Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (41) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XL

Дълго преди да се случи всичко това, Хенчард, сломен от размислите си на моста, се отправи за града. Когато достигна края на улицата, пред очите му изведнъж се разкри процесията, свърнала тук от най-близката странична уличка. Фенерите, звуците на роговете, многобройната тълпа го зашеметиха. Той видя чучелата, качени на магарето, и разбра какво означава това.

Шествието пресече улицата, зави по друга улица и се изгуби от очи. Хенчард се отдръпна настрана и потъна отново в своите мрачни мисли; сетне се упъти за в къщи по тъмната лъкатушна пътечка край брега. Но не го свърташе у дома му и тръгна към квартирата на доведената си дъщеря, където му казаха, че Елизабет-Джейн отишла у мисис Фарфри. Смътно предчувствие за нещо лошо го накара като омагьосан да тръгне за там с надеждата да срещне Елизабет-Джейн, защото безчинствуващите по това време вече бяха изчезнали. Но той не я срещна и съвсем предпазливо дръпна ръчката на звънеца на входната врата на Фарфри; тогава най-подробно му разказаха за случилото се, като прибавиха, че докторът категорично е настоял Фарфри да се върне у дома си и че вече са изпратили човек да го пресрещне по пътя за Бъдмът.

— Но той тръгна за Мелсток и Уедърбъри! — възкликна Хенчард, неизразимо огорчен. — Съвсем не е в Бъдмът.

За съжаление обаче той вече бе изгубил доброто си име. Не му повярваха, сметнаха думите му за празни дрънканици. Животът на Лусета зависеше от завръщането на мъжа й (тя бе получила нервно разстройство при мисълта, че той ще научи чистата истина за предишните й отношения с Хенчард), но в Уедърбъри не изпратиха никого. Хенчард, много разтревожен и разкаян, реши да тръгне сам да търси Фарфри.

Забързан, той излезе от града и след това се втурна по източния път през дърноувърското блато, изкачи един хълм и продължи да тича в здрача на пролетната нощ, докато не достигна втори хълм, а после пред него се възправи и трети, отдалечен на около три мили от града. Тук, в долината Йолбъри Ботъм, той спря в подножието на хълма и се ослуша. Отпърво чу само биенето на сърцето си и шума на ветреца в еловите и широколистни дървета на йолбърийската гора, която растеше по височините отдясно и отляво; но скоро се зачу тракане на леки колела, които триеха шини о острите камъни на подновената тук-там настилка на пътя и в далечината се показаха две светлинки.

Хенчард разбра, че от хълма слиза кабриолетът на Фарфри, позна го по характерния звук, който издаваше, защото този кабриолет по-рано беше негов и шотландецът го купи при разпродажбата на имуществото му. Хенчард тръгна натам и двуколката се изравни с него между две горички, където Фарфри задържаше коня с юздите.

Тук от шосето се отбиваше пътят за Мелсток. Хенчард съобрази, че ако Фарфри отбие към Мелсток, както бе възнамерявал, щеше да се прибере у дома си около два часа по-късно. А той явно смяташе да направи тъкмо това: светлинките се люшнаха към Куку Лейн, гореспоменатия страничен път. Десният фенер на кабриолета на Фарфри внезапно освети лицето на Хенчард, Фарфри позна неотдавнашният си противник.

— Фарфри… мистър Фарфри! — едва поемайки си дъх, извика Хенчард и вдигна ръка.

Фарфри спря коня едва след като той навлезе няколко крачки в пътя за Мелсток. Опъна юздите и изрече през рамо: „Какво има?“ — с такъв тон, с какъвто се обръщаме към най-върлите си врагове.

— Веднага се върни в Кастърбридж! — отвърна Хенчард. — В дома ти се случи нещастие… трябва веднага да се прибереш. Дотук съм тичал, да те предупредя.

Фарфри мълчеше и от това мълчание Хенчард се обезкуражи. Защо по-рано не помисли какво щеше да се случи? Преди четири часа той принуди Фарфри да се бие с него на живот и смърт, а сега стои сред мрака на нощта, в късен час, на този безлюден път и уговаря същия човек да потегли натам, където той, Хенчард, сигурно има съучастници, а не в посоката, където иска да върви самият Доналд и където по-лесно би се защитил от нападение. Хенчард почти усещаше как тези мисли напират в главата на Фарфри.

