Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities
Разпознаване и корекция
ira999

Издание:

Любен Дилов

Парадоксът на огледалото

Второ издание

Български писател, София, 1980

История

  1. — Добавяне

10.

Той четеше вестник. На масата, порочно чиста за ресторантска маса по това време, стърчеха шише минерална вода и чаша, от която сякаш изобщо не бе отпивано. Деян Драмов издума с изкуствена веселост още преди да бе седнал:

— Погледът към света може да бъде закрит дори и от един вестник. Казал го е Станислав Йежи Лец, един мъдър поляк…

Прекъсна го, защото необикновено умното и красиво мъжко лице, което той бе забравил, се раздвижи. Почака да чуе какво ще му каже, но онзи само се усмихна приветливо и той виновно добави:

— Оставих ви много да чакате…

— Не бързам вече.

Драмов загледа оголената му китка, положена върху сгънатия вестник.

— Трябваше да ви купя и часовник.

— Няма нужда. Освен за прикритие. Времето е заложено в мен, винаги знам колко е часът.

— Времето е заложено във всички ни — извъртя машинката за вицове. — Но, изглежда, и на нас часовникът ни служи само за прикритие: да скрива незнанието ни за него.

— Защото не сте автомати. Структурата на автомата е проста и е закотвена във време-пространството. Автоматът не може да извърши нещо произволно бързо или бавно, а само за определеното му време.

— А какво представлява времето? — отмъстително запита хумористът. Бе чул в тая любезна поучителност презрение към съществата със сложна и неясна структура, наречени човеци. Един автомат, според него, не би могъл да знае какво е то.

Лицето на автомата отново се оживи в контраст със смущаващата неподвижност на очите му, но не изразяваше друго освен искрена приятелска симпатия.

— Попитали едно дете какво е това времето. То отвърнало: Часовник без стрелки.

— Децата са по-мъдри от нас — изпъшка хумористът и се пресегна към шишето с минерална вода, допълни чашата, а остатъка безцеремонно изля в гърлото си.

Бирата, с която бе се наливал в снекбара, само бе разпалила жаждата му, а наново събудилото се сега усещане, че тая мистериозна личност разчита в мозъка му отдавна забравени знания и мисли, съвсем пресуши устата му. И това, за часовника, сякаш бе го чел някъде или някога по някакъв повод, бе го помислил. Затова не го питаше и за Герчев, тоя тип, той знаеше какво е станало. Драмов облиза устните си, неуспели да попият бодливата влага на содата.

— Да хапнем нещо, а? Заради Герчев останах и гладен. Какво ще пием?

— Децата, изглежда, са принципно различни същества — не се отклони от въпросите му този, все така смущаващо мил и приятен мъж, който упорито продължаваше да нарича себе си автомат, както и самият Драмов не се оставяше да го отклонят, когато не бе доразказал нещо. — Сигурно затова не ги разбирам. Наблюдавах ги одеве в градинката. Тичаха насам-натам съвсем безразборно, като мравки, после се скупчваха глава до глава и изричаха някакви заклинания, на свой език някакъв. Он бон портокали, ала биби он, джоки, моки, фари, купили бетон, верон, захар, верон ти, тиролимо, тиролимо, танго, танго, ти… Впрочем поръчайте си нещо. Сервитьорът отдавна ме гледа накриво. Аз нямам нужда от храна…

Драмов вдигна ръка към сервитьора, който с гневно съсредоточение разтребваше околните маси.

— Това са броенета. Когато играят на криеница, така определят кой да гони или търси скритите.

— Знам, разбрах го. Но по какви закони се създават? Защо те като че ли умишлено избягват всяка логика?

На езика на Драмов се струпаха едновременно всичките броенета от детството му: и за наш капитанчо, и за двете петлета пред поповата вратичка, и за трин грош капи кош, и за мечката на пътечката, имаше и за портокалите, които тогава никое от махленските деца не бе вкусвало. Изглеждаха по-смислени, но един дявол знае каква логика ги е създавала, а това пък беше модерно, за пръв път го чуваше — с бетон и танго. Той щракна весело с пръсти, защото професорът по структурална лингвистика пред него действително страдаше от неразгадаемостта на тази структура.

