Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (31)

2.

Прометей Чорбаджийски бе окуражавал и себе си, и детето, което искаше да побегне със своята банкнота: Трай сега! Ще идем в милицията, да видиш, че и там има хора, не е страшно, не бой се!… Но пред служителя каза: Сега ще те закараме и в милицията, та да ти дойде умът в главата!

Командированият за фестивала криминален разузнавач не се трогна от толкова последователната педагогичност. Той им заповяда да вървят на няколко метра пред него, без да се обръщат. Прометей свойски го дръпна настрана: В Окръжното, другарю, щото там имам един личен приятел, подполковник Харитонов, ще го накарам да сплаши детето… Разузнавачът кипна: подполковникът нямало да се разправя с такива като него… И побърза да си окачи отново безразличието към света; прекалено много минувачи ги гледаха. Но циганският инат, въпреки заповедта, пое нататък. Осъзнал вече грешката си, разузнавачът реши да им снеме самоличността и да им се накара в безлюдната странична уличка, където се намираше Окръжното управление, след което да ги освободи, но досадният циганин избърза и се шмугна във входа на управлението, сякаш влизаше в собствения си катун. Бе успял и да заяви на дежурния на пропуска, че имал нареждане да се яви при заместник-началника.

След като изслуша в коридора командирования Иван Малаков, подполковникът му рече:

— А какви бяха инструкциите, другарю… Как ви беше името? Ние тук разчитаме на вас, а вие още първия ден се разкривате пред цялата циганска махала! Ще помисля дали не е целесъобразно да си заминете…

И тогава се видя колко все още е млад и неукрепнал в безразличието си към света командированият за фестивала криминален разузнавач. А Харитонов студено му обърна гръб и влезе при разположилия се в кабинета му Прометей Чорбаджийски, като при стар фронтови другар. Разпита го за здравето на семейството му, за новини от махалата. Прометей обаче побърза да изложи тревогата си:

— Какво да го правя бе, бай Харитонов, а ти кажи, какво да го правя това копиле! Бях тръгнал джинси да му купувам, от най-хубавите…

— Защо копиле, не е ли твое? — шеговито се учуди десетина години по-младият от него „бай“ Харитонов.

— А, как нема да е мое, не го ли видиш, че ми е одрало кожата, и кръвчицата му, и тя като моята! То на неговите годинки и аз така, но тогава какво беше — немотия, глад, а сега народната власт всичко му дала, защо тогава, а кажи де! Ама ще му я изпия аз тая кръвчица!

Подполковникът не се съгласи с такъв метод. Той беше уверен, че момчето никога вече не ще посегне на чуждо, че ще се учи добре в училище и ще стане уважаван гражданин като братята и сестрите си, а ако се случи някой път, ей така, да сбърка, да го подведат лоши другарчета или нещо друго, веднага ще дойде и ще каже: „Чичо Харитонов, аз така и така…“ И детето веднага каза: Чичо Харитонов, аз няма вече… Но обещанието заседна в гушката му, защото бащата хвърли погнусен банкнотата върху бюрото на подполковника.

— На̀, да ми отрежат главата, ако не е фалшива тая пара! Голям разбойник, бай Харитонов, казвам ти! Дават ли се двайсет лева за сладолед? И за какво, питам те, загдето му бръкнало в джоба. За награда, значи! И не даваше да го бием. Той сигурно и костюма си е платил с такива пари. Голям айдук, казвам ти, такъв Габрово не е виждало! От София трябва да е дошъл, за фестивало, да си пробута фалшивите пари в навалицата…

Харитонов прати банкнотата в лабораторията и нареди да проверят кой е бил човекът в магазина, защото Малаков не бе запомнил странното име. А на Прометей Чорбаджийски каза:

— Слушай, Мето, ти знаеш, че ние с тебе се уважаваме. Аз няма сега да те питам какво си правил в тоя магазин, там детски дрехи не се продават. Няма да те питам и какво си правил миналата седмица пак в София…

