Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (22)

4.

Великов се чувствуваше задължен да поддържа реномето на Габрово, затова през кратки интервали вдигаше чашата си за „наздраве“ или да даде някому думата за тост. Изчакваше придирчиво всички да пият, сам обаче едва намокряше устни и веднага доливаше чашата си със сода. Също така през определени, но по-редки интервали се засмиваше с едно репортажно-широко „ха, ха, ха“, обикновено не на най-смешното. Роден за въздържание и разумна дейност, той очевидно криеше зад този смях досадата си от такива служебни вечери, които с трогателно неумение ръководеше почти като заседания. Тостовете изслушваше със същата неумела заинтересованост, знаейки предварително какви ще бъдат, но ги смяташе задължителни, затова отказът на К. да произнесе поредния тост, нарушавайки порядъка, го накара бързо да почеше с пръстите на дясната си ръка гърба на лявата, сякаш укротяваше наежено куче. Които го познаваха, знаеха, че той действително укротяваше по този начин гнева в себе си.

Драмов се питаше дали има нещо между него и Лятното цвете, което строго следваше реакциите му на казаното. Наблюдаваше злорадо и Пефин, който така трагично бе попаднал заедно с момичето си в обятията на Великов, и правеше героични усилия не само да мълчи, но и да не чува неизбежните глупости, които щяха да се кажат на масата, да не забелязва смешното, което неизбежно щеше да пръкне у тоя или оня. Щеше му се да поведе кротък и сериозен разговор с гостите от София, сторили му се умни и приятни мъже, та поне те да не го третират като шут, поканен на масата им да ги забавлява. Но му пречеше К. Той усърдно доказваше, че и на практика е привърженик на своята странна теория за яденето — лапаше и пиеше с обезпокоителна лакомия (Дали пък не беше го излъгал!) — и до този миг неотстъпно завладяваше симпатиите на компанията, защото и това правеше някак изящно и мило. Лятното цвете поиска да замести своя все още чешещ юмрука си началник.

— Мълчите, мълчите… вие май наистина се обидихте заради електронната машина!

Драмов отвърна, че, напротив, много бил доволен, защото ще има кой да го замества на такива вечери. И щеше още нещо да каже, но К. пак така подозрително агресивно отвърна вместо него, че човечеството скоро щяло да се види принудено да организира производството на смеха на научна основа, в широк и масов мащаб. В Сан Франциско бил създаден вече институт по хелотология — науката за смеха, — където се изучавало въздействието му върху човешкия организъм. Защото имало тревожни симптоми: едно изследване установило, че преди четиридесет години средностатистическият французин се смеел по двайсет минути на ден, а сега само по шест.

— То е от кризата на капитализма — каза Великов. — Не им е до смях сега на капиталистите. А пък ние тука и без институти си организираме смеха. Ха, наздраве! За фестивала!

Драмов отново успя да не реагира, но Лятното цвете, доловило навярно симпатиите му, пак настоя да чуе нещо весело. И пак вместо него заговори К. с една почти пиянска разпуснатост:

— А пък наскоро ми се случи ей такава история. Сядам в ресторанта, а келнерката една… ама много хубава, не такова ангелче, като Софчето, не, такава една пищна, предизвикателна хубост, та чак залъкът да ти заседне в гърлото! Добре, ама тя все не го донася тоя залък. Важна! Нацупена! Не дава дума да й кажеш. Половин час чаках, без да ме удостои дори с едно „момент“. И аз пратих колежката й да ми доведе управителя. Слушайте, рекох му направо, я ми кажете тая там на кого от окръжните шефове е любовница? Той, горкият, така се стресна, че веднага ми го пошепна на ухото. Така е, вика, другарю, какво да се прави!? И сигурно ме помисли за някоя клечка, та се зае сам да ми сервира. Ха, наздраве! Да пием за нашите домакини!

С изключение на Драмов никой не посегна към чашата — трябваше да удави възторженото изцвилване в гърлото си. Тази история бе му разказал съвсем неотдавна един негов приятел белетрист и дори бе му я преотстъпил за евентуално използуване. К. се уплаши комично.

