Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (43)

2.

Слънцето, стиснато от два космати облаци-удушвачи, бе се превърнало в един-единствен лъч, който го залепи още от стълбището, та Драмов не веднага различи двете момичета край колата. Тук често го заговорваха на улицата, най-често да му искат пропуски за фестивалните мероприятия, и той побърза да влезе. Понечи да каже: „Ето ме, сега съм ваш“, но успя само да промълви сломено:

— Професоре, професоре!

— Тези девойки вас чакат — рече К., невъзмутим и неподвижен в своя тъмночервен костюм със смущаващо младежка кройка.

— Нали ви казах да изчезвате! Сега и следователя забъркахте — изръмжа Драмов, преди да подаде глава навън. И едва не се разцелува с едното момиче, което бе надникнало в колата. Нежна студенинка го парна по носа, но той можеше вече да реагира посвоему, с „Хоппала!“ и „Благодаря!“

Момичето отскочи назад, та му се наложи да ги гледа изотдолу.

— Другарю Драмов, извинете… не чакате ли още НЯКОГО?

— Аз не ви ли стигам?

Лъчистосини, развеселено сконфузени очи, безгрижно поразяваща хубост, на която в никакъв случай не би обърнал внимание, ако я срещнеше в някое модно списание. Тъмнорусата коса я обрамчваше като старинна барокова рамка. После чифт гърди го накараха молитвено да занемее. Гърдите се полюшнаха изтежко и откриха друго лице — по-тъмно, негримирано, в също такава барокова, но почти черна рамка, която навярно му придаваше недостъпно строгия вид. Драмов поправи плоската си шега.

— Искате да ви закараме ли някъде?

— Ние мислехме, че… — казаха модножурналните устенца.

Драмов не помнеше в чия бузка бе блъснал носа си, стори му се по-справедливо в името на съвършенството ония гърди да поддържаха това лице. Но и така бе щастлив във временното си избавление, та щастливо задърдори, отваряйки задната врата:

— Каквото и да си помисли едно хубаво момиче, все ще бъде грешно, но във всички случаи се сбъдва. Затова направо влизайте!

Момичетата се посбутаха нерешително. Стана ясно, че гърдите водеха тая патрулна двойка на изкушението, а те запитаха строго:

— Значи, не чакате друг? Извинете, тази кола не е ли на Герчев?

— Негова е — разочарова се Драмов. — Но той е зает.

— А не отивате ли случайно в Боженци? — очевидно избърза с въпроса си журналната хубавица, защото тъмнокосата също бе демонстрирала разочарование. Но настройващите й молитвено гърди внезапно го амбицираха:

— Не случайно, а нарочно. Хайде сядайте!

И русото пак избърза, сякаш му се искаше от време на време то да бъде водещото. А още докато влизаше, вирейки задничето си към косматите облаци, зачурулика:

— А пък ние си помислихме, като видяхме другаря на волана, че колата е открадната, и решихме да ви хванем.

— Нали ви казах, че каквото и да си помисли едно хубаво момиче…

Тъмнокосата възведе строгостта си до автопародия:

— Нели, аз не знам… при това отношение към хубавите момичета би трябвало малко повече достойнство… — Но също бе се наместила вече на задната седалка.

— Професоре, напуснете волана, щом имате вид на крадец, да си нямаме неприятности с милицията. — К. послушно заобиколи колата пред смаяните очи на момичетата. — Да ви представя. Господинът е професор по структурална лингвистика.

— Има ли такава катедра у нас? — възкликнаха недоверчиво зад гърба им.

— Не, той е от йейлския университет, но знае български — отвърна Драмов и през ръмженето на стартера чу повторното им недоверие: „Аха!“ — Извинете, професоре, че не ви запитах, но сигурно нямате нищо против да се разходим до Боженци, да разгледаме красотите му. Вярвам, че вие също се подчинявате без особена съпротива на красотата, която, каквото и да си помисли… Но, хайде, да не потретвам! Ще си направим една хубава последна разходка, после аз ще ви заключа в стаята си, нали няма да разбивате вратата? Къщата е архитектурен паметник. И ще отида да се предам на истинския следовател. Кой знае как сте го огорчили човека!

— Защо? — зададе К. един от въпросите си, в които нямаше учудване, а по-скоро машинно регистрираща наивност.

