Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (20) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XIX

Хенчард и Елизабет седяха и разговаряха край огъня. Бяха минали три седмици от погребението на мисис Хенчард; свещите още не бяха запалени и игривият, акробатично пъргав пламък ближеше нажежените въглени и ярко изписваше по тъмните стени формите на предметите, които можеха да отразяват светлината: старото трикрило огледало с позлатени колонки и масивен антаблеман, рамките на картините, разните топки и дръжки по вратите и месинговите розетки в края на шнуровете за звънеца, висящи от двете страни на каминната полица.

— Елизабет, често ли си спомняш за миналите дни? — попита Хенчард.

— Да, сър, често — отговори тя.

— И за кого си спомняш?

— За майка и за татко… почти за никой друг.

Всеки път, когато Елизабет-Джейн назовеше Ричард Нюсън свой баща, лицето на Хенчард се променяше — той сякаш полагаше усилие да превъзмогне болка.

— Тъй, тъй! А аз, значи, съм извън вниманието ти? — изрече той. — Нюсън добър баща ли беше?

— Да, сър, много добър.

Лицето на Хенчард прие израза на сурово отчуждение, но лека-полека чертите му се смекчиха.

— Представи си, че аз съм истинският ти баща, — рече той. — Би ли ме обичала като Ричард Нюсън?

— Не мога да си представя такова нещо — бързо отговори тя. — Никого другиго не мога да си представя като свой баща.

Смъртта отне на Хенчард жена му; разривът с Фарфри му отне приятеля и помощника; Елизабет-Джейн му бе отнета поради собствената й неосведоменост. Хенчард си мислеше, че от тримата ще може да доближи отново до себе си само момичето. Дълго се колеба между желанието да разкрие всичко на Елизабет и мисълта, че ще е най-добре да остави нещата така, както са; накрая вече не можеше спокойно да седи на мястото си. Заразхожда се из стаята, после се спря зад креслото, на което бе седнала девойката, и се загледа в тила й. Нямаше вече сили да удържа тайната в себе си.

— Какво ти разказваше майка ти за мене… за моя живот?

— Че сте роднини по сватовство.

— Трябвало е да ти разкаже повече… и то преди да ме срещнеш! Тогава задачата ми нямаше да бъде толкова трудна… Елизабет, аз съм твоят баща, а не Ричард Нюсън. Срамът попречи на нещастните ти родители да ти признаят това, докато още бе жива майка ти.

Главата на Елизабет остана неподвижна, а раменете дори не се помръдваха в такт с дишането. Хенчард продължи:

— Готов съм да понеса презрението ти, опасенията ти, само не и твоята заблуда — с нея не мога да се примиря! Майка ти и аз се оженихме млади. А сватбата, на която ти присъствува, бе нашата втора венчавка. Майка ти бе много честна. Смятахме се един-друг за мъртви… и… и Нюсън е станал неин мъж.

Не можеше да й разкрие по-пълно истината, да й разкаже всичко докрай. Ако този въпрос засягаше само него, той нямаше нищо да стаи; но Хенчард го премълча от уважение към пола и годините на младото момиче — девойката заслужаваше по-добра съдба.

Когато той се впусна в подробности (а те по странен начин се потвърждаваха от редица незначителни и непривлекли дотогава вниманието на Елизабет случки в живота й), когато, с една дума, тя му повярва, обзе я силно вълнение, извърна се към масата, отпусна глава на нея и се обля в сълзи.

— Не плачи… не плачи! — рече Хенчард топло и прочувствено. — Не мога и не искам да го понеса. Аз съм баща ти, защо е нужно да плачеш? Нима съм ти толкова противен и ненавистен? Не ме отблъсквай, Елизабет-Джейн! — възкликна той и хвана мократа й ръка. — Не ме отблъсквай… Вярно, бях някога пияница и грубо се отнасях с майка ти… но с тебе ще бъда по-нежен от Нюсън! Готов съм да направя всичко, само ти да се отнасяш към мене като към твой истински баща!

Тя искаше да стане и доверчиво да го погледне в очите, но не можеше — бе потисната като братята на Йосиф, след като той им се открива^[1].

