Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (23)

Нощта срещу дванадесети

Тази нощ премина спокойно, другарю следовател, или, по-точно, външно спокойно, защото за гузната съвест, според моралистите, можело да има в краен случай само външно спокойствие. С какво се е занимавал К. в своето машинно безсъние, ще си остане негова тайна, но хумористът, чиято съвест, изглежда, не е била още достатъчно гузна, веднага захърка така, че ако на канапето в хола лежеше истински професор по структурална лингвистика, сигурно би се занимавал цялата нощ с анализ на хъркането — нещо, което иначе никога не би му дошло наум. И би направил ценно откритие, защото неповторимостта на човека положително е закодирана и в тази непроучена досега звукова система, както е отпечатана върху палците на пръстите ни. А нима не би било полезно за вашата професия, другарю следовател, покрай дактилоскопията да имахте още един надежден метод за идентифициране на личността?

Банално и остаряло е да се разказват сънищата на героите, но някои учени твърдят, че сънуването било дейност на мозъка, с която той компенсирвал онова, което не му достига в действителността. Аз не зная дали ще имате друга полза от това освен възможността да съдите за душевното състояние на Драмов. Медицината обаче отдавна вече не пренебрегва значението на сънищата в своята работа, а какво друго са героят за автора и престъпникът за следователя, ако не пациент, комуто трябва да се постави диагнозата?

Деян Драмов започна да сънува едва след като алкохолният процент в кръвта му спадна до позволеното от КАТ равнище и когато ранобудното майско слънце бе ударило вече в прозорците на стаята. Навярно затова внезапно се оказа, като спуснат от небето, насред някаква цъфнала ливада, в чийто край унесено пасяха овце. Пасището се намираше върху хълм, а от подножието му започваше долина, прорязана от реки и ручеи, изпъстрена с горички и храсти, красива и недействителна в слънчевата омара. Недействителен изглеждаше и белият град на хоризонта й. От другата страна на хълма стърчеше по-висок хълм, обрасъл в гъста гора, зад него — втори, още по-висок, трети, четвърти, после редицата им се сливаше в планина, скрила главата си в мазутночерни облаци — странни и самотни върху седефено сияещото небе.

Деян Драмов изпита истинско блаженство под това небе, още повече че страховитите облаци бяха далеч, и се готвеше да посъзерцава живописната долина, но някакви тежки криле изпляскаха над главата му. Една огромна птица, с човешка глава, с лъвска грива и лъвско тяло, кръжеше над поляната, впила в него изпитателен поглед. Овцете не се изплашиха, инстинктът им знаеше, че тя не се храни с овце и затова не на овце задава въпросите си. Но Драмов се изплаши. Сфинкс е, рече си той, дано не ми изтърси сега отгоре някоя гатанка, хич не ми е до гатанки! И му подвикна: Къш! Кът! Сфинксът го изгледа разочаровано, повъртя се още малко и отлетя към планината. Крилете му така раздвижиха въздуха, че Драмов потрепера от студ и разбра, че е гол. Съвършено гол! Тогава чак видя и овчаря, щръкнал край гегата си всред невъзмутимото стадо. Нямаше други човеци наоколо и той тръгна към него. Овчарят, го запита:

— Защо си гол, човече?

Драмов се чу да отговаря в същия стил на буколически мъдрец:

— Човекът се ражда гол и гладен и целия си живот остава подчинен на тоя свой комплекс. Ако се сдобие с овче наметало, иска леопардова кожа, ако се уригва над овнешки бут, вика си: Защо не е с коринтски стафиди? Дай ми да облека нещо!

— Нямам — рече овчарят. — За да облечеш едного, трябва да съблечеш другиго.

Драмов отново се огледа, но не видя кого другиго би могъл да съблече. В далечината край града бе се вдигнала жълтеникава пушилка. Тя се доближаваше със скоростта на вихрушка, ставаше червено-кафява. Земята затътна от тропота на копита, всред праха лъснаха телата на коне, нещо бяло засвятка по гърбовете им. Над конските тела се залюшкаха свирепо устремени мъжки лица, а бялото се оказаха голи жени, които уплашено и сладострастно бяха прегърнали могъщите им шии, смееха се весело и уплашено и крещяха в опиянение: Дий, коньо, дий!

— Какво става там! — запита Драмов.

— Нищо. Кентаврите отвличат сабинянките — отвърна овчарят.

