Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (21) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XX

От всички загадки, с които би могло да се сблъска едно младо момиче, едва ли имаше поне една, подобна на тази, която Елизабет трябваше да разгадава, след като Хенчард се обяви за неин баща. Той го изрече толкова пламенно и развълнувано, че почти спечели обичта й; и изведнъж, още на другия ден, започна да се държи с нея така хладно, както никога дотогава.

Студенината му скоро се смени с чести упреци. Елизабет имаше един сериозен недостатък — понякога употребяваше простонародни изрази; и макар те да звучаха от устата й мило и колоритно, за хората, които се стремят към изискано държане, такива думи са ужасни.

Хенчард и Елизабет обядваха — сега те се срещаха само по време на ядене — и той вече ставаше от масата, когато Елизабет, изведнъж решила да му покаже нещо, рече:

— Изтрай малко, татенце, ей сега ще го донеса.

— Да изтрая? — остро я иронизира той. — Боже мой, как може да употребяваш такава дума! Или си годна само да носиш помия на свинете?

Тя почервеня от срам и от обида.

— Исках да кажа: „Почакай малко, татенце“ — обясни тя тихо и смирено. — Е, ще се помъча да си служа с по-отбрани думи.

Той не отвърна и напусна стаята.

Острата забележка постигна целта си и след време Елизабет вместо „да смогна“, вече употребяваше „да успея“; не наричаше земните пчели „бръмчилки“; не казваше за някои млади влюбени, че „ходят заедно“, а че са „сгодени“; „камбанките“ се превърнаха в „див зюмбюл“; а ако й се случеше да спи лошо някоя нощ, на сутринта не обясняваше на прислужницата, че я е „мъчила вещица“, а че е „имала болки поради лошо храносмилане“.

Като разказваме за тези успехи, постигнати от нея, ние отиваме твърде напред. Сам недодялан, Хенчард се проявяваше като най-строг критик за пропуските на милото момиче, въпреки че сега те бяха вече съвсем дребни, защото тя жадно четеше всичко, което й попаднеше. И все пак веднъж й се наложи да изтърпи незаслужено тежко мъчение заради своя почерк. Една вечер тя се отби за нещо в столовата. Отвори вратата и видя, че там седят кметът и някакъв непознат, дошъл по работа.

— Чуй, Елизабет-Джейн — рече Хенчард, като я огледа, — ела да ми напишеш нещо, което ще ти продиктувам, само няколко думи — спогодба, която трябва да подпишем с този господин. Знаеш, че не ме бива много в перото.

— Мен, също, да пукна, ако лъжа! — поде и непознатият.

Девойката донесе папка с попивателни, хартия и мастило и се приготви да изпълни поръката на Хенчард.

— Започвай. Най-напред ще напишеш: „Спогодба, сключена тази година, през октомври… на шестнайсето число…“

Перото на Елизабет потегли със слонска тромавост по листа. Тя имаше великолепен, едър и четлив почерк, за който в по-късни времена биха я нарекли „истинска щерка на Минерва“. Но в годината на нашето събитие господствуваха съвсем други вкусове. Хенчард смяташе, че възпитаните млади девойки трябва да имат „бисерен“ почерк; освен това той вярваше, че умението да се пишат тесни, остри букви също е характерно за жената с изтънчено възпитание, което трябва да й е присъщо, както самият неин пол. И така, когато Елизабет-Джейн вместо като принцеса Ида да надращи

със почерк, сякаш вятърът южняк

превива лудо нива с класове,

изрисува ред, подобно на верижка от кръгчета и овали, — Хенчард, почервенял от гняв и срам заради нея, властно изрече: „Остави… сам ще го напиша“ — и веднага я отпрати.

Грижовността й към другите се превърна в спънка за самата нея. Трябва да признаем, че от време на време тя сякаш напук се обременяваше с физически труд, без каквато и да е нужда. Вместо да позвъни на прислугата, сама отиваше в кухнята, „за да не принуждава Фийби да се качва за втори път на горния етаж“. Когато котката събореше кофата с въглища, Елизабет веднага коленичеше с лопатката в ръка — да събере разпръснати буци; освен това упорито благодареше за най-дребната услуга на камериерката, докато един път Хенчард не избухна след излизането й: „Кога най-сетне ще престанеш да благодариш на простото момиче, като че е някаква богиня! Нали затова й плащам цял фунт на месец, за да ти прислужва!“

Елизабет така се сви при виковете му, че само след няколко минути Хенчард се разкая и рече, че сам не знае как са се изтръгнали от него грубите думи.