— Как ви се струва това: Ан дан тино, са-ра-катино, са-ра-ка-тики, тики, ени, мени, бум?

Професорът го изслуша напрегнато.

— Ето, да! Но имаше и едно на пръв поглед съвсем ясно, а пък не го разбрах. Исках да ги питам, а те се уплашиха и побягнаха…

Драмов преглътна стародавните броенета. После щеше да му каже и другите — да си блъска главата с тях, колкото си ще! Преглътна и: „Не само децата се плашат от вас, професоре!“, щракна втори път.

— Ало, Светломире, обърнете ни малко внимание!

Той едва ли се казваше така — трудно е да си представи човек габровски келнер с име Светломир, но Драмов, пародирайки кича в кръщаванията, вече по навик се обръщаше в подобни случаи с първото хрумнало му книжно красиво име. Сервитьорът веднага се приближи — помнеше този весело-щедър гост, но и името не излезе достатъчно, за да смекчи триумфа му, с който им съобщи, че всичко е свършило.

— Дай по една бира тогава!

— Една! — коригира го професорът.

— Една или две? — сопна се предпазливо сервитьорът.

— Две — настоя Драмов. — И малко великодушие за мезе, Бодуен.

Светломир-Бодуен се усмихна възкисело, но хукна да изпревари затварянето на бюфета.

— Колко му трябва на един Драган или Пешо да се усмихне! — натъжи се демонстративно хумористът. — И нашият Красимир Герчев беше готов да се откаже от името си.

— Срало пате на ледец, вдигнала се парица… — издекламира професорът.

Драмов подрипна на стола си в защита на Герчев.

— Не се подигравайте! Името вовеки веков ще си остане загадка и фетиш. На тоя Пешо може да му е драго да го наречеш един път Бодуен, но той никога няма да си смени името. Сутринта срещнах един приятел, Епифан Пефин…

— Простете, аз… за друго! Това е, което казваха децата одеве, а аз не го разбрах и още не мога да откъсна мисълта си от него. Така е. Името е повече и от лицето на човека. Дори когато друг много прилича на нас, не ни е толкова неприятно, колкото ако носи съвсем същото име…

Драмов се втренчи в лицето му, което отново бе се оживило. То се движеше едва доловимо, заедно с думите, сякаш сенки минаваха и се гънеха вълнообразно по формите му. В един миг му се стори, че отново вижда собствения си образ, после като че ли зърна мършавите скули на отчаяния Герчев, с мека строгост надникна над тях подполковник Харитонов, сдъвка парче лимон келнерът Бодуен.

— Какво става с вас? — опита Драмов да скрие уплахата си с едно тихо прекъсване.

Автоматът трепна в някакъв унес, чертите му стихнаха, вкоравиха се, сенките изчезнаха от тях, останаха само топлият блясък на чистата кожа и спокойната бездънност на зениците, които сякаш все така знаеха всичко и всичко разбираха.

— Изглежда, съм в неустойчив образ. Сигурно, защото нито вие, нито аз сме срещали истински професор по структурална лингвистика. Това е само смътна ваша мечта за друг тип човек, за ваш антипод, умеещ логически да вниква в нещата, да разкрива онова, което вашият ум спонтанно осмива, преди да го е разбрал в цялата му дълбочина. Мечта, родена от страданието ви, че сте повърхностен…

— Те ти булка Спасовден! — изсмя се обидено Драмов и щеше да извика още, че това са глупости, че тоя структуралист му е хрумнал сутринта ей тъй, случайно, сам не знае как и защо, но спокойната усмивка на измисления професор му казваше, че той знае и това, че знае дори къде и как се е родила тази поговорка, която Драмов спонтанно употреби, без да познава точното й съдържание, и с чувството, че я употреби не на място. Ако не я разбираше, щеше да го запита, както за детските броенета, а той само се усмихва, тоя измислен професор. — Като са ви известни чак я най-интимните ми страдания, кажете, ще се върне ли Герчев? — побягна все пак от дискусията Драмов. — Прогонихте ни докладчика! Ще ви накарам вас да изнесете доклада.