— Ама чакайте, това не беше тостът ми!…

— И на кого от окръжните шефове беше? — проточи Великов, сякаш обмисляше дали би могъл да го уволни.

— Ааа, не казвам! Няма да бъде почтено. Но не беше тука, в друг окръг беше.

Ангелина се прекърши като счупен от вятъра минзухар, протягайки чашата си през широката маса.

— За любовта, професоре! За преобразяващата сила на любовта да пием!

Пефин бързо запита софийския гост до себе си какво мисли за астрологията. Лятното цвете бе се вкаменило също като началника си.

— Ако така изглежда преобразяващата й сила…

А инженерката се амбицира като пред съперница.

— Тя наистина е преобразяваща сила и аз не на шега предлагам… За какво ли не пихме тази вечер, а за любовта, която всъщност е направила човека личност…

— Викам аз на жената за тия хороскопи — разправяше гръмко Пефин на софийския гост. — Всичко е от скука. Не ви стига, дето по цял ден клюкарствувате за днешното, ами и бъдещето не оставяте на мира…

Софийският гост обаче слушаше жените. Лятното цвете бе приела битката.

— Виждате ли личност в тази келнерка?

— Разбира се. Защо да виждаме тук веднага недостойната връзка? А ако е истинска любов? Окръжните началства нямат ли право на любов? Но аз за жената исках да кажа! Какво очаква мъжът от една хубава келнерка? Да му бъде на услугите, по възможност всецяло, нали така? В едно общество, което все още тотално се управлява от мъжете, жената най-малко в тия професии може да се изяви като личност, да съхрани достойнството си. И ето любовта на един силен мъж й дава гръбнака да не бъде беззащитна поне пред другите мъже… — Ангелина така се вълнуваше, че бузите й чак бяха станали оранжеви. — Разбира се, ниската култура в случая я е направила по-груба, по-лоша работничка. Но кой е виновен за това? Ами ако началството й е натрапило тази връзка и тя не е посмяла да откаже? Тогава по този начин тя сигурно си отреагирва унижението, отмъщава си на другите мъже. И този вариант е възможен, нали? Тъжното е, че още не е възможен и третият вариант: без помощта на мъжа жената да се изявява като личност, да опазва достойнството си.

— Жената у нас е равноправна — цитира Великов конституцията.

Пефин, Пефин, лошо си се насадил, братко, съжали го Драмов зад злорадо-тъжната си усмивка. Хорските директори си се любят със своите кротки и глупави секретарки, а ти… кибернетичка!

— Разбира се — съгласи се веднага Ангелина. — Бедата е, че всеки път, щом тя пожелае да прояви равноправието си, това се възприема от мъжете като неприлично поведение. Но нали не жената е създала нормите за благоприличие в тоя свят? Още Мойсей е казал: „Не пожелавай жената на ближния си“ не за да защити жената, а собствеността на мъжа.

— Ангелина, увличате се… — продума плахо Пефин, а тя веднага и жестоко си отмъсти заради учтивото „вие“:

— Вярно, другарю директор, прекалих! Ето в момента се сетих, че никой не е забранил на жените да пожелават съпрузите на ближните си, значи, все пак сме в привилегировано положение.

— Предложихте тост за любовта, пък ни се накарахте на бърза ръка — засмя се гостът до нея. — Все пак в любовта участвуваме по някакъв начин и ние.

Ангелина отметна дългите си коси, сви знамената на феминизма:

— Да, прощавайте, другари мъже! И така: да пием за онова единствено нещо, което ни обединява! За любовта, която и исторически е създала човека като личност!

— Цитирате Кодуел, нали? — с научна безпощадност откри К. източника на убежденията й.

— Тоя пък кой е? — наострено попита Великов и явно нямаше намерение да пие за любовта.

— Един английски литератор и философ, Кристофър Кодуел. Комунист. Съвсем млад загива в Испанската гражданска война. Бил е много надарен… — съобщи К. с енциклопедичен тон.

— Аха! — разочарова се Великов, че западното име не му предложи позиция за настъпление. — И какво казва той за любовта?

К. описа една кавалерска парабола с ръката си.

— Разкажете, колежке! Тезата му не е безинтересна.

Ангелина се видя неподготвена, а изведнъж се оказа като на изпит.

