Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities
Разпознаване и корекция
ira999

Издание:

Любен Дилов

Парадоксът на огледалото

Второ издание

Български писател, София, 1980

История

  1. — Добавяне

Единадесети май

1.

Писателят завари теоретика досадно буден. Той седеше на стола с изправен по облегалката торс, небе свалил дори коженото си яке. Укори го, загдето се е забавил толкова, явно търсеше продължение на разговора, но Драмов му отвърна, че не вършел вече тия работи с момичетата така бързо като него. И веднага се заразсъблича край своето легло.

— Нищо не сте вършили с момичето, Драмов, защо непрекъснато трябва да съчинявате?

— На „вие“ ли сме вече — зарадва се хумористът на предстоящото скарване, което като че ли се съдържаше в променения глас на Герчев. — Я по-добре да спим!

— Драмов, аз ви моля! — Не, този глас не се заяждаше, не беше сърдит; той говореше на „вие“, както се говори на непознат човек, но беше дразнещо равнодушен и толкова чужд, че хумористът се обърна към източника му. — На този човек трябва да се помогне, и то веднага!

— Откога се извъди такъв алтруист? Гледай ти: критик-алтруист!

— Драмов, настоявам да говорим сериозно. С него може да се случи нещо лошо, може би няма да го понесе психически.

Изненадан от толкова загриженост, хумористът бе готов на неизпитвани досега симпатии, но Красимир Герчев продължаваше да седи с неподвижността на витринен манекен и нито едно трепване по лицето му не подкрепяше състраданието в неговите думи.

— Че помогни му тогава!

— Кажете как.

— Много просто. Обади се, че той е Красимир Герчев, и му дай дрехите си и документите.

— Да, това е най-добрият начин — съгласи се теоретикът на хумора без никаква реакция спрямо подигравката. — Но сега още не мога да го направя. Затова се обадете вие. Кажете на подполковника, че сте се заблудили, че онзи е Герчев. Веднага да му предадат това и да го успокоят…

— Леле, какво великодушие — извика хумористът. — Застреля ме като невинно гълъбче. А после?

— Какво после?

— Нали ще ме пита защо най-напред съм гарантирал за теб. И къде си сега, ще ме пита, и веднага ще довтасат…

— Вие сте приятели с подполковника. Кажете му, че утре ще му обясните всичко, да почака до утре. Сега само да успокои задържания.

— Виж какво, Герчев — рече хумористът и се наведе да развърже обувките си. — Ти наистина почваш да ме изпълваш с нещо като уважение към теб. Да, прилича малко на уважение — изпъшка той от навеждането. — Но аз съм обикновен човек, а човеколюбието на обикновения човек винаги се стряска, щом трябва да се осъществява чрез прекалено сложни комбинации. В такива моменти на мен ми се доспива.

— Нямате право да спите, когато вашият другар е в беда!

— Охо, събрание ли правим? Цялото човечество е в беда, драги, еволюционна криза, замърсяване на околната среда, упадък на нравите, пък всички писатели си спят спокойно.

— Драмов, престанете с шегите си! Не разбрахте ли? Онзи е Красимир Герчев, не аз — произнесе неподвижният на стола мъж с неподвижен глас. — Аз му взех дрехите и документите.

Бос, по панталони, хумористът се отпусна на леглото, препъна се над поизпъкналия си мек корем, очертан от жълтеникавата вече долна фланелка, изведнъж се побоя да погледне към стола.

— Наистина ли?

— Истина е. Трябваха ми и ще ми трябват още малко.

— Може ли да понаплискам очите си, да се разсъня…

— Добре, но побързайте. И не мислете за бягство, нищо лошо няма да ви сторя. Аз не мога да сторя нищо лошо. Освен това също се нуждая от вашата помощ.

Драмов успя да го огледа от прага на банята. Той наистина не приличаше на Герчев, въпреки дрехите, въпреки същите черти на лицето, и като че ли отдавна не приличаше на него — не само от гласа и от вдървената му поза, от всичко лъхаше студът на нещо непознато и чуждо. Защо тогава бе се припознал?… Вратата на стаята се намираше до вратата на банята, би могъл да я отвори светкавично, но бе забравил да обуе обувките си. Влезе в банята, стресна се от образа си в огледалото на мивката, отвори крана. Кранът изшътка с досадата на стотното предупреждение да не го безпокоят напразно. Застоялата синьо-черна вода в кофата не го съблазни. Той разтърка със сухи длани бузите си, примига, не му хрумна нищо разумно и се върна в стаята с нараснал страх, който го накара веднага да задърдори:

— Няма вода. Представете си, някакви мошеници години наред източвали водата от язовира, та да си пишат премиални! Системата на заплащане била такава, според източената вода, все едно за какво е източена…

— В кофата има — каза онзи и продължаваше да си седи с нечовешка неподвижност на стола, чиято облегалка бе конструирана навярно за оправяне на изкривени гръбнаци.

