща с жени — само че сега този израз бе още по-забележим, защото жената бе Лусета. Елизабет си представи колко увлечено говори той с нея; прозря как двамата се колебаят между нежеланието да се разделят и опасението да не ги видят заедно; представи си как си стискат ръце за сбогом, как се разделят, спокойно, с равнодушни лица и само в най-незначителните им движения проблясва искрата на страст, незабелязвана от никого, освен от тях самите. Елизабет, прозорливата и безмълвна ясновидка, още продължаваше да размишлява над това, когато ненадейно Лусета я доближи отзад и я стресна.

Всичко бе така, както го бе видяла мислено — можеше да се закълне в истинността му. По-силно от друг път блестяха очите и пламтяха бузите на Лусета.

— Срещнахте ли мистър Фарфри? — попита сдържано Елизабет.

— Да — призна Лусета. — Как познахте?

Тя коленичи до камината и стисна развълнувано ръцете на Елизабет. Но не й каза къде и как се е срещнала с Фарфри и какво й е говорил той.

Тази вечер Лусета беше неспокойна; на сутринта вълнението й прерасна в треска и на закуска призна пред компаньонката си, че е загрижена от нещо… нещо, което било свързано с едно лице, към което тя проявява особен интерес. Елизабет с желание се приготви да я изслуша и да й съчувствува.

— Това лице… една жена… веднъж много силно се увлякла в един мъж… твърде много — започна предпазливо Лусета.

— О! — възкликна Елизабет-Джейн.

— Те били интимни… доста. Той не бил така дълбоко привързан към нея, както тя към него. Но веднъж, под въздействието на момента, изключително повлиян от чувството за дълг, той й предложил да се омъжи за него. Тя се съгласила. Но възникнала една неочаквана пречка; а тя била толкова компрометирана от този човек, че съвестта никога нямало да й позволи да принадлежи на друг, дори да пожелаела такова нещо. После те се разделили, дълго не научили нищо един за друг и тя имала чувството, че животът вече е свършил за нея.

— О… бедното момиче!

— Тя много изстрадала заради този човек, макар че в името на истината било несправедливо да вини само него за всичко, което се случило. Накрая пречката, която ги разделила била премахната като по чудо — и той пристигнал, за да се ожени за нея.

— Чудесно!

— Но през времето, докато те не се срещали, тя — клетата ми приятелка — се запознала с друг човек, когото обикнала повече от първия. Сега се пита: може ли тя, без да накърни честта си, да се откаже от първия?

— Обикнала е друг… това е лошо!

— Да — каза Лусета, поглеждайки с печал едно момче, което натискаше с все сила дръжката на помпата, — лошо е! Но не забравяйте, че тя случайно се е забъркала в неприятната история с първия човек… той не бил толкова добре възпитан и образован, колкото втория, и… в първия тя открила черти на характера, които й внушили мисълта, че той ще й бъде по-неподходящ за мъж, отколкото е предполагала.

— Не мога да дам съвет — изрече замислено Елизабет-Джейн. — Много е трудно. По такъв въпрос съвет може да даде само някой голям мъдрец като римския папа!

— А може би вие изобщо не желаете да го дадете? — попита Лусета и по умолителния й тон личеше, че много държи на мнението на Елизабет.

— Да, мис Темпълман — призна Елизабет. — По-добре да не го давам.

Лусета обаче явно изпита облекчение от това, че е разкрила до известна степен истината, и тъжното й настроение почна лека-полека да преминава.

— Донесете ми огледалото. — Какъв ми е видът? — попита тя с нега.

— Изглеждате… малко уморена — отвърна Елизабет, оглеждайки я с критичен поглед, сякаш съзерцаваше картина със съмнителни достойнства; донесе огледалото и го задържа пред Лусета, докато другата тревожно се взираше в него.

— Интересно дали добре съм запазена за годините си? — отбеляза след малко Лусета.

— Да… сравнително добре.

— Къде ми е най-слабото място?

— Под очите… там, струва ми се, има леки тъмни кръгове.

— Да. Това е най-уязвимото ми място, зная. А как мислите, колко години ще изминат, преди да стана отчайващо непривлекателна?

Интересно е, че Елизабет, която бе по-млада от Лусета, трябваше да играе ролята на опитен мъдрец в подобни разговори.

— Може би след пет години — отсече трезво тя. — А ако живеете спокойно, може и след десет. Ако не се влюбите в никого, навярно ще изкарате десет. Ако никого не обикнете, може и десет години да изкарате с хубав вид.

Лусета явно прие това като окончателна, безпристрастна присъда. Тя нищо повече не разказа на Елизабет-Джейн за угасналата си любов, която приписа неумело на трето лице, а Елизабет, която въпреки житейската си философия, бе много чувствителна, въздиша цяла нощ в леглото при мисълта, че нейната хубавичка и богата Лусета не й се доверява напълно, щом в изповедта си пропусна имена и дати. Защото Елизабет отгатна безпогрешно коя е „приятелката“, за която й разказваше Лусета.