Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (21)

3.

Предимството на голямата банкетна зала да бъде далеч от оркестъра категорично бе заличено чрез бакелитовия репродуктор на стената. Той бълваше звуците като водонапорен канал, с бакелитова твърдост. Посетителите дъвчеха жилавите шишчета или филета с изражение, което показваше, че яденето бе се превърнало сега за тях в опит за бягство или ако пред тях липсваше това спасение, седяха с вкоравени лица и се усмихваха един на друг с вкоравени усмивки. Лишени от връзката помежду си, самотни и оглушени, те целите приличаха на отлято от бакелит страдание. Дори от очакването им да свършат най-после мъките на певицата бе изчезнало всичко човешко — беше едно жестоко очакване. Певицата крещеше като обезумяла от ревност Медея, като Ниоба, когато прострелват и четиринадесетото й дете, крещеше, че искала да остане насаме с някого си. Сигурно се канеше да го скопи с фиба или да го нареже на късчета с ножичката си за маникюр, или да приложи кой знае какви други префинени средства за инквизиция, загдето… Тя още не съобщаваше причината.

— Колко ли децибела има? — запитаха тъничките негримирани устни на инженерката от изчислителния център.

— Сто и осемдесет — отвърна К. — Колкото при излитането на реактивен самолет.

Той не се шегуваше и Драмов си помисли, че навярно в него е вграден не само часовник, но и уред за измерване силата на звука.

Страданието на певицата обаче вече се задъхваше, отиваше към своя край. Оказа се, че искала да остане с оногова насаме, за да му кажела колко го обича. Тишината след това признание се оказа още по-непоносима. Просто се чуваха мъчителните усилия на всеки бързо да си избере какво най-важно да съобщи, преди оркестърът да е набрал следващите сто и осемдесет децибела. Влезе една сервитьорка, огромният куп чинии в таблата й издаваше дългогодишна практика. Надебеляла в практиката си, тя не бе изгубила своята приветливост. Пефин й подвикна: „Ей, моме!“, а тя дори му се усмихна и веднага отвърна „Момент!“, преди да отплува по-нататък като претоварена гемия върху вълните на надеждите. От много маси прииждаха тия вълни, обгръщаха я концентрично, милваха тлъстите й бордове и тя с видимо удоволствие им се отдаваше. Когато отново мина покрай тях, с изпразнена табла, Пефин й каза: „Ей, моме!“, а тя отново му се усмихна „Момент, моля!“

— Махни поне това!

— Не може. Протестират.

— Кой протестира? — Драмов скочи от мястото си и се провикна: — Другари по съдба, да отнемем ли думата на тая?

Чуха го, защото в момента певицата още не бе почнала да се обяснява някому в любов. Двадесетина глави се обърнаха с бакелитова безизразност. Отнякъде също надвикаха певицата:

— Като не ти се слуша, седи си дома!

Останалият бакелит си остана студен и неподвижен. Драмов вдигна рамене, за да подчертае поражението си.

— Аз ви рекох — съжали го сервитьорката и за утеха сама предложи да им донесе нещо.

Пефин засъставя поръчката с директорска разпоредителност. Драмов го прекъсна с: „Бутилка водка! И памук за ушите.“ В аптечната обаче нямали памук. Свила го е някоя, рече сервитьорката. Моркови дай тогава, поръча Драмов, но се отказа да разкаже стария и тъп виц за човека, който си напъхал в ушите моркови, а като го попитали защо си слага тия моркови в ушите, отвърнал: Ами като няма банани!

Той потискаше бъбривостта си в очакване какво ще му сервира необичайната компания, а най-вече тоя киборг, в когото инженерката като че ли бе почнала да се заглежда. Тя или искаше да ядосва своя Пефин, или просто копнееше да поведе научен разговор. К. се държеше безупречно в стила на идеала на студентките — изящен, ненатрапващ се артистизъм, сдържана интелектуалност, култивирана мъжка сила, — та горкият Пефин бе заприличал в същия костюм край него на издокаран за сватба циганин. Драмов се запита какво толкова му е харесала, но можеше да се запита и какво толкова й е харесал. Ангелина стърчеше сред цигарения дим в залата, сред сивите и кафяви мъжки фигури — жените бяха малко в тази зала — като току-що поникнал самотен минзухар сред пролетно-кални храсти в невдигналата се още мъгла. Но предизвикателният й тоалет — жълто-оранжева шемизетка с огромна яка и бухнали ръкави над тъмнозелена дълга пола — само отдалеч заслепяваше окото за възмършавите й лице и фигура. Трескавото себепоказване бе повече съпротива на необичайното й положение на тази маса, отколкото желание да компенсира недостига на женска хубост с действителната си начетеност. Драмов знаеше, че най-вече с това бе въодушевила сърцето на директора.

