Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (6) (Животът и смъртта на един волеви човек)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayor of Casterbridge, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Томас Харди

Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

 

Роман

Първо издание

 

Преводач: Христо Кънев

Стиховете в романа са превод на Евгения Начева.

Художник: Божидар Икономов

Коректор: Виолета Славчева

Излязла от печат март 1984 г.

Издателство на Отечествения фронт

София, 1984

ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

V

След петдесетина ярда[1] те доближиха мястото, където градският оркестър тресеше прозорците със звуците на „Ростбифът на Стара Англия“.

Къщата, пред чиято врата музикантите бяха разположили стойките с нотите си, беше най-добрият хотел в Кастърбридж, „Кралският герб“. Широкият еркер надвисваше над главния вход, а от разтворените прозорци долиташе глъчка, звън на чаши и шум от вадене на тапи. Никъде транспарантите не бяха спуснати; всичко, което ставаше в салона, можеше да се види от най-горното стъпало на каменните стълби пред отсрещния вход на агенцията на дилижансите и поради тази удобна близост там се бе събрала купчина зяпачи.

— Дали да питаме… за нашия роднина мистър Хенчард? — прошепна мисис Нюсън, която, щом пристигна в Кастърбридж, някак изведнъж изгуби сили и изглеждаше постоянно развълнувана. — Това е може би най-подходящото място за такъв въпрос… Трябва да разберем какво положение заема той в града, ако е тук, а аз съм сигурна, че е тук. Все пак попитай ти, Елизабет-Джейн… Така съм уморена, че нищо не ми се ще… Но първо си спусни воала.

Тя седна на долното стъпало, а Елизабет-Джейн покорно доближи зяпачите.

— Какво става там? — попита девойката, избрала да зададе въпроса си на някакъв старец, но първо постоя край него в мълчание за по-голям авторитет.

— А, ти сигурно си чужденка — досети се старецът, без да откъсва очи от прозореца. — Тая вечер дават голям прием с угощение за важни личности и големци, а тържеството ръководи самият кмет. Нас, по-обикновените, не ни поканиха, ама оставиха капаците отворени, за да можем да надникнем поне с едно оченце. Ако се качите на горното стъпало, и вие ще ги видите. Ей там, на края на масата, с лице към вас седи мистър Хенчард, кметът. От дясната и от лявата му страна са членовете на съвета… Ех, много от тях, когато си започваха живота, не бяха повече от мен, какъвто съм сега!

— Хенчард ли? — възкликна с почуда Елизабет-Джейн, без обаче да възприеме изцяло значението на това откритие, и се качи на най-горното стъпало.

Майка й, макар да бе оклюмала глава, успя да долови достигащия от прозореца на странноприемницата глас, още преди да чуе думите на стареца: „… мистър Хенчард, кметът“. Тя се изправи, и като се мъчеше да не показва особена припряност, отиде при дъщеря си.

Пред нея се разкри столовата на хотела, където вечерящите се бяха разположили на маси, отрупани с чаши и прибори. Обърнат с лице към прозореца, на почетното място седеше мъж на около четиридесет години с внушителна фигура, едри черти и властен глас; той правеше впечатление на човек по-скоро грубо, отколкото добре сложен. Имаше мургава кожа с оттенъка на мед, искрящи черни очи, тъмни, гъсти вежди и тъмна коса. Когато му се случеше да се изсмее силно в отговор на забележката на някой от гостите, голямата му уста се разтваряше така широко, че под полилеите блясваха най-малко двадесет от всичките му тридесет и два здрави бели зъба, с които той очевидно все още можеше да се гордее.

За непосветените този смях не действуваше ободрително и, изглежда, бе добре, че звучеше рядко. За него можеше да се създаде каква ли не теория. Той намекваше, че притежателят му е чужд на състраданието и слабостта, но е готов безпрекословно да се подчини на всякакво величие и сила. Ако този човек можеше все пак да е добър, то тази доброта навярно идваше на пориви — бе му присъщо по-скоро случайното, почти гнетящо великодушие, отколкото кротката и постоянна благост.

Съпругът на Сузан Хенчард — все още такъв по силата на закона — седеше срещу тях, но това бе вече зрял мъж с оформен характер, ясно изразен в чертите на лицето, сдържан и замислен — с една дума, по-възрастен. Елизабет, необременена, за разлика от майка си от никакви спомени, го гледаше с живо любопитство и интерес, неизбежно породени от неочакваното откритие, че роднината, когото отдавна търсят, заема такова обществено положение. Той бе облечен в старомоден фрак, в риза с гофриран нагръдник върху широките гърди, на яката си имаше подвижни копчета със скъпоценни камъни, а на шията — масивна златна верига. Три чаши стояха отдясно до приборите му, но жена му откри с изненада, че двете от тях — за вино — са празни, а третата е до половина пълна с вода.