— Трябва да отида в Мелсток — изрече Фарфри хладно и отпусна юздите.

— Но това е по-важно, отколкото работата ти в Мелсток — молеше го Хенчард. — Защото… жена ти е зле! Разболя се. Подробно ще ти разкажа всичко по пътя.

Вълнението на Хенчард и нестройната му реч засилиха подозренията на Фарфри, които реши, че всичко това е някаква хитрост и Хенчард се опитва да го подмами към близката гора, където може съвсем удобно да завърши двубоя си с него — нещо, което не бе успял да стори преди това днес, ръководейки се от някакви особени съображения, или защото не му е достигнала смелост. И Фарфри шибна коня с камшика.

— Зная какво си мислиш — извика Хенчард и се втурна след него в пълно отчаяние от това, че бившият му приятел го смята за такъв безскрупулен злодей. — Но не съм такъв, за какъвто ме мислиш! — извика той прегракнало. — Повярвай, Фарфри, дойдох дотук само заради теб и твоята жена. Тя е в опасност. Не зная нищо друго за състоянието й, но теб те викат в къщи. Слугата ти замина по друг път от чисто недоразумение. О, Фарфри! Не ме подозирай… Аз съм пропаднал човек, но още съм ти предан!

При тези думи Фарфри съвсем не му повярва. Той знаеше, че жена му е бременна, но наскоро преди това я бе оставил напълно здрава и по-лесно би повярвал в коварните замисли на Хенчард, отколкото на думите му. На времето бе слушал от същите уста жестоки насмешки; може би Хенчард и сега му се присмива. Фарфри пусна коня в бърз ход и скоро изкачи платото между мястото на срещата си с Хенчард и Мелсток, убеден, че щом Хенчард така упорито го преследва, наистина е намислил нещо лошо.

Кабриолетът и пътникът се смаляваха все повече пред погледа, но ясно личаха на фона на небето; старанията на Майкъл да уведоми Фарфри за негово добро останаха напразни. Този път небесата не ликуваха от разкаянието на грешника. Хенчард се проклинаше, както би се проклинал един не особено добросъвестен Йов и както се проклина силният човек, когато губи уважение към себе си — последната душевна опора в угнетяващата бедност. При това той дойде дотук, минал през толкова гъст душевен мрак, с който не можеше да се мери дори тъмнината на близката гора. Скоро Хенчард закрачи обратно по същия път, по който бе дотичал. Знаеше, че Фарфри, след като го срещна тук, няма да се бави ненужно дълго по обратния път.

Достигнал Кастърбридж, Хенчард отново се насочи към дома на Фарфри да разбере какво става там. Веднага щом вратата се отвори, хора с разтревожени лица изникнаха на стълбите, в хола и на площадката, и всички те, измамени в своите очаквания, скръбно отрониха: „О… това не е той!“ Изпратеният за Фарфри прислужник бе се завърнал отдавна, защото бе разбрал, че е отишъл не там, където е трябвало, и всички се надяваха единствено на Хенчард.

— Нима не го срещна? — попита докторът.

— Срещнах го… но полза никаква! — отговори Хенчард и се отпусна на стола до вратата. — Ще пристигне в къщи най-малко след два часа.

— Хм — изсумтя лекарят и отново се върна на горния етаж.

— Как е тя? — попита Хенчард Елизабет, застанала сред другите.

— В голяма опасност е, татко. Така копнее да види мъжа си, че непрестанно се мята ужасно развълнувана. Клетата жена… Боя се, че онези я убиха!

Хенчард няколко мига гледа девойката, покъртен от дълбоко състрадание, сякаш изведнъж я бе видял в нова светлина, а после, без да каже нито дума, излезе и се упъти към уединената къщурка, където живееше сега. Ето резултатът от съперничеството между двама мъже, мислеше си той. Смъртта ще вземе за себе си мидата, а ще остави за Фарфри и за него черупките. Но Елизабет-Джейн… В обгърналия го мрак тя му изглеждаше като светла звездица. Хареса му лицето й, когато му отвръщаше от стълбите. Това бе любящо лице, а той от все сърце желаеше да го обича някое добро и чисто същество. Тя не му беше кръвно близка, но той сега за пръв път започна смътно да мечтае как ще я обикне като истинска дъщеря… стига тя да продължи да го обича.