— Аха! — Драмов усети, че нещо не е в ред. — Чакай, нали сабинянките ги отвличаха римляните, а пък кентаврите отвличаха…

— Все тая! На сабинянките им дай само да ги отвличат!

А бяха хубави, тия голи сабинянки! Драмов си помисли, че не би било зле да си отмъкне и той една в навалицата, но се сети, че все още е гол, че пак си има някаква срочна работа и че едва ли е оправдано да крадеш сабинянка, та да я мъкнеш на гърба си, и тя да ти вика „Дий!“ Не, имаше нещо объркано в тая история!

И се ядоса. И се нахвърли върху овчаря, и смъкна наметалото му. Побягна няколко крачки, но овчарят не прояви намерение да го гони. Подпря се по-удобно на гегата си и се усмихна буколически мъдро. Имаше хубаво атлетическо телосложение, поразително приличаше на Красимир Герчев и само там, където би трябвало да има нещо друго, учудено зелено светеше едно смокиново листо.

— Какво ще правиш сега? — запита го Драмов, объркан от жертвоготовността му и от листото, но овчарят не разбра въпроса.

— Ще пиша мемоарите си. Може и един роман да напиша.

— Който пише, загубва невинността си — предупреди го Драмов.

— Аз вече я загубих — отвърна овчарят и тъжно се загледа подир смокиновото листо, което внезапен вятър бе завъртял из въздуха.

Хумористът срамежливо погледна към мястото, откъдето бе отлетяло, и потресен видя, че листото нищо не бе прикривало. Мястото приличаше на празен лист хартия. Едновременно с това вятърът нахлу в носа му с нетърпима смрад, оглуши ушите му с гръмогласен смях. Той подбра полите на овчарското наметало, за да избяга от хълма, и веднага затъна до глезените в някакво мочурище. Понечи да се върне, задушен от вонята, но краката му продължиха да затъват и той извика: „Помощ!“ Беше не блато, а огромна яма със синьо-черна тиня. Приличаше на фабричните хвостохранилища. Върху мазната й повърхност плуваха оглозгани кокали, части от машини, кървави дамски превръзки, консервени кутии, скъсани сандали, празни шишета от лекарства, презервативи. Гръмовният смях на вятъра смачка немощния му вик и Драмов съзря сред ямата човек, който много повече се нуждаеше от помощ. Бе останала от него само една едра, къдрокоса глава, една жива глава с разтворени очи и разпната уста. Тя плуваше над кошмарната мръсотия, докато от другия бряг на ямата над нея се люлееше огромна скала и заплашваше всеки миг да погребе всичко под себе си. Под скалата растеше непознато дърво, отрупано с непознати плодове, които вятърът ту наклоняваше плавно към главата, ту рязко ги отдръпваше, щом озъбената челюст се наканеше да захапе някой плод. Тогава именно, при отдръпването на плода, тия не по-малко ужасяващи уста почваха да се смеят.

— Ей — подвикна Драмов. — Мога ли да ти помогна някак?

Но веднага съжали, спомнил си, че няма право да се намесвай нищо, че е само летописец.

Главата плавно се завъртя към него, учудено го изгледа.

— Да ми помогнеш ли? Ти да не си паднал от небето? Не знаеш ли кой съм?

— Не съм оттука — измърмори неловко Драмов.

— Разбрах. Дай ми да ям — рече бързо главата, но задъхано се поправи: — Не, не ми давай!

— Чакай! Ти да не си…

— Именно! Тантал! Любимият син на самия Зевс Гръмовержеца. Приятно ми е!

Драмов пак усети, че има нещо объркало в тая митология.

— Че защо се смееш тогава? Нали…

Тантал се надигна да захапе опрелия в този миг до носа му сочен плод, плодът обаче мигновено се дръпна нагоре и той се засмя пак така гръмогласно. Като се насмя, облиза спечените си до черно от жажда устни.

— Да ме чуват ония, на Олимп.

— Ха, ще те чуят! — усъмни се Драмов, напрегнал памет да си спомни какво точно знаеше за тая доста противна личност, чиито страдания никак не събуждаха у него съчувствие.

— Чуват ме те, чуват, колкото и да се забулват в облаците си! Ей го къде е Олимп, това тука е задният му двор.

Драмов се обърна и видя, че върхът с мазутните облаци наистина бе съвсем наблизо.

