Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (29)

6.

Ангелина го завари да трепери като жестоко пердашено дете в ъгъла на стаята. Бе затреперал още повече, сякаш очакваше след почукването да влезе някой друг. Трескавите му очи извъртяха това безумно очакване и той побърза да се хвърли с вратарски плонж на кушетката, за да ги скрие.

— Муци!

— Махай се!

Тя предпазливо седна с половин бедро до него.

— Какво ти е? Да не си болен?

Ръката й се мушна под челото му, но той с всичка сила го натисна в по селски коравата възглавница.

— Голямо дете си! Ау, смачка ми ръката!

Той понадигна глава, тя одуха пръстите си, после във весело отмъщение избарабани с юмручета по гърба му.

Муци рязко се извъртя, изненадан може би от толкова интимната ласка. Последното юмруче го улучи над сърцето и самото изненадано от това, замря там, върху топлата, пулсираща плът. Той го затисна втори път с коравата си шепа.

— Какво искаш?

— Нищо. — Ангелина повдигна с показалец свлеклите се до средата на нослето прекалено големи очила със синьо-зелени стъкла, които й придаваха повече учуден, отколкото загадъчен вид.

— Чичо ти ли те праща?

— Ами! Той може и да ме набие, ако разбере… — Той стисна юмручето й над сърцето си и тя разбра, че той очаква определен отговор, затова добави заклинателно: — Искам да играеш. Чичо винаги ще си намери друг отбор, но ти трябва да играеш, Муци, ще се погубиш, ако не играеш днес.

Момчето демонстративно подви и двете си ръце под тила. Културистките мускули издуха ръкавите му.

— Какво те засяга това?

Ангелина видя юмручето си все още на сърцето му и побърза да посегне отново.

— Ти май имаш температура.

— Нямам. Остави ме! — завъртя глава Мустангът. — Попитах, какво те засяга това?

— Засяга ме. Нали сме приятели… — изрече предпазливо мъничкото устенце на инженерката, с бледите устни на рибе. — Снощи аз много мислих… Изглежда, съм виновна пред теб…

— Така ли? А няма ли да ми признаеш, че си и платен агент на капиталистите?

Синьо-зелените очила лъснаха в невинно страдащо недоумение.

— И в какво точно си виновна? — произнесе той с момчешка безогледност.

Момичето неумело се изсмя:

— Амии… и теб да те нападнат така внезапно с предложение за женитба… За пръв път ми е, нямам опит.

— И какво? Идваш да ми кажеш, че си съгласна?

Ангелина се изправи от кушетката, усетила чак сега болезненото врязване на железния й ръб в бедрото си, докуцука до стола, където малко преди това бе седял Великов.

— Дойдох да те помоля да играеш. Заради себе си да играеш и заради всичките ония младежи, които те боготворят. Дължиш им това. Пък… ако искаш и заради мене!

Овладяла се, тя бе вече отново жената със загадъчната професия, дошлата от чужбина магьосница, владетелка на тайнствени заклинания и формули. Муци замижа да не я гледа такава, след като миг преди бе чувствувал обикновеното момиче до себе си, но веднага разпери чифт още по-трескави очи, сякаш бе видял някакъв кошмар зад клепачите си.

— Слушай, като си толкова учена, може ли човек ей тъй изведнъж, ама съвсем за секунди, да се превърне в съвсем друг човек?

Ангелина се усмихна, предпазливо налучквайки отговора:

— За секунди… не може, но за теб никак не е късно.

— Не питам за себе си — потисна паниката си момчето. — Аз съм си футболист и друго не става от мене, колкото и да ми се подиграваш.

— Глупчо! Никога не съм ти се подигравала, че си футболист! А че се държиш като футболист, който друго и не знае, освен да рита топка и да сваля мадамите. И предложението ти беше такова. Разбра, че не можеш да ме имаш като другите, и… хайде — женитба! Момчешка история! — Тя помълча навярно в очакване на опровержението и добави: — Затова не ти и повярвах.