— Аааа, бай Харитонов! — развика се Прометей. — Ти ме знаеш, аз пред тебе съм чист като бебе. И лани Гаро, като закла оня, нали пак аз…

— Това казвам де! Много пъти си ни помагал, искам и сега да те видя човек на място. Знаеш какво е по време на фестивала, колко народ се изсипва в Габрово, а тая година и чужденците ще бъдат два пъти повече. Та искам поне по това време, до края на месеца, копче да не изчезне от някого. Въпрос на чест, нали разбираш, въпрос на патриотизъм. Хората ще дойдат да се смеят, да бъдат радостни и безгрижни, гости са ни, с добро трябва да ни запомнят. Още днес ще предупредиш всички от занаята, ти ги знаеш, по време на фестивала…

Усърдно кимал досега в знак на възторжено съгласие, Прометей разпери трагично ръце.

— Отгде ще ги знам бе, бай Харитонов! Много айдук се навъди и в Габрово. Дъщерите разправят, у фабриката…

— Тия ги остави, знаеш за кои става дума! Ще им кажеш: подполковник Харитонов апелира към тяхната съвест, към тяхната… Е, ти знаеш какво да им кажеш! И мисли му: една кражба да стане, тебе ще държа отговорен! Ще разчепкам и оная работа със София, дето засега съм я оставил така, па и други нещица знам за тебе…

Детето гледаше ту него, ту баща си с тревога и възхита.

— Ааа, бай Харитонов, няма да се обиждаме! — И я че им кажем! — викна детето.

— Браво! Познах аз, че си добро момче, веднага си личи…

Той излезе за минутка, повикан от един цивилен служител, върна се и му подаде двайсетлевовата банкнота.

— Вземи си парите! Истински са.

Бащата обаче се възпротиви: как можело, толкова пари на едно дете и като възнаграждение за кражба, какво е това възпитание!…

— Ще му ги внесеш в книжка — прекъсна Харитонов велеречието му. — А ти не познаваш ли Пефин бе, какви ми ги надрънка? Нали той назначи синовете ти в завода!

Прометей искрено се удиви:

— Ама това другарят Пефин ли беше? Вярно, нали ти рекох, приличаше ми на някого! Ама той повече на мене приличаше бе, бай Харитонов!

— Сега пък на тебе приличал! — засегна се Харитонов, за да не признае, че Епифан Пефин по цвят и телосложение наистина носеше нещо циганско в себе си. — И ножовете, чуваш ли, Мето! Да обереш всички ножове в махалата, под разписка, ако трябва! После ще им ги върнеш. Поне на фестивала да не си порят коремите, като се напият. Помниш, че Гаро на миналия фестивал…

Прометей Чорбаджийски усърдно чешеше калносивото си теме.

— Ей, това с ножовете няма как да стане! — И трогнат от толкова доверие, но по-вероятно, за да отклони тежката поръка и да го подкупи, изтърси неочаквано и за себе си: — А да ти кажем аз, бай Харитонов, какво правят сега у София! Нали одеве рече, че аз не знам какво си… Страшен номер, ще ти кажа, ама за него се иска да си като Мистер Сенко. Искаш ли да ти го покажем?

Харитонов се позанима с часовника си, прелисти бележника, умело изигра досадата — бе усетил, че в опита си за самоотбрана циганинът ще му съобщи нещо полезно. Прометей се разхождаше вече като артист преди излизането на сцената. Вдъхновение и любов раздвижиха синкавата мършавина на бузите му.

— Отиваш, значи, бай Харитонов, у магазина, ама към края на работното време, кога касиерката е напълняла чекмеджето с каймета. Трупаш й пет-шест двайсетачки като тая или десетина десетачки и: Како, молим ти се, да ми ги развалиш!… Те тогава обичат да развалят, да се отърват от дребните, че им е по-лесно да ги редят. По два лева, викаш й. Тя почне да ти ги брои, като се натрупа купчинка, стоп, викаш, и ги захлупваш с лапата, ама така, че ей с това място да можеш да захванеш поне десетина двулевки. Айде другите, по левче… стоп!…

— А двайсетачките? — прекъсна го Харитонов, замаян от вихъра на вдъхновението му, което изстрелваше думите със скоростта на зенитна картечница. Прометей дори бе забравил и вечното си старание да не удължава прекалено гласните и да поставя ударения на думите, както ги поставят българите.