Драмов се пораздразни от нея.

— Защо, защо! Навярно му се е искало да му погостувате. Може би дори е настоявал…

— Не, аз ходих в дома му.

— Значи, все пак е открадната! — извикаха зад тях.

— Катерина вие ли се зарадвахте така? — извъртя огледалото Драмов, но момичетата не знаеха коя бе назовал с това име и смутено се спогледаха. — Сега, ако и вие разсеете съмнението ми и се представите, и ми кажете най-вече откъде ме познавате…

— Ние сме телезрителки — отвърна тъмнокосото, а Драмов реши изведнъж него да нарича Катерина заради чудовищно греховната съблазън под иконно издължените, строги черти на слабоватото му личице.

— Втора специалност — добави другото.

— И книжки четем понякога. Мисля, че в една от тях имаше и снимката ви.

— Дааа, разбирам разочарованието ви! Тя е от преди десет години. Дано не ми кажете сега, че и „Стършел“ четете…

— Колкото за самочувствие — каза „Катерина“. — Всеки петък се уверяваме, че знаем повече вицове от него.

— Сигурно. Щом сте от компанията на Герчев — отмъсти си хумористът, без да знае щяха ли те да разберат това, но чу възрадващ го отговор:

— Не, той много настояваше да бъде от нашата.

— Нели — коригира я с непристорена сега строгост приятелката й. — Винаги можеш пред един човек да кажеш с успех нещо лошо за приятеля му, но е черна неблагодарност, след като два пъти вече се возиш в една кола, да говориш против собственика й.

Тая по женски скорострелна и гладка фраза окончателно въодушеви хумориста, който все още ликуваше треперливо в избавлението си и в онова детско отмъстително щастие.

— Момичета, вие сте изключителен природен феномен! Красива жена с чувство за хумор! Не, все още не мога да го повярвам! Не се обиждайте, не съм го измислил аз! Има си и специална теория за това в психологията на хумора. Жената още като дете получава всичко, каквото поиска, плюс много повече ласки и нежност, и… естествено, колкото е по-хубаво момичето, толкова повече получава. А едва проходилия мъж почват непрекъснато да го пердашат. Какво друго му остава, освен да развие чувство за хумор? Като кожухче за обиденото си и премръзнало от неудовлетворенията същество.

— Трябва много да са ви пердашили някога — произнесе с лека враждебност „Катерина“, сякаш за да не каже: „Уви, не са ви били достатъчно!“

Драмов предпочете да чуе комплимента.

— Нас, хумористите, и сега често ни пердашат. За поддържане на формата. Не се обиждайте, момичета, но това е научна теория, питайте Герчев! Аз я допълних някога само с една корекция на народната мъдрост „Страх лозе пази“ — Смях лозе пази.

— Добре! — оцени постижението му, както следователят преди, но с повече сдържаност, тъмнокосата, а веднага след това „добре“ във врата му се изля поток от неразбираеми думи.

Нели, пожелала да прекрати престрелката или, по-вероятно, за проверка, говореше нещо на К. Гласчето й, прекалено звънливо, изпълваше думите с несвойствен им тембър, но все пак се разпознаваше, че са английски думи. Обади се и приятелката й, като да я коригира, с по-гърлено, по-дълбоко и топло, идещо навярно чак от феноменалните гърди-резонатори произношение. На стреснатия Драмов се стори, че нейният английски повече приличаше на езика, на който трябва да се произнасят лекциите в йейлския университет, макар никога да не бе го чувал. Побърза да каже:

— Професоре, почвам да се влюбвам и ми се допуши. — К. го изгледа като равнодушно неразбиращ автомат. — Нямате ли случайно едно пакетче „Стюардеса“? Я проверете?

К. опипа страничните си джобове, досети се за специалното джобче и извади едно смачкано пакетче, което увисна в ръката му с по-силно недоумение от неговото.

— Извадете ми една цигара де! Аз как одеве… — каза Драмов с пресилен смях, за да прогони внезапните мистични тръпки, погъделичкали слабините му.

К. несръчно разтвори пакетчето, внимателно заизважда една изкривена цигара.

— Извинете, аз нали не пуша… — Но все пак съобрази да я предложи първо на момичетата.