— Е, човек всъщност не бива да се мие толкова често, не било полезно. Една моя приятелка казваше, че нямало по-жалко същество от къпания мъж. Приличал на пеперуда, на която са изтрили прашеца от крилата.

— Още не разбирам всичко, което говорите — отвърна неподвижният. — Хайде, обадете се!

Драмов набра смелост да седне на леглото си.

— А мислите ли, че аз разбирам нещо? Би трябвало да ми разкажете по-напред кой сте, откъде идете, какви цели сте си поставили в живота, а най-вече: защо тъкмо мен трябва да натопявате в тая каша. Аз съм хуморист, а ние, хумористите, сме като боксьорите, забранено ни е да участвуваме в скандали…

— Прав сте. Налага се да ви обясня. Без вашата помощ сигурно пак ще направя нещо лошо, а това още повече ще утежни мисията ми. Моля ви обаче да не ме разпитвате. Ще ви кажа всичко, което знам, и без да ме питате. Ако не реагирам на въпросите ви, то ще бъде, защото не знам отговора им. Аз не съм човек, а изследователски апарат. Изпратен съм за определено време да взема сведения за тукашния живот. Някаква повреда при транспортирането унищожи дрехите ми, документите, всичко, което имах за пребиваването ми тук. Това ме обърка и предизвика да взема образа и алибито на първия срещнат човек. Не биваше да става, нанесох му вреда, а това противоречи на програмата ми. Ето защо се нуждая от вашата помощ, да се оправя в тукашните условия, да се легализирам. Разбира се, ще се нуждая и от вашата дискретност. Но и да го разкажете някому, няма да ви повярват.

— Тъкмо това си помислих и аз — каза предпазливо хумористът и погледна през рамо към вратата, която сега беше безкрайно далеч. — Само един въпрос! От друга звезда ли са ви изпратили, или от бъдещето, с машина на времето? Напоследък тия машини често се повреждат…

— Разбирам, че ви е трудно да повярвате — каза откъм стола неподвижният глас. — Нужно е да намеря начин да ви убедя.

— А, недейте! Щом толкова настоявате, ще ви повярвам. Жалко е, че не попаднахте на един мой приятел, научен фантаст, той щеше веднага да ви повярва. Аз също съм свикнал на всякакви невероятни истории, като тая с водата например, но…

Човекът-апарат внезапно стана и Драмов се намери до вратата.

— Моля ви, не бягайте — извика му той. — Имам нужда от вас. Не постъпвайте като вашия приятел! Аз съм машина и нищо лошо не мога да сторя.

— Цялото нещастие на човечеството сега иде от машините — отвърна му хумористът храбро, защото държеше дръжката на вратата в ръката си, а и разстоянието изглеждаше безопасно.

— Не, аз съм програмиран апарат, разберете, програмата ми не позволява да нанасям вреда на човек. Искам само да ви докажа думите си. Елате да ме пипнете, да ме разгледате. Ще се опитам да сдържа защитните си рефлекси.

— А ако не успеете? — запита Драмов, който нямаше никакво намерение да пуска дръжката на бравата.

— Пак няма опасност за здравето ви. Моля ви, елате!

— Но аз не съм научен фантаст бе, човек! Не сте ми интересен, друг жанр сте.

— Драмов, моля ви, не ми отказвайте помощта си. Аз съм автомат и възможностите ми да се самоконтролирам не са големи.

— И аз съм автомат — поиска да го омилостиви хумористът. — Мене също други ме контролират. Има една хипотеза…

Той млъкна, защото пред него ставаше нещо изумително. Лицето на човека автомат се разкриви, той го сграбчи в шепите си, но не за да го скрие, а сякаш да спре това бързо и произволно движение на лицевите мускули. Пръстите му грубо заопипваха устните, носа, бузите, веждите — месеха ги, наместваха ги и между тях, сякаш изтече през пролуките им, окончателно изчезна кандидатът на филологическите науки Красимир Герчев. Когато ръцете слязоха надолу, над яката на оранжевото поло живееше едно съвършено различно лице. Дори носът бе станал два пъти по-къс, възмесест и добродушно чип, очите — по-мънички, светеха със зеленикава насмешка, въпреки че изглеждаха зачервени и недоспали, бузите, широкопорести, имаха цвета на превтасало тесто, а меките широки устни като че ли се готвеха да заплачат.