— Виждате ли… той… той отрича секса, както го разбира Фройд…

— Ще го отрече, разбира се — рече Великов. — И какво казва нашият човек?

Ангелина помълча, разколебана във възможността да издържи изпита си.

— Според Кодуел биологическият сексуален нагон, който обслужва продължението на рода, е претърпял историческо и социално развитие. Променил се е качествено и постепенно се е превърнал в онова, което днес наричаме любов. Разбирате ли? И тази именно любов, след като се е откъснала от чисто нагонната си основа, е превърнала човека от биологическо същество в социален индивид, създала е у него личността, станала е основа за Аз-а като надстройка над биологичното… — Инженерката отпи глътка кока-кола и под окуражителното кимане на К. запя урока си към Великов: — Но поради двойствената си основа личността си остава диалектически мобилна, неустойчива. Затова чрез любовта тя изявява в себе си и тенденцията към сливане с обекта на своята любов, към разтваряне в него, по същество, значи — към ново заличаване на личността. Така любовта, която ни е дарила личността, става и дарителка на смъртта, като антитеза на личността. Затова любовният нагон и нагонът към смъртта изглеждат така тясно свързани един с друг, затова Ерос и Танатос са братя. Не защото са специфични, неизменни нагони, както смята. Фройд, а защото смъртта е границата на любовта, а с това и граница на личността. Животното е чисто биологично същество, у него няма любов, а сексуален нагон, няма и личност, няма и усещане на смъртта като край на личността, само човекът я усеща така…

— Така е — издума внезапно Пефин, сякаш казваше към Великов: „Видиш ли бе, какво момиче!“, и очевидно бе му се приискало да добави нещо също толкова умно. — Така е. Смъртта е край на всичко.

— Затова да се обичаме безгранично! — извика К. с високо вдигната чаша и предизвика облекчителния смях на масата, потисната от толкова научност. Дори Великов предпочете да се отърве с репортажно-широкото си „ха, ха, ха“ от онова, което не бе разбрал. Драмов доста нервно запали цигарата си, с удоволствие би сритал професора в киборгските пищялки заради тоя пиянски вик, който беше и твърде плосък като виц, но пищялките бяха далеч.

След смеха си Великов добави:

— Но граници все пак трябва да има! — и внезапно се наведе към оранжевото рамо, сякаш да помирише минзухара, дори прикри устата си с длан.

За да скрие тревогата си, Пефин се зае да долее чашата на К., но погледът му ревниво следеше устните на инженерната. Ако не е служебно, равноправието изисква неутрален терен, казаха тия устни, демонстрирайки, че не държат на тайната. После отвърнаха на шепота с едно студено и кратко „Добре!“, а Великов рече „Ха, наздраве!“

— На вас не ви ли се танцува? — попита Ангелина през гърба му и Лятното цвете се изчерви като пионерче.

— Ние сме служебно…

Драмов с удоволствие би я подържал в обятията си, с удоволствие би я смутил още повече, но не успя да се надигне за поканата, защото К. произнесе внезапно с пророчески глас:

— Ето го танцьора! — И посочи с палец през рамо, без да се обръща, а другите си спомниха после, че той и преди това не бе се обръщал.

Пред вратата стоеше тъмнорусо, къдрокосо момче, с надменния профил на млад тракийски вожд. „Муци!“, заподвикаха му от три страни, но то не реагира и решително тръгна към четвъртата. Леко полюляваше необикновено тесния си ханш, а ръцете си държеше някак особено, свити в лактите, прибрани към тялото, сякаш се боеше да не закачи нещо с тях. Вървеше като човек, вече превърнал удоволствието си от славата в доставящото не по-малка наслада презрение към тия, които му я поднасяха. А може би и смущението си превръщаше сега в презрение. Като наближи масата на Великов, то бръкна в джобовете си и кимна високомерно, но поздрав не произнесе:

— Линче, може ли един танц?

— Ти защо си тука? — запита го Великов.

— То си е моя работа. Линче, ставай!

— Приличието изисква да се обърнете най-напред към кавалера й, другарю Мустанг — поиска Драмов да предварди избухването на Великов. Инстинктът му го караше в подобни случаи бързо да се намесва, за да изглажда конфликтите. Момчето се обърна към него с величествена досада:

— Това е старо приличие, бате. Сега жената е равноправна и само нея трябва да питаме.

