Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (35)

6.

Може би окуражен от стиснатите палци, Епифан Пефин още от телефона на пропуска се опита да намери Ангелина. Не я откри нито в електронноизчислителния център, нито в дома й и решителността му се обърка: все още му се струваше по-лесно на нея първо да поиска прошка, пък тогава, фигуративно казано, да падне на колене пред жена си. Подкара безцелно из града, но москвичът бе придобил, изглежда, инстинктите на кон или магаре и сам го отведе пред портала на завода — точно в мига, когато оттам излизаше инженерката с две непознати момичета. Щеше да ги остави да отминат, ако не бе забелязал, че тя също поиска да избегне срещата. Остави колата на входа и ги догони.

— А, ти ли си? — престорено се изненада Ангелина. — Да ти представя моите приятелки…

— Търсих те…

— Не така де! Това не са обикновени приятелки. Това са ми най-добрите приятелки и специално са ми дошли на гости. Виж ги само какви са ми хубави!

Тя хвана двете момичета през кръста, привлече ги към себе си и трите образуваха пред него пъстър вълнообразен параван. Момичетата бяха красавици в сравнение с нея и тя съвсем се изгуби между тях.

— А това е другарят Пефин, главен директор на завода и…

— Лина!

— Много ми е приятно! — предвардиха едно през друго момичетата възражението й, а едното продължи с пресилен ентусиазъм: — Линчето ни разведе из вашия завод. Хареса ни, имате добра организация. Трябва да знаете, че ние сме специалистки.

— Благодаря — каза той и отмести поглед от смущаващо едрите му гърди, които доста безсрамно се разшаваха. — Лина, може ли за секунда?

— Нямам тайни от тях — отвърна тя и още по-демонстративно стисна кръстчетата им, сякаш търсеше опора или се боеше да не я откъснат от тях.

— Трябва да те видя. По възможност още сега.

— Виждаш, имам гостенки. Сега ще ги разведа из града, ще обядваме, после… А довечера сме на танци-манци. Ако искаш, може да ни кавалерствуваш, но сигурно ще ти бъде малко неловко. Впрочем, къде е професорът? Моите момичета са страшно любопитни за него, аз им…

— Ссследобед? — потискайки гнева си, изсъска Пефин.

— О, не мога! Нали ти казах… Ще се опитам и да вляза при Муци. Отзарана не ме пуснаха. Много се тревожа за него. Аз, знаеш, съм малко нещо виновна…

— Значи, предпочиташ… — изтърси Пефин като гимназист, но се прекъсна навреме.

Ангелина се засмя:

— Ама не ми прави сцени пред тях, ще ме скъсат от подигравки! След карнавала. Ще се видим след карнавала, аз ще ти се обадя. Но само ако ни намериш пропуски за трибуната! Чао!

Тя енергично помъкна приятелките си, които едва успяха да му кимнат с полуиронично страхопочитание, после три разноцветни, самонадеяно изпънали трикотажните панталони момински задничета весело заподскачаха върху високите токове. Средното, най-откроеното, изстуди яростта на погледа му с мекото синьо на плата, овлажни го, както студът изпотява прозорците. А през тези замъглени прозорци Епифан Пефин видя с брутална яснота един свят, който сякаш бе го изхвърлил на улицата, или, по-точно, изобщо не бе го допуснал в себе си — надменно затворен и подигравателно чужд свят, където се говореше неразбираем език. Той бе направил само някаква бързоходна екскурзийка из него: просташки лакома разходка на беден провинциалист по бляскавите булеварди, на чуждоземен град. Видя се убийствено сам на улицата му. Видя се унизен и смешен в своята заплененост от едно несъществуващо момиче, защото ей онова там, дето се кикотеше за нещо с приятелките си, дето сигурно му се надсмиваше сега, беше друго момиче. Невъзможно бе тая хлапачка да му е замаяла главата с такива умни и сериозни приказки, с толкова всепокоряваща женственост.

Истеричен клаксон поиска да му сторят път, но млъкна сепнато, разбрал, че колата на главния директор е заприщила изхода. Пефин уморено се повлече към нея. Тя избоксува, сякаш отказваше да върви на заден ход, да се връща и да сторва някому път. Някой угоднически му се захили над отсрещния волан. Пефин стъпи върху педалите, машинално бутна лоста за скоростите и москвичът се втурна в двора на завода като прегладняло добиче в собствения си обор.

Изпрати пропуските за карнавала по куриера още следобед, щом му ги донесоха от фестивалния щаб. Поиска веднага да се отърве от тях. Пет листчета накъса грижливо на малки парчета, докато със същото нетърпение да се отърве напъха в плика шестото, без да го прочете втори път. След час чу гласа на Ангелина в слушалката на директния телефон. Издрънчаването подсказа, че се обажда от уличен апарат. Тя бе го познала само по неговото „ало“, защото направо заговори:

— Благодаря ти за пропуските! — Той мълчеше. — Благодаря ти! — повтори тя и добави в дрезгавото пращене на токовете по жицата: — Така е по-добре. Наистина така е по-добре! И не ти се сърдя, наистина не ти се сърдя… — Той мълчеше. — Много те обичам! — извика тя и думите й запращяха като съчки в огън, но тя веднага го угаси.