— Представата ви за мен е все още погрешна, приятелю. Аз не съм ясновидец.

Драмов усети, че сам би могъл безпогрешно да продължи отговора му за това кое и как определя постъпките на човека, рече бързо:

— Квартира намерих, но документи не мога. Нямам опит в конспиративни дейности.

Професорът не се разделяше от своята дразнещо добра, всезнаеща усмивка.

— Покрай вас ще мина и без документи.

— Хареса ли ви Габрово?

— Харесването или нехаресването е присъда. Аз съм огледало, не съдник.

— Блазя ви!

— Не мислите така — поправи го без укор професорът.

— Не, разбира се. Човекът не бива да не бъде съдник. Благодаря ви, Бодуен!

Сервитьорът много изискано, навярно както са го учили в квалификационните курсове, постави чашите пред тях, напълни ги от двете запотени бутилки, поклони се:

— Заповядайте! Но ми поръчаха да напомня на другарите, че скоро трябва да затваряме.

— Не е ли възхитителен — рече Драмов, след като той се отдалечи с танцовата стъпка на манежен кон. — Чухте ли само как го каза? А наскоро ми се обажда по телефона редакторът на някакво ново младежко списание. Десет минути се мъчи, горкият, да скалъпи едно що-годе любезно изречение, та да ми поиска разказ за рекламния им брой, не успя. Попитах го по-рано в търговската мрежа ли е бил, а той се засегна…

Той сдъвка привичното си бръщолевене-бягство, засрами се, защото умното и приветливо лице пред него като че ли очакваше да му каже нещо друго, и се самоподведе към изненадваща откровеност.

— Казах го одеве, защото не харесвам съдника в себе си. По-едностранчив е и от средновековен догматик. Вие сте прав. Измъчва ме да виждам все смешното и глупавото, боли ме, но, изглежда, неизлечимо. Като ревматизма. И на дъжд те боли, и на слънце те боли, понякога ще го забравиш за ден-два, но сърцето ти се издува, издува от отровните му секреции, докато се спука някой ден. Сърцето на хумориста е ревматично сърце, драги ми професоре, и напразно сте си избрали…

Измисленият професор си позволи да го прекъсне, но не се изкуши да повтори интонацията му:

— Сърцето на хумориста е най-свободното човешко сърце, драги ми хумористе. Хумористът е свободен, защото действува без насилие над себе си, като функция на най-висшия морален ред, който винаги лежи в бъдещето.

— Някога мечтаех да стана голям адвокат, да защищавам слабите и онеправданите, но как да защищаваме човека от собствената му глупост? — каза Драмов и побърза да излее чашата бира върху нежеланието си да бъде върнат към предишния половин час, когато подобни мисли го караха да се запита защо и най-изобретателните инквизитори още не са открили, че няма по-ефикасно средство за измъчване от утешенията.

Така бе се наливал с бира, за да не се напие с коняк, в ъгъла до мокрия бюфет. Снекбарът беше пълен, а не му се сядаше при хора. И непрекъснато бе викал подир Красимир Герчев с глас, който не успяваше да изплува над горчивата пяна. Накъде бе, глупако?… Герчев тичаше по сивия плочник и не се обръщаше, а стъпките му кънтяха двойно, сякаш още някой бягаше заедно с него… Не си ли чувал, че Земята е кръгла? Не си ли учил някога за кръга? Всички точки в него са еднакви и от всяка водят само две посоки, а двете посоки винаги се срещат. Можеш ли да се изгубиш като паспорт и да се обявиш във вестника за невалиден? И защо чак сега хукна? Истината блесна като светкавица, а?… Светкавиците в мозъка на Драмов просветваха биреножълти и мътни и като бирата лепкави… Не вярвай на писателите, кандидатите на литературните науки! Една истина, която блясва като светкавица, е и като нея мимолетна. И вицът така заслепява — с краткост и измамно осветление. Не вярвай на хумористите, наивнико! Тоя Швейк, дето ми го подари, е истинска истина, но Хашек не го е създал с две изречения, хиляда страници са му били нужни. По-рано е трябвало да тръгнеш ти… Как ти беше любимата псувня?… Ти, копеле фанфаронско, та да имаш дистанция за бягането!…

