Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (9)

2.

Хумористът се втурна в съседната врата, заключи я, облегна се задъхан на нея. И дълго стоя така, докато, отваряйки очи, отново съзря лицето си в огледалото над мивката. Потрепера от ужас. Това не беше неговото лице, може би приличаше на неговото, но такова лице той не помнеше да бе имал някога. Пое няколко пъти дъх, извика:

— Още ли сте тука? — Не чу отговор, бързо отключи вратата, но само я открехна, за да повтори през пролуката: — Ей, още ли сте тука?

— Чакам ви — обади се кротко неговият радиоглас.

— Елате — рече Драмов и докато отваряше широко вратата, се насилваше да влее малко твърдост в цялата си, превърнала се на трепереща пихтия, мускулатура.

С грижливо завързана вратовръзка, с грижливо закопчано сако в банята влезе известният столичен хуморист Деян Драмов. Само смъкнатите над обущата прекалено дълги панталони бяха останали от Красимир Герчев.

— Нали нямаше да ги вземате? — промълви безпомощно босият, по панталон и с още по-жълтеникава от слабата светлина в банята фланелка Драмов Първи.

— Те ваши ли са? — учуди се другият.

— Ей — кресна му Драмов. — Сдържайте си рефлексите, че и аз имам! — Но веднага изтръпна от собствената си заплаха сред теснотата на тоалетното помещение.

— На хумористите е забранено да участвуват в скандали. Като на боксьорите — отзова се със спокойна насмешливост другият. — Какво искате?

— Застанете тука, пред огледалото! — И той още по-широко разтвори вратата, за да му направи място, след което, събрал цялата си храброст, се изправи до него. Голото му рамо опря в рамото на собственото му сако. Щеше да повтори, като видя, че ръстът им сега е напълно еднакъв: „По дяволите, как го правите това?“, но не успя да произнесе нито звук, защото мускулите на съседното в огледалото лице се раздвижиха и само след миг то окончателно заприлича на неговото.

Сега в сребърно-нитратното пространство се дебнеха две огледално еднакви, ужасени, жълтеникави, с лилаво нагънати сенки под очите лица. Безпаметно дълго се дебнаха, докато най-после едните устни се раздвижиха в шепот:

— Не може да бъде!

Драмов го каза, но веднага осъзна, че устните му не бяха помръднали, бе го произнесъл само мозъкът му. Разтегли ги насила в една безпомощна гримаса, да ги отличи от устните на другото лице, но преди да довърши гримасата си, другите устни зададоха въпроса му:

— Това… това… хипноза ли е?

Тогава Деян Драмов изхвръкна от банята, понечи да изхвръкне и от стаята, но беше почти гол и потърси убежище в кревата си. След миг другият дойде спокойно подире му, спокойно и малко предпазливо, да не застъпи дългите крачоли на Красимир Герчев. Хумористът го гледаше, както се гледа привидение. Призракът рече плачливо:

— Знаете ли, аз абсолютно не вярвам в призраци. Даже не ме е страх от тях.

Драмов си спомни къде беше чел този фин, литературно шлифован виц, помоли:

— Не може ли пак да заприличате на Герчев?

— Сега вече не мога.

— Тогава заприличайте на някой друг! — изкрещя хумористът.

По стената силно се издумка. Оттатък бяха се събудили и протестираха.

— Не мога.

Драмов изгледа копието си, пошепна с треперливо примирение:

— В джоба ми има цигари…

Онзи безпогрешно измъкна запалката от левия външен джоб на сакото, извади цигарите от специалното вътрешно джобче. Направи крачка да му ги подаде. Хумористът ги пое, без да става, решил, че нещо по-страшно от досегашното не може да се случи. Запали с привичната жажда за успокоение и като че ли го получи още от първото всмукване, макар димът да се вряза в езика му с остротата на суха четка за зъби. Той се изпъна на леглото, за да демонстрира възвърнатото си спокойствие, смукна втори път, трети път, прати един димен венец към тавана, рече подире му:

— И какво ще правим сега?

— Не знам — отвърна изненадващо смирено неговият радиоглас. — Вие ще решите.