— Няма! Няма вече, ще мълчааа — закрещя изведнъж главата зад него. — Махни я! Махни яяя!…

Скалата бе се наклонила така, че още миг, и щеше да легне в блатото.

— Не бой се! — викна му Драмов. — Няма да падне! Нали така е устроена, вечно…

— Знам — облиза пак устни Тантал, след като скалата почна да се връща на мястото си. — Знам, но ме е страх. Така съм осъден, вечно да ме е страх.

— Слушай, много ми е мътна твоята история — сниши гласа си Драмов, защото Олимп се оказа застрашително близо. — По нашия край какво ли не се разправя! Крадец си бил, предател си бил, а малко като го стегне някого чепика, вземе да охка: Танталови мъки!… Пък ти се смееш!

— Смея се — изрече Тантал заканително. — И никога няма да престана! За тоя смях ме хвърлиха тука, да не мислиш, че за кражбите? Не знам как е по вас, но за кражби тука такива като мене не се наказват, чуждоземецо. Та аз бях най-богатият цар на Мала Азия! И на трапезата на ония… — той вдигна слепената от мръсотията брада към Олимп — и на мръсната им трапеза имах право да се храня. Кой цар се наказва за кражба, дори да не е Зевсов син като мене. Виж, Прометей го наказаха, но неговото беше сериозна работа, огъня открадна. А аз два-три пъти свих по един джоб от амброзията и от нектара, да видят хората, че не са чак толкова божествени тия буламачи, колкото си въобразяват. Мене ме хвърли в тая божествена яма моят сластолюбив отец, загдето непрекъснато се присмивах на неговите пършиви богове и богчета, че и на него самия се присмивах, и разправях на хората вечер край Прометеевия огън мръснишките му истории, та и те да се посмеят. А това не се прощава, брате чуждоземецо.

— Чакай, чакай! — усъмни се пак хумористът. — Разправя се и нещо съвсем ужасно. Заклал си бил собствения си син и…

— Виж, това е вярно! Направих го — задъха се от глада и жаждата си Тантал. — Ама те непрекъснато се влачеха в двореца ми да ги забавлявам, и на трапезата си затова ме канеха, и все по-изтънчени забавления искаха. Е, рекох си, на ви най-изтънченото! Сина ми изяжте, единствения ми! Ако можех, себе си бих заклал и себе си бих им сготвил, но синът ми беше оная част от мене, която повече обичах. Пък и кой тогава щеше да се смее и кой щеше да им каже, че ето така те изяждат хората на божествената си трапеза за развлечение!… Спри! Спри яяяя! — закрещя Тантал към налитащата скала. — Няма вече! Обещавам ти…

Скалата се отдръпна, сякаш Зевс бе чул обещанието му. Драмов щеше да каже полусъчувствено: Що ти е трябвало?, но неуморимият Тантал стисна очи, издържа този път мъжествено на изкушението на плода, който отново го удари по носа, и въздъхна разкаяно:

— Що ми трябваше, наистина! Хората се смеят, разправят си тайните на боговете, дето аз им ги съобщавах и заради които ме обявиха за предател, после ги разкрасяват и пак си вярват в Олимп. Най-много да си измислят от време на време някой нов бог, за чиито мръсотии не се е намерил още някой Тантал да им разкаже. Е, те това са Танталовите мъки, брате чуждоземецо! А не че съм бил гладен, пък не мога да се наям или че щяла да падне тая скала над главата ми. Няма да падне скалата и няма да умра от глад, щото един Зевсов син не може да умре. Но какво да се прави, така съм устроен! Наследствено трябва да е, щото ей я на, и дъщеря ми Ниоба си пострада за същото. Живееше си щастливо с краля на Тива, Амфион, сигурно си го чувал, много достолепен човек! Седем сина имаха и седем дъщери, по-хубави от всичките копелета на боговете, но тя взе, та се присмя на оная суетна кокошка Латона, която, след като роди двете ялови отрочета Аполон и Артемида, почна да прави аборт след аборт, да не си разваляла божествената линия. Да ме прости Артемида, от един баща сме, но Латона сигурно и нея нямаше да роди, ако не беше семка от дъртия сексуален маниак! Тя затова сигурно е и сбъркана нещо. Тая нейна вечна девственост, дето я кара да скита по горите с елените и лъвовете, на друго намирисва. Богиня била на лова, ха, кога ловът е бил женско занятие, а кажи де! Отгде-накъде ще й дават да завежда тоя сектор? Ами онова слънчево недоносче Аполончо, дето си играе на меценатство с изкуствата, щото не е годно за нищо друго? И то си няма нищо зад смокиновото листо, горкото, а изкуство ще ми прави! Може ли да се прави изкуство, когато ти е празно зад листото, а кажи де? Ама все такива ги назначава Зевс! Откак се напъна и извади от главата си Атина Палада, богинята на мъдростта, нищо не остана в тая глава… Неее! Махни я! Моля ти се, недей, татко мой, всемогъщи, сияйни, не погубвай чедото си! Ти си добър, ти си милозлив, ти… Няма вечеее!