Тези семейни сцени напомняха пластове, разкрили се на повърхността, по които можеш само да се досещаш какво се крие в земните недра. Впрочем избухванията на Хенчард не бяха толкова страшни за Елизабет, колкото неговата студенина. Проявите на тази студенина ставаха все по-чести и девойката с тъга разбираше, че неприязненото му чувство към нея расте от ден на ден. Колкото по-привлекателни ставаха външността и маниерите й под смекчаващото въздействие на културата, към която тя вече можеше да се приобщи — и благоразумно се приобщаваше, — толкова повече се отчуждаваше той от нея. Понякога девойката забелязваше, че той я гледа смръщено и недоброжелателно, и й беше много трудно да понесе това. Тя не бе посветена в тайната му, и си мислеше каква жестока насмешка се крие във факта, че за пръв път възбуди враждебността му точно в момента, в който прие фамилното му име.

Но най-тежкото изпитание тепърва предстоеше. Напоследък Елизабет-Джейн бе възприела навика след пладне да поднася чаша ябълково вино или бира и парче хляб със сирене на Нане Мокридж, която балираше сеното в склада. Отпърво Нане приемаше даренията с благодарност, а после като нещо, което й се полага съвсем естествено. Веднъж Хенчард, когато беше в двора, забеляза, че доведената му дъщеря влезе в плевника при Нане и понеже там нямаше къде да се остави донесеното, веднага се зае да измайсторява маса от две бали сено, а Нане Мокридж стоеше с ръце на хълбоците и лениво поглеждаше към тези приготовления.

— Елизабет, ела тук! — извика я Хенчард и момичето се приближи до него.

— Как може така да се самоунижаваш? — рече той, едва сдържайки огромното си възмущение. — Поне петдесет пъти съм ти казвал! Казах ти, нали? Да слугуваш на една обикновена работничка, и то с такова лошо име като нея! Ти ме позориш, кал хвърляш върху мене!

Тези думи той каза така силно, че Нане, застанала на вратата на плевника, ги чу и мигом кипна, подразнена от оскърбителния намек за опетненото й име. Отиде до вратата и закрещя, без да мисли за последствията:

— Щом натам отива работата, мистър Майкъл Хенчард, мога да ви заявя, че тя е прислужвала и на някои къде-къде по-калпави от мене!

— Значи, е милостива, само разум в главата не й достига — отвърна Хенчард.

— Ами, ами! Съвсем не от доброта прислужваше, а за пари, при това в кръчма — тук, в нашия град!

— Лъжеш! — извика Хенчард възмутен.

— Тогаз попитайте самата нея — отвърна Нане, скръствайки голите си ръце така, че спокойно да може да си чеше лактите.

Хенчард погледна Елизабет-Джейн и румено — бялото й лице, досега старателно прикривано от слънцето, като че веднага потъмня.

— Какво значи това? — попита той. — Има ли поне малко истина в тези думи?

— Има — отговори Елизабет-Джейн. — Но то беше само…

— Прислужвала ли си наистина? Къде беше това?

— В „Тримата моряци“, една вечер, за малко, когато бяхме току-що пристигнали и отседнали там.

Нане хвърли тържествуващ поглед на Хенчард и хлътна в плевника — твърдо убедена, че веднага ще я уволнят от работа, тя реши да извлече докрай всичко, което можеше, от своята победа. Обаче Хенчард не каза, че ще я уволни. Болезнено чувствителен към такива изобличения заради миналото си, той напомняше човек, оскърбен до крайност; Елизабет виновно го последва, но като се прибра в къщи, тя никъде не го намери. Не го видя до края на деня.

Хенчард, уверен, че простъпката на Елизабет фатално накърнява авторитета му и положението му в града — макар до този миг да не беше дочул една-едничка дума по свой адрес, — вече не криеше неудоволствието си, когато зърнеше чуждата дъщеря. Сега той почти винаги вечеряше с фермерите в търговския салон на един от двата най-хубави хотела в града, оставяйки Елизабет съвсем сама. Ако можеше да види как тя прекарва тези самотни часове, навярно би променил мнението си за нея. Тя непрекъснато четеше и си водеше бележки, събирайки знания с мъчителна старателност, без да се отказва от задачата, която си бе поставила. Започна да учи латински, подтикната към това от останките на древноримската цивилизация в града, в който живееше. „Ако не стана достатъчно образована, вината няма да е моя“ — говореше си тя през сълзи, които се стичаха по прасковено нежните й страни, когато се затрудняваше от помпозните, мъгляви фрази на някои учебници.

