Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (15)

8.

Кандидатът на филологическите науки още не бе се събудил за нежеланата като че ли сега от него свобода. Изгърбил скъпото зелено яке, той гледаше само в краката си, колкото да не падне, сигурно и тях не виждаше, вървеше като кандидат за оня свят, скъсал окончателно със звуците, багрите и движенията на потъналия в инкубаторната жега на пролетта земен мир. Драмов се чувствуваше виновен, а това го правеше раздразнителен, искаше да бъде тактичен и деликатен, но тези две качества са органически чужди на хумориста и той не намери сили да ги потърси в себе си. Опитите му да го заговори излизаха неумели и Красимир Герчев си оставаше ням. Добре, че поне се покоряваше с равнодушието на отречеността. Гъстата му брада, брада на едномесечен мъртвец, ръждавееше като опърлена от слънцето и подсети Драмов да потърси временно спасение в прохладата на някоя бръснарница.

— Герчев, иска ли един мъж да започне нов живот, първата му работа е да се обръсне… — Герчев не възрази.

Седнаха едновременно на съседни столове. Двамата бръснари очевидно имаха дълголетен опит, та клиентите не пречеха на разговорите им. Те много се вълнуваха дали в другиденшния мач щял да играе Муци Мустанга, наричаха го ту само Муци, ту само Мустанга, единият бе готов да му даде известно право, другият твърдеше, че била заложена националната чест. Драмов си мислеше, че силата на потресението у Герчев иде навярно от прекаленото му честолюбие, боеше се да си представи как самият той би реагирал, ако оня, в хотела, бе продължил по-дълго и на сериозно играта си в неговия образ, надяваше се на здравия си разум, но здравият му разум се боеше и за себе си, и за Герчев, затова предпочете да се хване за разговора на бръснарите. Спомни си, че англичанинът Ричард Трети дори при пълна закъсация на бойното поле е предлагал само половината си кралство за един кон, а ето че тук се залагаше цялата национална чест, при това — на див кон. Той обаче знаеше кой е Муци Мустанга и макар да не беше запалянко, все пак се обезпокои за националната чест. Щеше да запита защо Муци няма да играе, но бръснарите говореха вече за колата му, завързаха нов спор, преди той да разбере каква кола кара Муци или каква иска да кара и защо не му дават да кара точно такава, каквато иска. Спореше се за предимствата на Порше и техническите показатели на Фераре с оная доза упорство, от която извира само наслада, без реална заплаха за клиента на стола. А не се стигаше до ожесточение, защото двамата бяха единодушни, че мустангът нямал такива състезателни качества. Но този път очевидно ставаше дума за автомобила „Мустанг“.

— Герчев — провикна се Драмов, съживен от по-скоро застрашителното, отколкото освежително стържене на бръснача по бузите му. — Това на Ювенал ли беше: „И като гледам как моят бръснар хвърля предизвикателства на патрициите, как да не пиша сатири?“

Изглежда, също съживен от подобен бръснач, Красимир Герчев изпръхтя тихо през пяната около устата си едно „не знам“. Хумористът се зарадва на този първи признак на живот у него — нали изобщо първият признак на живота е бил невежеството, Адам и Ева по-късно захапват ябълката на познанието.

— Нещо против бръснарите казахте май? — рече неговият бръснар. В огледалото бръсначът увисна като пречупен въпросителен знак, насочен с острието си право към гръкляна му.

— Точно обратното! Аз говоря против Ювенал, един римски писател, може би го знаете. Той сам е бил патриций, разбирате ли, затова не е давал правото на бръснарите и те да се смятат за хора равноправни. Това е аристократическа класова позиция, която ние дълбоко осъждаме. А сега истинските патриции са пролетариите, и бръснарите, разбира се…

— Аха — рече недоверчиво бръснарят. — А тия патриции…

— Оставете ги тия патриции! Къде е виждал един римски патриций Порше или дори Ферари, за Мустанг пък съвсем да не говорим!