— Не желая отведнъж да се привържеш към мен — сподавено изрече Хенчард, разтърсен като короната на грамадно дърво от ураганен вятър. — Не, Елизабет, не искам. Отивам си и няма да се видим с тебе до утре или докато ти сама не пожелаеш да ме видиш; тогава ще ти покажа документи, в които ще намериш доказателство за думите ми. Ето, оставям те сама и няма да те безпокоя повече… Та нали аз ти избрах и името, скъпа моя дъще, защото майка ти желаеше да те наречем Сузан. Никога недей забравя, че аз ти дадох това име!

Излезе, като затвори лекичко след себе си вратата; след малко Елизабет-Джейн чу стъпките му в градината. Но той още не й бе казал всичко. Тя едва бе помръднала от мястото си и се посъвзела от сътресението след неговата изповед, когато той отново влезе.

— Още една дума, Елизабет — каза Хенчард. — Ще приемеш моето презиме… нали? Майка ти бе против; но аз желая от все сърце това. Защото по закон такова е името ти и вече знаеш, че е така. Но никой друг не бива да го знае. Ще се престориш, че по собствено желание искаш да промениш фамилното си име. Ще говоря с моя адвокат — защото не съм наясно как става това по закон, — а теб те моля: разреши ми да поместя във вестника обявление, че приемаш името ми.

— Щом това е моето име, значи ще трябва да го нося.

— Е, да, разбира се, такъв е обичаят.

— Странно защо майка ми е била против.

— Навярно, бедната, го е направила от някаква прищявка. Сега вземи един лист и напиши това, което ще ти продиктувам. Но по-напред нека запалим свещите.

— От камината идва достатъчно светлина — отговори тя. — Да… така е по-добре.

— Чудесно.

Тя взе лист, наведе се напред, за да е по-близо до каминната решетка, и написа под диктовката на Хенчард текста на обявлението, което той навярно бе прочел във вестника и го бе запомнил: в смисъл, че тя, долуподписаната, носила досега името Елизабет-Джейн Нюсън, от днес нататък ще се нарича Елизабет-Джейн Хенчард. Като свърши, запечата листа и написа адреса на редакцията на „Кастърбридж Кроникъл“.

— А сега — изрече Хенчард със самодоволство, което звучеше в думите му винаги когато успяваше да постигне някоя своя цел, макар в момента то да бе примесено с нежност — отивам на горния етаж да потърся онези документи, в които ще намериш потвърждение на думите ми. Но няма да те отегчавам с тях — това ще стане утре. Лека нощ, моя Елизабет-Джейн!

И той излезе, преди зашеметената девойка да разбере какво значи всичко това и да приспособи чувствата си на предана дъщеря към новия притегателен център. Тя бе благодарна, че Хенчард й даде възможност да прекара вечерта сама и си остана до камината. Седеше безмълвна и плачеше — този път не за майка си, а за добрия моряк Ричард Нюсън: струваше й се, че оскърбява с нещо неговата памет.

А Хенчард се изкачи на горния етаж. Държеше личните си документи в своята спалня, в едно чекмедже, което отключи. Не се зае веднага с документите, а се отпусна в креслото и се отдаде на спокоен размисъл. В края на краищата Елизабет е моя дъщеря, разсъждаваше той, а тя притежава толкова здрав разум и толкова добро сърце, че сигурно ще се привърже към мен. Той беше от онези хора, за които е почти необходимост да изливат някому чувствата си, било на радост, било на гняв. Още преди смъртта на Сузан сърцето му жадуваше отново да завърже най-нежните човешки връзки и сега той се поддаде на мощния инстинкт без колебания и без опасения. Наведе се над чекмеджето и запрелиства документите.

Сред другите книжа той държеше тук и всичко, което се пазеше в малкото бюро на жена му; ключовете му бяха предадени по нейна молба. Тук се намираше и писмото, адресирано до него с нарочното изискване: „Да не се отваря преди деня на сватбата на Елизабет-Джейн.“

Мисис Хенчард бе много по-спокойна от мъжа си, но нищо не умееше да върши както трябва. Написала писмото, тя по стар обичай бе минала без плик — просто бе сгънала листа и обилно бе заляла с червен восък само единия му край. Восъкът се бе пропукал и писмото всъщност бе отворено. Хенчард нямаше основания да предполага, че забраната да се отваря писмото преди сватбата на дъщерята е предизвикана от някаква важна причина; а той без друго не уважаваше кой знае колко покойната си жена. „Нещо й е текнало на Сузан“ — помисли той и без особено любопитство хвърли бегъл поглед върху редовете:

Скъпи Майкъл!… За доброто на трима ни аз скрих нещо от теб. Надявам се да разбереш причината; мисля, че ще разбереш, макар че навярно няма да ми простиш. Но, скъпи Майкъл, направих го за по-добро. Когато прочетеш тези редове, аз ще лежа в гроба, а Елизабет-Джейн ще влезе в новия си дом. Не ме проклинай, Майкъл, дай си сметка в какво положение бях изпаднала. Голямо е усилието ми да си наложа да ти напиша това, но все пак ще го напиша. Елизабет-Джейн не е твоята Елизабет-Джейн, не е същото момиченце, което носех на ръце, когато ме продаде. Тя умря три месеца по-късно, а тази, живата, е дете от втория ми мъж. Кръстих я с името, което дадохме на първото си чедо и тя запълни болезнената празнина след смъртта на първото дете. Майкъл, аз умирам и може би трябваше да си сдържа езика, но не е по силите ми. Сам ще решиш дали трябва да довериш това на мъжа й, или не, и прости, ако можеш, на жената, някога тежко оскърбена от тебе, както ти прости и тя.

Сузан Хенчард

Мъжът на покойната гледаше листа, като че беше прозоречно стъкло, през което се вижда далнина на много мили. Устните му трепереха и той цял се беше свил, сякаш така по-леко щеше да понесе удара. Обикновено не размишляваше жестоко ли постъпва съдбата с него; когато изпаднеше в беда, си казваше унило: „Както изглежда, предстоят ми мъки“ или: „Това тежко наказание за мен ли е отредено?“ Но в пламналата му глава сега бушуваше убеждението, че това зашеметяващо признание е удар, който той напълно заслужава.

И Хенчард разбра защо жена му така се бе възпротивила на желанието му Елизабет-Джейн да промени фамилното си име от Нюсън на Хенчард. Това бе последно потвърждение на честността в безчестието, с която се бе отличавала покойната и в други случаи.

Остана така час-два — разстроен и бездеен, после изведнъж промълви:

— Съмнявам се… дали това е вярно.

Скочи от стола, изхлузи пантофите си, отиде със свещ в ръка до вратата на Елизабет-Джейн, прилепи ухо до ключалката и се ослуша. Момичето дишаше дълбоко и равномерно. Хенчард лекичко натисна дръжката и засенил с ръка пламъка на свещта, пристъпи към леглото. Бавно приближавайки свещта иззад завеската, той я спря в положението, при което пламъкът да осветява косо лицето на спящата, за да не й блести в очите. И впи поглед в нейните черти.

Цветът на лицето й бе светъл, а неговият мургав. Но това не беше най-главното. Когато хората спят, лицата им разкриват дълбоко вкоренените в тях наследствени особености, чертите на прадеди, покойници — с една реч всичко, което денем остава скрито и замаскирано от движенията им. В спокойното, застинало като на статуя лице на девойката безпогрешно проличаваха чертите на Ричард Нюсън. Хенчард не издържа мъчението и побърза да излезе.

Скръбта го бе научила да не й се поддава, а да запази гордостта си. Жена му бе починала и първият му порив — да й отмъсти — угасна при мисълта, че тя е вън от неговата власт. Взираше се в нощта като в коварен враг. Хенчард, както всички хора от неговия тип, беше суеверен и неволно си помисли, че веригата събития от вечерта е предизвикана от някаква зловеща сила, намислила да го накаже. Но нали тези събития се бяха развили съвсем естествено? Ако не бе разказал на Елизабет за миналия си живот, нямаше да се рови в документите в чекмеджето и така нататък. Гаврата се криеше във факта, че почти веднага след като убеди момичето да потърси пристанище в бащината му любов, узна, че то е дъщеря на друг.

Иронията на съдбата, проявила се в последователността на тези събития, го възмущаваше, сякаш бе зла шега на близко същество. Както в случая с презвитер Йоан, масата му бе сложена, но демоничните харпии отнесоха храната. Излезе от къщи и мрачно заброди напосоки, озова се на моста в края на Главната улица. Свърна по една странична пътека, която следваше брега на реката, опасала североизточните покрайнини на града.