Когато бяха заедно за последен път, той, с кадифено рипсено сако, плюшена жилетка и панталони, с кожени гети на краката, седеше пред паницата си с топла пшеничена каша. Времето, този вълшебник, се бе потрудило доста за неговото преобразяване. Като наблюдаваше мъжа си и си спомни миналите дни, тя така се развълнува, че инстинктивно се сниши и опря гръб на входната врата на агенцията, закъдето водеха стълбите; там цареше полумрак, който щеше да скрие издайническия израз на лицето й. Тя забрави за дъщеря си и едва когато Елизабет-Джейн я докосна, се отърси от вцепенението си.

— Майко, видя ли го? — прошепна момичето.

— Да, да! — бързо отвърна тя. — Видях го и това ми стига! Сега бих искала да си отида… да изчезна… да умра!

— Но защо… защо? — Момичето се приближи и прошепна на ухото на майка си: — Мислиш, че той няма да ни се притече на помощ? А на мен ми се стори, че е великодушен. И какъв изискан господин! Как святкат брилянтните му копчета! Странно е все пак: ти казваше, че може да е окован в затвора, да е в поправителен дом или умрял! А излезе съвсем друго! Боиш ли се от него? Аз съвсем не се боя. Ще отида при него, само че… той може и да отрече, че има такива далечни роднини.

— Не знам… изобщо не мога да реша как да постъпя. Чувствувам се зле…

— Не се отчайвай, майко, нали най-сетне постигнахме целта! Почини си тук мъничко… а аз ще се огледам наоколо и ще се постарая да науча още нещо за него.

— Едва ли ще намеря сили да се срещна някога с мистър Хенчард. Не очаквах да го видя такъв… Изненадата е твърде силна. Не искам да го виждам повече.

— Почакай малко… помисли си…

Никога досега Елизабет-Джейн не бе преживявала такива интересни мигове, както сега — отчасти това се обясняваше с възторженото настроение, което я обзе, като научи за родството си със знатната особа. И тя отново се загледа през прозореца. По-младите гости оживено разговаряха и се хранеха с апетит; по-възрастните си избираха по-вкусни късчета и като ги помиришеха, изгрухтяваха над чиниите си като прасета, които търсят жълъди. Очевидно трите вида напитки, сервирани на масата, бяха традиционни за компанията — портвайн, шери и ром; едва ли някой би предпочел друг вид питие.

По едно време на масата се появи дълга редица старинни купи с гравирани на тях фигури. Всеки получи лъжица и купите бяха мигом напълнени с толкова горещ грог, че можеше да се уплашиш за всичко, подложено на действието на неговите пари. Но Елизабет-Джейн забеляза, че макар всички купи да бяха напълнени най-старателно, никой не напълни купата на кмета, който продължаваше да отпива от водата в чашата си, заобиколена от кристалните бокали, предназначени за вино и друг вид алкохол.

— Те не наливат вино на мистър Хенчард — дръзна да каже тя на съседа си, стареца.

— Разбира се! Нима не знаете, че той се слави с трезвеността си, и то съвсем заслужено? Не се докосва и до най-желаните напитки… капчица не слага в уста! О, има сила той за такова нещо! Чувал съм, че някога се заклел над евангелието и оттогава не е престъпил клетвата си. Но и никой не го насилва да пие, защото знае, че не е редно… Туй е клетва пред евангелието, сериозна работа.

Като чу тези думи, друг възрастен човек се намеси в разговора с думите:

— А дълго ли още ще се мъчи той, Соломон Лонгуейс?

— Казват, че две години му оставали. Не знам защо и по каква причина си е определил такъв срок, на никого досега не е разказвал. Но се говори, че му остават още тъкмо две години по календара. Голяма воля трябва, за да устискаш толкоз време!

— Прав си… Но надеждата е велика сила. Когато знаеш, че след двадесет и четири месеца оброкът ти ще свърши, ще си възнаграден за всичките страдания, които си понесъл, и ще си пиеш пак колкото ти душа иска… какво да ти приказвам — това крепи човека.

— Така е, Кристофър Коуни, така е. А той има нужда от нещо, което да го крепи, нали е сам-самин, вдовец — отвърна Лонгуейс.

— Кога е умряла жена му? — попита Елизабет.