Когато скалата се отдръпна, ужасът в мръсното лице на Тантал бързо се уталожи, но лицето му се състари и едри сълзи се отрониха от очите му, цопнаха като дъждовни капки в блатото.

— Та исках да кажа: Латона не можа да го преглътне, то коя ли богиня може да преглътне насмешката на простолюдието, уби всичките ми четиринадесет внучета, със стрели ги простреля нейното копиле, оня кучи син Аполон…

Деян Драмов бе почти готов да му прости злобното дърдорене, но страдалческите бръчки около голямата гладна уста затрепкаха под напора на нов смях и тя отново забълва богохулствата си:

— Така е, брате чуждоземецо, който се е опитал да направи добро на хората, все си е изпащал! Че Прометей, че Ескулап, че… Що ми трябваше, прав си! Ама е наследствено. По майчина линия ще да е тая жилка, майка ми си беше обикновена женица, щото на Олимп хумор няма, той е у хората. Моят отец, чиято гръмоверженост не е нищо друго освен пръдня след преяждане, не е способен да измисли нещо повече от някой тъп номер, с който да прелъстява разни глупачки като Леда и Европа, които и без друго са готови да легнат дори с портиера на Олимп. По-рано само моят смях се чуваше там, затова искам да продължат да го чуват, вечно да го слушат! — изрева Тантал, след като насред приказките си напразно бе се опитал да захапе надвисналия плод. И така се засмя, че вълните на смеха му вдигнаха Драмов във въздуха, завъртяха го, както вятърът бе въртял и носил смокиновото листо на овчаря, и го пльоснаха по гръб. Кокалите му издрънчаха в тялото с машинен звук.

Той се събуди. Ненапълно — колкото да усети мекото удобство на леглото под себе си, колкото да преглътне тинестата смесица от съжаление и отвращение към затъналия в блатото божествен клюкар, колкото да си каже, че щом се е захванал да сънува разни античности, то поне да сънуваше един истински античен карнавал, та да чопнеше някоя идея от него, и като се намести в леглото, отново заспа. Под тенекиения тропот на кофите, прекъсван от пневматичните въздишки на преизпълняващата плана си боклукчийска кола.

Тропотът се пренесе върху гърдите му и не „сякаш“, а действително нещо барабанеше по тях. Драмов се събуди. Една черна длъгнеста фигура се люлееше над него, пъхтеше от усилие, а някаква черна светкавица минаваше сегиз-тогиз през длъгнестото лице с отчаяни очи. След светкавицата естествено следваше и гърмът. И той идеше от гърдите, от корема, от коленете на Драмов.

— Ей, ей, какво правиш! — викна той повече от уплаха, защото болка не бе усетил. Светкавицата замръзна над него и се оказа грамаден чук. Драмов пресрещна следващия замах, пръстите му обхванаха кокалестата китка, дръпнаха я встрани и като използува опората й, той се изтегли нагоре, седна в леглото. — Какво правиш бе, човек?

Сега вече го обхвана и истинският страх. В тая венозната квартира, в непознатото легло някой се опитваше да го убие, и то с обикновен каменарски чук.

— По-къс сте, гражданино, — рече притежателят на кокалестата китка и още не се опитваше да я освободи. — Трябва да ви обработя малко, да омекнете, че да мога да ви разтегна.

Той обърса със свободната ръка силно запотеното си чело.

— Хайде легнете, моля, да продължим! И други чакат.

— Ти луд ли си бе! Как така… — извика Драмов, но човекът с чука вежливо се приведе.

— Не, аз съм Прокруст. Не сте ли чували?