Той си помисли, че ще стане съвсем весело, ако инженерката се влюбеше в киборга, в края на краищата повече й подхождаше един професор по структурална лингвистика. Помисли си още, че то би било за Пефин, безпокоеше се обаче К. да не се преобрази изведнъж пак в някого си, та придирчиво следеше поведението му, но присъствието на много хора, изглежда, уравновесяваше повредените му механизми. А когато стартът на поредния Ил-62 или Ту-144 заглъхна с ръмжене в бакелитовата кутия, каза, че бил готов да даде право на фройдистите. Садомазохизмът наистина бил по-разпространено явление, отколкото го смятала нашата психология. Имаше пред вид залата, но и себе си, защото бе усетил насред разсъжденията си и нещо като завист или болезнено-сладко раздразнение заради хубостта на тоя измислен професор, в когото бе готова да се влюби дори една кибернетичка. К. потвърди с професорска сериозност, че това, за мазохизма, наистина било така, а инженерката го запита заинтригувано: Вие фройдист ли сте?

Драмов беше много любопитен какво ще отвърне К., но всички глави в залата се обърнаха, а оркестърът като че ли гръмна с оглушителен туш. В залата бе влязъл Великов. Малката му свита — трима мъже в тъмни костюми и една жена в тъмен костюм — образуваше зад гърба му градоносен облак с няколко бели пролуки. Отнякъде се изтъркули управителят в същия тъмен костюм и наклонен като кулата в Пиза, ги поведе към последната резервирана маса. Когато облакът обкръжи засиялата сега с двойна сила белота на масата, Великов мълчаливо вдигна пръст към стената. Управителят се сгъна моментално като джобно ножче, а в следващия миг отново се изправи, но вече върху един стол край стената. Изтъркан, панталонът на задника му лъщеше като бакелитовия репродуктор, чийто щепсел той изтръгна с ритуален замах. Залата се усмихваше щастливо и победоносно. Ангелина се изсмя. Във внезапната катедрална тишина смехът й прокънтя като смеха на блудница, та усмивките станаха осъдителни. Великов се загледа в дръзкия и греховен минзухар — нито изненадано, нито осъдително, защото лицевите му мускули имаха тридесетилетна общественическа практика. Тоя пък кой е, запита Ангелина, която едва от няколко месеца бе се завърнала в града. Не се прикри и Великов сигурно прочете въпроса й. Шът! — отвърна хлътналият в стола си Пефин. Ангелина повторно отпрати минзухарния си смях право към облака. Великов кимна сдържано и сякаш кимаше само на нея, а инженерката така му отговори, че едва не удари носа си в масата. Великов се обърна към своя облак. Облакът седна. Ще ми съсипеш новите обувки, каза Ангелина и се хилеше като пияна, макар водката още да не бе дошла. Сигурно бе се досетила, че това е началството, от което нейният храбър Пефин най-много се боеше. Директорът още повече хлътна в стола си. Драмов въздъхна плачливо.

— Никакъв респект няма у това младо поколение ей!

— Но той ме поздрави!

— Грешите, мила, той мене поздрави.

— Стига — озъби се Пефин. — Тая келнерка що не идва?

Келнерката влезе, но беше друга. И не се спря при тях. Беше необикновено красиво момиче, което мигом накара залата отново да замлъкне — малко преди това тя изведнъж бе осъзнала колко много е имала да си казва. Момичето изтанцува разстоянието до масата на Великов върху чифт крака на вариететна балерина и застана край управителя, който изслушваше поръчката. Сега можеха спокойно да оглеждат готовото да се изтъркули изпод минижупа й топчесто задниче, готовите да литнат като балони едри гърди, личицето на Рафаелово ангелче. Момичето не се усмихваше, защото ангелите не се усмихват. Драмов вече се издуваше от весела злост, но управителят неочаквано се отправи към него. Наведе се доверително над рамото му.

