Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (36)

7.

Звънът му завари подполковник Харитонов подготвен за следващата лоша новина. До обяд една вълна от кражби, като ония в океана, земетръсните, бе помела чаршията, отнасяйки невероятно количество портфейли, чанти, часовници, бижута. Ограбените се тълпяха пред управленията и никой досега не бе могъл да съобщи нещо смислено. Следователите се изкривиха да снемат показания, които нищо не показваха, освен че липсвало това или онова, а патрулите не бяха забелязали нищо дори когато под носа им бе изпищявала някоя тръгнала на пазар жена. Той мобилизира всички за центъра на града, но кражбите продължиха още около час, след което, ако се съди от показанията, някъде по обед изведнъж бяха престанали.

Те ти весела милиция! Сутринта той пак бе говорил на хората си. Искам весела милиция, бе им казал в една въодушевена реч. Ще бъдете любезни, ще се усмихвате, ще се шегувате и деликатно ще внимавате за реда. Смехът си е смях, но той е много сериозно нещо и големи бели могат да станат. Затова — очите на четири! Но деликатно и умно! Да не стане някоя като с оня Празник на поезията, припомни им той, както и на миналия фестивал, случката отпреди десетина години, когато в един далечен окръжен център по време на Празника на поезията нощният патрул напердашил лауреата заради някаква пиянска история с момичета. Той, разбира се, си го е заслужил, това се узна после, сам е налетял на бой, но не върви един град да си бие лауреатите, нали така? Сутринта му връчват наградата, а вечерта го бият! Това, поетите, са бамбашка хора, хумористите пък — хептен, познавам ги добре! А лауреати и при нас ще има и всякакви ще има. Затова да се внимава, да не стават такива работи…

Низшите чинове се разотидоха весели и спокойни, доволен ги изпрати и той, защото никой от тях досега не бе измамвал доверието му. Но ето че само няколко часа по-късно същите тези хора трябваше да се явяват пред него с объркани и преливащи от чувство за вина доклади. Скандалът щеше да бъде чудовищен, а резилът такъв, че да злорадствуват всички останали окръзи, ако не бяха докарали Прометей Чорбаджийски с огромен, оказа се, също откраднат от магазина куфар, претъпкан с изчезналите вещи. Можеха поне да успокоят гражданите, че всеки ще си получи собствеността.

Прометей ревеше и се псуваше на майка, че е идвал с куфара при него, при подполковник Харитонов. Задържалите го потвърдиха, че когато го спрели с куфара, той същото им казал, но бил много изплашен.

— Как няма да се уплашиш бе, бай Харитонов! — блещеше се Прометей Чорбаджийски, продължавайки да вижда своя призрак. — Ти знаеш ли кво ми стана, като видех куфаро! Циганката пищи, та се дере, не дава го… — И той за десети път подхващаше всичко отначало, а Харитонов и старши следователят за десети път го прекъсваха със същите възражения:

— Престани с тия глупости! Пефин няма да тръгне да краде, чуваш ли се какво приказваш? И нали разправяш, че на тебе приличал, Пефин не прилича на тебе…

— Същият, ви казвам! Същият, дето даде на детето двайсетачката!

— Това е бил Пефин. Има десет души свидетели.

— Ама аз после го открих бе! Като излязох оттука, веднага го спипах. Същия! И на мене прилича. И жената така вика: досущ на мене мязал, вика. И бара като господ, ви казвам.

— Като тебе искаш да кажеш.

— А не, я чак толкова не моем. Нямате си на представа… Все по него вървех…

— А защо не дойде веднага? Нали беше тръгнал да го хващаш?

Острата адамова ябълка затича като асансьорче по дългата му спечена шия. Девет пъти бе засичал на тоя въпрос, та се налагаше да почва отначало. Сега той се усмихна с трогателна виновност.

— Че ти кажем, бай Харитонов — предпочете той отново да се обърне само към подполковника. — Самата истина че ти кажем! Дожаля ми! Е, те това е! Коли ме, беси ме, дожаля ми! Я езика си глътнах, като го гледах. Факир! Страшен! И ми намига, знаеш, приятелски… Дожаля ми, те това е! Как да погубиш такъв майстор? Божа дарба е това, рекох си, Мето, не се мешай, халал да са му и двестате кинта, дето ти ги дигна…

— Е, това по̀ може да се приеме — засмя се подполковникът. След докарването на циганина с куфара той отново бе в състояние да се смее. — Значи, дожаля ти? За него или за себе си?

Прометей Чорбаджийски отново се смути, неразбрал накъде е насочен коварният въпрос, но откровеността му, както и досега, изглеждаше искрена.

— Е, па и за себе си! Я така не моем. И го оставих да си гледа работата, а я отидох у „Скара-бира“ да пием едно…

— А защо донесе куфара?