— Ти не каза, че не си ми повярвала. Каза, че си… свързана с друг.

— Не съм те излъгала.

— Тогава за какво си дошла?

— Глупчо! — повтори с плаха нежност момичето. — Нали си моето малко братче? Забрави ли?

— Върви си!

Тя веднага стана, но дойде при него, свали очилата си, преди да се наведе.

— Хей сега ще те целуна и ще ти мине!

— Махай се! — изрева той под заплахата на устните й. — Върви си при своя дъртак!

И заплахата изчезна. Изчезна цялостно и окончателно, заедно с момичето.

Муци се надигна да види дали не е все пак в някой ъгъл на стаята. Празнотата се сгромоляса върху му. Той се сгърчи под затисналата го сиво-черна скала и заплака. Защото още можеше да плаче на своите двайсет и три години. И ако за нещо най-много го обичаха привържениците му, то бе, че не псуваше като другите нападатели всичко около себе си, когато пропуснеше някой решаващ гол, а плачеше и късаше със зъби ръкава на фланелката си.

Дълго плака. Престана, когато усети влакната прежда в устата си, и яростно се изплю, отиде в гостната и изрита леля си, която шиеше нещо край телевизора, да му купи шише водка. Две шишета! Женицата панически изхвърча навън, но дълго не се върна. Завари го да чете дебелата книга, с която се бе скрил в дома й. Нямало в махалата, та трябвало чак… Водката беше полска, едно шише. Той го награби. Нали ти рекох: две? Сети се, че не бе й дал пари, измъкна от изпънатия заден джоб на панталона си една десетачка. Бягай! С такъв замах отвинти капачката, че скъса мекия метал. Не забеляза порязването. Легна и налапа гърлото на шишето, извивайки настрана главата си. Кръвта от палеца се размаза на бузата му.

Лелята не се върна. Племенникът изпи почти на един дъх половината бутилка, задави се, уригна няколко пъти и заспа като в шоково безсъзнание, събуди се след около четири часа, внезапно, скован от студ и ужаса на нещо предчувствувано или нещо забравено. Нещо бе станало. Нещо трагично и непоправимо. Празнотата на стаята писна в ушите му, на стола, където бе седял Великов, където бе седяла Ангелина, като тайнствено присмехулно джудже стърчеше втората бутилка водка. Той не посмя да посегне към нея. Съгледа другото шише на пода до кушетката. Докато го вдигаше, ледът в него се стопи с буйно треперене. Изправи се, постоя с разклопани зъби, излетя в антрето, оттам — в гостната.

Лелята я нямаше. Телевизорният екран жълтееше и сивееше от привечерния здрач на пердетата с трупни отблясъци. Включи го, седна на покритото с памучно одеяло канапе и докато чакаше да се появи картината, изпи остатъка от водката. Говорът избълбука дълбочинно сред езерните вълни на екрана, познатият глас на коментатора лениво и самовлюбено съобщаваше тревогата си на зрителите: Както виждаме, англичаните доста умело прилагат логичната за тях тактика, да забавят темпото, да разчитат на внезапни и изненадващи контраатаки, без да разкъсват отбраната си. Дори и минимална загуба днес сигурно би ги задоволила…

Муци се вцепени от една призрачна нежност, докоснала глезена му, но се оказа котето. Няколкомесечно коте, пухкаво, с бяло коремче и лъскавочерни петна по гърба, с две черни, разнопосочно полегати мазки край очите, от които изглеждаше комично кривогледо. Свило се с черните си и бели кръпки по гърба, то приличаше на миниатюрна футболна топка. Футболистът го ритна уплашено, то се скри зад крака на телевизора и го загледа оттам с мистичния си котешки поглед, раздвоен сякаш на два мистични погледа.