Те провокативно отказаха, леко променяйки английския надпис в самолетите. Вместо да извади нагрятата вече запалка, Драмов спря колата. Намираха се на височините извън града, и той се накани да им го покаже, но К. заговори също на английски. Без да бърза, любезно-делово, с дидактично подчертаване на отделни фрази и у смаяния хуморист не остана съмнение, че навярно точно така се произнасят лекциите от йейлските катедри. Нищо не разбираше, но видя, че момичетата слушаха с благоговеен интерес, не бяха дори забелязали, че колата е спряла. Мистичните тръпки отново обхванаха слабините му. И запалването на цигарата не ги прогони съвсем.

— Вижте какво! Аз съм патриот и няма да потегля, докато…

— Извинете! Девойките се интересуваха за някои неща от моята специалност. Изненадан съм, че са така добре запознати с материята.

— Е, ние повече с оглед на нашата специалност — скромно прие комплимента „Катерина“. — Учили сме нещичко, но колко е то!

— Нека продължим на български тогава — предложи К. — Впрочем аз исках само да ви кажа още, че навярно така ще стоят нещата и при хумора, взет като род изкуство. Той не може да не бъде свързан тясно с останалите исторически серии или редове, както ги наричат други автори. А вие знаете, че всяка от тези серии притежава комплексна система от структурални закономерности, напълно специфични за нея…

— Това е ясно — съгласи се не без едно сдържано самочувствие „Катерина“. — Конкретният проблем за посоката или поне за избраната доминанта сигурно не ще може да бъде решен без изследване на отношението между литературните редове и останалите социални редове. Аз ви питах всъщност…

— Да, казах ви и преди. Диахронната наука преформулира вече понятието за механична агломерация на явленията, които синхронията замени с идеята за системата или структурата. Историята на системата също е сама по себе си една система. Това, което нашите опоненти пренебрегват…

— Ей, ей, ей! Решили сте окончателно ли да ме шашнете? — извика Драмов. — Красиви моми, па и учени, па и с чувство за хумор!… Ще кажа като шопа: Нема такова животно!

К. отнесе възмущението му към себе си.

— Простете, аз може би не владея добре българската терминология в тая област и сигурно…

— Напротив, професоре, отлично я владеете! Впрочем аз нищо не разбирам от нея и това е, което най-много ме учудва. Познавам един структуралист, който ще защищава дисертация на тема „Влиянието на морзовата азбука върху стихосложението на Яворов“. Той нали е завършил телеграфо-пощенско училище и е бил телеграфист. Та като тактувал, значи, по клавиша…

— Не познавате такъв, Драмов! — прекъсна го К., защищавайки честта на професията си.

— Ама не ме разобличавайте така пред момичетата де! Къде ви е чувството за хумор? Няма такъв, защото просто още не му е хрумнала темата. Но аз исках по-скоро да ви предложа да разгледаме структурата на града от птичи поглед. Кой знае дали ще имаме втора такава възможност.

Слизайки последен от колата, той разбра обаче, че бе прекъснал разговора им от най-примитивна ревност. И доста плахо се приближи към онези, неотразимо привличащи погледа гърди, които вече стърчеха като танкови куполи с оръдията си към надипления от дефилетата град. И го заплашваха с разорение и огън.

— Хубаво е Габрово!

— Хубаво е, Катерина. Навсякъде е хубаво, където можеш да се смееш.

— Не ме наричайте така!

— Защо? Името също е хубаво. На гръцки означава: чистата, невинната…

— Не съм нито невинна, нито чиста — каза все още малко строго момичето, но веднага добави вицово: — Нямаше вода и не можах да се окъпя.

— А да не мислите, че аз обичам чистите и невинните? Направо ги ненавиждам!

— Това е разбираемо. Какъв хонорар ще изкара един хуморист от тях?

— О, вие ме виждате сега като една чиста структура! — засегна се Драмов и се опита да попуши мълчаливо.

— Казах го заради вица. Не е такова мнението ми за вас.

— О! — повтори той в радостен вариант възклицанието си. — Вие вече имате и мнение за мен?

— Читателско. Ще бъде хубаво, ако не го развалите.

Едва ли можеха да се кажат по-жестоки думи на един автор!

