Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (19)

1.

Жилището нямаше вид на затворническа квартира, макар Драмов да го разгледа като весел заговорник. Ухаеше на любовта, с която новодомците са го обзавеждали, допълвайки с нея оскъдните средства и оскъдния си вкус. Тантелени пердета, плюшени завеси, тежка конфекционна мебел, имитация на кристални полилеи, сервизи зад витринки, двайсетина хубави, но още непрочетени книги, на стената в мирно съвместно съществование две репродукции от Шишкин и Пикасо, розови плочки в банята, а кухнята — докрай материализирана мечта на българската домакиня.

— Мирише ми на любов, професоре — каза Драмов. — Тук са бушували урагани и тайфуни, от ония, с красивите женски имена.

Професорът обходи заедно с него жилището, но сякаш предварително му бе известно какво ще види.

— На първия етаж е, никой няма да те забележи, когато влизаш и излизаш, в краен случай и през прозореца. Идеално за водене на мадами. Само че вие, професоре, не пиете, не пушите, сигурно и по мадамите не сте.

— Вие също не сте. Пред мен не е нужно да се правите на вулгарен.

— Хуморът е винаги против благоприличието на дадения исторически момент, следователно винаги е вулгарен. — Назидателният патос трябваше да прикрие сепналото го отново усещане, че тая познавателна машина продължава безжалостно да го фотографира. — Добре, да оставим мадамите настрана. И какво ще правим сега?

— Вие кажете. Дадохте ми този вид, трябва да ми разработите и програма, която да е логична за образа ми.

— Ама прекалено много искате от мен! Дрехи ви намерих, квартира ви намерих, сега и програма! Аз не съм екскурзовод. Знам ли каква програма трябва за един професор по структурална лингвистика, та аз дори отдалече не съм виждал такъв!

— Ще правя каквото ми наредите.

В безизразното и неподвижно в своето професорско благодушие лице постепенно се раздвижваше нещо познато.

— Ей, ей! — извика Драмов. — Я не почвайте пак! Махнете се, чувате ли! — И сам избяга в кухнята.

В хладилника имаше половин бутилка коняк. Пи направо от шишето и заедно с него се върна в хола. Киборгът съзерцаваше нещо през прозореца. Хумористът не знаеше кого щеше да види, когато той се обърнеше, затова рече с надебеляло от втечнената жар на алкохола гърло:

— Не почвайте пак, моля ви! За днес ми стига един разговор със себе си, не съм си чак толкова интересен.

Гласът на киборга го успокои — не приличаше на неговия.

— Би трябвало да ви се извиня, но смисълът на извиненията се основава върху това, че си направил нещо, което си могъл и да не направиш. Вероятно ще е най-добре да изляза сега.

— Да, да. Имам нужда да поспя половин час, имам и работа после. Впрочем ще дойде човекът, който ми даде ключа. Трябва и вие да сте тука, иначе кой знае какво ще си помисли — Драмов отпи глътка коняк, прав, насред хола, задави се от горещината й. — Легнете там на канапето! И не гледайте към мен. Хайде!

Киборгът се обърна от прозореца, но на другата страна, така че лицата им не се срещнаха. Отнесе професорската си осанка към двойното канапе, бавно се отпусна на него, положи глава върху облегалката за ръцете. Хумористът изстина от реакцията му.

— Обидих ли ви?

— Не — отвърна киборгът с поглед към гипсовите орнаменти на тавана. — Защо трябва да пиете сега?

— Да си подсиля малко хумора. Знаете ли древните гърци какво са разбирали…

— Знам. Хипокрит е наричал „хумор“ течностите, които са определяли здравето и темперамента в организма на човека, изобщо: основата на живота.

Драмов махна с ръка и се скри в спалнята, но не затвори вратата й. Хвърли се с дрехите върху едното легло, постави бутилката на килима. Стомахът му продължаваше да се бори с конячните пламъци. Спалнята също имаше гипсови орнаменти на тавана си.