Пефин се засрами от мълчанието си, а срамът му се сгърчи и писна ужасено като суровите съчки в огъня. Това не беше чуждото момиче от улицата, беше предизвикващият познатото премаляване глас и той посегна отново към телефона, за да му отвърне със същите три думички — можеш ли обаче да ги кажеш на един уличен телефон, който дори не знаеш къде се намира!…

Но това беше всъщност малко по-късно. Около час преди това, към 15 часа на тринадесети май, Епифан Пефин бе се върнал у дома си по твърде необичайно време и в необичаен вид. Завари жена си да стърже нещо над мивката в кухнята. Тя отвърна на измъченото му „Здрасти!“ с изненадващо „Добър ден“, което смогна да прозвучи и враждебно.

— Какво е това?

— Сатърче. За месо.

— За какво ти е?

— И аз не знам защо го взех. Като ми се залепи един циганин на пазара… осемдесет стотинки. Ама си е оставил ръцете в него.

Сатърчето беше грубо намацано с катран или нещо подобно, с изцапана дървена дръжка и само острието му лъщеше ново и неравно. Педантична в домакинския си ред, тя се опитваше да му придаде по-приветлив вид. На мивката лежаха вече няколко парчета изхабена розова шкурка. Пефин отмести стола край масата и седна така, че да гледа и през прозореца. Едрото, лишено от крепящите зидове на корсета тяло под сивата роба караше погледа му да отскача от облата повърхност като плочка от езерно огледало.

— Ти какво така по никое време — попита Живка през ожесточеното стържене на стъклените зрънца върху метала. — И пак в нов костюм! Като младоженик.

— Не е нов. Тоест нов е. На онзи му се разпраха гащите и ми го смениха с друг. Конците били слаби… А тая шкурка е за дърво, нищо няма да стане… Живе, трябва да поговорим.

— Сети се най-после, че имаш и жена!

— Ти знаеш всичко, но все пак…

— Нищо не знам! — прекъсна го тя бързо и жестоко.

— Знаеш. Знам, че знаеш. Какво мислиш?

— Амии… мисля, че един съвременен директор е длъжен да си има и любовница.

— Я не дрънкай глупости! Длъжен… — Той се загледа през отворения прозорец, зад който една натежала в прецъфтяването си акация лениво му пращаше с ветреца ориенталски сладникав аромат. — Ти сигурно ме мразиш…

— Ако ми кажеш за какво точно трябва да те обичам… Загдето ме изложи пред целия град, та не смея да изляза на улицата? Загдето не знам какво да кажа на детето си? Загдето…

— По-тихо!

— Защо? И без това всички знаят! Аз последна го научих.

— Живе, знам, че съм много виновен пред теб. И знам колко много ти дължа, и не съм престанал да те обичам, повярвай ми! Но… не мога повече така… в това раздвоение, не мога! Трябва да разбереш…

— Какво да разбера?

— Това е друго. То е нещо съвсем друго… — Той се запъна в търсене на определението му, внезапно го намери и заубеждава спаружените, пожълтели гроздове на акацията: — Ако искаш да знаеш, и науката така казва, че любовта е създала човека! Да, да, само тя го е създала като личност, тя го е превърнала от животно в социално същество, направила е от него личност. Но заради тая дива биология личността си остава раздвоена, разбираш ли, диалектически раздвоена. Тя иска да се слее със… със… така де, иска да се слее и всъщност пак да се унищожи и затова любовта и смъртта са така тясно свързани, те са братя… Не, защо братя? Да, имаше там едни мъжки имена, Ерос… Ерос… Както и да е, те са, разбираш ли, като сестри. И само смъртта е граница на любовта, разбираш ли? Живе, ти трябва да ме разбереш…

Той изпъна внезапно гръб на облегалката, подрипна и се свлече от стола на имитиращия паркет линолеум. Живка постоя над него също с лице към акацията, после циганското сатърче думна върху масата със заключителния удар на тимпан. Мекото й тяло рухна върху същия стол като след тежък работен ден. Тя отпусна поръждавелите си от праха на шкурката ръце в полата и обърна избелелите си воднисти очи, без очакване и без интерес, към онова, което бе престанало да бъде човек и личност и, проснато в собствените си граници, приличаше, въпреки новия костюм, на куп предназначени за изхвърляне дрипи. Дълго седя така, сякаш забравила внезапно къде да дене тия дрипи или какво още й предстои да свърши в кухнята. Надигна се, успя едва при третия опит, когато се подпря с длани върху плота на масата и бавно тръгна към хола, където се намираше телефонът.