— Жестока сте, Катерина! Като чистите и невинните. Само те могат да бъдат толкова жестоки.

— А вие защо се заядохте с мен още в началото?

Тя доста разпалено зададе въпроса си и той погледна в неловкост към другата двойка оттатък колата. Двамата, изглежда, се забавляваха добре със синхронния анализ. Момичето сияеше в своята журнална хубост, една хубост, която бе твърде позната, за да плаши.

— Мълчите! — казаха внезапно весело и край него. — Понеже не виждам с какво друго съм заслужила тия заяждания… Боя се, че вече сте се влюбили в мен и това е самозащитна реакция.

Гърлото на хумориста се затъкна от толкова дързост и той хрипкаво се засмя.

— Смях лозе пази, а? — извикаха му победоносно.

— Ей, Катерино, ще ви сменя името — рече той в полупризнание, но самозащитните му рефлекси го накараха отново да се заяде: — Впрочем, това „боя се“ от лошо преведените или от лошите преводни романи ви е останало?

Момичето искрено се огорчи, а танковите куполи застрашително се размърдаха.

— Ето, пак! Ще ви призная, че малко романи съм чела. Трябва да ми е останало от английския. Лошо ли звучи?

— Боя се, че от вашите уста ми звучи прекалено хубаво — надяна той плачливата си маска. — Изобщо… боя се!

— От какво? — трепна въпросът й, но то бе под светкавицата, която като назъбена кама сряза краищата на косматите облаци-бандити, погубили отдавна слънцето.

— Ами… — той изчака да отзвучи гърмът и чул писъка на Нели, избърза в скоропоговорка: — Боя се, че ми е време да се уча да обичам по-възрастните жени. А се боя, че вие ще ми попречите.

Тя го изгледа по детски осъдително, неуловила никаква шега в пародийното „боя се“, но преди да реагира, една едра капка я удари така по носа, че тя се дръпна от уплаха. Нели пищеше пронизително насред новата гръмотевица, затъркаляла се из дефилето, и, кой знае защо, вместо да побегне към колата, бе предпочела да се сгуши под мишницата на професора. Драмов боязливо се усмихна на капката, разляла се от двете страни на късото право носле. То блестеше още по-детско и още по-сериозно.

— Може ли? — обърса го той полека с длан, без да дочака разрешението.

— Много лесно се обяснявате! — пак така искрено се огорчи момичето.

— Лесно не, може би бързо. Но на моите години, както се изразяват сериозните писатели, човек до болка усеща неудържимия бяг на времето. Искате ли да постоим на дъжда? В Боженци ще запалим камината…

— Не! — отвърна тя рязко и хукна под барабанния бой на рукналите от рунтавите гърди на облаците капки.

Той се засрами от внезапната си романтична разнеженост, предпочете да погледа в унес пъргавите й тънички крачета и когато най-после стигна до колата, платът на гърба му вече лепнеше от мокрота. Студенееше и радостта му, че тя не успя да му избяга — в бързината Нели и професорът бяха заели задната седалка.

— Чудесно! — изпръхтя той водата от устните си към стъклото, зад което бе се спуснала вече почти непрозирна, бляскаво сива решетка. Гръмотевиците яростно обстрелваха града.

— Карайте! — подвикна уплашено Нели.

Танковите куполи до него също произнасяха задъхано своята мълчалива закана. Стори му се, че всичко се извършваше като в блудкав филм или в сцена от булеварден роман. Не беше в неговия стил. Така ли би разказвал за любовта в романа, който се канеше да напише? Мокротата на плещите му стана неприятна и той заразсъблича сакото си. Две тънички ръце почти го прегърнаха в опита си да му помогнат да се оправи на тясното пространство. Едната дори загрижено опипа ризата му на гърба.

— Колко сте се измокрили!

— Защо не карате? — повтори Нели.

Той обърна назад плачливата ой маска, но те сигурно не я видяха. В колата бе тъмно, осветяваше я само бялото лице на Нели. Дъждът тропаше с ярешки копитца по ламарината над главите им.

— Нищо не се вижда. Толкова ли ви е страх, Нели? Жалко, мислех да ви сватосам за един мой приятел. Много добро момче. Умно, със самостоятелен апартамент, интелигентно, с лека кола „Пежо“, красиво…?