Тези околности олицетворяваха всички печални страни от живота на Кастърбридж, а южните — радостните. Слънцето не проникваше тук дори през лятото; напролет белият скреж не се стопяваше дори в дните, когато по другите места димеше пара от затоплената пръст, а зиме това бе разсадник на всякакви зарази, ревматични болки и мъчителни спазми. Ако я нямаше североизточната част на този град, кастърбриджките лекари щяха да линеят от недояждане.

Бавната, безшумна и тъмна река, „Schwarz-wasser“^[2] на Кастърбридж, течеше под ниска скала и двете, реката и скалата, представляваха естествено отбранително съоръжение; от тази страна не беше нужно да се издигат вал и насипи. Тук още стояха развалините на малкия францискански манастир и неговата воденица, където струите минаваха през задния савак с шум, напомнящ отчаяни вопли. На отвъдния бряг, високо над скалата, имаше купчина постройки, а пред тях в небето се врязваше нещо четвъртито, подобно на куб. Приличаше на пиедестал без статуя. Казано направо, липсващият елемент, без който композицията изглеждаше недовършена, бе някой човешки труп, защото квадратното приспособление бе платформа на бесилка, а в големите постройки отзад се помещаваше затворът на графството. Всеки път, когато бе предстояла екзекуция, на ливадата, по която сега крачеше Хенчард, се бе събирала тълпа, дошла да наблюдава зрелището сред шума на водата в яза на мелницата.

Нощната тъма внушително подчертаваше мрачността на тази местност и упражни върху Хенчард по-силно въздействие, отколкото той очакваше. Всичко тук хармонираше зловещо на неговите преживявания, макар че той обикновено не се поддаваше на такива ефекти, сцени и смътни предчувствия. Тогава парещата болка премина в тъга и той възкликна:

— За какъв дявол се домъкнах тук?

Мина край къщичката, в която местният палач бе живял и умрял в онези времена, когато в Англия професията му още не беше монополизирана от един-единствен господин; после се изкачи по стръмна, глуха уличка в града.

Хенчард наистина бе достоен за съжаление, защото тежко преживяваше в тази нощ мъката си от горчивото разочарование. Приличаше на човек в полусъзнание, който не може нито да се съвземе, нито да премине в пълно безчувствие. Жена си той осъждаше с думи, но не и със сърце и ако бе изпълнил мъдрата й препоръка, написана върху писмото, още дълго, а може би и никога не би изпитал тази болка, защото Елизабет-Джейн очевидно не се стремеше да изостави безопасния си и самотен девически живот и да го замени с рискования път на брака.

Отмина нощта на силните вълнения, настъпи утрото, а с него дойде и необходимостта от план за действие. Хенчард бе твърде упорит, за да отстъпи от заетата позиция, особено ако това бе свързано с унижение. Той бе признал девойката за своя дъщеря и тя трябваше да се смята отсега нататък за такава, колкото и да му се налагаше да лицемери.

Но той лошо се подготви за първата си крачка в новата обстановка. Веднага щом влезе в стаята, където закусваха, Елизабет доверчиво го приближи и хвана ръката му.

— Цяла нощ мислех непрестанно за това — откровено призна девойката. — И разбрах, че всичко трябва да стане така, както каза ти. Аз ще се отнасям към теб като към баща и ще престана да те наричам мистър Хенчард. Сега за мене всичко е съвсем ясно. Наистина ми е ясно, татко. Иначе ти щеше ли да направиш и половината от това, което стори за мене, да ми позволяваш във всичко да постъпвам, както искам и да ми купуваш подаръци, ако ти бях само доведена дъщеря! Той, мистър Нюсън, за когото клетата ми майка се е омъжила по някаква странна грешка — и Хенчард се зарадва, задето не й беше признал всичко, — беше много добър… о, толкова добър! — В очите й нахлуха сълзи. — Но все пак не ми е бил истински баща… Е, татко, закуската е готова! — изчурулика весело девойката.

Хенчард се наведе и я целуна по страната. Този миг, тази постъпка той бе очаквал много седмици с голямо вълнение, но сега, когато мечтата му се сбъдна, целувката на Елизабет не го зарадва. Възвърна на майката на това момиче предишното й положение главно заради дъщерята, а ето че всичките му усилия излязоха напразни.