Евридика, дай още една бира! Знам, че си Стоянка, не се обиждай! Евридика означава щастливо видение, мила, а какво по-щастливо видение от едно хубаво момиче с чаша бира в ръка?… Я виж рекламата!…

Над мокрия бюфет в почти естествени цветове красива българка магнетично привличаше желанията на мъжете повече към себе си, отколкото към чашата шуменско пиво. Но усмивката й утешаваше: „Понеже съм недостижима, изпийте това и ще ме забравите!“ Драмов продължаваше да се съпротивява на мътния поток от желания и намерения, който го влечеше към горния хотелски ресторант. Боеше се от чакащия, а едновременно се боеше да не си е отишъл завинаги. То приличаше на запленеността от бляскава тема — страх те е да я започнеш, за да не я изпортиш, страх те е да я отлагаш, защото ще изветрее спиртът на вдъхновението, който така замайващо лъха от нея. И бе достатъчно самонаблюдателен, за да знае, че продължава да налива бира в бездънния търбух на страха си, защото дори презираният от него Герчев не бе се побоял да стигне до някакви решения. Затова и викаше така подире му — да го направи жалък, да го изравни със себе си. И викаше, и тичаше подире му, но бягаше всъщност по своята си окръжност, която също имаше само две посоки, а тези две посоки също се срещаха във всяка точка.

Клиентите вдигаха такъв шум, че, както би се изразил в нормално състояние на духа Драмов, това не беше вече нито снек, нито бар, а шофьорска кръчма, в която всеки доказва на другия онова, което е измислил зад волана и което другият му е доказвал миналия път или ще му го доказва утре. На една от масите подранили орфейовци се опитваха да зарадват Евридика с нещо като песен, макар да знаеха, че няма да я зарадват.

И тук, насред шума на хората, насред техните и своите доказателства, с които набираше кураж да отиде най-после в другия ресторант, Деян Драмов отново страдаше от неспособността си да доказва. Защото хуморът никога не е бил средство за доказване. Светкавиците му се раждат в сблъсъка на двете посоки, но могат най-многото да убият, а убийството не е доказателство. Той се надяваше да съчини своята приказка на крак, пред халба бира, да разказва в нея спокойно и равнодушно за невъзможни неща, но вицът не е приказка — вицът може да бъде само веселият или тъжен край на една приказка. Спокойно я равнодушно за невъзможни неща… — за такъв стил възмечта още когато пишеше първите си разкази, мечтаеше го и днес, макар отдавна да бе се убедил, че не ще го постигне. Не го постигна дори само за лицето си. Каменните черти на Бъстър Китън си останаха неповторяеми на старите филмови ленти. Той, Драмов, не смогна нито веднъж да вкорави чертите си. Когато разказваше или вършеше нещо смешно, те се размекваха в плачлива тъга. С тази маска се примири на края, имаше успех с нея, но и тя не бе напълно изкуствена. Защото чувствата му към хората си оставаха непокоряемо импулсивни. Още вярваше в хората, не в невъзможните неща, за които му се искаше да разказва, и го болеше за хората, а автоматът за смешки в мозъка му ръмжеше от тая болка с неизносваемите си лагери, но непрекъснато щракаше като фотографска светкавица с плоското си и повърхностно осветление.