— Професоре…

— Моля?

— Ама й слухът ви си го бива! Та аз съвсем тихо…

— Да.

— Вие… все така ли ще ме слушате?

— Не знам. В този си вид, предполагам — да.

— Трябва да дочакаме Пефин. Аз ви го споменах одеве, Епифан Пефин. Чуйте само какво име, но иначе е великолепен мъж! Най-способният заводски директор, когото съм срещал, истински трудов герой.

— Пефин значи „желателен“. На румънски — съобщиха равнодушно от хола.

— Това пък откъде го знаете?

— Нали съм лингвист?

— Ей, пак почвате да ме плашите! — извика Драмов, а ръката му се спусна към килима, но той успя да я върне без бутилката.

— Не се плашете — успокоиха го без насмешка. — Един структурален лингвист не е опасен за никого.

— Вярно. Засега у нас той е застрашеният. От анти структура листите, искам да кажа. Но аз за Пефин бях почнал. Ето такива хора заслужава да отнесете със себе си. Няма какво в мен да се превъплъщавате, аз съм случаен човек в тая епоха.

Тишината в хола също бе обезпокоителна. Киборгът лежеше навярно с металната неподвижност, с която бе пролежал нощта в хотела. И гласът му долиташе сякаш по права линия, не с вълновото движение на звука.

— Няма случайни хора. Всеки човек носи в себе си цялата структура на своето общество, както всяка клетка от тялото му носи цялата негова генетична структура.

— Дали бих могъл да поспя?

— Имате нужда — отвърнаха му. — Ще ви събудя след един час.

Драмов разстла върху себе си одеялото, което лежеше сгънато в краката му, обърна се на хълбок, изхлузи обувките, както си бяха завързани. Те изтрополиха меко на пода. И с будилник се сдобих, рече: си той и се зарадва, защото това предвещаваше сън. Две-три минути щеше да си съчинява нещо безобидно весело, после нещата продължаваха сами да се съчиняват някъде в розовото пространство между спуснатите клепачи и зениците му, така че той се превръщаше в зрител, който още можеше да бъде критичен, да си казва: „Да, това е смешно, ще влезе в работа“, или: „Глупаво е“, и дори да запомни видяното. После чак започваше истинският сън, влачейки подире си цяла карнавална процесия от палячовци в непалячовски одежди или внезапно струпвайки върху беззащитността му ужасите на минали и бъдещи дни. Това нарушаваше техниката му на заспиване, но понякога той успяваше да даде все пак желания начален тласък на сънищата си, от чиито абсурди бе спечелвал теми и гегове. Напоследък той упорито се насилваше да сънува Карнавала, но Карнавалът все не идваше. Не се зададе и сега, въпреки че един много мелодичен гонг изпя началото на нечия фантастична поява.

След такъв гонг в древността навярно е влизала принцесата в покоите на своя принц. Зад нея е вървял негативът на нейната красота — черната робиня с пауновото ветрило. След такъв гонг навярно са се втурвали на килима баядерките с прозрачните шалвари, с рубините на пъпа. Беше оня модерен гонг, в който са влюбени всички новодомци и който, замествайки невротичната цивилизованост на електрическите звънци, мамеше ухото с ориенталска екзотика, за да изправи после на прага ти инкасаторската за електричеството. Драмов не успя да види какво ще се появи след медената му песен, защото го разбуди гласът откъм хола: „Станете, Драмов, чувате ли!“ Той измърмори: „Чувам, чувам“, залитна по чорапи през хола, досъбуди се от седящия на канапето — „Тоя пък кой е? Аха, ще го вземат дяволите!“ — и отиде да отвори.

Пефин съгледа чорапите му.

— Настанили сте се вече…

— И даже спим.

— Прощавайте, ако такова, но нали трябваше да видя…

— Нищо. Влизай. Ето това е моят приятел. Запознайте се. Той е професор по структурална лингвистика.

