Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (33) (Животът и смъртта на един волеви човек)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayor of Casterbridge, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Томас Харди

Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

 

Роман

Първо издание

 

Преводач: Христо Кънев

Стиховете в романа са превод на Евгения Начева.

Художник: Божидар Икономов

Коректор: Виолета Славчева

Излязла от печат март 1984 г.

Издателство на Отечествения фронт

София, 1984

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

XXXII

В долната част на град Кастърбридж имаше два моста. Първият от избледнели тухли, се намираше в самия край на Главната улица, откъдето започваше един неин клон, който водеше към разположените в низината улички на Дърноувър; по такъв начин този мост служеше за граница между заможността и беднотата. Вторият мост, каменен, бе по-нататък по шосето — там, където то минаваше вече сред ливади, но все още в чертите на града.

Видът на тези мостове подсказваше много неща. Всяка тяхна издатинка се беше притъпила, отчасти от времето, но главно поради това, че ги бяха огладили краката на цели поколения безделници, години наред стояли тук, размишлявайки за своите си работи и нервно търкайки токовете и носовете на обувките си о каменните первази. По равната повърхност на по-рохкавите тухли и камъни дори се бяха образували вдлъбнатинки, получени от също такова триене. Всички спойки по горния ред зидария бяха скрепени с железни скоби, защото отчаяните несретници често откъртваха от тях каменните блокове на первазите и ги хвърляха в реката, дръзко предизвиквайки с това свое действие съдебните власти.

Трябва да изтъкнем, че тези места бяха притегателен център за всички несполучили в живота хора от града — провалили се в работата, в любовта, във въздържанието или извършили някое престъпление. Но защо местните злополучници толкова харесваха за размишленията си мостовете, предпочитайки ги пред железните перила, портите или прелезите през оградите, не беше съвсем ясно.

Постоянните посетители на близкия, тухления мост, коренно се различаваха от тези на далечния, каменния. Представителите на низшите слоеве предпочитаха първия мост, който бе по-близо до града; те не се смущаваха от презрителния поглед на хората. Неуспели да станат важни личности дори по време на успехите си, те, ако понякога изпаднеха в униние, не бяха кой знае колко посрамени от своето падение. Ръцете си държаха почти винаги в джобовете, носеха на кръста и на коленете си кожени ремъци, а обувките им имаха голяма нужда от връзки, но, изглежда, никога не ги бяха притежавали. Те не въздишаха за злата си съдба, а плюеха, без да хленчат, че тежък камък им лежи на сърцето, и само казваха, че просто не им е провървяло. Джоп честичко стоеше тук през тежките си дни; тук бяха спирали и майка Къксъм, и Кристофър Коуни, и бедният Ейбъл Уитъл.

Злощастниците, които посещаваха по-далечния мост, бяха по-благовъзпитани. Това бяха разорили се хора, ипохондрици, лица, „изгубили социалното си положение“ по своя вина или поради нещастно стечение на обстоятелствата, бездарници в професията си — срамуващи се от нищетата си бедняци, които се чудеха как да убият скучното време между закуската и вечерята и още по-скучното между вечерята и настъпването на мрака. Застанали до самия ръб на моста, те почти винаги гледаха надолу, към бързоструйните води. Всеки, застанал по този начин и втренчено загледан в реката, беше почти с пълна сигурност един от онези хора, с които животът по една или друга причина не беше се отнесъл особено галантно. Злополучният човек, изправил се на близкия мост, не се смущаваше дали ще го видят съгражданите му, и стоеше гърбом към ръба на моста, зяпайки минувачите, докато събратът му от далечния мост никога не заставаше с лице към минувачите, никога не обръщаше глава, като чуеше стъпките, а болезнено понасяйки незавидното си положение, забиваше очи във водата веднага щом го приближеше някой и се преструваше на дълбоко заинтересуван от някаква чудновата риба, макар че плаващите твари отдавна бяха изловени от реката.

Така стояха те и размишляваха; ако болката им бе предизвикана от нечие потисничество, съжаляваха, че не са крале; ако тяхна болка беше бедността, представяха си, че са милионери; ако пък се бяха провинили в грях — скърбяха, задето не са станали светци или ангели; ако страдаха от несподелена любов — се виждаха в мечтите си като Адониси, заобиколени от тълпи поклоннички, дошли да ги ухажват от всички краища на графството. Някои толкова дълго стояха и размишляваха, устремили надолу съсредоточените си погледи, че в края на краищата решаваха да позволят на клетото си тяло да последва погледа им, и на следващата сутрин ги намираха удавени край моста или в дълбокия вир Черната дупка, където реката ги завличаше; никакви скърби вече не можеха да ги сломят.