— Другарят Великов моли компанията ви да се присъедини към тях, тъй като също още не сте започнали вечерята си.

Предугадил поканата, Пефин бе успял да заприлича вече край своя минзухар на жълто-зелен кукуряк. Измърмори в безнадеждна съпротива:

— Ние също имаме гост.

Гостът обаче не го подкрепи. Щяло да му бъде интересно да се запознае с другарите.

— Скучно ли ви е с нас? — запита го Ангелина.

— Лично аз не познавам това състояние — отвърна К.

— Професоре, нелюбезността ви към хубавите жени е чудовищна. Ако не ви познавах добре, бих се усъмнил във вас — каза Драмов в желанието си да спаси Пефин и се уплаши от собствените си думи. Бе си спомнил известния анекдот за великия артист.

— Аз не съм хубава, затова — продължи да го провокира инженерката, но К. бе потънал в своята мълчалива, неангажираща приветливост. Пефин можеше да бъде спокоен за момичето си.

— Какво да предам? — разтревожи се управителят.

— Кажете му, че ние с професора ще дойдем само заради келнерката — предаде се Драмов, но се зарече до края на вечерята да не проговори нито дума повече.

Управителят хихикна:

— Заповядайте тогава, та да пренеса масата.

Драмов поведе групичката, подхвърли: „Видяхте ли, професоре, как стават нещата в Европа!“ Зад тях с краката нагоре пътуваше масата им.

Градоносният облак се начупи. Светлите пролуки на лицата засияха извътре, осветени от непобеденото слънце. Великов представи най-напред директора на известния завод, после известния писател хуморист, след което сам зачака да му бъдат представени непознатите. Драмов избърза, за да прикрие липсата на имена в главата си:

— Не се стряскайте! Тя е инженер от електронноизчислителния център, а той — професор по структурална лингвистика.

Но облакът не се уплаши от внушителните професии. Настъпилата паника се дължеше на втората маса, която се опитваше да стъпи на краката си. Тропане, скърцане на столове, усмивки, надничане под минижупа и в пазвата на Рафаеловото ангелче, докато то оправяше покривката, и облакът окончателно се разпарчетоса. Заоглеждаха се да видят кой до кого е попаднал. Великов нямаше нужда да се оглежда — от двете му страни седяха дамите. Минзухарът пламтеше тържествуващо между тъмните костюми. Другата дама обаче, макар и да не беше пролетно цвете, излъчваше, в разгара на женското си лято, една строга и поради това доста пикантна хубост. И с повече вкус бе облечена.

— Драмов, какво става с карнавала?

— Той започна вече, другарю Великов.

— Така ли? А, да, разбирам, разбирам! Той е голям шегаджия, сигурно го знаете от „Стършел“ и така нататък. Другарите са наши гости от София, специалисти по управлението на индустрията, така че, Пефин, готви се утре да ги посрещаш. Другарката Коева е референтка в моя отдел. Драмов, кажете нещо весело!

— Казах на управителя да ви предаде, че идвам на масата ви само заради келнерката.

Управителят хихикна и запита каква ще бъде поръчката за другарите. Софийските гости се засмяха, загледани в момичето.

— Ама тя е чудесна! — възкликна без завист инженерката, вероятно за да се докара пред мъжете и да подчертае превъзходството си. — Същинска Мадона де ла Седия!

Момичето стоеше като залепено върху някаква грамадна картина. Бе свикнало на подобни реакции. Естествено ярките му устни едва-едва се разтеглиха в дистанцираща усмивка. К. допълни:

— По-скоро прилича на ангелчетата край мадоните, колежке, но ето че умее да се усмихва и като Мона Лиза. — Той бе се променил със сядането си в новата компания и познатото му оживление, приличащо на въведение към една още по-позната разпуснатост, обезпокои Драмов.

— Вярно! — потвърди някой от гостите, сетил се, че познава втората мадона.

— Тя ни е нова — обади се управителят.