— Исках да го спра, но, кали ви казах… — рекоха те треперливо.

Той безпомощно замята ръце по тялото си, което също се преобразяваше: разшири се в плещите и пешовете на зеленото яке се разтвориха, защото нещо като бързо надуван балон изпъна предницата на полото, образувайки законното коремче на пияч, който не щади и мезетата. Едновременно с разширяването си тялото се скъси най-малко с пет-шест сантиметра, от висок ръстът му отиде към среден. Преобразяващият се бързо изхлузи обувките си, изправи се, със същата бързина разкопча колана на панталона и горното му копче, смъкна от себе си коженото яке. И едва тогава, по чорапи, с полусвлечен панталон, се усмихна с меките си устни:

— На вас ли заприличах? Простете! Има някаква повреда и в мен. Идете сега да занесете дрехите на вашия приятел.

И той вдигна полото над новото си шкембе. Деян Драмов, който няколко пъти бе преглъщал, за да не изкрещи, успя да каже:

— Чакайте!

Ръцете с машинална готовност върнаха полото на мястото му, но устните се опитаха да възразят:

— Не бива да се бавим. Може да се случи нещо лошо с него.

— Че гол ли ще останете? — запита хумористът и гласът му звучеше неизлечимо простуден.

— Ще ми дадете вашите дрехи или ще ми намерите други.

— Да, да… — съгласи се Драмов безпаметно и безгласно. — А дотогава?

— Срам ли ви е да ме гледате гол? Нали гледате себе си? Надявам се, че сега няма да се плашите толкова.

— Човек най-много от себе си се плаши — рече Драмов и кхъкна няколко пъти, да си възвърне гласа. — Попитали едного, който все се съгласявал с другите, няма ли собствено мнение, а той отвърнал: Имам, но не съм съгласен с него.

Онзи разкриви плачливо уста, обхвана с две ръце корема си, рече като след колитни спазми:

— Това шкембе, драги, от стари вицове е станало такова.

— Стига! — викна Драмов, видял за пръв път собствената си реакция, когато му разказваха познати вицове. Ръката му заподскача върху дръжката на бравата и тя сухо застърга. Онзи го засрами с неговия собствен смях. — Как ги правите тия номера?

— Казах ви вече, автомат съм. Това е начинът ми на защита и адаптация. Хайде, успокойте се и да решим какво да правим. Нямаме време.

— Може ли да изляза за малко? В коридора само…

— Недейте, вие също не можете да се контролирате. Ще хукнете към милицията, пък за вас няма сега кой да гарантира. Щом искате само да се уверите дали съществувам и дали наистина изглеждам така, влезте за малко в банята, наплискайте очите си от кофата. През това време положително ще съобразите, че дори и приятелят ви Харитонов не ще ви отърве от психиатрията.

Деян Драмов неведнъж бе чел по радиото и телевизията хумористични разкази и сега имаше чувството, че отново слуша и гледа свой запис, своя и познат, и непознат глас, своето и познато, и непознато лице. Но особено го потресе това, че наистина бе поискал да излезе, за да се увери, че не сънува.

— В банята, казвате — рече той сломено, а от студа, които тресеше тялото му, изведнъж му се доходи някъде.

— Да, може и да се заключите — отвърнаха му с добродушна усмивка. — Но не се бавете, моля ви, защото ще тръгна сам да нося дрехите.

— А вие… вие няма ли да избягате с дрехите ми?

Онзи, който приличаше на него, стоеше съвсем близо до захвърлените му на втория стол сако, риза и връзка, до обърнатите с подметките нагоре обуща.

— Ако не се бавите, няма. Иначе ще се чудя после как да отървавам пък вас от милицията.

— Само тоя номер не ми правете!

Другият, се натъжи точно така, както се натъжаваше известният хуморист Деян Драмов, когато се готвеше да каже нещо смешно.

— Очаквах от вас повече чувство за хумор. Хайде вървете, че ще намокрите гащите, пък може да ми потрябват.