— Не я познавам. Било е, преди да дойде тук в Кастърбридж — осведоми я Соломон Лонгуейс категорично и решително, сякаш фактът, че нищичко не знаеше за тази мисис Хенчард, бе достатъчна причина да не проявява интерес към нейната съдба. — Но знам друго: че той е в Дружеството на трезвениците и ако някой от туй дружество реши да сръбне малко алкохол, Хенчард го наказва така сурово, както сам бог би сторил с разгулно пируващи юдеи.

— А има ли много ратаи? — попита Елизабет-Джейн.

— Много? Мило мое момиче, та той в общинския съвет е най-главният и пръв човек в цялата околност. Нито една голяма сделка — за пшеница, ечемик, овес, сено и прочие — не се е сключвала до ден-днешен, без да участвува в нея мистър Хенчард. По едно време намисли да се занимава и с други работи, ама сгреши. Беше гол като тояга, когато дойде тук, а сега е опора на града! Вярно, тая година го поразклати историята с лошата пшеница, дето я доставиха по неговите договори. Шейсет и девет години гледам как слънцето изгрява над дърноувърското блато и макар че мистър Хенчард никога не ме е хокал без причина, откак съм му работник — нали ме вижда, че съм мъничък, нищо и никакъв човечец, — трябва да призная: до тоя час не се е случвало да ям такъв калпав хляб, какъвто пекат напоследък от пшеницата на Хенчард. Покарала е толкова, че вече се е превърнала в склад, а долната кора на хляба е дебела колкото подметка.

В този миг оркестърът засвири нова мелодия, а когато спря, вечерята бе привършила и бе настанало време за речите. Нощта бе тиха, прозорците, както преди — отворени и тези речи прозвучаха съвсем ясно. Гласът на Хенчард се извиси над другите: разказа за една своя сделка със сено, когато бе надхитрил някакъв мошеник, който пък непременно искал него да надхитри.

— Ха-ха-ха! — откликнаха слушателите му, като завърши разказа, и се смяха дотогава, докато не отекна нечий глас:

— Всичко това е чудесно, но какво ще кажете за лошия ни хляб?

Гласът долетя от другия край на масата, където седяха неколцина по-дребни търговци; макар те да бяха попаднали в компанията, личеше, че са по-нискостоящи по своето обществено положение от останалите, имаха си свои възгледи и думите им звучаха в известен дисонанс с разговорите в челото на масата — така някой път в западното крило на църквата упорито пеят не в тон и не в такт с водещите гласове в олтара.

Забележката за лошия хляб достави пълно удовлетворение на зяпачите от улицата; някои от тях бяха в настроението, когато човек изпитва удоволствие от състоянието на ближния, изпаднал в неловкост; ето защо те съвсем невъзмутимо се обадиха:

— Да! Какво ще кажете за лошия ни хляб, господин кмете?

И неограничени от задръжките, които сковаваха участниците в пиршеството, си позволиха да добавят:

— Би трябвало да ни разкажете за тоя хляб, любезни господине!

Това вече не можеше да бъде оставено от кмета без внимание.

— Признавам, че пшеницата излезе лоша — рече той, — но след като я закупих, бях смаян не по-малко от пекарите, които я получиха от мен.

— А също и бедните хорица, които, щат не щат, трябва да се хранят с нея — продължи непримиримият човек отвъд прозореца.

Лицето на Хенчард потъмня. Под тъмната покривка на благодушието му се криеше буен нрав — същият нрав, който преди около двадесет години го бе накарал, разгорещен от алкохола, да прогони жена си.

— Не бива да забравяме, че може да има и неуспехи при сключването на големи сделки. — Спомнете си, че по време на жътвата времето бе толкова лошо, колкото от години не е било. Но аз взех мерки да си помогнем в бедата. Работата ми се разрасна и не мога да се справям вече сам, без помощници, затова дадох обявление, че търся опитен човек, който да поеме върху себе си грижата за пшеницата. Щом намеря такъв човек, сами ще се убедите, че подобни грешки няма повече да има… и работата ще се оправи.

— А какво смятате да предприемете, за да ни обезщетите за загубите, които понесохме? — запита мъжът, задал и другите въпроси, навярно пекар или воденичар. — Ще замените ли с по-хубаво зърно покаралото, което и досега ни се мотае из ръцете?

При тези думи лицето на Хенчард стана още по-мрачно и той отпи вода от чашата, сякаш искаше да се успокои или да спечели време. Но вместо да отговори пряко, изрече хладно:

— Ако някой ме научи как се превръща покаралата пшеница в хубава, на драго сърце ще си я взема обратно. Но това е невъзможно.

Той явно нямаше намерение да каже нещо повече. Изрече тези думи и си седна.

Бележки

[1] Един ярд е равен на 91,44 см. — Б.пр.