Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (2)

2.

— На сватба ли отивате? — попита го едното от момичетата.

Герчев още не ги различаваше по гласовете, но остана доволен от въпроса. Тактиката да не им се натрапва даваше резултат. Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, където се мярваше ту руса, ту кестенява коса, и отвърна, че покрай другото щял да изнася на едно място доклад.

— Ауу, докладчик! Леле, къде попаднахме! — изписка мелодично момичето и той реши, че това може да бъде само русата красавица.

— Имам ли вид на професионален докладчик?

Подхвърли го през рамо с весела самоувереност, породена от спомена за ония омачкани и гладни лектори, които разнасяха скучната си просвета из провинцията. Но понеже суетата му бе канализирана от добро възпитание, не побърза да им разкрива кой е и какъв доклад ще изнася. Избра касетка с музика, каквато би трябвало да се харесва на такива момичета. Поразочарова се, че не почнаха да гадаят каква е професията му, но пак не избърза да ги заинтригува с нещо. Отне газта за няколко мига и с риск да не вижда добре пътя зад себе си наклони още огледалцето. Сега можеше да зърва сегиз-тогиз по-нужните му части на моминските лица. Тъкмо в този момент русата бе се наклонила към приятелката си и той прочете от пъргавите й устнички, умело откроени с малко грим на много бялото лице:

— Какво сега, ще пасем ли?

Иконно строгата й приятелка се разкикоти като селско момиче и по същия начин запуши с длан устата си. Бе усетила, че ги гледа в огледалото. Герчев се засегна:

— Ето че започнахте да говорите зад гърба ми!

— Нищо лошо не казах — увери го красавицата, докато едрогърдата икона бе свалила ръката си и дръзко му се хилеше в огледалото. — Аз само така… имах пред вид бакенбардите.

— Не ви ли харесват?

— Напротив! — възрази момичето, но смехът изду бяло-розовите бузки, та обяснението излезе накъсано: — За… затова попитах Ани дали днеска ще пасем.

Кандидатът на филологическите науки не разбра откъде тук бе изврял смехът им. Свикнал да умъртвява вицовете, за да ги анализира, особено откакто започна да пише обемистото си изследване с внушителното заглавие „Опит за една съвременна теория на вица“, мозъкът му не овладя поантата. А и пътят отново завъртя колата в двоен завой, та изискваше повече внимание. Сините алпийски върхове използваха това, за да се осведомят най-после докъде ще ги закара. Гласът им бе контрастно мек и нисък, сякаш те го смазваха с тежестта си. Герчев показа, че не им се сърди:

— Докъдето заповядате.

— О, няма да ви стигне бензинът!

— Толкова ли е далече?

— До Токио! — звънко се намеси русата.

Сега той вече ги различаваше, та благоразумно върна огледалото на мястото му. Мислеше си коя от двете би могла да бъде обект на предпочитанието му, поядоса се на природата, че не бе вдигнала тия примамливи върхове под червения пуловер, но повече с резигнация, защото сега нямаше време за приключения. Затова и не намери какво друго да отвърне, освен да попита какво ще правят в Токио.

— Подали сме заявление за гейши — отговори толкова сериозно иконно-строгата Ани, че това му прозвуча като хитро самопредлагане и ловджийският трепет в гърдите му възликува.

— Хайде да отложим за малко Токио, нямам бензин! Но до Габрово с удоволствие…

— Ааа, там ще ни отрежат опашките! — извика русата красота.

Герчев се засмя предпазливо, та да не изтърве дефектната си гласна струна.

— Обичам веселите момичета. Разрешете да запитам какви сте, що сте, както се питат хората, когато пътуват заедно.

— Обществото ни нарича „млади специалистки“ — побърза да отговори Ани, очевидно за да предварди бъбривостта на приятелката си, но тя продължи да се бори за инициативата:

— И ни разпределя, както си ще…

— И комуто си ще — добави в същия тон мургавата строгост, за да приключи неприятната й тема. — Така че, ако ви трябва някоя от нас, обърнете се към обществото.

