Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (42)

1.

Събуди ги истеричният плач на гладните малки косчета под стряхата над прозорците и ритуалната врява на врабците, с която те посрещаха пролетната утрин. Чуха последните изхърквания на пресъхналите си гърла, запреглъщаха киселата горчивина в устата си и докато се питаха откъде се е взела тая протяжна болка в главите им, в стаята влезе брутално делово един мъж в тъмночервен костюм, чиято младежка кройка начупваше в известно лекомислие строгия му иначе силует. Придружаваше го Иванов. Той непрекъснато беше будувал пред вратата, подсигурявал бе и през нощта влагооборота на планетата и сега изглеждаше още по-обиден.

— Добро утро — поздрави в служебен тон тъмночервеният костюм. — Драмов, вземете си вещите и елате с мен! Останалите са свободни.

— Кой сте вие? — надигна се Великов, готов и по пижама да брани всеки човек от групата си, дори агент-провокатора в нея.

— Това е следователят от окръжното управление — отвърна Драмов, започнал вече да се облича с такава скорост, сякаш бързаше да избяга от тях.

— Прекратява ли се акцията?

— Акцията е незаконна, прекратява се — отвърна следователят.

— Ние сме тук доброволно — подчерта Великов.

— Доброволно сме — извика Прометей Чорбаджийски. — И ще стоим, докато не хванем оня! Мой човек, дай по една бира, да си оправим гърлата!

Но дефектната гласна струна на Красимир Герчев протестира по женски:

— Аз не съм доброволно!

Това, че следователят не реагира на заканата на Прометей, им попречи да зададат законния въпрос, попречи им и съобщението, което направи обиденият млад човек с известна надежда:

— Другарю Велков, колата за вас също дойде. Великов погледна часовника си, увери се, че е пристигнала в наредения час.

— Да почака! Раздай закуска на хората! Аз ще ви откарам, другари, спокойно! Не може ли и другаря?…

— Не може — отвърна следователят. — Няма да го оставим гладен.

— Сбогом, другари! — извика пресилено бодро хумористът, за да скрие разкаянието си и чувството си за вина към стреснатите, посивели и подпухнали от многото бира и малкото сън мъже. И тръгна да се ръкува. — Споменувайте ме с добро!…

Думите на следователя обаче бяха стигнали до размътените им съзнания. Шестимата се уплашиха от злодееца, но отмъстителната им ярост още не бе се разбудила. Ръцете им се протегнаха по-скоро машинално насреща му, за да се дръпнат панически обратно, а съмнението на Великов: „Да няма някоя грешка, ей?“, прозвуча вече формално загрижено, макар все още да бе искрено. И само Прометей Чорбаджийски прегърна пламенно хумориста, духна в ухото му:

— Не бой се, аркадаш! Нищо страшно няма. И да знаеш: аз съм насреща! Като излезеш, непременно да ме намериш, чуваш ли! Ме го Чорбаджийски като кажеш у маалата…

— Драмов, колата къде е? — писна подире му кандидатът на науките. — Ключовете!

— В чантата ми са. Не се безпокой, ще минем с другаря следовател и ще ги оставя на рецепцията. Колата е пред хотела.

— Обади се къде си, да ти носим цигари! — последен извика Муци Мустанга, но никой не се развесели от плоската му шега, почувствуваха се обидени от нея.

Всичко бе станало толкова изненадващо, че сега изглеждаха като внезапно ограбени. Нима тази тайнствена и страшна история щеше да завърши така прозаично — с един човек, комуто можеш да носиш цигари в дните за посещение? Бяха съгласни, когато Пефин пръв продума: Не, не ми се вярва! Той може да знае нещо, ама чак такива майтапи да си прави!… Но веднага след това си припомниха тормоза, на който хумористът бе ги подлагал с шегите и коментарите си, и осъзнатото избавление окончателно ги сплоти. А психиатърът успя да ги въодушеви:

— Ей, я да слезем да закусим в града! С нещо по-сериозно! От тая бира заприличахме на сюнгери.

И докато се обличаха с мълчаливо нетърпение, отлагайки обсъждането на нещата за пред „по-сериозното“, боязливо срещащите им се погледи дооформиха заговора. Бяха разбрали, че са спечелили нещо в тази нощ, че нещо ги е обединило завинаги и те ще си останат свързани в някакво странно, поради разнородността им, но силно и вълнуващо с тайната си мъжко приятелство…

Червената лада, за която Драмов току-що бе излъгал, стоеше пред черната служебна волга, лъскава и кокетна, бухнала като грамаден божур между цветните лехи на алеята. Драмов още по-силно се обезпокои, макар тя да му обещаваше свобода. Рече тихо, съзрял две глави да надничат скришом иззад храстите:

— Вече прекалявате!

— Седнете отпред! — заповяда следователят и с рефлексите на дългогодишен шофьор се намести зад волана. Собственоръчно опаса предпазния колан през корема му и излезе на заден ход с необикновена скорост. Спирачките заквичаха, главоломен завой и спидометърът скочи веднага на осемдесет.

— Не бих се учудил, ако сте печелили и надбягванията в Монте Карло… — Следователят не реагира на закачката. — Не е ли време да ми отстъпите все пак волана?

Следователят присви гневно погледа си към пътя.

— Драмов, ако за нещо е крайно време, то е да коригирате поведението си и да ни разкажете най-после истината за тази история! Чувството за хумор и на Габрово не е неизчерпаемо.