Така живееше Елизабет — чувствителна, мълчалива, недоумяваща и никой от околните не й разясни загадките — живееше с търпение и кураж, потиснала в себе си зародилото се влечение към Фарфри, защото то, според нея, бе лишено от взаимност, бе неразумно и не подобаваше на една девойка. Наистина по причини най-добре известни на самата нея, след уволнението на Фарфри тя се премести от стаята си към двора (където дотогава й бе така приятно да живее) в стая с прозорци към улицата, но младият човек, ако случайно минеше оттам, рядко поглеждаше към къщата.

Настъпваше зима, времето бе непостоянно и Елизабет-Джейн оставаше все по-дълго в къщи. Но през ранна зима в Кастърбридж имаше дни, когато след яростните югозападни ветрове небесата като че се изтощаваха и ако грееше слънце, въздухът ставаше кадифен; Елизабет-Джейн използуваше всеки такъв ден, за да отиде на гроба на майка си в гробището на стария древноримско-британски град, което, колкото и странно да изглежда, и досега изпълняваше предназначението си. Прахът на мисис Хенчард бе смесен там с праха на жените, които почиваха в земята, украсени с кехлибарени огърлици и стъклени фиби, и с праха на мъжете, с пъхнати в уста монети от времето на Адриан, Постум и Константините.

Елизабет-Джейн обикновено ходеше там в десет и половина сутринта, по времето, когато кастърбриджките улици бяха така безлюдни, както улиците на Карнак^[1]. Трудът отдавна бе преминал там и се вселил в обичайните си кътчета, а Свободният живот още не шествуваше по улиците на града. Елизабет-Джейн вървеше, зачела книга, и само сегиз-тогиз откъсваше очи, за да помисли върху нещо; така най-сетне тя достигна гробището.

Доближила гроба на майка си, тя видя на посипаната с дребни камъчета пътека някаква жена с тъмна рокля. Жената също се бе зачела, но не в книга — бе я привлякъл надписът върху надгробния камък на мисис Хенчард. Тя беше в траур, както Елизабет-Джейн, с почти същия ръст, на същите години и изобщо можеше да мине за нейна двойница, ако не бе облечена доста по-добре. Обикновено Елизабет-Джейн почти не обръщаше внимание на хорското облекло, освен случайно, но елегантната външност на тази дама привлече погледа й. Походката й беше плавна — но явно личеше, че не е заучена, а си е такава по природа. За Елизабет това бе същинско откровение, защото съвсем не подозираше, че хората могат да доведат външността си до такова съвършенство. Стори й се, че самата тя за миг се е лишила от цялата си свежест и изящество, озовала се редом с една такава жена, макар че напоследък Елизабет минаваше за красавица, докато младата дама беше просто хубава.

Ако Елизабет-Джейн беше завистлива, сигурно би изпитала омраза към другата жена; но това не стана; тя гледаше непознатата с искрен възторг. Девойката се питаше откъде ли е пристигнала тази дама. Повечето местни жителки ходеха тромаво и целеустремено, както провинциалната добродетелност изисква от жените; те бяха облечели или просто, или безвкусно и това бе сериозно доказателство, че дамата не е от Кастърбридж; още повече, че в ръцете си държеше книга, която напомняше пътеводител.

Скоро непознатата се отдели от надгробния камък на мисис Хенчард и се изгуби зад ъгъла на оградата. Елизабет се приближи до гроба: на пътеката личаха ясно две стъпки, което означаваше, че дамата е стояла на това място дълго. Девойката се върна в къщи, замислила се за всичко, което бе видяла, също както би могла да мисли за дъгата или за северното сияние, за някоя рядка пеперуда или камея.