Думите й издаваха опасна интелигентност, която или щеше да провали, или да направи особено вълнуваща баналната иначе автостоповска история. Герчев поиска да я предизвика и накаже, защото отпращането му към обществото недвусмислено го предупреждаваше да не иска от тях специални благодарности за услугата:

— А ако ми потрябвате и двете?

Сините върхове отвърнаха с почти враждебно ехо:

— Може. Нали ви казах, заедно ни разпределят.

Не, това момиче не ставаше за модерната любовна игра, каквато въображението на Красимир Герчев не бе пропуснало да му изобрази — въпреки привидното леконравие на откровено съблазнителното й тяло. За да преодолее неизбежната след такъв отговор пауза, той смени касетката, погледна въртящия се от лявата му страна пейзаж, на който бе възнамерявал да се любува, загрижено отбеляза краткостта на пролетния ден. Бе се поуспал следобеда. По склоновете на планината се свличаха черните лавини на сенките, сините върхове бяха изсивели. Цъфналите акации изглеждаха като опръскани с кал, сред черните храсталаци тук и там проблясваше някоя подранила роза, а лавандуловите ниви прелитаха край колата, като носени от вятъра нежновиолетови фъндъци мъгла. Наложи му се да свали разкрасяващите го чуждестранни очила. Помоли ги:

— Разкажете някой виц. — И неволно им каза кой е и за къде е тръгнал.

— Знаем само мръсни — рече строгата Ани с непонятното за едно момиче желание да го отблъсне от себе си, а русото се опита да я поправи: знаели много вицове, но действително не ставали за научна работа.

— Политически събирате ли? — попита Ани и той, вбесен от коварството й, едва овладя гласа си, за да обясни, че изследвал само техниката и общата психология на вица, а конкретното съдържание не го интересувало, то било предмет на социалната психология.

— Аха — каза Ани и не скри под привидното си съгласие своето тържествуване. — Има ли у нас такава наука?

— Ако не ми разкажете един виц, ще ви сваля насред пътя — заплаши я Герчев, та да избегне конфликта. — Това е таксата за превоза.

— О, нямате вид на толкова непретенциозен! — възкликна тя с по-добър тон и окончателно предизвика мъжките му амбиции.

Но русата красавица чистосърдечно се мъчеше да намери с какво да се издължи:

— Един за автостоп… Вие сигурно го знаете, щом сте такъв специалист…

Герчев побърза да я увери, че не знае толкова много, и уж изключвайки музиката, превключи касетофона, решил да пожертва част от музикалния запис. Това, че вицът щеше да бъде за автостоп, отново прозвуча като самопредлагане.

Момичето заразказва родения още в зората на автостопското движение анекдот — как един взел на пътя жена, която пътувала за Варна, как по някое време казал, че скоро не бил карал за Варна бременна жена, от което тя се възмутила: „Но аз не съм бременна!“, а той отвърнал, че и до Варна било още далече.

Герчев не разбра веднага вица — по-късно щеше да го анализира, — но недвусмисленият намек в него го накара да забрави дефектната си гласна струна. Заедно с радостния смях на кандидата на филологическите науки в колата звънна стъклено и гласът на една кандидатка.

За втори виц обаче не остана дреме. Карлово се разстла под баира, над чието било изскочиха. Залязващото слънце бе подпалило оранжеви пожари по покривите на тракторния завод и оранжериите в отвъдния му край. Герчев, уплашен за следващия запис, спря касетофона и чу Ани да казва, че били до Карлово. Все още развълнуван от вица, Герчев сдържано изрази съжалението си и сдържано им предложи да пият по едно кафе. Нуждаел се от малко ободряване, предстояло му да минава през планината. Ани изненадващо се съгласи без всякакво колебание, а в сладкарницата не само му позволи да изяви бляскаво качествата си, но го и подтикваше с почти влюбени погледи.