Но Колчев е на резервната скамейка, тревожеше се още по-лениво коментаторът. На терена играчите се блъскаха в неразличима купчинка около паднал играч, встрани от нея един се готвеше да бие наказателен удар, като преместваше топката зад гърба на залисания съдия. Ние не знаем доколко е уместно в такъв решителен мач треньорът Васев да изпробва нов център, въздигна загрижеността си до величественото монархическо „ние“ невидимият коментатор. Може би е бил принуден към това. Пряк свободен удар за българите. Марев, Бойчев, Конкилев, отнема номер три Кениън… Макар че нямаме сведения Колчев да е бил неразположен или контузен. Така или иначе Бойчев се старае да го замести, но липсата на опит си казва думата, досега нито една добре организирана атака, а и пред вратата е доста плах. Отново Кениън, точен пас към Мейсън, номер седем, с номер десет е нашумелият напоследък Кили и капитанът Зарков е отново на мястото си. Този бляскав бранител, драги телевизионни зрители, е главният виновник отборът да стигне като пръв наш отбор от провинцията до европейския полуфинал, една рядка чест изобщо за българския футбол… Извън очертанията на вратата! Естествено, заедно с Колчев, защото, освен да не се допускат голове в собствената врата, трябва да се вкарват голове в противниковата… Коментаторът замълча, сякаш да изчака ефекта от остроумието си, чу навярно ръкоплясканията на милионите телезрители и добави повече доволно, отколкото загрижено: Но засега не виждаме кой в този мач ще вкарва головете. Пак безплодния масиран натиск, който позволява на английската отбрана да го разбива на малка площ… Марев, Конкилев… и Конкилев отново не може да преодолее могъщия Кениън…

Муци напразно се взираше през алкохолната мараня пред зениците си. Тъмни и светли фигурки се кълчеха в почти ритуални безшумни движения, кой знае защо, подскачаха, кой знае защо, падаха, от време на време екранът внезапно заприличваше на изсъхнала кошерна пита от сивите, вкочанени лица на публиката. Той потърси цигарите в тясно прилепналите към хълбоците си джобове, излезе, залитайки, да ги донесе от стаята, където бе лежал. Мърмореше с пиянско упорство: Озъби му се бе, напсувай го на майка, нищо, че не те разбира, ще те разбере той! Конки, Конки, няма да стане играч от тебе, като си такова момиче, бягай оттам, нека Бойчето играе срещу него… Върна се със запалена цигара и с отворената вече втора бутилка. Етикетът й бе изцапан с ръждиви петна от кръв. Просна се на канапето насред стържещото бучене в телевизора. Вие чувате радостта на публиката — мързеливо го надвикваше коментаторът. — И тя е оправдана, макар засега да изразява само една надежда. Марин Колчев, известен на спортна България повече с прякора си Муци Мустанга, най-резултатният за сезона български нападател…

Стиснал с две ръце коравата тапицерия на канапето, скъсил врат, Муци сякаш се готвеше да разбие телевизора със своя не по-малко прочут удар с глава на ниски топки, страшилище за вратарите. Камерата въртеше отпред, откъм гърба, в профил един възнисък, мускулест младеж, с рошава четина, с леко закривени възкъси крака, но странно дълъг торс, с неговата, на Марин Колчев, деветка на гърба. Не излиза Бойчев, а Наков, номер шест, и това издава, че сега нападението, а не отбраната и средната линия са грижата на треньора Васев, мъдруваше коментаторът, докато на екрана деветката притича към Зарков, каза му нещо, Зарков се засмя; притича към Марев, посочи нещо с ръка, спря се чак при Конкилев, замаха с две ръце, сякаш бе влязла да си поприказва с играчите, сякаш някъде по терена не прехвърчаше топката от един английски крак на друг. Не може да бъде! — измърмори Муци към телевизора с изсушени от силния алкохол устни, побърза отново да ги намокри. Оня, когото коментаторът наричаше с ленива тръпка в гласа си Марин Колчев и му пожелаваше да внесе нужния обрат в играта, бе хукнал право срещу два пъти по-високия и по-широк Кениън, със стиснати юмруци, с нечовешка свирепост в разчекнатата уста — телеобективът все още увлечено продължаваше да го портретува. Англичанинът отскочи пред яростното биче, засилило се насреща му. То го последва, той пак отскочи, съдията тичаше с всички сили да ги разтърве, но изведнъж видя заедно с всички телезрители, че бичето подаваше ръка, а грамадният англичанин слисано я поемаше. Една рядка спортсменска постъпка, драги зрители, поразвесели се коментаторът: да се представиш на бранителя, срещу когото си решил да играеш! Рядка и особено похвална за Марин Колчев, който иначе се слави с някои други свои качества, които макар и резултатни… Марев… Марев…