— Точно такъв търся — обидено го прекъсна момичето.

— Няма да стане обаче. Той има един особен комплекс, знаете. То всеки човек си има комплекси, но неговият е много особен. Като младеж се учил на любов при съпругата на един ракетчик, от тия, дето прострелват градоносните облаци над аграрно-промишлените комплекси. Тя го приемала само по време на летните бури, само тогава била спокойна, че мъжът й няма да се върне. А при нас, мъжете, е така — на каквото ни научи първата жена. Много е нещастен, горкият, толкова години вече при хубаво време просто не е мъж. Записа си на стереомагнетофон гръмотевици и градушки, един специалист от кинематографията му инсталира в апартамента дори уредба за светкавици, но пък жените много се стряскат…

И Драмов плачливо се заслуша във веселия тропот на ярешките копитца, в кикотния коментар на моминските гласове:

— Да не сте вие този? Одеве ми предложихте да стоим на дъжда?

— Не, аз имам други комплекси. Оня все ще си намери жена, която да не се плаши от гръмотевици, а аз изобщо няма да си намеря.

— Евтино кокетирате, другарю Драмов! — заплашително се завъртяха танковите куполи към рамото му.

— Съвсем не. Половината от жените харесват лекомислените мъже, другата половина неудържимо ги привлича мъжката тъга, която те си въобразяват, че могат да удовлетворят. Но един тъжен мъж, който непрекъснато дърдори глупости, ги плаши повече от светкавиците. Не вярват нито на тъгата, нито на смешките му. Ако ми го прощават иначе, на маса, то е, защото ме знаят като професионален хуморист. Но това професия ли е в очите на една сериозна жена?

— Тъжната ария на Арлекино! — рекоха до него и явно не му вярваха. — Твърде е банална вече.

Драмов въздъхна трагично:

— Тъй съм си орисан: цял живот да сублимирам сексуалната си енергия в тъпи вицове!

И пак ги разсмя. Изненадващо се разсмя дори мистериозният професор от Иейлския университет, който по този повод, за пръв път и още по-изненадващо поиска да разкаже един английски анекдот. Драмов веднага разбра какъв ще бъде анекдотът, инстинктът му го подсказа и споменът, че сам на два пъти бе се наканвал да го разкаже някъде. Издума настойчиво, като заповед:

— Стар е, професоре! Момичетата го знаят — те знаят повече от вас.

Но момичетата запротестираха бурно и не само от любезност. Те наистина го знаеха, знаеха и че един професор едва ли е в състояние да разкаже нов виц, но любопитството им да чуят как един професор разказва вицове ги направи търпеливи и благодарни слушателки. Сигурно го знаете и вие, другарю следовател, и все пак аз ще го приведа тук, защото навярно неслучайно и самият Деян Драмов бе си спомнил през тия дни този отдавна забравен анекдот.

Кралицата била доста суетна. Имала, разбира се, и други качества, но сега те са важни само за историците. Веднъж тя извикала своя адютант и му заявила, че искала да прекара следващата нощ с Юлий Цезар. Адютантът не се заел да й обяснява, че не е по силите дори на един кралски адютант да възкреси убития преди толкова века римски император, а да призоват само духа му, от това нейно величество едва ли щяла да има желаната полза. От един адютант се иска да изпълнява, не да обяснява. Той веднага повикал най-известния по това време артист и му заповядал да изиграе ролята на Цезар. Кралицата останала доволна. Но, изглежда, е била и ненаситна, та следващата нощ пожелала да прекара с Александър Македонски. И пак останала доволна. А понеже апетитът идва с яденето, през покоите й по този начин минали много нейни именити предшественици. На края обаче, както понякога се случва и с царските особи, у нея заговорило патриотичното чувство. Тя заповядала да й доведат артиста, окачила му на бедрото Ордена на жартиерата и тържествено му заявила: „А тази нощ аз искам да бъда с най-великия артист на моята страна!…“

Актьорът пребледнял, разтреперал се, прошепнал: „Това е невъзможно, ваше величество!…“ „Как, вие ми отказвате себе си?“ — изумила се кралицата. „Не, ваше величество, затреперал още по-силно актьорът, но наистина е невъзможно! Аз… аз съм импотентен.“