На този мост веднъж дойде и Хенчард, както другите нещастници — озова се тук по крайбрежната пътечка, която минаваше из тази неприветлива покрайнина на града. Той се изправи тук в един ветровит следобед, когато часовникът на дърноувърската черква удари пет. Неговият звън, подет от вятъра, още се носеше над влажната низина, достигайки до Хенчард, когато зад него мина по моста някакъв човек и го поздрави, споменавайки името му. Хенчард леко се извърна и позна в минувача бившия си помощник Джоп, който служеше сега при друг човек; Хенчард не можеше да го търпи и все пак се пресели у него, защото Джоп беше единственият в Кастърбридж, чиито възгледи и мнения будеха в разорилия се житар презрение, близко до пълно равнодушие.

Хенчард му отвърна с едва забележимо кимване и Джоп се спря.

— Днес той се пренесе с нея в новия им дом — каза Джоп.

— Така ли? — отговори Хенчард разсеяно. — И чий е този дом?

— Предишната ви къща.

— Преселил се е у дома? — потрепна Хенчард. — Защо от всички къщи в града е избрал тъкмо моята?

— Все някой трябва да живее там, а щом сам вие не можете, по-зле ли ще ви бъде, че той живее там?

Джоп имаше право: Хенчард съзнаваше, че няма да му стане по-зле; Фарфри, купил дворовете и складовете, реши да купи и къщата, защото тя се намираше в съседство с тях, а това бе удобно. И все пак постъпката на Фарфри — преселването му в просторните стаи, чийто бивш стопанин сега се беше сврял в бедна хижа — дълбоко нарани Хенчард.

Джоп продължи:

— А чухте ли за оня, който купил всичките ви по-хубави мебели при разпродажбата на вашето имущество? Излиза, че зад гърба му е стоял не някой друг, а Фарфри! Той даже не откарал мебелите в дома си, уж защото Фарфри много бързо купил къщата, та го изпреварил.

— И мебелите ми също! Няма да се учудя, ако купи и тялото ми, заедно с душата!

— Защо да не ги купи, щом сте съгласен да ги продадете.

И забил нож в сърцето на бившия си властен работодател, Джоп продължи пътя си, а Хенчард остана още дълго, загледан в бързоструйната река, докато не започна да му се струва, че мостът й е поел срещу течението заедно с него.

Низините потъмняха и небето стана още по-сиво. Когато цялата местност наоколо започна да напомня картина, залята с мастило, към големия каменен мост приближи друг човек. Той пътуваше с кабриолет и също отиваше към града. Кабриолетът спря насред моста.

— Мистър Хенчард? — чу той гласа на Фарфри.

И обърна глава.

Фарфри видя, че не е сгрешил, и нареди на седящия до него да откара кабриолета в къщи, а той слезе и доближи някогашния си приятел.

— Научих, че се готвите да се преселите в чужбина, мистър Хенчард — започна той. — Вярно ли е? Питам не от просто любопитство.

Хенчард се позабави с отговора си и рече:

— Да, вярно е. Отивам там, закъдето ти се готвеше да заминеш преди няколко години, когато не те пуснах и те предумах да останеш. Всичко се движи в затворен кръг, нали? Помниш ли как стояхме с тебе ей така на Тебеширената алея и аз те убеждавах да не отиваш. Тогава ти имаше само дрехите на гърба си, а аз бях стопанинът на къщата на Житарската улица. Сега аз нямам нищичко, а стопанин на тази къща си станал ти.

— Да, да, всичко това е вярно! Такъв е законът на живота — отвърна Фарфри.

— Ха-ха, наистина! — извика Хенчард, настроил се весело. — Ту нагоре, ту надолу! Свикнах вече. Не е ли все едно в края на краищата?

— Сега ме изслушайте, ако имате достатъчно време, както аз изслушах вас — продължи Фарфри. — Не заминавайте. Останете тук.

— Но как да остана, човече! — възрази подразнен Хенчард. — Парите ми ще стигнат само за да преживея криво-ляво две-три седмици, не повече. Нямам желание отново да се заловя за надничарска работа, а не мога и да седя със скръстени ръце; така че по-добре да си потърся щастието някъде другаде.