— Аха! — рече Пефин.

— Що викаш „аха“, като не знаеш какво е?

— Вярно, не знам — усмихна се малко нервно Пефин. — Аз съм си прост човек.

— Щяха ли иначе да те направят директор! Сядай!

— Видях ви на обяд в ресторанта — рече киборгът. — Бяхте с една жена.

— Пак ли с жена, директоре? Ти съвсем го удари на живот!

— С жена си бях.

Пефин така откровено се ядоса, че хумористът избухна в пресилен смях, необходим му, за да се разсъни.

— Как го понасяте тоя, другарю професор?

— Той е добър човек.

— Професоре, знаете ли какво е казал Достоевски за добрия човек в едно писмо до…

— Знам — избърза киборгът с равнодушие, което прозвуча като хладна досада. — В наше време, след Дон Кихот на Сервантес, добрият човек може да съществува в литературата само като комична фигура.

— Значи… знаете го? — отмаля внезапно, Драмов, досетил се откъде го знае; цитатът лежеше в паметта му именно в този може би неточен вид.

Пефин рече неловко:

— Ние сме май с еднакви костюми, другарю професор.

— При социализма всички хора трябва да бъдат равни — потърси спасение в някакъв виц хумористът. — За сега в тази насока най-добре работи конфекцията. Директоре, ще пийнем ли по глътка коняк? Намерих тука в хладилника и го експроприирах.

— Не ща да пия с тебе — опита се Пефин да влезе в тона на разговора. — Смятах те за приятел, а ти зад гърба ми…

— Всички велики неща, драги, са правени зад гърба на хората — извика Драмов, палейки цигара. — И Достоевски там е написал романите си, и Айнщайн е създал теорията си зад гърба на своя професор, който му е писал четворка по физика. Та какво съм направил?

Пефин не беше сърдит, по-скоро смутен от странната неподвижност на човека с неизвестната професия, облечен в неговия костюм.

— Моля ви се, смятах го за приятел, а той насъскал нашия сатиричен състав против мене. Не знам какво точно е, не казват, но някакви сценки, маски някакви за карнавала. Как ви се вижда това?

— Как да му се види освен като липса на чувство за хумор? — Драмов надникна в студената прозрачност на очите на киборга, стори му се, че забелязва там очакване на знак или подкана. — Обяснете му го вие, професоре!

Киборгът седна на канапето си.

— Добре, ще се постарая, но седнете и вие, да си поприказваме. — Изчака сядането на Пефин и продължи с мека назидателност, която обаче извираше от подредбата на думите, не от тона на гласа му: — Известно е, другарю Пефин, че римляните са били най-добрите държавници в историята на човечеството… — При „римляните“ хумористът кимна с треперлива усмивка, викна си за кураж: „Ряпа да ядат всичките телепати по света!“, и насила закова погледа си в слушащия с нещо като страхопочитание директор. — Неслучайно толкова века са държали целия свят под свое ръководство, а са били шепа хора. Та същите тия римляни, когато устройвали триумфалните шествия на своите герои завоеватели, винаги поставяли в края на шествието и една група комедианти. Облечени като героя и свитата му, те ги имитирали, подигравали ги, пеели кощунствени песни за героя и подвизите му. Специално наемали за това най-добрите актьори и им плащали скъпо и прескъпо. Не заради риска, предполагам. Римските историци са доста педантични, но на мен поне не ми е известно да е пострадал някой комедиант тогава, загдето се е подигравал на някое величие. Ако помислите върху това, другарю Пефин, сигурно ще откриете полезния му за обществото смисъл. Хуморът създава равновесие между изключителното и обикновеното. Дори тогавашните диктатори са разбирали, че като позволяват да бъдат осмивани, стават по-симпатични и приемливи за народа.

— Помислете, другарю Пефин — викна почти щастливо Драмов. — Пък аз, понеже няма какво друго да добавя, ще ида за чашите.