— Повече ми прилича сега на картината „Сузана и старците“.

— Драмов, скрийте ноктите на злобата си! — рече галантно К.

Ангелина се изкиска, Лятното цвете гледаше осъдително.

— Откъде си — запита Великов с показно благоразположение. — Как ти е името?

— Софка. От Севлиево съм.

— О! София. Самата мъдрост! — извика инженерката. — Трябваше да ви дадат моето име, мила! Ангелина!

Пефин изнемогваше от прекалената дързост, с която тя демонстрираше своите познания.

— Ангелина е по-хубаво — съгласи се момичето.

И тогава погледите се отвърнаха от него. Рафаеловото ангелче бързо се опита да изобрази отново Мона Лиза. Великов каза почти милозливо:

— За другарите същото, Софче.

Ангелчето се отлепи от картината. Управителят хукна подире му, ревниво затуляйки от погледите на залата голите вариететни крака.

— Даа — проточи Драмов. — Сигурно и Мона Лиза е прикривала с тая загадъчна усмивка някакви такива зъби.

Никой не се засмя, защото разочарованието им от зеленикавочерните зъби на момичето бе смазващо. И с облекчение чуха Пефин да пита професора какво мисли за астрологията.

— Той е професор по структурална лингвистика, не по астрология! — подвикна му обезпокоеният Драмов.

Великов можеше да си позволи да не скрива незнанието си.

— Какво представлява всъщност тая наука, другарю професор? Простете за невежеството ни, ново нещо ли е?

Управителят и ангелчето пристигнаха с водката и салатите, сякаш бяха ги държали готови зад вратата. То бе осъзнало грешката си, та вече не се и усмихваше.

— Професоре, ама вие ще пиете ли? — подвикна Драмов, видял, че К. пръв посегна към чашата си.

— А защо не? Впрочем тя не е толкова нова, другарю Великов. Опитва се да направи онова, което класическото описателно езикознание не успя — да намери простите и общи закони, които лежат в основата на всички езикови явления. За тази цел езикознанието трябваше да се превърне неизбежно във формална теория и да погледне на езика като на система от чисти отношения, както е в математиката…

Трябва да го е прочел в някоя енциклопедия, изненада се Драмов и още повече се обезпокои, защото софийските гости се оказаха запознати с методите на тая лингвистика. Единият пошепна нещо на Ангелина с познаваческа физиономия, а вторият заобяснява на Пефин, че тя създавала езиковите модели за общуване на човека с електронноизчислителните машини и че и в организацията на производствените взаимоотношения… Великов каза:

— Закъде сме сега без математиката, без кибернетиката! Ние тук изградихме един великолепен електронноизчислителен център. Трябва да заведете професора да го види! — наведе се той от другата страна към Ангелина.

— В София се говори, че сте купили и една електронна машина за вицове? — парира весело гостът край отвъдното й рамо.

— А бе кой ги пуска тия! — ядоса се Великов.

— По принцип такава машина лесно може да се създаде — заяви К. с научна добросъвестност. — Техниката на вица е твърде проста и не особено разнообразна. А абсурдите, които се получават, когато днешната машина съчинява например стихотворения, са си готови вицове. Разбира се…

— Тогава ще трябва да си купите и от ония японски машинки, да се смеят вместо вас — рече Драмов.

— Писателят се бои да не му изядат хляба — обади се софийският гост до Лятното цвете.

— Щом е за прогреса, ще отстъпим, другарю Великов. Икономически една такава машина е далеч по-изгодна. Ето, аз сега що нещо ще ви изям и изпия, за да ви кажа два-три тъпи вица!

— Наздраве, другари — прекрати изведнъж Великов закачките. — Добре сте дошли в нашия град! Което ви харесва, кажете ни, за да ни зарадвате, което не ви харесва, кажете ни, за да се поучим и поправим. Та да бъде животът ни чист и бистър като това питие и като него да бъде горещ и весел. Наздраве!

Преди да бяха захапали чашите си, К. неочаквано заяви:

— Аз не съм привърженик на библейската теза, че в началото било словото. Според мен в началото е било яденето, затова ще кажа тоста си, след като се наям.

И с това твърде силно стресна компанията.