— Ама как че го оставим куфаро бе, бай Харитонов! Ти ме знаеш, я с такива работи не се занимавам, я дума съм ти дал още некогиш. А па жената щеше така да го разнесе, че и до страшнио съд нема нищичко да намерите. Тя очите щеше да ми издере. Оня рекъл: за целата маала го давал това, за всички цигани! Не било мое и немал съм право да го връщам. Без малко да я утепем, иди питай, цялата маала го разбра…

Във възбудата си той съвсем бе забравил да поставя правилно ударенията и да не удължава гласните.

— Добре — прекъсна го пак Харитонов и се изправи, защото коленете бяха му се схванали от седенето. — Да се върнем пак на въпроса! Защо тоя твой факир и гений и не знам какъв си, защо ще тръгне да обира целия град, че да го дава после на другите цигани? Ти досега виждал ли си такъв гепчия? Защото аз нито съм чувал, нито съм чел някъде за такъв. И защо тъкмо на теб ще го оставя, нали уж не го познаваш? И откъде знае той къде живееш?…

Прометей Чорбаджийски съвсем се смали след възторга на признанието си. Случаят бе за него още по-заплетен, защото, освен всичко друго, най-отгоре в куфара бе намерил непокътнати и собствените си пари — четири двайсетачки и десет банкноти по десет лева, която, естествено, не остави там.

— Не съм и не знам. Повервай ми, бай Харитонов, не знам! Аз тебе никога не съм те лъгал…

— Съжалявам, Мето, но ще трябва да те прибера в кауша, докато ми отговориш на тия въпроси. Или докато хванем оня, дето толкова приличал на тебе, та той да ни каже.

— Бай Харитонов — изпъшка Прометей Чорбаджийски с трагично достойнство. — Недей да ме резилиш пред хората! Нема да ти избегам. И това ли ти е отплатата, задето…

— Ама ти даже не знаеш какъв курорт е сега при нас, не е както някога! Хайде, върви! Утре ще си поговорим пак.

Така честният и уважаван гражданин Прометей Чорбаджийски след две десетилетия, според него, безупречно порядъчен живот отново пое към ареста. Беше толкова съкрушен, че Харитонов се усети гузен и вече съобразяваше дали все пак да не го пусне под наблюдение, когато телефонът иззвъня. Въпреки подбутването на следователя, Прометей се залепи за рамката на вратата — може би са заловили злодееца и сега… Харитонов кимаше доволно. По описа всички заявени досега вещи бяха се оказали в куфара, можело да почнат да ги връщат… С изключение на пистолета. Какъв пистолет? — викна Харитонов. На Малаков, колегата, дето ни го пратиха. Сега ни съобщи. Забелязал още сутринта, че му липсва служебното оръжие, но не посмял да докладва. Предполага, че при схватката в магазина за конфекция, макар че всъщност никаква схватка не е имало, другарю подполковник. Какво да го правим? Иска да се самоубива…

— Опаковайте го и им го върнете обратно по пощата — изрева Харитонов. — С малка бързина! Ъъъъх! — Той хвърли слушалката и се хвърли към вратата. — Къде е пистолетът? Казвай веднага, че душицата ти ще извадя!

Прометей Чорбаджийски едва не припадна — не от заканата, а от съзнаването, че сега историята ставаше толкова страшна, колкото нищо досега в дългия му живот. Такъв пистолет струваше пред закона повече от куфар със злато. Произнесе само няколко: Не… не… и: Ни… ни… и: Бай, бай…

— Махай го от очите ми — прегракна подполковникът в опита си да се овладее. — И ела да мислим какво да правим!

А телефонът вече звънеше отново с неотслабваща настоятелност.

— Харитонов — заповяда му непознат женски глас вяло и глухо. — Харитонов, ела у дома! Бързо ела!

— Кой се обажда? — запита той хладнокръвно, защото след новината за пистолета бе готов вече да чуе и най-лошото.

— Ела, чуваш ли! Аз убих Пефин. Убих го…

— Живке, ти ли си?

— Ела, чуваш ли! Убих го, мъртъв е…

— Не си прави шеги! — рече той не особено убедено; след открадването на пистолет едно убийство се превръщаше в логична последица.

— Чуваш ли, Георги… Аз го убих…

Десетина минути по-късно с вой и трясък на врати пред дома на Епифан Пефин спряха едновременно волгата, прибрала голия Красимир Герчев в паметната нощ, от която поведе началото си тая мистериозна история, и линейката, откарала полуделия футболист Марин Колчев, известен повече под името Муци Мустанга. След още десетина минути край тях изквича със спирачките си един москвич. Съседите бяха сметнали за свой дълг да позвънят в завода и Пефин връхлетя през отворената входна врата направо в навалицата от униформи и бели престилки.

