Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (33)

4.

Като полежа десетина минути на канапето, Великов повика секретарката си: „Ти прощавай за одеве!“ Тя пак се зарадва, но помръкна веднага, щом я покани да седне. Той я запита дали си е избрала вече новия началник, при което жената притисна силно коленете си едно в друго под роклята, а той остана доволен от уплахата й.

— Да си призная, сигурно ще ми бъде мъчно за теб. Колко години вече и, общо взето, се разбирахме с теб, нали? Даа, доста години поработихме заедно и, както се казва, лоша дума може да сме си казали, но не сме се лъгали, нали? Би ли могла да ми кажеш откровено какво става тука, какво си чула?

— За кое, другарю Великов? — попита секретарката и той с огорчение разбра, че тази жена, която го ревнуваше от всички и с това бе му създала не един семеен скандал, бе уплашена само за собствената си съдба.

— Ами… да кажем, вчера. Вчера да е станало нещо, докато ме нямаше.

Секретарката не знаеше да е ставало нещо. Не била излизала изобщо, само до стола ходила на обяд и заключила, разбира се. Дори мача гледала оттатък, с няколко колеги. Преди това ли? Ами… нищо, редовен приемен ден, нали и вие бяхте тука, другарю Великов, как мога да отида някъде?

— Тука ли бях?

— Не ви разбирам, другарю Великов.

— Даа, ето че и ти вече не ме разбираш! Добре, какво правихме вчера до обяд?

Тя поиска да изтича за бележника си, но той я спря: нямало нужда, да му каже само какво си спомня. И тя заразказва с бързината на страха как Стефчо й се обадил, че той, другарят Великов, нямало да дойде, защото бил отишъл някъде с колата и така нататък. Но после вие дойдохте, другарю Великов. Метнал ме беше, тоя хаймана, прави си понякога такива хулигански шеги. Вие също се ядосахте и ми поръчахте да изготвя заповед за уволнение. А посетителите не бяха много — фестивала, мача… знаят хората, че в такива дни трудно се върши работа, затова сигурно. Е, тази, тя най-много време ви отне, дето разправят, че била любовница на другаря Пефин, но аз не го вярвам, другарят Пефин е такъв прекрасен човек! И Коева повикахте, а аз даже кафе ви сервирах… — не пропусна да отбележи подвига си тя. Само това й направило по-особено впечатление, че момичето излязло разплакано, но тя нищо не знае, нищо не е чула. Разговаряла през това време с онзи, който го чакал, та да идат заедно при Муци. И… и отидохте, другарю Велинов. Той каза, че ще ви закара с колата си, защото нали Стефчо…

Великов я прекъсна грубо:

— И всичко това, дето ми го разправяш, вярно ли е?

— Защо да не е вярно? — стисна тя пак коленете си. — Нали вие сам…

— Ако те пита милицията, така ли ще го разправиш?

— Защо милицията? — ужаси се жената.

— Добре, да не е милицията. Анкетна комисия ако те пита?

— Но как иначе да го разкажа?

— Стефче, вчера аз не съм идвал на работа — произнесе той, сякаш искаше да й внуши какво да говори пред комисията. — Бях на лов. С колата. Не ти се обадих, защото ми беше неудобно. Забранен сезон е. Затова накарах и Стефчо да ти каже…

— Но вие бяхте тука, другарю Великов! — извика жената и като че ли молеше да не я забъркват в тая нечестна история.

— Сигурна ли си?

Тя отново поиска да хукне за спасителния бележник.

— Стефче, аз не бях тука!

— Другарю Великов… — изхлипа безпомощно жената.

— Добре, добре, успокой се! Нищо страшно няма. Би ли ми направила едно кафе, ама силно?

Когато тя се наведе да остави кафето, той несръчно я щипна под брадичката. Никога не бе я докосвал и тя хлипащо му декларира, че каквото и да станело, щяла да бъде на неговата страна, че била готова на всичко… Но той я помоли само да го попази половин час, да си събере мислите, преди да отиде при шефа.

Засърба горещото кафе с надеждата, че затворената в него тъмна сила ще проясни поне мозъка му. Вместо това към хаоса се добави и мътната тъга по докоснатата женска кожа. Лъжеха ли го тия жени? Познаваше преструвките им — повече детински, те го ядосваха с това, че го затрогваха и обезоръжаваха. Единствено прекалената им преданост бе му създавала понякога неприятности. А онзи, който го наруга по телефона, най-малкото, когато ругаеше, умееше да се преструва.