Зрителите още не виждаха Марев, защото камерата гонеше Колчев, който секунда след ръкостискането бе отхвръкнал с такава скорост от объркания английски бранител, че вече се намираше на двайсетина метра в един свободен коридор. Миг след това топката подскочи на няколко крачки пред него, той я застигна, прегъна се, тя сякаш влезе цялата в него, някъде в гънката между гърдите и коленете му, и това двойно кълбо като кълбеста светкавица се затъркаля към вратарското поле. От двете страни на игрището закъснели бранители отчаяно чекнеха дългите си крака да пресекат коридора, публиката ревеше неистово, вратарят притича колебливо напред, върна се, пак излезе и точно тогава топката близна изхвърлените му наляво ръце и се заби в горния ъгъл на вратата.

Телевизорът запращя, вратарят бавно се вдигаше от земята, Колчев бягаше в широка дъга през игрището, гонен от съиграчите си, настояващи да го прегръщат. И чудото стана, драги зрители, викаше коментаторът, но все така се стараеше да не покаже други чувства освен чувството за собствено превъзходство. Може да е случайност, може да е обмислена хитрост, която, но една минута след появата си на терена Марин Колчев направи това, кое…

Муци бе изтръгнал шнура на телевизора. Падна отново по гръб на канапето, полежа няколко минути със затворени очи после слепешката се наведе към оставената на пода бутилка. Пи самоубийствено дълго, измокряйки шията и гърдите си, стисна я между бедрата, отново отметна назад глава. Някъде крещяха хорове: Мууци! Мууци! Мууци!, крещяха в главата му, разбира се, и когато осъзна това, той поиска да ги заглуши. Залитна към стената, наведе се за шнура, падна, припълзя на колене, направи десетина несполучливи опити да улучи контакта с щепсела. Котето скочи върху люлката на провисналия шнур, той го перна с ръка, не успя да свърже псувнята си и неочаквано щепселът влезе. И обратно трябваше да пълзи, защото краката му вече пи нямаше. Изкачи се на канапето, легна странично, вдигна колене като за сън. Тихото бръмчене на загряващия апарат приспиваше, но след малко то се превърна в познатия вълнообразен прибой на гласа на публиката. Прибоят ту се засилваше, ту внезапно онемяваше като в очакване или ужас. Муци не смееше да погледне нататък. Коментаторът изреждаше кратко и безстрастно ту български, ту английски имена или наднационални номера, после запелтечи: Колчев… Колчев… браво, Муци! За съжаление Конкилев все още не му е равностоен, впрочем и самият Колчев, драги телезрители, като че ли никога не е играл с такава сила, сами вижте как прочутият, непробиваемият Кениън изведнъж избледня с целия си ръст пред него… Колчев… Колчев… комбинацията този път, изглежда, ще е със Зарков…