Джоп се готвеше да си ляга, когато Хенчард се върна в къщи. Забелязал влизащия Хенчард, Джоп каза:

— Лоша работа с тая болест на мисис Фарфри.

— Да — отвърна кратко Хенчард, без да подозира участието на Джоп в нощната арлекинада; като вдигна очи, той забеляза само, че лицето на Джоп е угрижено.

— Един човек идва да те търси — продължи Джоп, когато Хенчард вече се качваше горе, решил да се оттегли в стаята си. — Приличаше на пътешественик, на морски капитан или нещо такова.

— О? Кой би могъл да бъде?

— Имаше вид на заможен… побелял и широколик; името си не ми каза и нищо не помоли да предам.

— Тогава да върви по дяволите! — отвърна Хенчард и затвори вратата след себе си.

Както предположи Хенчард, отиването до Мелсток забави завръщането на Фарфри почти с два часа. Освен другите сериозни причини, присъствието му беше необходимо и за това, че той единствен имаше право да повика втори лекар от Бъдмът; когато Фарфри най-сетне се върна, той едва не обезумя от мъка, че си бе позволил да се усъмни в намеренията на Хенчард.

Въпреки късния час изпратиха човек за Бъдмът; нощта изтече и на разсъмване пристигна и другият лекар. Лусета стана много по-спокойна след завръщането на Доналд; той почти не се отделяше от леглото й. Веднага след идването му тя се опита с неразбираем шепот да му разкрие тайната, която толкова силно я потискаше, но той спря тихите и излияния, защото бе опасно да говори, и я увери, че по-късно тя ще има достатъчно време да му разкаже всичко.

Фарфри още не знаеше нищо за шествието с чучелата. Скоро из града се пръсна слух за опасното заболяване на мисис Фарфри и че тя е пометнала; инициаторите на гаврата с нея, досещайки се с тревога за причината на тези тъжни вести, пазеха пълно мълчание за разюзданото си забавление, а хората, които бяха край Лусета, не се решаваха да засилят отчаянието на мъжа й, като му разкажат всичко.

Какво по-точно и колко подробно разказа най-сетне на Доналд жена му за предишните си сложни отношения с Хенчард, когато съпрузите останаха сами в уединението на тази печална нощ, няма да споменаваме. Че тя му бе разкрила истината за близостта си с някогашния житар, бе ясно от думите на самия Фарфри. Но дали му бе споменала и за по-сетнешното си поведение: как се бе преселила в Кастърбридж, с цел да се омъжи за Хенчард; как му бе отказала под претекст, че има основание да се бои от него (макар че всъщност главна причина за отказа й бе нейното непостоянство — любовта от пръв поглед към друг мъж); как се бе опитвала да примири съвестта си, като се венчае за втория любим, въпреки че донякъде бе обвързана с първия, е известно единствено на Фарфри.

Освен нощния страж, който известяваше всеки час на Кастърбридж колко е часът и какво е времето, по Житарската улица също тъй често минаваше и друг човек. Това бе Хенчард, който, опитал се да заспи, разбра веднага, че няма да успее; той се скиташе из улиците на града, като от време на време се отбиваше у Фарфри да се осведоми за състоянието на болната. Отбиваше се там не само заради Лусета, но и заради Фарфри, а главно заради Елизабет-Джейн. Всичко, което го свързваше с живота, бе отпадало едно след друго и сега интересите му ме съсредоточиха върху доведената му дъщеря, чието присъствие съвсем доскоро му бе непоносимо. Всеки път, когато идваше да попита как е Лусета и видеше Елизабет, за него това бе утеха.

Отиде там за последен път към четири часа, когато светлината беше вече стоманеносива, предутринна. Над дърноувърското блато зорницата бледнееше в сиянието на настъпващия ден, врабчетата се ровеха в сметта по улицата, кокошките се обаждаха напевно от курниците. На няколко ярда от дома на Фарфри той забеляза как вратата леко се отвори и една прислужница протегна ръка и свали парчето плат от чукчето на вратата, с който то бе обвито, за да се притъпят ударите му. Хенчард мина на другата страна и врабчетата пред краката му едва-едва подхвръкнаха встрани — в този ранен час те почти не се страхуваха от хората.

— Защо го махате? — попита Хенчард прислужницата.

Прислужницата се обърна, учудена от неочакваната му поява, и забави отговора си. Познала Хенчард, тя каза:

— Сега вече нека всеки чука както иска; болната няма да чуе нищо.