Уф, въздъхна хумористът, пак сънища, тая нощ съм откачил на тема античности! Той се отпусна по гръб, рече си: Поне да беше Дионисиевото шествие! Поиска и да се обърне, но чукът отново се стовари върху му, гърдите му издумкаха като изпразвана боклукчийска кофа. Очевидно пак нещо не беше в ред. За Прокруст пишеха, че бил свирепо чудовище, людоед, пък и прословутото му ложе едва ли е било така меко и уютно топло. Но възражението му не прогони Лъже-Прокруста. Драмов отново седна в леглото, огледа го. Беше облечен в черна, внушаваща респект тога, съдийската му шапка бе се килнала назад, а капките пот продължаваха да бликат изпод ръба й. Изглеждаше много уморен, затова сигурно не продължи черното си занимание. Но и нещо силно го озадачаваше, та думите му прозвучаха като плаха молба:

— Не ставайте, моля, ще ме принудите да употребя насилие.

— Какво искате от мен?

— Нали ви казах, по-нисък сте. С около шест сантиметра.

— Какво от това?

— Хората трябва да бъдат равни.

Не, не можеше да бъде истинският Прокруст, тоя положително бе избягал от лудницата! Драмов реши да го успокои с един предпазлив каламбур.

— Хората са равни само пред бога, но бог, за съжаление, е забравил да ги създаде равни.

— Няма бог! — отсече задъхано маниакът. — Нищо няма зад тия облаци там!

Хумористът отново се обърка, защото зад гърба му продължаваше да си стърчи забуленият в облаци Олимп.

— Значи… вие сте атеист?

В очите на лудия пламна синкавочервена екзалтация.

— Един бог има само и това е справедливостта! Но тя е човешко дело.

— Наистина ли сте Прокруст? Други работи съм чел за вас…

— То е разбираемо. За ония, които са против справедливостта, против равенството, аз, естествено, съм чудовище.

— Е, да, да! Че и за прочутото ви ложе какво ли не дрънкат!

Драмов се престори, че иска да установи истината, и улисан уж в оглеждането на ложето, стана от него. Но действително се улиса. Леглото беше зашеметяващо красиво и богато, цялото в злато, с разноцветни скъпоценни камъни в инкрустациите си, с бляскави меки коприни, беше повече от царско легло.

— Всички хора трябва да спят в такива легла — обяви възторжено Прокруст над главата му, защото се оказа значително по-висок от него. — Не само царете! И всички трябва да бъдат равни.

Сънувам — зауспокоява се пак Драмов, потръпвайки от възторга му, — сигурно сънувам! Но все пак реши да запита:

— А откъде ще вземете толкова легла?

— Вече съм ги поръчал, произвеждат се.

— Аха! И остава, значи, по-леката работа? Да направите хората равни.

Прокруст изпъшка със силата на пневматични камионни спирачки, макар гърдите му съвсем да не изглеждаха така могъщи под тогата; беше слаб, прегърбен и навярно охтичав.

— Никак не е лека! Повечето се съпротивяват. Ето и вие като че ли сте против равенството, и вие искате да ме принудите към насилие, а то толкова ми е опротивяло!

Той говореше благо, вразумително и би могъл да бъде проповедник с тая тога, ако боговете не бяха го лишили от разума, както впрочем повечето проповедници.

— Как ще съм против равенството? Не съм казал такова нещо, другарю Прокруст! — побърза да възрази Драмов. — Питам се само не би ли било по-лесно да поръчате леглата според ръста на хората, вместо да се трепете така нечовешки.

— Невъзможно е. Какво равенство ще бъде това? Човекът е неизкоренимо завистлив и алчен. Пак ще поглежда към леглото на съседа си и ще му завижда, че е по-голямо, ако той самият е по-къс. Ще му завижда, защото по-голямото легло, естествено, ще е с повече злато и диаманти.

— Така ще стане — призна хумористът.

— Виждате ли, колкото и да е тежко, без насилие няма равенство! — рече Прокруст, уморен от многовековната си непосилна работа. — Затова поне вие не ми създавайте излишни мъки! Съзнателен човек сте, образован!

Хумористът тъжно установи, че не намира в себе си повече възражения, и покорно се качи в ложето. То го пое в ласкавата прохлада на коприните си, размекна тялото му като за сладък сън.