Муци не устоя, погледна към екрана. Там наистина тичаше Зарето! Грамаден, наглед тромав, капитанът бе напуснал без видима причина бранителското си място и се носеше с необикновена бързина по крилото, без топка пред себе си. Топката беше в другия край на игрището, където Мейсън я отнемаше от Марев, но веднага я загуби при обръщането си от чакащия го в засада Колчев, който с чист удар я изби от краката му в обратно направление. И легналият на канапето Муци — в този миг той убеждаваше коментатора с отслабваща съпротива: Аз съм Колчев, аз бе, аз съм… — видя своя прочут старт от място. Две мигвания по-късно футболистът, когото коментаторът упорито продължаваше да именува Колчев, сигурно бе изравнил републиканския рекорд на сто метра гладко бягане, въпреки че насреща му се сриваше тройната лавина на английската отбрана, съсредоточила вече изцяло вниманието си към своя най-опасен противник. В неразумно увлечение, право срещу тях, той гонеше навярно и европейския рекорд, но изведнъж топката, невидимо от какъв, от невъзможен и немислим при такъв дрибъл удар, излетя диагонално над главите на англичаните, изчезна от екрана. Останаха бранителите, които задъхано се озъртаха, остана свирепо ухиленото лице на Колчев и то зарева като обезумяло. Апаратът се затресе от този рев, символ на хилядогласния рев на публиката; английският вратар се навеждаше за топката, уплела се в долния край на мрежата; Зарков подскачаше с разперени ръце върху буквите на името си, изплували под него на екрана, а в тия ръце, незнайно откъде, се спусна и също заподскача една черна деветка.

Класически съвършена контраатака, драги телевизионни зрители, не успя съвсем да опази достойнството на своето служебно равнодушие коментаторът. Муци, пардон, Колчев, и Зарков са един тандем, какъвто засега няма втори у нас. Вие видяхте един от редките, но винаги умело съгласувани и красиво рисковани набези на капитана, видяхте безупречното му извеждане в голово положение от страна на Му, пардон, Колчев… Браво, Муци, браво, Зарков! Ако играете така и във втория мач…

Муци изхърка, закашля се, превъртя се в канапето, търсейки бутилката, но тя лежеше на котленския килим върху тъмното петно от безцветна течност. Той я погледна, много бавно осъзна, че е празна, и отново обърна празните си очи към екрана, където все така се извършваше нещо чудовищно неразбираемо.

Беше неразбираемо и за котето. Клекнало върху телевизора, опряло лапички на рамката на стъклото, то надничаше отгоре към стрелкащите се в различни посоки сиво-черни и сиво-бели мишлета-фигурки. Посягаше с едната лапичка, посягаше с другата, комичните черни мазки на челцето му мърдаха ту наляво, ту надясно. Черна лапичка, бяла лапичка, отново предпазливо назад, но при следващото посягане то загуби опората на рамката, лапичките се плъзнаха по стъклото и котето, с неукрепнал още рефлекс, тупна върху главата си на пода. Преметна се, седна замаяно на разтрепераното си задниче и се втренчи в човека — една пухкава, черно-бяла футболна топчица, пълна с кривогледа котешка мистика.

Аааа, изгърголи хрипкаво гърлото на човека, пие, пие, писи, писи, я ела тука, пис, пис! Обидено от падането и гладно за ласка, котето дотича при човека, но той не го погали. Той го сграбчи през корема, така че то измяука повече от изненада, отколкото от болка, и полетя с него през стаята. Кроячната габровска ножица, забравена от лелята на скрина, не смогна отведнъж да свърши подлото си покушение. Котето размаха четирите си крачета, пусна шестнайсетте си нокътчета, запищя. Футболистът изтрезня едва когато кръвта обля панталона му. Поиска да хвърли котето от себе си, но то се бе впило в пуловера му неоткъсваемо, захласнато в писъка си. Муци побягна навън, като не спираше да тегли меката топка на корема си. После докосването до нея се превърна в още по-голям ужас и пред входната врата той изхлузи широкия натежал пуловер заедно с котето през главата си. Хукна по улицата, гол до кръста, с кървави панталони и кървави ръце, хукна с прочутия си спринт към стадиона, за да каже на публиката каква нечувана измама се извършва пред очите й и пред очите на цяла Европа.