— Браво, Муци! — извика инженерката и сияеше насреща му в някакво щастливо облекчение.

— Пък ние още държим на божиите заповеди, другарю Мустанг — каза К. и на Драмов се стори, че го произнесе той самият. — Току-що цитирахме шестата. Не пожелавай жената на ближния си! Особено в негово присъствие! И не преди тя да те е пожелала.

Софийските гости шумно оцениха модернизацията на библията, а тракийското лице на футболиста се изду като плондер и почервеня. Той измери К., сякаш да се увери да не би пък случайно да е той „ближният“, огледа компанията, погледът му бързо прескочи наведената глава на Пефин и в тоя поглед не бе останало вече нищо от презрението към тълпата. Беше по момчешки объркан тоя поглед, скоклив и в следващия миг щеше да ослепее от собствения си гняв.

— Вярно, ти защо изобщо си тука — каза бързо инженерката. — Имаш такъв мач…

Момчето обузда гнева си, отвърна мрачно:

— Точно това искам да ти кажа. Хайде, не ме карай да стърча тука като…

— Вярно, ти си знаменитост! — избута Ангелина стола си назад.

Момчето я хвана за лакътя и я поведе към изхода като арестувана. Танцуваше се в другата зала. Драмов се удиви колко точно му прилягаше прякорът. Кой знае тия, които бяха му го лепнали, дали и на филм са виждали мустанги, но момчето действително приличаше на ония късокраки, рошави диви коне, с вечно разтреперани мускули и с прериен огън в очите.

— Направихме от тия футболисти не знам какво си — изрази Великов настроението на ограбената компания…

В отмъщението си Лятното цвете дори го прекъсна, но прояви и малко хитрост или може би инстинктивно повтори неговия израз:

— За равноправието бил, пък й командва като не знам какво си! Ама и тя…

— Треньорът й е чичо, тя у него живее. И са приятели — плахо я оправда Пефин, но в акцентуването на „приятели“ като че ли вложи и малко подлост.

— Глезим ги, глезим ги, а после се чудим, че младежта била такава! Те са й идолите. — Великов почеса левия си юмрук и заобяснява на гостите: — Добър футболист е, не ще и дума, но спортният престиж не е по-важен от възпитанието на младежта. Представете си, понеже прякорът му бил „Мустанг“, трябвало непременно да има и кола „Мустанг“, нещо като емблема, разбирате ли? Кой знае кой му е пуснал тая муха, мозъкът му едва ли е толкова, сам да се сети. И сега разиграва целия град, иначе нямало да играе. Той валута си има де — добросъвестно поясни Великов. — Дават им там, на националите, а и баща му в Тунис работи, но пък Кореком не внасял такива коли. Лошото е, че някои другари му уйдисват на акъла и залагат авторитет и какво ли не… — Визирайки очевидно конкретен човек, той спря предпазливото си осъждане. — Днеска ще му дадеш американска кола, утре ще поиска не знам какво си…

Оставайки си на водка, защото стомахът му не понасяше вино, Драмов бе вече загрижен за човечеството.

— Защото и футболът стана политика. Вместо все повече да превръща живота си във весела и приятна игра, човечеството и игрите превръща в политика…

— Човекът се ражда, за да иска — включи се с пиянска агресивност К. и дори езикът му като че ли бе надебелял. — Още щом се роди, ревва за ядене! И цял живот — това му липсва, онова му липсва, за да бъде сит, да бъде облечен, да представлява нещо в очите на другите и в собствените си очи. Става му комплекс за цял живот, а може и в гените си да го носи тоя комплекс, още от маймунската си ера, щото той е единственото сбъркано животно в природата. Престанал е да бъде маймуна, но още не е станал нещо завършено. Всичко на Земята е нещо и от мига на раждането си вече знае какво точно е и какво му трябва. Само човекът не знае и затова продължава да реве. На един му липсва едно, на друг друго, на Мустанга естествено му липсва мустанг. Можем ли да му се сърдим? Всеки от нас непрекъснато усеща, че нещо не му достига, та да стане най-после онова, което би могъл да бъде. Друг е въпросът знае ли какво точно би могъл да бъде. А социализмът, другарю Великов, само още повече разпали нетърпението ни, апетитите ни, изостри чувството за липсите. Нали обещава бързо да направи всички равни, богати, щастливи. Добре, ама то не става така бързо! И исторически не е възможно, и биологически не е възможно поради тая природна недовършеност на човека. Човекът обаче реве: Що не ставам веднага богат, що не съм още щастлив?… Добре бе, аланкоолу, ами ако веднага станеш богат и щастлив, после какво ще правиш, а? Днеска ще бъдеш щастлив, утре ще бъдеш щастлив, другиден…