Това успокои бръснаря, но за кой ли път накара хумориста да се напсува заради плоската си насмешка. Той смяташе присмехулството за качество на простака и бездарния хуморист. Помисли си: Класови или не, Ювенал е имал позиции, а аз нямам, защото не мога никому да не прощавам — и на плебея, и на патриция, и затова не съм никакъв сатирик, а само един заядлив понякога смешник, който все вижда вината извън хората и сигурно пречи на хората да видят къде точно е вината, като ги кара да се смеят тогава, когато те би трябвало ако не да заплачат, поне тъжно да се замислят. И той гузно подаде на бръснаря петорен за Габрово бакшиш. Бръснарят обаче го пусна небрежно в джоба на престилката си, без да каже „благодаря“.

През това време Красимир Герчев броеше парите в портфейла си. Синееха се и оранжевееха краищата на едри банкноти. Двамата бръснари го гледаха в лениво очакване, гледаше го и Деян Драмов с тъжната констатация, че след „не знам“ такова броене ще да е вторият признак за раждането на мислещата материя върху която и да е планета.

— Липсва ли нещо? — запита го той и обезпокоено предусети, че ако липсва каквото и да било от джобовете му, несъчинената още и страшна, и примамлива приказка щеше веднага да свърши.

Герчев не отговори. Сега вадеше от джобовете си носна кърпа, ключове, стотинки, смачкани книжки. Драмов пусна петдесет стотинки в шепата на неговия бръснар, купи си най-после едно „мерси“, грубо хвана теоретика под тършуващата в джоба на панталона ръка и го помъкна навън заедно с облака одеколон.

Този облак накара една оса да се влюби в тях, но Герчев не реагира на настойчивото й ухажване. Чак на моста за към хотела осата се разочарова от своите избраници. Там имаше много хора и тя литна най-напред да прочете лозунга, който шестима юначаги опъваха високо над моста. „Светът е оцелял, защото се е смял“ — пишеше с весели червени букви на бялото платно. Като габровска оса, тя знаеше навярно, че това е даденият някога от Радой Ралин девиз на габровския фестивал на хумора и сатирата, и не се задържа дълго край него, презрително напусна тълпата, за да се отправи към един застанал встрани елегантен мъж, в пепитеносив с дискретни червени карета костюм. Той наблюдаваше с академично спокойствие зяпачите и работещите на моста и с академично спокойствие се надвеси над парапета, щом срещна погледа на хумориста. Също не обърна внимание на осата, остави я да кръжи около него, виеща от изумление, че не открива никаква друга миризма в това тяло, освен апретурния мирис на новия плат. Драмов се разочарова, но и окуражи — твърдението на тая мистериозна личност, че го носи вече целия в себе си, едва ли ще е вярно, щом го чака на моста, за да се увери дали ще изпълни възложеното му и дали изобщо ще се върне. Но той самият не знаеше още дали ще се върне в хотела, отгде тогава ще го знае онзи, ако наистина е само един автомат, а не бог. Приказката рискуваше да стане прекалено наивна.

Автоматът обаче с нищо не издаде, че за това е застанал на моста. Сега той се интересуваше само като че ли от вдигнатия върху скалите насред реката паметник на Рачо Ковача. Може би искаше да види над какво точно е замахнал с могъщия си чук родоначалникът на габровската индустрия и дали не се е заел да изкове най-после една сабя за главите на ония, които боядисват всеки ден водата около него в различни цветове.

Днес тя беше меланхолично виолетова.

Като второ съживително средство Драмов побърза да предложи един обяд. Герчев не изрази нито възражение, нито съгласие. Той още не бе в състояние да избира сам посоката на движението си, дори позалитна на завоя, за да не излезе от силовата линия на неговото рамо, когато Драмов се отправи към заведението под хотела, наречено с модерното и все още неразбираемо за габровци име снекбар. Драмов си помисли, че ще бъде лошо, ако той сега се бои да остане сам, докато на него самия не му се иска нищо друго, освен да остане сам. Измъчваше се, че още не намира какво да му каже, измъчваше го гастритният глад, подлютен от двата коняка, но щом седнаха, привичната кръчмарска атмосфера и нарастващото чувство за вина отпушиха най-после бъбривостта му.