Стадионът беше далеч и той пристигна бездиханен точно когато подивялата от щастие, хилядоглава и хилядоръка публика-ламя източваше своята огряна от вестникови факли опашка през портите му. Тя го награби в лапите си и триумфално го понесе към града. Плячката й се съпротивяваше отчаяно. Удряше наляво и надясно, въртеше се, хапеше, падаше на земята, подхвръкваше от едни ръце в други, крещеше неразбираеми думи и така, върху крилете на някакъв, макар и сляп, колективен разум, на края се озова — притихнала в безумието си, окървавена, смазана — в кварталната поликлиника. А оттам — облепена с лейкопласти и с продупчен от инжекционната игла хълбок, с линейка, в болницата…

 

 

Аз разбирам, другарю следовател, че ненадеждността на свидетелските показания понякога може да отчае и човек като вас. Макар обаче тук привидно да се повтарят класическите примери, когато свидетели на едно и също събитие убедено рисуват диаметрално противоположни негови картини, аз ви моля да вярвате и на двете страни. И на тия, които с неутихнал възторг твърдят, че са отнесли окървавения от титаничната спортна битка Марин Колчев в поликлиниката. И на другите, които с не по-малка гордост се хвалят, че са спасили Мустанга от готовите да го разкъсат за спомен запалянковци, като са го вдигнали на ръце още на терена и са го отнесли до съблекалните, където той набързо се маскирал в нечий прекалено голям костюм, за да не го познае обсаждащата стадиона публика, и така успял да избяга от признателността й.

А моето пък участие в събитието, другарю следовател, не се отличава по нищо от участието на милионите европейци, които чрез Интер- и Евровизията станаха свидетели само на един красив и богат на голове мач, в който на два пъти видяхме и другия специалитет на Марин Колчев: ниския плонжов удар с глава, направил отчаянието на английския вратар четворно. Аз седях през цялото време заедно с посочените вече от мен свидетели в пресцентъра на фестивала и за героя на мача не мога да ви кажа нещо повече от това, което би ви казал всеки телезрител: че след знаменития Пеле никога не е виждал друг такъв „майстор на кръглата топка“, както се изразяват понякога спортните коментатори, сякаш геометричното тяло „топка“ може да бъде и не кръгло.

На обяд К. не дойде в ресторанта. Чаках го половин час повече, отколкото бих чакал и самата Елена Менелайова, после оставих на сервитьора Бодуен бележка къде да ме намери. Но той се върна късно вечерта направо в апартамента на инженера. Върна се същият, какъвто бях го захвърлил в съблазнителните ръце на Живка Пефина — кротък, любезен и едновременно с това някак симпатично разсеян. Не ми каза тази вечер как е прекарал деня, това по-късно научих, но пък и може ли човек да вземе думата от дърдорко като мен. Чак в тъмното — бе отново легнал на своя диван в хола, за да не смущава съня ми — се обади като че ли тревожно:

— Драмов, спите ли? Моля ви да помислите и върху възможността за една последна услуга.

— Винаги на вашите услуги, сър! — подвикнах му сънено аз от спалнята.

— Би трябвало да ме изтеглят вече. Много е голяма повредата ми. Ще бъде ужасно, ако е такава, че да не успеят и да ме изтеглят. Та ако по една нещастна случайност в мен не се задействуват самоунищожителните механизми, трябва вие да измислите как да ме премахнете.

— Дребна работа! — изсмях се аз тогава със свойственото си лекомислие. — Това е най-обикновен приятелски жест.

Той не разбра вица или не поиска да го чуе.

— То е жест не към мен, а към хората, които са застрашени от моето вмешателство в живота им. Така че търсете още отсега начин…

— Знаете ли, аз съм се учил да унищожавам само със смях, но и по тоя начин не ми се е случило досега да убия някого или нещо.

— Говоря ви сериозно, Драмов!

— Знам. Но нека оставим да мине и утрешният ден, както казахте вие. Сега Марс е на пет градуса от Скорпион и е в силен секстил… — подиграх го аз за астрологическите му занимания и още един куп весели глупости му надрънках, с които сигурно съм искал да потисна собствената си уплаха.

Той повече не се обади, а на сутринта не го заварих в хола. Аз се събудих някъде към девет часа и не знам по кое време е напуснал жилището.