— Професоре, вие май се напихте! Почнахте да морализаторствувате.

Драмов бе усетил морализаторската доза алкохол в собствената си кръв. К. се усмихна на всички с пиянска печал.

— Така е, напия ли се, обхваща ме тревога за света и ставам проповедник. Искате ли да ви произнеса една реч в защита на природата? Много ги умея!…

Ангелина дотърча сама и откачи оранжевата си чантичка от облегалката на стола под неприятно изненаданите им погледи.

— Нали няма да ми се разсърдите, ако…

— Как така ще си отидете — надигна се Великов. — Заедно ще си вървим.

— Лина? — изтърва тревогата си Пефин, тя обаче се усмихваше само на Великов с треперлива дързост.

— Защо се сърдите? Нали съм уж равноправна? Шегувам се! Муци ще ме изпрати. Нещо се е объркало момчето и настоява още тази вечер да ми го обясни. Иначе нямало да играе и отиде националната ни чест! Пък аз съм патриотка. Довиждане и много благодаря за хубавата вечер!

Сега компанията изглеждаше действително ограбена — най-много Пефин, който би трябвало да бъде доволен, защото постъпката й поставяше отношенията им в друга светлина. Само Лятното цвете доста примитивно възтържествува.

— И коли ще им купувате, и жените ще ви отнемат… Ха, наздраве!

Великов посегна към чашата си като при заповед, но я остави, усетил се пародиран. Не, нямат нищо помежду си, констатира пак Драмов и викна сърдито:

— Професоре, седнете си!

К. се надигаше тромаво с препълнена чаша в ръка. Ръката му леко трепереше.

— В началото бе яденето, не словото…

— Седнете, казах ви! Станете ли, почвате да говорите глупости! — подвикна втори път, с ухилена неприязън хумористът и веднага се обърна, да разкаже на софийския гост до себе си как по същия начин веднъж бе го апострофирал негов приятел и колега. Двамата бяха забавлявали през цялата вечер една подобна компания, но той се напи и го обхвана поредната тревога за света.

Но и софийският гост, както и цялата компания тук, бе неприятно засегнат от подвикването му към този толкова умен и симпатичен професор, който може и да се е понапил, но съвсем не говореше глупости. К. не реагира и стоически се доизправи, подпрял се с едната длан върху покривката между чиниите. Не реагираше тогава и Драмов на многократните апострофи, които предизвикваха залпове от смях, и с нарастващо вдъхновение бе произнесъл докрай своята проповед. Компанията се смееше. Той й говореше необикновено красиви, необикновено мъдри неща, колегата му отбелязваше през минута: „Ето на, станеш ли, почваш да дрънкаш глупости!“, компанията се смееше, но от смеха й струеше гузността, че не е способна да го слуша и да живее според наставленията му, а той още по-пламенно сипеше върху нея своите и гневни, и тъжни прозрения за човека. И се чувствуваше като мисионер в джунглата, който, вързан за стълба на мъченията, продължава да покръства подскачащите около него в своя предпиров танц човекоядци.

— В началото бе великото плюскане… — повтори с библейска гръмовност К., та обърна към себе си и главите от съседните маси. — Камбрий! О, велики, загадъчни Камбрий! Два милиарда и половина години си живуркат някакви едноклетъчни, тъпи, безпросветни и еднакви над скучната пустош на океанското дъно. И само някъде по края, където в плитчините е прониквало слънцето, се полюшвало онова дребничко синьо-зелено водорасло, което поне е вършело някаква работа — насищало е океана с кислород. Два милиарда и половина години безметежно спокойствие и отчайваща скука! И ето, настъпва великата ера на Камбрия!…

Компанията не бе посмяла и да се спогледа, за да обмени чувства по повод тази внезапна и странна лекция. Слушаше заинтересувано, но и с боязън да не се окаже по някакъв начин подиграна.