Великов намери по прекия телефон председателя на физкултурното дружество, но той дозабърка нещата: закле се, че го е откарал у лелята на Муци, че го чакал там отвън, а после не го видял повече, защото Муци му казал… и трябвало бързо да го откара в базата… Не, никаква кръв не е имало, и никакви котки, и момчето си е било съвсем нормално и казало, че са се разбрали с него, с другаря Великов де. И било готово за игра, и се заканвало на англичаните, и псувало… е, това малко го озадачило: Муци псувал всички, дето си мислили, че можели да го купят с коли и апартаменти. Дори се бил маскирал в някакъв костюм, да не го познаят хората. Това най-много му тежало и ако се канел да напусне спорта, то било заради тая просташка слава… Председателят сам недоумяваше как и кога е станало нещастието, след като лично е бил там през цялото време, а Великов пък разбра само едно: че няма всъщност никакви свидетели, които биха го подкрепили. Освен горския, на когото се обади, че ще постреля в неговия район, и ония хулиганки, и… и зайците в хладилника. Но какви свидетели са това, щом е решено да бъде свален човек като него?

Позвъни на жена си: Какво правят зайците? Нищо — отвърна жена му със същия вид хумор, — мъчат се да ме убедят, че си бил на лов. И вчера не бе пропуснала да му даде да разбере с вечната си гримаса, че знае как стават тия работи: горският им стреля зайците за оправдание в къщи, а те през това време… Бъди спокойна — ревна й той, — и на лов няма да ходя вече! Какво е станало? — разтревожи се тя, но той й каза само да не го чака за обяд. Е, да, само зайците бяха на мястото си сред тая дивашка бъркотия. Канеше се да ги раздаде довечера на приятели — нищо, пак ще ги раздаде, за бог да прости!

Опита се още веднъж да види тоя разкошен вчерашен ден, който настояваха да му отнемат, а и от него нищо не бе останало. Опиянението от резливото майско утро, жарката сладост на раздвижените сокове в мускулите, докато се свличаше из доловете, самозабвеният танц на дълго неизвежданото куче, ликуващата кръв след точните изстрели… Толкова му беше хубаво, та взе и ония хулиганки на пътя, че и един заек им подари на края…

Момичетата клечеха в хендека край прашните си сакове и той сам се изненада от внезапното си великодушие, защото ненавиждаше тая скитореща по пътищата младеж. Сигурно за да се похвали — един ловец, ако не се похвали, пък дори и Великов да се казва, не е никакъв ловец! А тия калпазанки за благодарност му се присмяха. Това се казвало природно чудо: да ги вземела служебна волга! Но се намъкнаха в колата, без дори да попитат може ли! Иначе не бяха глупави, особено онова с големите гърди. Той им обясни, че на шофьорите е забранено, но те и това знаеха. От пет километра е видно, викна едното, че не сте шофьор, а някой страшен началник, който е ходил на лов… И в „Стършел“ често пишат за такива, добави другото, с големите гърди.

Видно беше, естествено. Той поиска да прибере кучето отпред, да не ги плаши, но те му казаха, че са се справяли досега с всякакви кучета, та с това ли мило птичарче… Не е птичар, засегна се той, а песът му с пес вече бе се сприятелил с тях и скачаше да ги целува. Попитаха го колко зайци е убил, той подхвърли небрежно: Четири! Те го попитаха по същия начин: С един куршум ли? Той спря колата, отвори багажника, накара ги да излязат. А те пък писнаха: Горките зайчета! Едното даже се сети, че сега е забранен ловът, та го принудиха да им признае защо има разрешително. Другото се развика: Ама това пък е съвсем подло! Горките зайчета знаят, че сега е забранен сезон, и си играят най-спокойно, и си се любят… Знаят, че вие сте председател на окръжната комисия за защита на природата, сигурно даже са се зарадвали, като са ви видели, а не знаят, че имате бележка…

Я стига сте ме будалкали — сряза ги той и ги заплаши, че ще ги изхвърли от колата, но те никак не се уплашиха. Оная, с големите гърди — май че беше дори без сутиен! — му изнесе цяла лекция за някакви експерименти с растения в Съветския съюз. Оказало се, че и най-обикновеният зарзават можел да запомни и да познае човека, който му е причинил зло, а в други случаи пък бурно съчувствувал на експериментатора, когато той си порязал пръста. Тя разправяше това съвсем научно, с разни термини, описа му дори детекторите, с които правели тия експерименти, и той бе готов почти да й повярва, ако не бе завършила с предупреждението: Така че имайте пред вид, сега сигурно всяко стръкче трева в окръга знае много добре кой и какъв е председателят на комисията…

Успяха да го разсмеят, макар и доста гузно, защото той сам се разкайваше вече за ловния си излет. Почувствува нужда да се оправдае: това било единствената му страст и тя единствена и за пръв път успяла да победи принципите му! Но просто щял да експлодира от нервно напрежение! Хората си имат какви ли не развлечения, карти, табла, пиене, а той не познавал други начини за отмора. Пусна и малко злоба: А по-добре ли постъпват ония, дето гонят зайчетата като вас?