— Ето така ви искам! — зарадва се Прокруст и хвърли чука. — Де да бяха всички като вас! Сега се хванете горе, здраво се дръжте, та да мога да ви разтегна.

Драмов се улови за златната табла над главата си, стисна очи и зъби, усети как кокалестите пръсти на Прокруст обхванаха глезените му, но нещо повече от стягащата болка в глезените не изпита. Когато отново отвори очи, видя най-напред мазутните облаци на Олимп, после — разчекнатите от нечовешко усилие уста: Прокруст бе се подпрял с крак на долната табла на леглото и теглеше с всички сили краката му, но се изпъваха само собствените му жили по кльощавия врат, до скъсване бяха се изпънали.

— Не върви ли? — позасмя се Драмов.

— Уф, не разбирам как е възможно… — Прокруст пусна краката му да си почине. — Никога не ми се е случвало такова нещо.

— Няма и да стане — пусна на свой ред хумористът горната табла. — Напразно се морите!

— Защо?

— Аз не съм човек, аз съм киборг. Разбирате ли, киборг! С машината на времето…

— Как? — извика и уплашено, и възторжено Прокруст. — Вие… вие… сте Кибог, богът Ки? Богът от машината? — Свлече се изведнъж край скъпоценното си ложе, вдигна молитвено ръце и завика в екзалтация, преминаваща в упоение: — О, Ки! О, всемогъщи Ки! О, дългоочаквани Ки от машината!…

Смаян от резултата на недоразумението, хумористът се вдигна полека и макар да знаеше, че прегрешава спрямо програмата си на киборг-репортьор, се опита да слезе от ложето с осанката на новопроизведен бог. Влачейки се на колене и застъпвайки тогата си, Прокруст му стори място да стъпи, после страстно прегърна краката му.

— Стани, Прокрусте! — заповяда му Драмов с карнавално-месиански глас. — Стани, о, заблудено мое чедо!

Знаеше, че това вече е непозволено вмешателство в хорските дела, че сигурно веднага ще го изтеглят, че може и да го дадат за претопяване, защото очевидно е повреден, но нямаше сили да се спре. Хвана кокалестите рамене на Прокруст и го вдигна нагоре.

— О, Ки, ще ми простиш ли напразността на моите усилия? — изплака Прокруст.

— Те не са напразни, чадо. — Драмов се опитваше да говори като бог, а все изпадаше в тона на енорийски свещеник. — Идеята за равенството е единствената божествена идея. Но ти не си помислил едно, чадо: възможно ли е да направиш другите равни, преди да си направил себе си равен на тях?

Прокруст се разтрепера, диплите на тогата му се развълнуваха като вълните на езеро.

— О, Ки!… Нали затова те чаках толкова дълго!

— Човекът сам прави себе си равен на другите, Прокрусте! — изгърмя Драмов с машинния си глас. — Само тогава заслужава името човек!

Прокруст замига съкрушено, събра молитвено длани, измърмори нещо — вероятно продължаваше да проси опрощение, — после, изхвърлен от могъща вътрешна сила, скочи върху скъпоценното ложе. Изпъна се, опря глава в горната табла, погледна към краката си, които щръкнаха над долната. Сви ги в коленете, запъна табани, пак се изпъна. Този път главата му излезе извън леглото. Повтори го няколко пъти с неудържимо обезумяващи очи, внезапно провеси дългата си ръка от другата страна на леглото, измъкна лъскава секира и с един замах, с дълго практикуван навярно замах, отсече главата си. Драмов не бе успял дори да помръдне, толкова бързо стана всичко. Най-напред отхвръкна съдийската барета, подир нея излетя главата, пръскайки като ракета огнена кръв от дюзите на шията си. Търкулна се в праха с пронизителния вик „Кииии!“

Драмов подскочи от ужаса на вика и се събуди. Този път действително се събуди. Над главата му нямаше никакви божествени облаци, а бял таван с гипсови ромбове. Нещо го наболваше, но не установи веднага къде. Протегна се и едва тогава болката се локализира в глезените. Но краката му си бяха на мястото. И слава богу, защото днес отново му предстоеше голямо тичане. Ще се промени времето, помисли той с досада. Имаше си хас да вали точно на карнавала! И се помъчи да разбере къде се намира — както винаги, когато предната вечер бе пил повечко от коварното, бистро като живата вода питие.