— Да, но ето какво ще ви предложа аз… ако приемете да ме изслушате. Елате в предишната ви къща. Ние ще ви предоставим на драго сърце две-три стаи — жена ми, разбира се, няма да има нищо против, — и ще поживеете при нас, докато си намерите подходящо място.

Хенчард потрепери. Очевидно картината на живота под един покрив с Лусета, нарисувана от нищо неподозиращия Доналд, му направи такова силно впечатление, че той не можеше да я приеме равнодушно.

— Не, не… — изрече той хрипливо. — Непременно ще се скараме.

— Вие ще си бъдете стопанин на своята половина — продължи Фарфри — и никой няма да се меси във вашите работи. В дома ни е много по-здравословно, отколкото долу край реката, където живеете сега.

Хенчард отказа.

— Не знаеш какво ми предлагаш — рече той. — И все пак благодаря сърдечно.

Поеха заедно към града, един до друг, както в онзи ден, когато Хенчард уговаряше младия шотландец да остане.

— Заповядайте на вечеря у дома — покани го Фарфри, когато бяха вече в центъра на Кастърбридж, където пътищата им се разделяха: единият надясно, другият наляво.

— Не, не.

— А, добре че се сетих. Аз купих повечето ваши мебели.

— Научих.

— На мен самия те не са ми толкова нужни и искам да си вземете от тях онези, които бихте пожелали да притежавате отново — нещата, които може би са ви скъпи заради някой спомен или от които имате голяма нужда. Откарайте ги у дома си, това няма да ме ощети; прекрасно ще минем и без тях, а на мен лесно ще ми се яви възможност да ги заменя с други.

— Как? Искате да ми дадете мебелите даром? — изрече Хенчард. — Нали сте ги платили на моите кредитори!

— Да, наистина; но може би на вас те са по-необходими, отколкото на мен.

Хенчард дори се трогна.

— Аз… понякога си мисля, че постъпих с теб несправедливо! — каза той и в гласа му прозвуча тревога, която се изписа и на лицето му, но вечерната здрачевина не я издаде.

Стисна припряно ръката на Фарфри и бързо се отдалечи, сякаш не желаеше да се издава повече. Фарфри видя как той свърна в прохода, който водеше към Говеждия стълб, а оттам щеше да продължи надолу към манастирската воденица, и скоро се изгуби от очи.

По това време Елизабет-Джейн живееше на горния етаж на една къща, в стаичка като скромното жилище на Мохамед, и копринените й рокли, ушити през нейните щастливи дни, стояха в една кутия. Тя плетеше много усърдно, а в свободните си часове изучаваше книгите, които успяваше да си набави.

Прозорецът й бе почти срещу онази къща, където по-преди живееше втория й баща, а сега живееше Фарфри, и тя виждаше как Доналд и Лусета жизнерадостно като всички младоженци бързат нанякъде заедно или се връщат в къщи. Девойката, доколкото й бе възможно, избягваше да гледа нататък, но как да се въздържи, когато чуеше вратата им да хлопне?

Така живееше тя като отшелница, но веднъж научи, че Хенчард е болен и не излиза от дома си — изглежда бе се простудил из ливадите в това влажно време. И веднага тръгна да го навести. Този път бе решила твърдо да не обръща внимание на отказите и се качи на горния етаж. Хенчард седеше на леглото, загърнал се с палтото си, и отпърво изрази недоволство при неочакваната й поява.

— Върви си… върви си! — изрече той. — Не искам да те виждам!

— Но, татко…

— Не искам да те виждам — повтори той.

И все пак ледът се разчупи и тя остана. Подреди стаята му, даде нареждания на хората, които живееха долу, и когато се приготви да си тръгне, вторият й баща вече се беше примирил с мисълта, че тя ще го навестява и за в бъдеще.

Дали от грижите, които прояви за него, или от нейното присъствие, но той бързо се оправи. Скоро така укрепна, че можеше да излиза навън и сега всичко придоби нова окраска в очите му. Той вече не се готвеше да заминава в чужбина и все по-често мислеше за Елизабет. Нищо не го гнетеше така ужасно, както безделието; сега той имаше по-добро мнение за Фарфри, отколкото преди, и разбрал, че честният труд никого не срами, един ден стоически се запъти към склада на Фарфри да го наемат за надничар — балировач на сено. Приеха го веднага на работа. Уговори се с помощника на Фарфри, защото Фарфри смяташе, че е по-добре по-рядко да общува с бившия житар. Фарфри искрено желаеше да помогне на Хенчард, но сега непостоянният характер на другия му беше съвсем ясен и реши да се държи настрана от него. Винаги чрез трето лице даваше нареждания на Хенчард, когато се налагаше да го изпрати да балира сено в някоя ферма из близките села.

