Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (37)

8.

Така и този ден донесе на града непонятно трагични събития, но такива те бяха, естествено, за най-близките до тях хора. Градът все още прекалено се тревожеше за своя любимец и идол, пък и полудяването на една жена е далеч по-нормално нещо от полудяването на един футболист. И ако мъката по него сериозно застрашаваше да помрачи Карнавала, то за Прометей Чорбаджийски и за Живка Пефина хората, без да ги виним за това, защото такава си е природата им, не успяха да отделят във вниманието си повече от няколко злоради клюки или повърхностни, леко откъснали се от алвеолите на белите им дробове въздишки.

Деян Драмов, прекарал целия ден в развеждане на няколко подранили за биеналето чуждестранни карикатуристи, още не знаеше за тези събития, когато зададе въпроса си:

— Какво, ще се убиваме ли, професоре?

— Още не — отвърна К., но изглеждаше необичайно посърнал. — Може би е по-добре да ме отведете извън града.

— Че вие и така си скитате, където си щете! Ама как може така да се измъквате, без да ми се обадите? Цял ден! Аз си имам работа до гуша, а десет пъти идвах да проверявам…

Той наистина бе идвал, но бележката, забодена от него над шпионката на апартамента, си висеше непокътната. Това беше четвъртото или петото му идване. Завари го, късно следобед, да стои унило на тротоара, в друг костюм — тъмночервен, с прекалено младежка кройка. К. отказа да се качи с него горе, повтори:

— Най-добре е веднага да ме изведете извън града.

— Ааа, не! Имам други планове за вас. Елате горе да си сменя ризата.

Още от сутринта той възнамеряваше да го включи в компанията на чужденците, за да види какво ще произлезе от това, но К. решително заобиколи незаключената кола на Герчев и се качи в нея.

— Добре, чакайте ме тука.

— Карайте веднага!

— Но къде искате да отидете?

— Все едно къде. Оставете ме някъде в полето или в гората. Където няма хора.

— Професоре, да не сте направили някоя беля?

— Не една! Всичко в мен е разнебитено. Карайте, по-бързо!

— Ясно, пак сте съблекли някого! Не ви ли хареса моя…

— Смениха ми го в магазина, панталоните се разпраха.

Драмов се засмя с облекчение.

— Горките продавачки! Много еднообразен ще им стане животът с тия слаби конци.

Той потегли, като се опитваше да съобрази как да излезе най-бързо от града, и наистина се разбърза, защото тялото до него като че ли излъчваше електричество или някаква друга силно невротизираща енергия.

— И пак ли нищо няма да ми разкажете?

— Странно е, но сега като че ли мога. Наистина всичко е разнебитено в мен! А след тоя удар… — Той се попипа по темето.

Драмов го погледна бегло, защото му предстоеше завой. Белите, професорски нежни пръсти търсеха нещо в пригладената коса.

— Какъв удар?

— Карайте! Ще се опитам да ви разкажа всичко. Бедата е, че и вие едва ли ще можете да ми помогнете да оправим пакостите, които направих…

И той започна разказа си от момента на своите първи самостоятелни, или по-скоро, принудени от обстоятелствата стъпки в Габрово. Разказваше с професорски педантизъм в изложението, с езиковедска точност на думите, със структурална методологичност. Драмов няколко пъти спира колата, за да доизслуша, без опасност от катастрофа, поредната история, пак потегляше, решил вече да го откара в Боженци и направо да го заключи в тамошната си стая.

К. се възпротиви на предложението му за Боженци. Настоя да няма никакви хора наблизо, да го остави в полето. Все още се надяваше да го приберат или да го ремонтират на място, или да му внушат какво да предприеме по-нататък, защото, ако механизмите му все така… Драмов предложи още да съобщи поне на милицията.

— Какво ще им кажете? Измислицата си, че е пристигнал един киборг от бъдещето? — отрезви порива му К. — Значи, и вас да затворят в лудницата.

— Но ако вие…

— Ако ме демонстрирате като доказателство, това ще влуди пък цялото човечество. Не разбирате ли какъв удар ще нанесем върху сегашното самосъзнание на хората?

— А! Днешното човечество, драги професоре, много добре знае, че бъдещето го наблюдава и чака от него най-после малко повечко разум, но пак си прави каквото му скимне.

— Все едно, не ми е позволено. Недоумявам обаче защо саморазрушителният ми механизъм още не е задействувал, при това той е дублиран. Не, не, оставете ме тука! Минете след полунощ или утре рано сутринта. Ако нищо не се е случило, аз ще ви дочакам и тогава пак ще мислим.

Спомнил си нощта в хотела, когато сам бе на границата на полудяването, Драмов се съгласи без повече възражения, но определено съзнаваше, че го прави заради собствения си страх, а не от страх за самосъзнанието на човечеството. Изпрати го до върха на един гол хълм на стотина метра от шосето за Боженци. Обърна се няколко пъти към самотната, тъмна фигура, застанала неподвижно под свечеряващото се небе. Помисли си: Страшно е, страшно е да можеш да бъдеш всички, а сам да си никой… Вече през стъклото на колата го видя седнал — на камък или направо на земята. Приличаше на голяма прясна къртичина, вдигната от незнайно подземно животно.

Към два часа след полунощ, след като бе развел чужденците по хотелите им, спря отново тук. Беше доста пил и не бе сигурен дали обхожда същия хълм. Къртичината я нямаше. Дълго съобразява да продължи ли за Боженци, или да се върне в апартамента на инженера. Искаше му се да се наслади на облекчението си, да се засмее на всичко, но когато бе пил толкова, неотменно го връхлитаха мировата скръб и тревогата му за съдбата на човечеството. Върна се в града, а на сутринта отново дойде, за да претърси с мътни очи местността. Хълмът, ако наистина бе същият, си стърчеше все така гол, каменист и радващо празен.