— Светът е оцелял, защото се е смял — повтори той, девиза, сякаш го четеше в листа с менюто. — Светът е оцелял, защото се е смял… Но кое всъщност оцелява, драги ми Герчев, мислил ли си за това? Цялата двумилиардогодишна еволюция на живота показва, че оцелява само способното да се нагажда, тоест посредственото. Загиват динозаврите, най-интелигентните същества на мезозоя, загиват великолепните саблени тигри, мъдрата пещерна мечка измира най-позорно от ревматизъм, а какво остава от тая велика епоха? Скорпионите и още няколко урода!… Пневмонията е отсичала всяка глава, която е решавала да се извиси над племето. Чел съм го в едно научно списание — който израствал по-едър всред хората, дробовете му се разширявали и коките се изсипвали като порой в тях. Забележи: и днес по-здравите, по-деятелните, преуспяващите са ниските мъже. Не, природата продължава да не търпи изключителното. Боя се за тебе, Герчев. Ти си висок, красив, умен… Боя се за тебе!…

Герчев не го слушаше или не го чуваше.

Светът е оцелял, защото се е смял. Така е, смехът не е нищо друго, освен защитно средство на посредствеността. Затова сме и сами в Космоса, всички сериозни цивилизации са загинали. Можеш ли да се смееш, способен си и да понесеш онова, което не разбираш. А способността да понесеш неразбираемото е единствената победа над него. Засмей се, Герчев, и ще бъдеш спасен!

Герчев не се засмя. Очите му не виждаха нищо или виждаха само неразбираемото.

Не, ти не си способен да се засмееш. Ти си от другата раса, от вечно обречената, ти искаш да разбереш неразбираемото и да изнесеш доклад за него. Не прави опити да се сдобиваш с чувство за хумор, скъпи! Дон Кихот няма чувство за хумор, затова се; опитва по друг начин да опази света, а кой оцелява на края? Падни геройски, Герчев, не се даван на посредствеността! Да ти подскажа ли още една тема за докторската дисертация? Изследвай средния ръст на хумористите в света, съпостави го със законите на еволюцията. Сигурно ще отговаря точно на средния ръст на диктаторите…

Герчев дъвчеше недобре опечените хапки от филето бавно, без осъзнаване на действието, но в лицето му постепенно бе се втвърдявал някакъв израз. Приличаше на решителност или на обезчувствено вече отчаяние. Когато хумористът глътна за подкрепа половината бира, той неочаквано проговори:

— Не пий! Ще ме откараш до София.

Драмов моментално изпи и втората половина на чашата.

— Не пий, ти казах! Аз не съм в състояние да карам.

Хумористът избърса с длан пяната от устата си. Невротичната еуфория на словото му, затъваща на края, както обикновено, в джунглата от парадокси и противоречия, внезапно се превърна в блатно-лепкавата мъка на меланхолията. Рече с болка:

— Досега ти доказвах, че природата не те е създала за диктатор.

— Тогава ще взема такси.

— Може. Диктаторите не се возят в таксита. А доклада? Или се отказваш да обясниш на габровци как и над какво се смеят?

Герчев бе извадил пари и търсеше сервитьорката. Драмов побърза да лапне един залък от забравеното ядене. Издъвка:

— Що не се опиташ все пак да погледнеш на случилото се откъм хумористичната му страна? Макар и теоретически.

— Плаща! — извика Герчев.

— Не можеш, прав си. А може би и не бива…

— Ще ти дам ключа — каза Герчев. — Паркирай колата пред хотела. Ако искаш да ми направиш услугата, ще ти оставя и пълномощно да я докараш после в София.

Плащането прекъсна разпорежданията му, а съжалението, че ще си остане гладен, измъкна хумориста от меланхолното му блато. В него дори замъждука просташката радост, че ще има кола на разположение — неговата шкода щеше да стои със смачкания си калник поне още десет дена в габровския сервиз.

— Къде е тя?

Герчев не отвърна: „Нали оня ви е казал!“, а:

— Ще се намери.

— Ама ти си неузнаваем! — възкликна с пълна уста Драмов. — Такова равнодушие към собственото превозно средство, към една почти нова лада! Слушай, ти наистина ли си Попгерчев? Ясно защо те избива на мистика, гените, брат…

Герчев хвърли ключа под носа му. (Талисманчето — един пластмасов Швейк — удари чинията.) И вече вървеше към изхода, събрал с внушителната си осанка погледите на чиновниците, прекарващи тук самоудължената си обедна почивка, на безпаричните командировани и на вечно веселите свободни професии, които с патриотично усърдие придаваха на американското изобретение „снекбар“ неповторимия колорит на българска кръчма.