Известно време всичко вървеше гладко, тъй като сеното, купено от разните ферми, обикновено балираха на самото място, там, където бяха купите, и след това го извозваха; затова Хенчард често отсъствуваше — работеше ту в едно, ту в друго село по цяла седмица. Когато тази дейност приключи, Хенчард, свикнал отново с предишната си работа, започна както всички, които служеха при Фарфри, да идва и се труди всеки ден в стопанския му двор в града. Така някогашният преуспяващ търговец, кмет и виден гражданин на Кастърбридж работеше на надница по плевниците и житниците, които по-рано бяха негови.

— Аз и преди бях надничар… нали така? — изричаше той със свойственото си предизвикателство. — Защо да не бъда и сега?

Но Хенчард не беше вече онзи надничар, както на младини. Тогава носеше чисти и спретнати дрехи в светли, весели тонове; гети жълти като невен; рипсени кадифени панталони, чисти като ново ленено платно; и кърпа за врата, пъстра като цветна градина. А сега ходеше в дрипи: овехтял син сукнен костюм, избелял цилиндър шит по времето, когато бе изискан господин, и черна атлазена широка вратовръзка, омазнена и износена. Така облечен, той се разхождаше из двора, все още деен — беше прехвърлил с малко четиридесетте — и заедно с другите работници виждаше как Доналд Фарфри отваря зелената вратичка към градината, виждаше голямата къща и Лусета.

В началото на зимата из Кастърбридж се пръсна слух, че мистър Фарфри, вече член на градския съвет, след една-две години ще бъде предложен за кмет.

„Тя постъпи умно, умно!“ — каза си Хенчард, научил за това веднъж по пътя за плевника на Фарфри. Обмисляше тази новина, затягайки въжетата на балите, и тя отново събуди предишното му отношение към Фарфри като към възтържествувал съперник, грубо погазил достойнството му.

— Толкова млад и да го изберат за кмет! — мърмореше си той с иронична усмивка. — Е, разбира се, с нейните пари изскача толкова нагоре. Ха-ха… колко странно е всичко това! Ето аз, бившият му господар, станах негов работник, а той, работникът, стана сега господар, и моят дом, моите мебели, и моята, тъй да се каже, съпруга — всичко вече е негово.

Повтаряше си го по сто пъти на ден. Никога, откак познаваше Лусета, не бе желал така много да я нарича своя, не беше така много съжалявал, задето я изгуби. Не користолюбива жажда за богатството й го вълнуваше, макар че Лусета стана за него така желана тъкмо поради богатството си, което я направи независима и дръзка, а това силно привлича мъжете от неговия тип. Богатството й даде прислуга, дом и красиви дрехи — онази атмосфера, в която Лусета му изглеждаше някак поразително нова в сравнение с другата Лусета, позната му от дните на нейната бедност. И никак не е чудно, че настроението му отново стана мрачно и при всеки намек за това, че Фарфри може да бъде избран за кмет, предишната омраза към шотландеца кипваше отново. В душата му се извърши прелом. Той почна често-често да си мърмори като някой луд: „Още само две седмици… Още само дванайсет дни!“ — И така нататък, скъсявайки срока всеки ден.

— За какви дванайсет дни говориш? — попита го веднъж Соломон Лонгуейс, който работеше до него в житницата — теглеха овес.

— След дванайсет дни свършва оброкът ми.

— Какъв оброк?

— Да не пия алкохол. След дванайсет дни се изпълват двайсет и една години от момента, в който дадох тази клетва, и тогава, ако е рекъл господ, здравата ще се повеселя!

Една неделя Елизабет-Джейн, седнала до прозореца, чу нечий разговор на улицата и долови името на Хенчард. Тя не разбра за какво става дума; но някой, минавайки край двамата разговарящи, им зададе въпроса, който си задаваше и тя.

— Майкъл Хенчард отново е започнал да пие, а цели двайсет и една години нито капка не беше слагал в уста — му отговориха.

Елизабет-Джейн скочи от мястото си, облече се и излезе.