— Хареса ли ви жилището? — попита Епифан Пефин, неуспял да реши трябва ли да се обиди, или не. — Ново е. На един мой инженер. Отиде на специализация в чужбина, пък взе и жена си.

— Хубаво е. Мирише на любов…

Директорът се изпъна в креслото си, обърна се към Драмов, който бе се спрял при вратата.

— Тук сигурно са бушували урагани — продължи киборгът. — От ония с красивите женски имена…

— Ей, ей! — прекъсна го Драмов. — Историята ще запише все пак гибелта на един комедиант! — И изчезна в коридора, подрипвайки от удоволствие.

Но когато се върна, с трите чаши, вклещени между пръстите му, завари двамата мъже в еднакви костюми да седят един срещу друг, готови за скок. Мургавото циганско лице на единия бе избеляло, а лицето на другия се гърчеше в конвулсии, издължаваше се, потъмняваше като от наплив на кръв, челюстта му бе станала синкава. Драмов се спусна към него.

— Професоре! Лошо ви е, нали? — Закри го с тялото си, хвърли чашите на двойното канапе, хвана го за раменете. — Станете, ще ви мине, ей сега ще ви мине, трябва да излезете малко на чист въздух, хайде станете. Пефин, стой си там, не пречи! Хайде, професоре, елате малко навън. Чувате ли, станете! — изкрещя той на края.

Киборгът се изправи. Конвулсиите му наистина се уталожваха. Драмов го поведе, както се води болен, но тялото, което подкрепяше, беше тежко и здраво тяло и се движеше с непоклатима увереност. В коридора киборгът вече отново приличаше на достолепен професор по структурална лингвистика, облечен в габровски конфекционен костюм.

— Разходете се един час навън, ще ви чакам — пошепна му Драмов.

— Сигурно е, защото останах насаме с него, а той беше гневен — рече киборгът. — Отбранителните ми механизми… Всичко в мен, изглежда, е разстроено.

— Тихо! — изшътка му Драмов. — Оставете сега механизмите си на мира. Вървете и гледайте да не оставате с никого насаме. Ще го отпратя до един час…

 

Както виждате, другарю следовател, аз все още нямам име за тая мистериозна личност, а и как да дадеш име на едно лице, когато то всеки миг може да се превърне в нещо друго! И ако наистина е киборг, може ли да бъде наречен изобщо личност? Сигурно ще е по-подходящо да си служа занапред с похвата на старите писатели, поставяйки вместо името някоя буква. На неустановената му и загадъчна същност най-добре би прилягало класическото „X“ (хикс); но аз все още съм склонен да поддържам своята киборгска хипотеза, затова ще предпочета буквата „К“. Въпреки неудобството пред Кафка и Бертолт Брехт, които са назовали с нея свои любими и прославени герои. Но моето „К“ няма нищо общо нито с Йозеф К., за когото изследователите твърдят, че бил самият, Франц Кафка, нито с Господин Кройдер, за когото е установено, че е самият Брехт. То е просто началната буква на това модерно за нашия кибернетичен век понятие…

К. няколко пъти настоя да му дам най-после някакво име, но аз, който, общо взето, умея да измислям добри имена за хората, не положих достатъчно усилия за това. Сега си мисля, че направих фатална грешка, лишавайки го от онова, на което има право всяко нещо на тая земя. Името придава на нещата известна, макар и илюзорна, устойчивост, определя им място в живота и е твърде възможно събитията да не вземеха такъв трагичен обрат, ако бях изпълнил молбата му. Но, разбира се, това също е из областта на предположенията. Защото, какво всъщност представляваше той и наистина ли трябваше да му се даде място на тази земя, чиито жители вече милиони години се стараят с всички сили да направят нещата ясни, недвусмислени и непроменими? Този въпрос също си остава без отговор, а това, другарю следовател, подсилва онези фактори, които вие бихте нарекли смекчаващи вината обстоятелства.