Ако извън пределите на своя дом тя бе успяла да види нещо интересно, в къщи й предстоеше тежък ден. Изтичаше двегодишният мандат на Хенчард като кмет и му бяха дали да разбере, че няма да бъде включен занапред дори в списъка на съветниците, а Фарфри вероятно ще влезе в състава на градския съвет. Затова Хенчард изпита такава силна болка от мисълта, че Елизабет е прислужвала по масите в същия град, където той е кмет. Сам направи справката и вече знаеше, че тя страшно се е унижила, поднасяйки вечеря на Доналд Фарфри, този коварен новобогаташ. И макар че мисис Станидж явно не придаваше значение на тази случка, а веселяците в „Тримата моряци“ отдавна бяха обсъдили всестранно, Хенчард беше толкова високомерен, че простъпката на момичето — незначителна и предизвикана от пестеливост — му изглеждаше като същинска катастрофа, подронила общественото му положение.

От вечерта, в която се върнаха жена му и дъщеря й, в самия въздух на града настъпи някаква промяна и щастието му изневери. Угощението с приятелите в „Кралският герб“ се превърна в същински Аустерлиц за Хенчард; успехите продължиха и след това, но на възхода му настъпи край. Знаеше, че вече няма да бъде сред градските съветници — най-видните хора на Кастърбридж, — и тази мисъл го огорчаваше дълбоко.

— Къде се губи досега? — попита той Елизабет с привидно нехайство.

— Разхождах се по алеите, ходих и на гробището, татко, и капнах от умора.

Тя се шляпна по устните, но беше късно.

Това бе достатъчно, за да вбеси Хенчард след неприятностите този ден.

— Как смееш така да ми говориш? — прогърмя той. — „Капнала“ била! Същинска ратайкиня във ферма! Ту научавам, че прислужваш в кръчма, ту чувам, че ломотиш като селяндурка. Ако продължава все така, няма да изтърпим заедно под този покрив!

След такива думи Елизабет би могла да заспи с приятни мисли само като си припомняше дамата на гробището и се надяваше отново да я види.

В същото време Хенчард до късно не си легна; мислеше си колко глупаво и ревниво постъпи, като забрани на Фарфри да ухажва девойката, която се оказа чужда, защото ако им бе позволил да се сближат, тя сега нямаше да му бъде в тежест. Накрая скочи от стола си, доближи бюрото и каза със задоволство:

— Е, Фарфри, разбира се, ще си помисли, че му предлагам мир и зестра — изобщо няма да му хрумне, че не желая повече да я държа в дома си и че той няма да получи нищо!

Изрекъл тези думи, Хенчард написа следното писмо:

До мистър Фарфри.

Сър, след дълги трезви размишления, реших да не се противопоставям на Вашето желание да ухажвате Елизабет-Джейн, щом тя Ви харесва. Ето защо снемам забраната си, но искам всичко между вас да става извън пределите на моя дом.

Ваш: М. Хенчард.

На другата сутрин времето бе хубаво и Елизабет-Джейн отново отиде на гробището, но както търсеше с очи вчерашната дама, зърна неочаквано Доналд Фарфри, който минаваше отвън край вратата, и се стресна от неговата поява. Младежът откъсна очи за миг от бележника си, в който, изглежда, нанасяше някакви цифри вървешком; с нищо не показа, че е забелязал девойката, и се изгуби.

Крайно потисната от съзнанието за своята незначителност, тя реши, че той навярно я презира, и отчаяна се отпусна на една пейка. Отдаде се на мъчителни размисли за положението си и без да ще, изрече гласно:

— О, по-добре да бях умряла заедно с милата си майка!

Земята зад пейката до оградата бе утъпкана и хората понякога минаваха оттам, а не по посипаната с чакъл пътека. Девойката усети, че някой се допря до пейката; огледа се и видя, че над нея се е надвесило лице, покрито с воал; и все пак то можеше да бъде разпознато — това бе лицето на младата жена, идвала тук вчера.

Елизабет-Джейн се смути за миг, като разбра, че отново са чули думите й, но в смущението й имаше и частица радост.

— Да, чух думите ви — изрече живо дамата в отговор на погледа на младото момиче. — Какво ви е постигнало?

— Аз не… не мога да ви кажа — избъбри Елизабет и закри лице с ръка, за да не забележат руменината, обагрила страните й.

За няколко секунди и двете не помръднаха и не изрекоха ни дума; след това момичето усети, че дамата приседна на пейката.

— Сещам се какво ви е — изрече непознатата жена. — Тук почива майка ви. — И тя показа с ръка надгробния камък.