— Гледай сега! Гледай и ти бе, маскара, кво си зяпнал през прозореца, ушите че ти скинем, я ела тука! — викна той на детето, изчака го да дойде, премести календара на бюрото. — Гледай сега, бай Харитонов! Ти си касиерката, те това е рафто. Я ти давам тия двайсетачки…

Той бръкна във вътрешния джоб на дрехата си, после в задния на панталона, после в двата странични и вдъхновението му избледня от моравочервеникаво до дъждовносиво.

— Леле, майчице, парите! Парите ми…

Харитонов помисли, че това е част от номера, и бе готов да се възхити на актьорското му майсторство, но циганинът се замята прекалено артистично из стаята, а виковете му заплашваха да съберат цялата улица. Той си знаел, оня, оня!… Пефин бил, никакъв Пефин не бил! Така му изметнал ръцете и тая двайсетачка, дето я дал на детето, от неговите сигурно, за подигравка… Леле, че разбойник!…

Подполковникът щеше вече да се засмее, но се сети, че обвинението пак бе отправено към съученика му Епифан Пефин, и строго му заповяда да обясни спокойно какво е станало, а най-напред да каже, разбира се, откъде и защо е имал толкова пари в джоба си. Прометей Чорбаджийски преглътна, изтри слюнките ярост от посинялата си уста: за фестивало бе, бай Харитонов, и джинси на детето, и за това-онова… Разбра, че думите няма да са достатъчни, и сломен измъкна една омачкана спестовна книжка. На, преди два часа съм ги теглил! Двеста кинта, пет двайсетачки и десет десетачки ми дадоха. Харитонов разгледа книжката и не се изненада от голямата сума в нея — в града отдавна имаше цигани с далеч по-тлъсти спестовни сметки. Без малко да иззлорадствува: Видя ли сега какво е да те оберат!, но служебното у него надделя.

— Значи, ти искаше да опиташ в магазина софийския номер…

— Мани го сега номера, бай Харитонов! Пущи ме да го намерим тоя айдук! Душицата му че извадим! От циганин да краде, това у целио свет не го е имало! — И той продължи заканите си на своя древен език, защото все едно те бяха отправени вече към един въображаем съплеменник.

Подполковникът отново изигра умело досадата и строгостта, за да завърши с едно „последно“ великодушие — нямаше основание и интерес да го задържа. Прометей Чорбаджийски, у когото в последна сметка винаги надделяваше мечтата му около него да цари добропорядъчност, неведнъж бе оказвал такова съдействие на милицията, че то изкупваше всичките му дребни прегрешения. А в гнева си той обеща не само да обере ножовете, но и да мобилизира цялата махала едва ли не за охрана на фестивала — щели да му докарат вързан всеки джебчия, дошъл от другаде. Харитонов спокойно се уповаваше на десетилетния си опит с това и хитро, и простодушно смуглокожо население, сред което криминалността все още се държеше в своите прости патриархални форми. Локалният патриотизъм би могъл сега да свърши по-добра работа от всичките пратени му на помощ специалисти, защото нанесената на Прометей Чорбаджийски обида щеше да се превърне в кръвна обида за всичките му сънародници.

И вие вече знаете, другарю следовател, че габровските цигани не се провиниха в нито една кражба и с нито едно сбиване през всичките петнайсет дена на фестивала — нещо, което действително граничи с чутовните масови подвизи, известни ни от историята. Само дето не успяха да заловят необикновено дръзкия крадец, разтревожил тоя ден града. Но това и милицията не успя, така че нямаме право да ги упрекваме.