— Но вие ще правите ли всичко, каквото ви кажа?

— Само това, което бихте направили и вие.

— Интересно! И колко ще трае тая забавна история?

— Не знам. От вас зависи.

Хумористът побърза да се покрие отново с дим. Димът легна над корема му, чийто връх запрозира през него като планина, обвита в облаци.

— Добре, ще помислим. Разкажете ми през това време нещо весело — каза той и веднага усети оживлението му. Извъртя до болка очите си, за да може да го види, без да извърне глава.

Двойникът му палячовски се дотътра с прекалено дългите панталони до другото легло, друсна се свойски на него и мигновено задърдори:

— Какво нещо е асоциацията! Спомних си първата поръчка, която ми дадоха някога, фейлетон за петричката врачка. Борба против суеверията и така нататък. Кофти беше, макар че излезе доста смешен. А десет години по-късно се случихме с двама колеги в Петрич и те предложиха да идем при нея. Тя отдавна си приемаше вече съвсем официално, мисля, че дори в съвета се плащаше таксата. Аз отказах. Викам им: Писал съм фейлетон против нея, ще ме познае. Те много се смяха на вица ми. А смешното беше, че аз наистина се боех да не ме познае. Съвсем не заради принципите си не отидох…

— А те? — запита отново простудено Деян Драмов, сякаш вече само от отговора на този ненужен въпрос зависеше по-нататъшната му съдба.

— Те отидоха, но тя ги изгонила още преди да си отворят устата. Рекла им, че са дошли за глупости, пък нали казват, че била сляпа…

Хумористът скочи от кревата, при което пепелта от цигарата се посипа върху фланелката му.

— Ама това… това е… Слушайте, откъде знаете тая история?

Онзи примига виновно с неговите очи, вдигна рамене:

— Искахте нещо весело…

— Стига! — кресна му хумористът с мистичното усещане, че го крещи на себе си. — Предлагам да поспим малко, пък утре ще видим. Съмна се вече.

Електрическата светлина в стаята наистина бе изсивяла от първите вълни на новия ден, просмукващи се през прозореца. Навън пееха славеи. Онзи на другия креват се заслуша в тях, погледна към прозореца и промълви:

— Аз не мога да спя.

— Нали казахте, че ще правите всичко, каквото ви наредя?

— Ще легна — отвърна оня бързо и се заразсъблича.

Деян Драмов го следеше с отново нарастващ страх. Когато онзи остана гол до кръста и колебливо посегна към панталоните си, под които навярно също нямаше нищо, както под неговата риза, той го спря:

— Може ли сега да ви пипна?

— Може — усмихна се двойникът му. — Макар да сте от друг жанр.

Драмов едва събра сили да протегне ръка към рамото му. Докосването засили неговия ужас. Хладната плът беше мека, гъвкава, но все пак не се напипваше като човешко месо. Той леко натисна рамото наляво и онзи покорно се обърна; над плешката трябваше да се намира едно, колкото оризово зърно, кафяво кожно туморче. Нямаше го. Кожата беше навсякъде еднакво гладка, сивкавобяла. Той допря, отначало плахо, а после силно, цигарата си на мястото, където бе очаквал да види туморчето. Кожата не помръдна. Едва след мига, в който всеки нормален човек би изревал от болка, двойникът му рече насмешливо:

— С една цигара няма да ме подпалите. Ако горях, щях още в машината да изгоря.

— Прощавайте! Исках само…

— Разбирам, разбирам…

— Де да имах и аз такава кожа! — опита хумористът да си възвърне самообладанието.

— Нямаше да бъдете човек.

— Да, да — измърмори Драмов и побягна към леглото си, и се тръшна на него, и хвърли одеялото върху лицето си, готов вече на всичко. Но не последва нищо. Шумовете в стаята подсказваха, че онзи също си лягаше; когато те стихнаха, той чу през одеялото своя далечен глас:

— А Красимир Герчев?

— Стига с тоя Герчев — изрева под одеялото хумористът. — Той е по-огнеупорен и от вас. Искам да спя, ясно ли ви е!