Елизабет я погледна така, сякаш се питаше дали бива да говори с нея откровено. Дамата я наблюдаваше съчувствено, с вълнение, и девойката реши да й се довери.

— Да, майка ми — призна тя. — Единственият ми приятел.

— Но нали баща ви, мистър Хенчард е още жив?

— Да, жив е — отговори Елизабет-Джейн.

— Зле ли се отнася с вас?

— Не бих искала да се оплаквам.

— Развалиха ли се отношенията ви?

— Малко.

— Може би вие самата сте виновна за това — предположи непознатата.

— Да… до голяма степен аз съм си виновна — въздъхна кротката Елизабет. — Веднъж сама пометох въглищата, макар че това е работа на прислужницата, а друг път казах, че съм „капнала“ и той ми се разсърди.

Този отговор явно породи топло чувство към Елизабет у младата жена.

— А знаете ли как аз си представям всичко, като изхождам от вашите думи? — попита тя замислено. — Струва ми се, че той е пламенен… малко горделив… и може би придирчив; ала не и лош.

Странно защо тя се мъчеше да намери оправдание за Хенчард и в същото време държеше страната на Елизабет.

— О, не; разбира се, че не е лош — честно призна момичето. — И доскоро се държеше много мило с мен… преди да умре майка ми. Но сега много трудно понасям отношението му. Всичко това е невярно заради моите недостатъци, а те се обясняват с миналото ми.

— Разкажете ми за вашия живот.

Елизабет-Джейн тъжно погледна събеседницата си. Забелязала, че другата я наблюдава, момичето наведе очи, но тутакси ги вдигна отново.

— Животът ми не беше весел, нито интересен — изрече тя. — И все пак мога да ви разкажа нещичко, ако наистина желаете.

Дамата потвърди желанието си и Елизабет-Джейн й разказа всичко, което знаеше за живота си; разказът й, общо взето, съответствуваше на действителността, липсваше само епизодът за продажбата на панаира.

Въпреки опасенията на Елизабет-Джейн този разказ не направи лошо впечатление на новата й позната. Девойката се ободри и настроението й падна едва когато настъпи време да се връща у дома си, където с нея се отнасяха толкова грубо напоследък.

— Никак не ми се иска да се прибера — прошепна тя. — Иска ми се да се махна някъде. Но какво да направя? Къде да отида?

— Може би отношенията ви скоро ще се оправят — нежно изрече новата й позната. — Затова, ако съм на ваше място, няма да замина надалеч. Какво ще кажете за едно такова предложение: готвя се да взема в дома си някого: отчасти икономка, отчасти компаньонка. Искате ли да дойдете при мен? Но може би…

— О, да! — възкликна Елизабет със сълзи на очи. — Разбира се!… Готова съм на всичко, само и само да бъда независима; защото тогава татко може би най-сетне ще ме обикне. Но, уви, вие едва ли ще ме вземете.

— Защо?

— Защото съм неука. А на вас ви трябва образована компаньонка.

— Не непременно.

— Така ли? Но аз понякога изричам, без да ща, простонародни изрази.

— Нищо, ще ми бъде даже интересно.

— И още нещо… О, не, знам, че съм неподходяща! — възкликна Елизабет с тъжна усмивка. — Случайно стана така, че се научих да пиша едри букви, а не ситнички като мъниста. Пък на вас, разбира се, ви трябва момиче, което умее да пише по-красиво.

— Не, не ми трябва.

— Как, не е ли задължително да се пише със ситен почерк? — радостно възкликна Елизабет.

— Съвсем не.

— А къде живеете?

— В Кастърбридж. По-точно, живея тук от днес… от обед.

Елизабет не скри почудата си.

— Няколко дни прекарах в Бъдмът, докато приведат в ред дома ми тук. Ще живея във Високата къща, както наричат онова старо каменно здание, което гледа към Пазарния площад. Две-три от стаите са вече подредени, те може да се обитават, и днес за пръв път ще нощувам там. Така че помислете си за моето предложение и нека се срещнем на това място през първия хубав ден от идущата седмица, ако дотогава не се откажете.

Очите на Елизабет грейнаха при мисълта, че нейното непоносимо положение, изглежда, ще се промени; тя с радост даде съгласието си и събеседничките се разделиха на вратата на гробището.