Хумористът усети ветровата струя от прозореца.

— Да затворим, а? Духа… — Почака онзи да вдигне прозореца и използува възможността да го огледа по-добре. Следователят беше тревожно истински; конфекцията бе му изиграла номера, разпалвайки у него напразната надежда. — Значи, от мен искате да я научите? Щом карате тая кола, би трябвало да я знаете.

— Нещичко знаем, но главното сте длъжен вие да ни съобщите.

— И защо тъкмо мен си избрахте за това удоволствие?

— Откровеност за откровеност, Драмов! Рано-рано ме събуди един човек, комуто, изглежда, може да се вярва. Каза ми, че само вие знаете истината.

— Само това ли ви каза?

Следователят се поколеба, но продължи в откровеността си:

— Не. Помоли след два дена да ви разпитаме. Тогава и той щял да се яви за очна ставка.

— А вие защо не го послушахте? — Следователят не отговори и той предпазливо си отмъсти. — Поне с Харитонов да бяхте се посъветвали! Задържахте ли го?

Чак толкова откровеност от един следовател, естествено, не можеше да се иска!

— Драмов, като ви предложих откровеност за откровеност, това не означава вие мен да разпитвате. Аз свърших с обясненията си, сега…

— Може ли да се пуши?

— Може.

— Може, ако има човек цигари — изпъшка хумористът, след като мъчително пребърка джобовете си заради стегнатия колан.

Следователят натисна бушона на запалката, извади от цигареното джобче на сакото си пакетче „Стюардеса“, подаде го. И тези му движения бяха рефлективни, издаваха дългогодишния пушач. Драмов запали цигарата, димът студено затрептя в дробовете му. Беше почти същото чувство, което многократно бе изпитвал през тия дни — уплашено-веселото студенеене в гърдите на детето, което знае, че прави пакост, знае, че не е възможно да не си отнесе боя заради нея, и все пак не е в състояние да не я направи. А докато я прави, е безпаметно, ликуващо и отмъстително щастливо тъкмо защото е платило вече в душата си цената на това щастие.

— Ако сте готов, да започнем — рече следователят все така нетърпелив в амбициозността си да изпревари своя началник.

— Има си кабинети за тая работа — сети се недоучилият юрист у Драмов. — Бих желал да не сме съвсем сами. Може би подполковник Харигонов…

— Добреее — проточи сърдито следователят. — Помислете си дотогава какво ще ни кажете. Би грябвало да сте осъзнали вече измеренията на тази афера.

— Така ли сте решили да я наричате?

— Няма да спорим сега за определенията. Има си инстанции, има си кодекси и параграфи. Ако обичате, извадете и за мен една цигара.

Той все още караше с непозволена скорост, но умееше да не бъде лекомислен. Драмов му я подаде с мундщука напред.

— Тази кола е на Герчев. Обещах му…

— Ще си я получи — отговори следователят с подскачаща между устните цигара. — Каго установим ролята й в тая история.

— Никаква роля няма! Остави ми я човекът… — Драмов прекъсна навреме произволното начало на бъдещото си признание. — Имам една молба. Нека преди това се отбием за малко в щаба на фестивала! Хората ще се безпокоят, защото съм поел някои ангажименти. Няма да им казвам нищо, само да знаят, да не ме търсят. Днес е официалното Откриване.

— Знам. Затова не се сърдете, че и аз съм нетърпелив. Искам да отида на биеналето.

— Блазя ви! Пък аз… е, такъв фестивал никога не съм преживявал!

— Сам си го устроихте, Драмов.

— Сигурно изглеждам в очите ви най-малкото като Бостонския удушвач или Жоро Павето.

— Никога ли не можете да говорите сериозно?

— Сериозните хора ме отучиха, другарю следовател. Още от дете. Те винаги се отнасят към нашего брата като към дилетанти в сериозността. От това душите ни загрубяват, ожесточават се.

Следователят премълча, не намерил, изглежда, с какво равностойно да отвърне, пък и вниманието му бе ангажирано от навлизането в града, от празничната навалица по улиците. Обади се чак при изчакването пред светофара:

— Какво всъщност имате против мен, та отказвате…

— Против вас? Опазил ме бог, както се казва. Моят девиз е: „Мисли подклаждан, раздухвал страсти, но не закачай местните власти!“

— Добре! — изсмя се кратко следователят, гасейки недопушената цигара. — Къде е щабът ви?

Драмов му каза.

— Ще ви чакам в колата. Надявам се…

— Няма как да избягам. Карнавалният ми костюм още не е готов.

— Исках да кажа: надявам се, че няма дълго да се бавите — натърти на продължението си следователят, а когато завиваше вече на площада, попита с трогателно човешки интерес: — И какъв ще бъде костюмът ви, ако не е тайна?

Трябваше му време, за да го съчини.

— Е, вече не е тайна, щом няма да го ползувам… Очевидно вие настоявате този път карнавалът да мине без мене. Мислех… знаете ли… всъщност никакъв костюм! Ей с тия дрехи, дето са на гърба ми. Само тука, отпред, щях да си окача една табелка с големи букви: „Съвременен български хуморист“. А на крачола една по-малка с надпис: „Моделът не се продава“.

— Добре! — изсмя се пак така кратко следователят. — Много добре!

И Деян Драмов усети повече уплашено, отколкото с удовлетворение от оценката му, чедо него седеше един бързо схватлив и образован представител на закона.