Оказа се, че имат време не само за едно кафе, което ги направи още по-загадъчни, защото така и не му довериха за какво идват в Карлово. Разходиха се из града, вече по тъмно огледаха историческите сгради, момичетата сякаш бяха готови цяла нощ да вървят от двете му страни и да се смеят на остроумните му разкази, приеха веднага и предложението му да вечерят заедно. Той не пожали парите си, защото се чувстваше влюбен. Вече не знаеше точно в коя и всъщност беше влюбен не в момичетата, а в себе си — какъвто се виждаше в очите им. Нарцисизмът му бе се пробудил още когато на входа събра погледите на местните посетители с елегантната си самоувереност и с конвоя си от две сияещо весели хубавици.

Ако трябва да бъдем точни, погледите на местните посетители го прескачаха като досадно, малко препятствие по пътя им към главозамайващите сини върхове на Аниния пуловер, разпалили у тях позагасналата туристическа страст. Ани сякаш бе забравила да бъде строга. От време на време само внезапно се смущаваше от гърдите си и се опитваше да ги скрие зад тъничките си ръце или като се приведеше над масата, но от това те се раздвижваха и очевидно еманципирани от всякакви копринени и дантелени окови, още по-предизвикателно демонстрираха на ресторанта своята свобода и властност.

Навярно от благодарност момичетата го засищаха с такива смешни вицове, че кандидатката в гласа му окончателно се самозабрави. Напук на модните диети те ядоха и пиха като изпечени гуляйджийки, а когато го изпратиха до колата, строгата Ани пак така изненадващо влезе в прегръдката му и той се усети като на въздушна възглавница. Миг преди устните му да я докоснат обаче, тя извърна глава към приятелката си с подозрителна безпомощност:

— Какво да се прави?

Нели се изпъна като театрална самодейка, отметна русата си опашка и произнесе драматично:

— Умри, но целувка без любов не давай!

Явно му играеха заучен номер, но замаян от топлината на синия пуловер и червеното вино, Герчев не се разсърди, а кандидатката на филологическите науки в гърлото му изписка щастливо:

— Ааа, вие сте чели дори Чернишевски!

— По телевизията — призна си простодушната руса хубавица. — Имаме общ телевизор.

После все пак се целуваха. Не той — не му позволиха. Те го целунаха поред, всяка по три пъти, весело и звучно, еднакво весело и еднакво звучно. Стреснаха се от визитната картичка, която им подаде, награбиха саковете си от багажника и забравиха да му дадат собствения си адрес. Натяквайки го зад волана, за четвърти път го мляснаха по бакенбардите. Той зацвили от възторг, спомнил си въпроса на Нели „Ще пасем ли днеска?“, а те му викаха в хор: Ще се видим на карнавала! И му махаха, феерично червени от задните стопове на колата и още по-загадъчни.

Беше миг, който нямаше да угасне на провинциално тъмния карловски площад. Сред баровите светлини в душата на Красимир Герчев по винени талази и над сини върхове продължиха да се веят като пътеводни знамена две конски опашки, загубили сега отличаващия ги цвят. Но той не хукна подире им. Караше предпазливо, защото беше пил и за да има възможност да преживее още веднъж всичко онова, което би разказвал на приятелите си в София. Гласовете в магнетофонната касетка щяха да подкрепят убедително всеки негов разказ.

Благоразумието му, отрезвено от фаровете на насрещните коли, му нашепваше, че момичетата едва ли ще дойдат в Габрово за карнавала, макар да твърдяха, че носели в саковете си костюми на гейши, че това те сигурно в последния момент бяха го измислили, че и в София няма да го потърсят, но то не успя да го зарази с тъгата на мимолетността. Амбициите му спрямо тях отзвучаваха в едно полумеланхолично задоволство.