— Запитвали ли сте се, мили хора, откъде така внезапно се вземат толкова много и толкова разнообразни живи същества, как така избухва тоя взрив от ново, многолико и красиво население на Земята? Само преди около седемстотин милиона години? В Камбрия?…

Не, масата не беше се запитвала и се почувствува виновна пред прокурорския му въпрос. Съседните маси също не бяха се запитвали, но не се почувствуваха виновни, защото не отнесоха въпроса към себе си.

— Тогава именно — прогърмя К. като Мойсей от върха Синай, — тогава именно се е родил нашият незнаен праотец, на когото е крайно време да издигнем поне толкова паметници, колкото сме вдигнали на незнайния воин. Палав, непослушен, изрод някакъв сред безличната маса, на него му станало страшно отегчително да пие все тая една и съща морска вода, та веднъж решил да опита дали синьо-зеленото водорасло не става за мезе към нея. И му се усладило, и побързал да си отгледа едно коремче, и почнал лакомо да го тъпче с водорасли. А като опасвал така морското дъно, правел място да се заселят по него и други лапачи. Добре, ама, ето че сред тия други лапачи също се появили капризници. На тях пък им омръзнало еднообразното пасене и те решили да проверят дали самите лапачи на водораслото случайно не стават за ядене. Така се появил оня пръв разбойник, който също заслужава достоен паметник. Защото лапачите на водорасли трябвало да се пазят по някакъв начин от него и си напрегнали жалките мозъчета, и си заизмисляли черупки и къщички, и ставали все по-изобретателни, а черупките им — все по-здрави, завити, усукани, красиви. Това накарало пък разбойниците да се въоръжат с яки челюсти, с остри ножици и разни смукала, та да отварят черупките или да изсмукват от тях вкусните деликатеси. И така, мили хора, за едно удивително кратко време Камбрият превърнал цялата Земя в една разкошна трапеза! И се започнало великото плюскане и още по-великото съзидателно състезание кой по-бързо и по-хитроумно да изяде другия…

Компанията очакваше препълнената чаша в ръката на професора да се разлее, но тя все не се разливаше. Никой не смееше да посегне към чинийките с луканката пред себе си.

— И днес, мили другари, ако надникнете с шнорхел и маска към дъното на морето, ще видите, че там, където няма лапачи, се ширят само едни безлики миди и водорасли, а там, където гъмжи от всякакви хищници, животът е хилядократно по-богат, по-пъстър, по-красив. И от това, мили другари, днешните учени най-после изведоха единствено верния закон на живота. Еволюцията започва действително едва когато през Камбрия живите същества решават, че е по-интересно да се изяждат един друг, а развитието пък се ускорява само когато има врагове, умни и хитри врагове. Затова, мили другари, сега аз пия за здравето на враговете на Габрово…

Залпово, без да разлее нито капка, той изсипа пълната чаша вино в устата си и тържествено се смъкна на стола. Гледаха го, онемели, докато Великов не извика като откритие:

— Аааа! — и почти възторжено: — Ха, наздраве! — и: — Ха, ха, ха…

Той за пръв път изпразни чашата си с бледорозовата течност, която отдавна не можеше да се нарече вино, сякаш най-после бе се намерило нещо, заради което наистина си струваше да се пие. И дълго още се смя, прекъсвайки се, за да каже: „Умен сте, професоре!“ или „Харесвате ми, професоре!“, а Деян Драмов се усмихваше в своята заучена печал. Неговият киборг бе издържал първия си изпит пред обществото. Той самият никога не бе срещал един толкова изящен и хитър шут. Но още не бе сигурен да се радва ли на успехите му, или да се плаши, та му се закани да го заведе и на конференцията на мястото на избягалия докладчик. А представата за това вече го изпълни с една радост, която заглуши безпокойствието му, че за такива игри се полага и наказание.