— Жива ли е? — Линейка и милиция можеше да означава само, че жена му бе посегнала на себе си. И сам падна на колене край оголените й бели колене на дивана. — Живе, мила, защо така? Защо?

Разтърсена от пръстите му, впили се отчаяно в меките й рамене, тя отвори очи, разшири ги и ги разшири заедно с обезкървените си уста, през които излетя един нечовешки вик. Този вик сякаш я вдигна от дивана с лекотата на смерч и я отпрати в другия край на хола, зад страничната стена на салонния бюфет.

— Махнете го! — закрещя тя оттам, чорлава и разгърдена. — Махнете го, махнете го, махнете го…

Пефин се огледа виновно и безпомощно.

— Излез за малко — каза му Харитонов и тръгна към бюфета. — Живке, успокой се! Както виждаш…

— Махни го! — изхърка жената в шепите си.

Една бяла престилка отведе Пефин в кухнята.

— Жена ви не е добре — шепнеше му тя съчувствено. — Твърди, че ви е убила. Ето с това… — На масата се чернееше като плоска циганска мутра с озъбена челюст някакво малко сатърче за месо. — Обадила се в милицията. Но като дойдохме, нямаше нищо. Ни кръв, ни нищо, а веднага дойдохме. Вярно, вратата стоеше открехната, но, както виждам, вие… — усмихна се тъжно-разбиращо бялото лице над бялата престилка. — А това е сериозно оръжие. По главата ви била ударила. И настоява да я арестуват…

— Аз не съм си идвал — смотолеви Пефин към неизвестното му малко, но страшно оръжие, което Живка може би бе само приготвила, за да го убие. — Цял ден…

— Ясно, то е повече от ясно, но сам видяхте как реагира…

— Доктора… Лекар ли сте? Нещо… непоправимо ли е?

— Моята специалност е друга, но… не мисля. Сега има доста ефикасни лекарства. Не се плашете, нашият психиатър е добър.

— Да я откараме в София?

— Е, това той ще реши! Може би в това състояние… Постойте малко тука, нека не ви вижда сега!

Пефин отиде до отворения прозорец. Задухата в гърдите му се сгъсти от мъчително сладкия мирис на акацията. В съседния двор стоеха няколко души с вирнати към него носове, сякаш душеха агонизиращите й след пролетната лудост цветове. Той се дръпна назад, тръгна към оставената от лекаря отворена врата, спря се в коридорчето. В хола се чуваха стъпки и говор, после говорът стихна, а стъпките станаха по-шумни. Коридорчето се изпълни от широките рамене на Харитонов, пагоните му сякаш остъргаха стените.

— Едва я убедих да тръгне с доктора. Да я арестувам, та да я арестувам! Дръж се, братле, стават такива работи! А и тя вече е по-спокойна.

— Какво казва?

— Сега пък казва, че това не си ти. Отначало помислила, че си ти, затова така… Но като си излизал, видяла, че не си ти, тебе те е убила…

— Уф, тя наистина ме уби, тая жена!

— Какво, какво? — примига подполковникът.

— Съсипа ме, Георги, и себе си съсипа, и мене… Но тя не е виновна, не е виновна…

— Ще се оправите — утеши го неловко подполковникът. — Ще се оправите. Съжалявам, че трябва да те оставя сега, но и при нас се е забъркала една… Добре, че това поне не излезе… Е, хайде, прощавай! И виж там, не е ли по-добре да я заведеш в София!

Пефин не го изпрати, остана си в полутъмното коридорче. Побоя се да влезе в хола, боеше се да се върне и в кухнята да пие вода. Поиска му се да изкрещи нещо, за да чуе гласа си, да не рухне мъртъв върху шишовете на своята вина, да я надвика с убийствени думи, защото неочаквано тя бе се обадила с някаква плаха, но чудовищна надежда, че ето това може би означава за него свободата — нали в такива случаи след време дават развод, пък и без развод вече никой не ще го осъжда. Но гърлото му беше безнадеждно пресъхнало. Той влезе в банята, бутна машинално резето и докато пиеше с шепа от крана на мивката, мислеше дали да повика сина си от Пловдив. Пое с цялата си настръхнала кожа бойкото мъжкаранство на юношата, с когото се гордееше, усети сега и студеното мокреене на стеклата се в пазвата му вода. До плач му се прииска момчето да е тук, но не биваше да го плаши. Отново напъха уста между крана и шепата си. Яката на ризата му се донамокри. Той я разхлаби с мокър пръст и целият се разтресе пред заключената врата. От кого бе се заключил в този кънтящо празен дом?… И оглушен от екота на празнотата, хукна по стълбището, за да отиде в болницата.