Бе си спомнил за Пефин и в яда си, че е забравил уговорената среща с инженерката, струпа всичко на нея, макар в тая история още да не бе ясно кой точно е зайчето и кой ловецът. Момичетата не забелязаха противоречието с предишното му твърдение и побързаха да я защитят: Оня… — Той естествено не им спомена никакви имена. — Оня сигурно е използувал служебното си положение и така нататък, а едно беззащитно момиче… Наложи се да им каже, че то никак не е беззащитно, че е дори такъв специалист, какъвто лесно не можеш да намериш, та камо ли да уволниш, изтърва две-три приказки повече и момичетата ахнаха: Ама да не е?… Оказа се, че тъкмо при нея отивали, на гости, за Карнавала. И се развикаха: Не може да бъде! Ние я познаваме. По-скромно и по-умно, и по-чисто момиче и така нататък. Сигурно било истинска любов, от нейна страна поне е сигурно, готови били всичко да заложат за нея…

А бе любов, любов, ама къде дават така! — не отстъпи той, а едното, не, другото беше, го запита с коварно учудване: Защо? В Габрово не дават ли? Той се позасегна на тема „Габрово“ и пак се сдърпаха — не на тема „Габрово“, а за любовта, но онова с неприличните гърди го накара да си глътне езика с безсрамието си: Като ме гледате така, не мислите ли, че имам малко по-голям опит в любовта от вас? И вие, другарю страшен началник, за какво спряхте държавната кола? Ако бяхме момчета, щяхте ли да спрете?… Спокойно би могла да му тръсне: Ако не бяха тия гърди! Всъщност тя така си го и тръсна, защото те се разшаваха като кимащи в потвърждение глави и още дълго кимаха в огледалото за обратно виждане. Нищо не можа да им възрази освен: Стига сте ме наричали така!… Защо, не сте ли страшен?… За някои може да съм страшен, но то си е тяхна работа. Аз се ръководя от принципи… А освен принципи друго нещо нямате ли?… Ей — подвикна им той през рамо, — ама вие непременно ли сте решили да ме разсърдите?

Те се разкискаха и му казаха, че ако иска да знае, от всичко най-много обичали мъжете с принципи и нека той да ги извини за държането им, но то било, защото за пръв път срещали такъв мъж, и че той не бил никакъв страшен началник, а един страшен мъж! И му предложиха да ги закара право у Линчето, та сам да се убедял какво момиче е тя. Той обаче отказа. Цяла вечер бил с нея, видял я колко струва. Всъщност, момичето може пък и наистина да не е виновно! Помоли ги да го извинят пред нея и да й кажат, че не било бързо; сега вече не останало време, но щом минел Карнавалът, щял да я потърси да си поговорят. На края, кой знае защо, им уви във вестници и единия от зайците, най-големия. Като армаган за инженерката…

Да, чрез нея би могъл да намери тия момичета, но за какво са му? Кой ще им повярва? А както е тръгнало, току-виж, и тя започне да твърди, че е идвала сутринта при него и че никакъв заек не й е изпращал. Не, съвсем друго нещо се криеше зад тая идиотски скроена история!…

Той знаеше, че напоследък такива като него ги сваляха не за това, което са извършили или неизвършили, а им търсеха други поводи, но не откриваше истинската причина и опитите му почнаха да се блъскат все по-безпомощно в гумената стена на примирението. Е, какво пък, трябва да има движение на кадрите, младите трябва да растат, старее вече, може би някои от методите му наистина… Ето тоя, при когото щеше да отиде сега и който продължаваше да твърди, че уж не можел без него… Може, разбира се, петнайсет години е по-млад, ама науката на управлението я знае на пръсти и още един куп неща знае в повече, че и тост да ти произнесе, и реч да ти държи ненаписана, и се облича като ашлийски лорд, ама то всичко му дадено още от дете: университети, школи, специализации в чужбина…

Не успя да се настрои и срещу него, както срещу вчерашните момичета, въпреки цялата непонятност на другия свят, в който бяха расли, а чувството му за вина ставаше все по-силно. То лягаше в него като удушлива мъгла, макар да не се сгъстяваше около нещо конкретно. Из нея се мятаха убитите в забранения сезон зайци, сякаш ликуваха заради справедливото възмездие, безпомощно залиташе силуетът на Пефин, комуто бе поставил ултиматум да прекрати скандалната история, цяла тълпа други призраци почнаха да крещят обвинително в мъглата и той, като ги послуша няколко минути, като почеса още няколко минути гърба на левия си юмрук, тръгна да си направи законната и нужна сега самокритика.